ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 13 ноември 2011 г.

ПИСМО ОТ ПОСЛАНИКА НА ФРАНЦИЯ ДО БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ ДИМО РАЙКОВ


"55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ" - С НАЙ-ХУБАВАТА ЧОВЕШКА НАГРАДА...

Позволявам си да предоставя на вниманието на моите читатели това писмо,провокиран от изявлението на г-н Плевнелиев, че ще продължава да награждава с ордени, разбира се, според неговото уточнение, по друг начин, различен от този на досегашния президент.
Зная, че думите ми по всяка вероятност ще потънат в небитието, но все пак, за да бъда чист пред съвестта си, си позволявам да препубликувам това писмо-еталон не само на изящен стил, но и на това как с няколко думи, без ордени, без церемонии и тем подобни унизителни за временния ни живот салтанати, един човек, представител на една велика нация, може да изрази уважение към един писател от една малка страна за написана от него книга, която му е коствала години тежък живот, но пък му е донесла удовлетворението – онова удовлетворение, което, господа български политици, не може да бъде получено нито от ордени, нито от някакви специални осребрени „жестове”…
Използвам и случая, макар и с доста закъснение, какво да се прави – и моя милост е българин – да благодаря публично на бившия посланик на Република Франция у нас г-н Етиен дьо Понсен за глътката радост и кураж, която ми даде чрез това писмо и признание! Благодаря му и за електронните съобщения-поздрави, които следваха веднага публикуването на моите книги. Благодаря на г-н Посланика, а и на служителите от Френския културен институт, които организираха, а и присъстваха на представянията на моите „парижки” книги в залата на тази Мека на френската култура в България.
А пък на нашите властници ще кажа, че понякога, а може би почти винаги, едно кратичко, но по човешки написано писмо като това, което ми изпрати господин Посланика по повод на моята книга „55 тайни на Париж”, има много, ама много по-голяма сила от тази на един орден…
И тъй като може би ще имате проблеми с прочитането на текста, шрифтът е много дребен, ще си позволя и тук да го цитирам:

Уважаеми Господин Райков,
Държа да Ви изкажа искрените си поздравления и благодарности за прекрасната книга, посветена на Париж, която е своеобразен пътеводител за всички, които обичат и желаят да посетят красивата френска столица.
С увереност и надежда да се видим отново по сходен приятен повод, Ви моля да приемете, Господин Райков, израза на моята отлична почит.
Етиен дьо Понсен

И още нещо – писмото, макар и официално, подпечатано с официалния печат на Република Франция, макар и изпратено и получено чрез официалната дипломатическа служба, е написано на … чист, звънлив български език!
Този факт, надявам се, най-добре ще го разберат онези мои сънародници-емигранти, които ежедневно се сблъскват с недотам, меко казано, добро отношение към нашия език, и то от самите наши дипломати в чужбина, които, незнайно защо, обикновено на срещи на българи в съответните посолства или културни центрове на България, тоест родни наши територии по всички закони, предпочитат да говорят на… съответния език на страната, в която се намират, а не на родния. И е хем смешно, хем тъжно човек да наблюдава подобни напъни на „ученост” – та в залата я присъства, я не и един чужденец, пък и поводът за срещата обикновено е роден, наш – например 24 май… Представяте ли си – да празнуваш 24 май – Празника на българската писменост и да говориш за него, Празника на Буквите, на… чужд език!!! И то пред дечицата на емигрантите, които и без това нямат кой знае каква възможност да общуват на родния си език…
Та, ето защо споменавам и този факт от писмото на френския посланик.
Ами това е – уважение на представител на една голяма, водеща страна към един писател от една друга – малка и ползваща се за съжаление, с недотам толкова добро име страна… Страна, която от години е забравила своите духовни чеда, които, оставени на самотек, „нанизани като лястовици по градинските пейки”, си отиват тихо и кротко от тази земя – никому ненужни и толкова, толкова чужди на света на ОНИЯ, слугите на всяка власт, които забравят, че той, нашият живот, е ВРЕМЕНЕН и които трупат ли, трупат….
Да, тези забравят, че рано или късно, но за всеки идва КРАЯТ – един и същ – и за този с ордени и тлъсти сметки, и за оня, от „нанизаните”… Че на света има само едно – да направиш добро, да кажеш добра дума за и на ближния… Да покажеш, че уважаваш неговото достойнство.
Всичко друго – ордени, почести, „доктори”, пари... - е от лукавого…
Париж
Димо Райков

вторник, 1 ноември 2011 г.

БЪЛГАРСКИ ИЗБОРИ В ПАРИЖ

Как така един писател ще изтърве подобен шанс – да види с очите си и усети със сърцето си нещо такова неземно – български избори в … Париж?!? А и аз самият никога до този момент не бях изтървавал такава гледка в България, та сега ли, при този шанс, да пренебрегна възможността, която съдбата ми даваше?
И ето ме на път към българското посолство.
Излизам от метрото, поглеждам – да, това е най-вълшебната гледка – Айфеловата кула – ах, красавицата на света…
А пък от тук, от това място, долния десен край на моста „Алма”, най-добре се вижда това прекрасно божие, а всъщност човешко творение, от тук и най-добре може да се направи снимка, затова и обикновено наоколо има много туристи с щракащи фотоапарати…
Но този път, освен обичайната глъч, чух и нещо толкова познато – да, нашенска реч, ама чисто нашенска, е, от оная, уличната, но все пак…
Някакъв млад мъж, иначе спретнато облечен, но с нескрита лукавост в погледа, веднага я усетих и потръпнах, говореше по телефона си. И то на висок глас, а това, тук, във Франция, е белег на ниска култура. Още от съвсем малки в училище децата ги учат да не повишават глас. Затова и чуеш ли някой да говори високо, я в метрото, я на улицата, трябва да знаеш – или е българин, или руснак, или сърбин, абе, нашенец…
- Виж сега, човекът е съгласен, няма да имат проблеми, казва, те ще гласуват за когото трябва, иначе той щял да уреди всичко останало, знаел как да ги залъже – някой проект, а и помощи щял да им уреди… Обаче казва ония 500 хиляди трябва да ги преведеш най-късно до ... И още нещо, той не е съгласен процентът за него да е петстотин лева, ама и аз ти казах, че това е подигравка за такъв човек, най-малко иска 5000… И пак ти повтарям, ония, петстотинте хиляди най-късно до …
Бях почти онемял – къде всъщност се намирах?
Разтърках очи – да, мостът „Алма” си бе тук, ето я и отсреща и нея, Айфеловата кула, моята красавица…
Да, намирах се в Париж, на едно от най-магическите места в света, а не в някое забутано българско селце…
Изтръпнах – целият треперех вече.
Е, това ли ще донесем от България тук?
С това ли ще шашнем, както често се каним, Европа?
И защо се сърдим, когато ни гледат със съжаление, примесено с подозрение, щом кажем, че сме българи?
И как, и откъде се пръкна този нашенец – и то тъкмо тук, на моста „Алма” в центъра на Париж, в центъра на света? И защо ли?
Пред посолството се виеше огромна опашка. Изглежда днес беше ден за изненади за мен. Защото това наистина не го бях очаквал – такъв интерес, и то от хора, повечето от които бяха дошли тук, прогонени тъкмо от тези, за които днес бяха дошли да гласуват…
Имаше доста съвсем млади хора. Взех да подпитвам, да ги провокирам, разбира се, лекичко, какво да се прави, професия, пък и любопитство – та не е ли интересно – да разбереш, да усетиш как един българин гласува в чужбина, и то не къде да е, а в … Париж!
Отговорите на младежите ме смръзнаха повече и от „срещата” с оня нашенец на моста – все едно слушах политиците от прехода, все едно гледах техните безизразни физиономии, които ми втръснаха цели двадесет и повече години…
И пак, рискувайки да си навлека нечий гняв, провокирам, търся дори един жест на нервност, на животец… Уви! Равно, безизразно. И хладно, ама толкова студено…
- Гласувам за бъдещето си…- „престраши” се едно момче.
- За кое бъдеще – не се предавам аз – виждате ли в някого от кандидатите за вашия глас човек, който би могъл да ви представлява, да се бори за вас по един или друг начин?
Момчето, а и тези около него, ме гледат – уморено, леко раздразнено вече…
Ясно – стига толкова.
А опашката, иначе голяма, непрекъснато се обновява с нови хора, и то повечето млади, но защо ли умората в очите на чакащите досега я съзирам и в очите на идващите на тяхното място?
Тръгвам си.
Някак си унило се развява, по-скоро опитва се да помръдва, омърлушеният национален трибагреник, под него някаква почти безизразна реклама-пано на Несебър като морски център…
А опашката – също безизразна, сякаш върви по команда…
И нито дума помежду чакащите един до друг, нито усмивка, нито жест…
Ами това е.
А, щях да забравя. Съзрях и едно куче – самотно, без стопанин…
И тук вече се вледених. Защото в Париж един от най-стриктно изпълняващите се закони е този, според който животно не може да бъде оставено само по улиците. И глобите са жестоки, стига се и до затвор.
Да, за животните в Париж има закон, който ги закриля.
Но за хората няма. Особено пък за българите… Които в този миг продължаваха да чакат на опашката – един до друг физически, но толкова далеч вътрешно…
И тази взаимна подозрителност… У-у-уф, студено, студено, студено. Да, три пъти студено…
Тръгвам към входа на метро номер 9, до паметника на принцеса Даяна.
И пак чувам оня глас, какво ли прави още тук този млад мъж:
- Значи така, парите … Чуваш ли, парите?
Не зная дали оня чуваше, но аз не само чувах, но и оглушавах…
И в пристъп на болка очите ми инстинктивно потърсиха… кого, мислите?
Да, познахте, очите ми потърсиха нея, най-голямата красавица на света – Айфеловата кула…
Да, кой каквото и да си казва, красива е кулата, абе какво красива, направо приказна.
Наистина, спор в това няма, няма…

23 октомври 2011 г.
Париж
ДИМО РАЙКОВ

П.П. Когато привършвах този материал, ми попадна един коментар във в. ”Сега”, който си позволявам да препубликувам тук:

"Мен хич не ме боли за тез, дето са вечно във властта. Нито пък ме боли за кукловодите им, дето ще си платят за заменките. Боли ме, че това се случва и се повтаря! За такива дела има поправителен труд! А тук това... се превърна в стил на живот:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И още няколко мнения от форума на в. „24 часа” по повод думите на властниците, че всичко в България е супер, че сме били по-добре от Гърция...

Петък, 28-ми Октомври 2011
Mnenie: Гърците ядоха, пиха и се веселиха, и ще продължат да го правят, защото хората на Гърция са най важни от всичко останало. Българите ще продължават да напускат страната за да си търсят препитание в чужбина, защото в България няма кой да помисли за народа и особено за децата на България. Учителки, Сестри, Счетоводителки, Интелектуалци ще продължават да обслужват гръцките баби, защото бабите имат достатъчно пари да плащат на гледачите си, а ние българите нямаме, защото сме отличниците на Европа по финансова дисциплина
без значение: Мразя всички ,които унижават тоя иначе толкова горд народ!Самодоволни,тъпи копелета,дано и вашите домове запустеят като нашите.Да,наистина,не всички могат да гледат как се мъчат децата им в мизерията,как слугуват за жълти стотинки на такива като теб,или по-зле-на вашите деца.Затова сме избягали,затова слугуваме далече от България.И съвсем не сме горди от това,и мен лично много ме боли от коментари като долните.Всеки е прав за себе си,за това-до каква степен е обезверен и отчаян.И не мисля,че това някога ще свърши.Елин Пелин беше казал „Дяволът е отворил в душите им бакалница и търгува там с доброто и злото“ПРОКЛЕТИ ДА СТЕ!!!!!!!
Петък, 28-ми Октомври 2011
със замразени заплати : на опасно ниско ниво нараства болестността и смъртността на населението ! ПО-ПРАВИЛНО Е ДА СЕ НАМАЛЯТ ВИСОКИТЕ ПРИХОДИ на някои ОТ ДИСПРОПОРЦИОНАЛНО ИЗЗЕМВАНЕ ПЕЧАЛБА И НЕСПРАВЕДЛИВО ПРЕРАЗПРЕДЕЛНИЕ КЪМ БОСОВЕ В ЧАСТНИЯ БИЗНЕС -ДА ИМА СПРАВЕДЛИВИ ТАРИФИ ЗА КВАЛИФИЦИРАН ТРУД,ДА НЕ СА РОБСКИ ,ДА СПРЕ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОЛИГАРСИ ОТ ЛИПСА НА регулиране и КОНТРОЛ . Нараства дела на смъртните случаи свързани с употреба на дрога,понякога след първата доза за зарибяването при веселбите ,явно -внезапна сърдечна смърт от аритмии,инфаркт ,инсулт навсякъде
Четвъртък, 27-ми Октомври 2011
bg: Това е истинска наглост и подигравка с България.Гърците които взимат 5 пъти по големи заплати от нас са в криза и ние трябва да им помагаме за да не намалеят пенсиите им от 1000 евро на 800.Това направо не е истина.И ние с нашите 200 евро заплати ще участваме в погасяването на дълга на гърците които и сега не си и помислят да се намалят заплатите.Европейците вероятни си казват:нера да помогнем на Гърция -те онези простаци в България могат и с 50 евро на месец да карат.Нямам нищо против гърците но бих ги разбрал само когато започнат да получават колкото нас и не могат да се оправят


Ами, това е,приятели! Някой ще каже – тъжно, безнадеждно. Аз ще добавя – и срамно, и нечестно спрямо … Париж, нали?
Обаче на кого му пука от моите думи? Идват следващите избори – хайде,народе, юруш!И така - до края на света, нали?

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

КОЙ ИСКА ДА ПОГРЕБВА КУЧЕТА В БЪЛГАРИЯ?

Нанизани като лястовици върху телефонни жици…

Напоследък съм шокиран – цялата привилегирована каста в моята родина се е запретнала да убеждава – народа, Европа, а и себе си – че в България е супер да се живее, че дори след няколко години ние сме щели да бъдем челна страна на континента?!?
Да се смееш ли, да плачеш ли?
Та как може на черното да се каже бяло, а на бялото – черно?
Изглежда може – щом страната, в която стават тези неща се нарича България.
Няма да коментирам цялата тази гнилоч, просто ще кажа, за кой ли път, че никога, никъде на друго място не съм срещал такава липса на солидарност, такава омраза към… себе си…
Защото как така, щом ти, по някаква линия на случайността, с цената на превит гръб и на предателства, си успял да се изкачиш временно, забележете, временно, по стъпалата на живота и веднага мислиш, че светът, това си ти! А той, светът, е толкова, ама толкова голям и дълбок, че изобщо не знае, не се сеща дори за теб, за твоята мъничка страна… Но това вече е друг въпрос.
Да се върнем на темата.
Никога не съм вярвал, че както е днес, така ще се напълни медийното пространство у нас с такъв "възторг", за да ни убеждава в нещо, което всеки ден, всеки миг го виждаме с очите си, разбира се, ако имаме очи, нали?
Наляво и надясно се тръби – супер сме, супер сме…
По форумите шестват дебили, назначени на тлъста заплата на държавната ясла, които, щом срещнат честно, изстрадано мнение, мигом надават вой – у-у-у, изменник, предател, като не ти е хубаво тук, махай се…
И изведнъж прочитам един пасаж от интервю с писател. О, ама какво стана в България с тези странни птици, още ли ги има? Художници, естрадни звезди пропищяха небосвода, че били зле, а те, писателите, просто си мълчаха. Мълчаха, мълчат и сега, всеки сам, отделно гледа да оцелява, да не е в грижа нито на държава, нито на семейство.
Мълчат българските писатели в този прокълнат за тях двадесет и първи век, мълчат и умират – кой от болест, кой се самоубил, кой…
И на никого не му пука – абе, кви са тези, бе, отперена работа…
Интервюто на журналистката Елена Коцева в „Блиц” с Янко Станоев е тъжно, но дълбоко…
Интервю-присъда над едно общество, над една власт, която вече повече от двадесет години е хванала в примка народа си…
На въпрос какво казва на дъщерите си,които живеят в чужбина от десетина години, Янко отговаря:
- Казвам им, че много се радвам, когато идват, но два пъти повече се радвам, когато си отиват. Защото това, което сме ние, нашето общество, щеше да убие децата ми.
Кратко, ясно, от сърце – да , от сърцето на един баща…
Какво е това – вик, крясък, спотаена болка? Или просто безнадеждност…
Не зная какво е точно. Но зная, усещам го цял – страшно е, противоестествено е – та как може баща да се радва на това, че децата му, неговата родна кръв, ще бъдат далече от него, че няма да ги вижда, че може би ще липсват и когато трябва някой в някой ден, който рано или късно, но непременно идва, да притвори очите му...
И кой, и защо е допуснал, а и допуска подобно противоестествено нещо?
Кой и защо?
А писателят продължава да говори и сърцето премалява, стискаш зъби…
Господи, какви са тези хора в тази малка, иначе толкова красива страна, наречена България, които са довели до такова състояние своите духовни чеда, своите първенци – писателите?
- На стари години разбрах колко сериозна е безработицата у нас. Оказва се, че аз сега искам да сека дърва, да подрязвам храсталаци, да погребвам кучета, изобщо каквото и да е да върша, но няма поръчки. Не знам каква работа може да си намери у нас човек на 67 години, който все още може да направи челна стойка. Не съм Лев Толстой, но ми се иска да се махна нанякъде, поне за 10 години. А не мога. Навремето не ме пускаха да пътувам, защото много дрънках, а сега сме свободни, ама виждаш ли пейките в градинките, навсякъде сме нанизани като лястовици върху телефонни жици. Свободни сме да пътуваме, ама нямаме пари. Никога българинът не е бил толкова беден. Той не може да отиде на Витоша. Затова пиша разкази, с които пътувам мислено. Къде ли не бях – в Африка, в Куба, в Русия, в Монголия. Сега ще пиша разказ за Сайгон и Валядолид. Хубаво е да си жив и да наблюдаваш собствения си живот. Хората трябва да гледат на себе си като на герои от някаква история. И тогава ще им е по-любопитно. Само по себе си да си жив, е такъв подарък на съдбата, че и най-окаяният клошар е по-щастлив и по за завиждане от покойния милиардер.
Да, той,писателят, представителят на съсловието на духовните първенци на всяка една нация, съвестта на всяко нормално общество, е доведен до такова състояние, че… дори и да иска „да погребва кучета”, няма кой да го наеме…
Ех, дами и господа, преяли и ояли се представители на тези пет процента от българския народ, които по ирония на съдбата днес сте богаташите на моята родина, нима нямате сърца, та дори и тези думи на българския писател не ви докосват? Как сте били възпитавани, какви песни ви е пяла майка ви, та толкова студени са станали сърцата ви? И нима мислите, че вие сте щастливците, че вие сте най-големите тарикати, които са прекарали и Господа? О, та може ли да бъде истински щастлив човек с парче лед в гърдите си вместо сърце? Рано или късно, сигурен съм, това ще го осъзнаете. Ще осъзнаете и думите на Янко:” И най-окаяният жив клошар е по-щастлив от мъртвия милиардер”… Всъщност вие, днешните хора на върха, на кой всъщност връх, нима не сте приживе мъртъвци?
Ще осъзнаете, и в това съм сигурен, но наистина много късно, и тези думи-проплак:
- Когато дъщерите ми си идват от чужбина, се радвам, но два пъти повече се радвам, когато си тръгват…
Ех, Българийо…


Димо Райков
Париж

П.П.
А, щях да забравя – днес, в последния четвъртък на октомври, така е всяка година, във Франция се празнува традиционният ден на новото Божоле – в хотели, бистра, кафенета са отворени буренца, бутилки… - затова, наздраве, Янко! И още веднъж ти благодаря за това твое интервю, което все пак ми даде куража, че има и хора, които все още не са изгубили човешкото в себе си. Наздраве!И нека да продължава онова, наше "на ужким" пътуване. Него,поне, никой не може да ни го отнеме - и преди, и сега, нали?

понеделник, 17 октомври 2011 г.

ЖЕЧКО ПОПОВ - ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО РИСУВАШЕ СЪС СЪРЦЕТО СИ ЛЕВСКИ

Добрите хора около нас - помним ли ги...


Днес цяла България е настръхнала - мило и драго се дава за ПОБЕДА! Всъщност за каква победа? На някакви си предопределени и отдавна ясни,дори и за слепеца, избори...
А пък аз се сетих за моя приятел Жечко. Жечко Попов - художникът, който най-добре рисуваше Левски. Който не само го рисуваше, но съпреживяваше и пренасяше чрез великолепните си картини посланията на Апостола към идните поколения.Не зная друг такъв пример на пълно сливане между творец и неговия обект на вдъхновение. За Жечко Левски бе радостта, но и отговорността от живота!Да бъдеш чист като Апостола, да носиш неговите завети за човещина, милосърдие и свободолюбие - това беше непосилен товар за един човек от двадесети век, но затова пък докосването да великия българин,макар и да му е коствало много, сигурен съм, е правило, а и прави и сега, там, Горе, Жечко щастлив от онова, което той като художник бе сторил. Там, Горе, далеч от кресливите и толкова преходни бездария днес,които пак са окупирали площадите...Които лъжат, манипулират обикновения смачкан и шашардисан народец. И това те,лъжците,го правят с очи безизразни и сърца, пълни с... омраза и безразличие към ближния. Сърца-парчета лед...
Поводът да напиша тези редове,макар че често се сещам за Жечко, бе случайно попаднал ми материал за него. И то в момент,когато се ядосвах от това, че един от кандидатите за президент разправяше наляво и надясно,че ние,българите,сме били в момента супер,че сме били по-добре и от французите... Материалът на журналиста Стефан Стефанов в "Блиц", топъл и човечен, ме разтърси - и пред очите ми се появиха Жечко и Апостолът... И двамата чисти, толкова чисти... Които никога не биха изрекли лъжа...
Препубликувах материала на Стефан Стефанов на своята страница във Фейсбук и от раз написах няколко разхвърляни, но от сърце думи. Ето ги и тях:

Жечко Попов беше великолепен художник, но чистотата и добротата му нямаха граници... За мен той е един от най-добрите хора, с които съм имал, благодарение на божията благословия, възможността да се срещна в своя живот - висок, достолепен, хубав... И това негово огромно и ...бистро сърце... У мен ще остане завинаги онази вълшебна картина, когато ми бяха на гости в Кюстендил преди много години - в центъра на магическия площад под Хисарлъка вървят те,двамата - Жечко и съпругата му Маргарита Петринска - млади, хубави, защо ли ми се струваха тогава като лебеди - може би защото за мен, момчето от крайграничното градче Малко Търново от далечната планина Странджа бе непосилна мечта да виждам честичко и да се докосвам до...лебеди - тези най-царствени и красиви птици... Вървяха те - едрият,леко прегърбен мъж с хубави мустаци и разрошена коса, до него,леко полюлявайси се, осъзнаваща своята иконна красота, "плуваше" Маргарита... Все едно някаква невероятна картина от Владимир Димитров-Майстора... А над тях синкавото до счупване небе на вълшебното градче Кюстендил и бухналата зеленина на Хисарлъка... Преди няколко години отидох на гробището на Горна баня, търсих часове Жечко, питах опърпани роми,те вдигаха рамене - огромно парче земя, къде ли е Жечко... И тогава видях небето,да, онова небе, което всъщност бе...да, онова,кюстендилското...И онази картина - Жечко и Маргарита... Колко са прави ония, които казват,че един човек е жив, докато е жив в паметта на близките,приятелите, докосналите се до него. Спи спокойно, Жечко, ти заслужаваш това...А аз, докато съм на този свят, ще пазя като нещо най-скъпо подарения ми от теб портрет на Левски и няколко други картички с неговия лик, рисуван от теб.. И,разбира се, онази картина от Кюстендил... С онова бистро до полуда небе, зеленината на Хисарлъка и двойката лебеди... Ех, Жечко...
П.П. Всъщност защо ние,българите, се сещаме за добрите хора около нас в оскъдни мигове. Защо времето ни като по правило минава в присъствието на бездарни, кресливи същества, които по нечия воля в момента са силните на деня?
Едно от нещата, които научих в Париж,където живея от няколко години, е да уважавам смъртта и възрастните хора. В най-хубавите предавания,в най-гледаното време се говори и се показват те, "сеньорите" на Франция, тоест възрастните люде.И какво уважение, какъв респект... А у нас - човекът е още на петдесет и по форумите надават глас -абе, пенсийо,ти ли ще ни учиш...
Да, разпокъсани мисли,невесели, но пък спонтанни. Породени от един спомен за един добър, много добър човек. Нека да е светла паметта му!
И още нещо - в Париж, в цяла Франция само след дни започва седмицата на "сеньорите", седмицата, в която цялата страна почита майките и бащите си. А ние,българите? Ние казваме, че те, нашите майки и бащи, живеят добре, супер - с петдесет евро пенсия...
Да, колко са ни нужни хора като Жечко и Апостола, нали?

петък, 7 октомври 2011 г.

ЕДНА ЕМИГРАНТСКА ИСТОРИЯ ЗА НАДМЕННОСТ И ЛИПСА НА ОБИЧ КЪМ...СЕБЕ СИ

„ПАРИЖАНИНЪТ” КИРКОР ОТ ПЛОВДИВ

Париж е пълен с арменци. Оказа се, че повечето от тях били родени тук, родителите им, дедите им са дошли в Париж след жестоките събития по онова време в Турция.
Аз обичам, откакто се помня, арменците. Като ученик в Бургас живеех в квартал, където всеки втори жител бе арменец, в един от моите романи – „Пансионът”, главен герой, покоряващ с добротата си, също е арменец – бат Гаро бръснарят… Господи, колко мъдър и светъл човек бе той…
В Париж срещнах много арменци на различна възраст. Повечето от тях вече почти не се различаваха от кореняците парижани-французи, е, естествено аз ги познавах веднага по характерните физически лицеви белези. И никой от тези добри хора лоша дума или жест не ми каза или показа.
В първата ми парижка книга – „Париж, моят Париж…”, която претърпя няколко издания и която продължава да се търси и да получавам за вея купища писма, един от главните герои бе прочутият певец Шарл Азнавур, който обграден от бодигардове, не само ми отдели време, но и ми позволи да бъда доста минути до него, един до друг, когато даваше автографи на новата си книга – разбира се, това бе знак на уважение не толкова към моя милост, колкото към моя народ… Всеки, който е бил в Париж и е потърсил контакт с личност от неговата величина, може да разбере думите ми и да оцени жеста на големия певец.
Единственият арменец, който ми причини болка в Париж, бе … българинът от Пловдив Киркор.
Близо до квартирата, в която живея, има един великолепен магазин – „Льоклер”, в него може да се намери, както казваме ние, българите, „от пиле мляко”. И то на цени по-ниски от нашите в България… да не говоря за непрекъснатите промоции, когато вземаш,например, един пакет супер бира, а ти дават и още един без пари…
Тогава търсехме с дъщеря ми хладилник. Понечихме да попитаме някой от работещите тук, а те бяха доста, за някаква информация. Но никой не се озова. Брей, викам си, толкова хваля французите, а те май са като нашите, все гледат да се скатават…
И се принудихме да спрем един от продавачите.
На баджа му пишеше „Киркор”.
- Арменец си, моето момче, нали? – попитах го.
Той ме погледна почти безизразно .
- Да, арменец съм. И то българин.
Значи ни бе чул как си говорим с дъщерята.
Едва не се хвърлих на врата му – ей, най-после да видя българин в тази върволица! Почти го прегърнах.
Той се отдръпна гнусливо.
Сега вече го поразгледах – бе иначе млад, съвсем млад човек.
Още от пръв поглед не ми хареса. Но имаше ли това някакво значение. Ние просто търсехме информация. В интерес на истината Киркор в началото прояви нещо като служебен интерес, но много бързо, разбрал какви сме, "поправи" поведението си - „ентусиазмът” му се изпари.
И той, или по-точно погледът му, стана един такъв, надменен, и много, много отвисоко… Ах, как, дори и сега, пишейки, изтръпвам от този поглед!
Тогава, макар и нов парижанин, вече знаех, много бързо отгатвах, когато французите „показваха”, че не ги интересуваш, тоест нямат желание за контакт с теб – извръщат се лекичко, ама съвсем лекичко, все едно, че ти не съществуваш…. Затова и веднага усетих отношението на Киркор към мен и дъщеря ми – да, ние бяхме българи, негови сънародници, тоест недостойни люде за вниманието му…
След време го виждам пак този „наш” Киркор.
Късмет, рекох си, та тъкмо тогава имахме нужда от едно устройство за телевизора, и какъв по-добър шанс – та нали Киркор работеше в отдела за продажба на елтехника.
Той беше с едно детенце и млада жена. Усетих веднага, че случайната ни среща му е неприятна. Но нямаше начин – ние вървяхме един срещу друг по кея на Сена и каквото и да правехме, трябваше да се срещнем почти очи в очи.
Но Киркор ме подмина като трамвай, и то български трамвай, от ония, нашенските, соцтрамваите…
Господи, никога не бях срещал подобна надменност. И парвенющина, и цинична демонстрация на „вижте ме мене, аз, вече парижанинът,не желая контакт с такива като вас, навлеци такива…”
Не можах да се сдържа. Избухнах – гледай го ти него, синковеца, когато успя да дойде тук, кога „наследи” най-лошото от французина...
Дъщеря ми ме дръпна – ама какво ти става, татко, та може ли така, не го ли виждаш колко е нещастен този. Но ти сам си си виновен, продължаваш да бъдеш спонтанен, продължаваш, щом видиш и чуеш българин, да скачаш, да се разлюляваш – о, сънародник... А виждаш как те „отряза” сега този.
Да, видях го.
Но защо?
Защо бе, Киркоре, момче младо, си така озлобено към своего брата българина, който малко по-късничко от теб е дошъл в Париж ? Как така бързо успя да станеш "парижанин"? И то какъв парижанин! Гледащ така-а-а, отвисоко, ама доста отгоре, от върха на Айфеловата кула бедните си съотечественици, които тепърва са поели вече почти извървяния от теб път към заветното „пофранцузване”. Пфу, каква дума, нали Киркоре?
Киркор, Киркор… Кир…Кир…кир….
Да, ето единственото положително нещо от тази наша среща – сетих за една позабравена думичка в моя речник, която толкова бе употребявана в казармата.
Лоша думичка -"кир", макар че за един писател никога няма такава, тъй като всяко слово е багра към палитрата, към инструментариума му.
Та, все пак ти благодаря, Киркоре от Пловдив. Благодаря за това, че ми „помогна” да се сетя за една рядка думичка в нашия разговорен език. Както и да намеря и в Париж точния еквивалент на мярката „единица за бг-надменност”, тоест „Киркор”...
Бях забравил за тази случка с Киркор.
Онзи ден се разхождах безцелно из квартала, това са редки мигове, в които човек наистина е сам с мислите си в този наш объркан и толкова забързан свят.
Мислех си за новината на деня – смъртта на Стив Джобс, този компютърен гений, чието име и дело ще останат в златния списък на хората, направили велики неща за човечеството. Мислех си колко понякога е несправедливо всичко – ето, гений, а си отива толкова рано, докато колко примитиви доживяват дълбоки старини, пръскайки злоба около себе си… Мислех си и за тази наша голяма илюзия, в която живеем, наречена Живот. Ето, милиардер, но парите не могат да победят болестта…
И изведнъж – о, позната физиономия! Да, забелязах го, макар и с крайчеца на погледа си, защото той, също познал ме, мигом се скри зад тясното прозорче.
Да, това наистина бе … Киркор. Киркор от Пловдив, Киркор от България… Надменният, студен Киркор, чийто стъклен поглед дни наред ме преследваше преди време.
Какво се оказа? Че той, младият мъж, който ме гледаше с присмех при онази наша среща в магазина, а и след това и на кея на Сена, всъщност обитава една, как да кажа, нищо и никаква квартирка – там, сврян, в крайния квартал, сред обитатели, които в голямата си част бяха по всяка вероятност клиенти на социалните служби… А пък аз си мислех, че щом е толкова надменен, сигурно е станал супер богаташ…
И ме проряза мисълта - имах толкова случайни или предварително уговорени срещи с арменци в Париж, родени и израсли във Франция,но никой от тях не ме обиди, докато този Киркор, роден и живял доста в България,се опита да ме унизи до кокъл. Възпитание, орис или просто проклятие...
Да, нашенски истории… Отиваш в големия град, криво-ляво се пооправяш, колкото да живееш що-годе сносно, и хоп – поглед отвисоко, студени очи, присмех към сънародниците, които също са тръгнали по твоя път, но по-късничко…
Та такива ми ти работи. А после – те, другите народи, са ни виновни, те готвят сценарии срещу нас, те ни мразят…
А ние? Ние, българите, обичаме ли се? Не, не да обичаме другия българин, а себе си?
Защото истината е една – човек, който унижава другия, той всъщност унижава себе си, той не обича себе си… А човек, който не обича себе си, как може да обича другия?
Великият Стив Джобс, преди да почине, казва – осъзнах, че в този живот нещото, което си заслужава, е да ПОМАГАШ НА ИЗПАДНАЛИТЕ В БЕДА! Всичко друго е от лукавого…
Да, Киркор, колко е просто всичко, нали, моето момче?
Просто ли?

П.П. Току-що,"мотаейки" се в интернет,разбрах,че в сайта "Chick-chat.org" участник във форума, по всяка вероятност млад човек - ALEXIA, на въпрос на сайта "Коя е последната хубава книга, която сте прочели?" отговаря,че е прочела моята книга "Кестени от Париж", която според нея е интересна и я препоръчва на останалите участници във форума. Е, на кой автор няма да му стане приятно от подобно нещо? В същото време ми се обади и жена ми - лекарят, при когото била на преглед, казал, че нещата не са сериозни... Стана ми хубаво, макар и днес в Париж да е доста студено. А като капак на всичко внучката ми, която преди дни навърши две годинки и чурулика непрестанно, ми каза нещо на френски, което така и не разбрах. Попитах я автоматично - как е на български? И останах втрещен - люлка,дядо! О, моята преводачка... Та как след всичко това няма да забравя Киркор?
Колко малко му трябва на човек! Да, колко малко...Особено пък на писателя, който и без това достатъчно се измъчва и саморазголва в текстовете си...Всъщност това и желая на моите читатели - усмивки, повече поводи за усмивки - днес,и това четох някъде, бил денят на усмивката. Хубаво, топло - ден на усмивката. А на Монмартър днес, утре и в неделя ще се "вихри" традиционният квартален празник на това своебразно "Сърце на Париж"...Карнавали,музика, гроздобер на единственото в света лозе в центъра на столица... С една дума - радост от живота Да, нещото,което ние,българите,май отдавна сме забравили. Или никога не сме усещали...

ДИМО РАЙКОВ
Париж

неделя, 2 октомври 2011 г.

КАКВО ЗНАЧИ ДА СИ БГ-ПИСАТЕЛ В ПАРИЖ

ФРАНТЪТ


Цялото му същество – стойката, стегнатото му въпреки възрастта тяло, облеклото, о, как ме впечатли лилавата кърпичка, подаваща се от връхното предно джобче на изисканото му сако…, излъчваше увереност. И един школуван, личеше си, добре поддържан маниер на водене на разговор…
- Аз книги не чета… Особено пък на български език…
Мълчах.
Оня понечи да си тръгне.
Аз продължавах да гледам лилавата му кърпичка, подаваща се от вътрешния джоб на сакото му.
- А майка ви не чете ли?
Франтът се спря. Извърна се:
- А, майка… - погледна ме, този път в очите - Майка чете – пак се вторачи в мен, колко учуден бе погледът му - Да бе, майка чете…
Бръкна се, извади поомачкана банкнота, защо ли пък поомачкана, учудих се, после измърмори – Хмъ, не стигат..
- Не стигат – не усетих как и защо повторих думите му.
Оня се втренчи в мен.
„Ха, сега - усмихнах се вътрешно – да те видим, г-н богаташо, как ще се пазарим за пет евро…”
Но той изглежда се усети – почакайте малко, влезе в огромния магазин навътре, чийто собственик бе, след няколко минути се върна, подаде ми още една банкнота, този път – от пет евро.
- Хайде, хайде – като че ли пъдеше досадни мухи.
Той, богатият франт, ама много богатият нашенец, за когото тук българите казваха, че не си знаел парите, гледаше колкото се може по-бързо да се освободи от моя милост, в случая натрапник-представител на интелектуалците, хайде бе, бедни като църковни мишки, а тръгнали да пишат. Че писател става ли се така, без пари, без потекло, това да не ти е да си чистач, бояджия, мозайкаджия… Пфу-у, в тази наша България всичко е обърнато с краката нагоре… Поне да си стоят там, в онази пустош, а те тръгнали да превземат света. Абе, как така ще превземеш Париж, и то българин, че тук никой пет пари не дава за българин...
Да, сигурно така си е мислел в ония мигове този наш богат нашенец, без, разбира се, да си дава сметка, че той самият произхожда от беден род, че баща му е бил станал „висш” благодарение на комунизма, на преврата през 1944 г, че дотогава е бил един прост… бояджия. Да бе, такъв, също такъв, като ония, от които днес синът се отвращава…
И така се разделихме. Без всъщност да се… срещнем.

Аз тръгнах, стискайки двете банкноти, „завоювани” с много, и то честен труд, е, и с малко унижение, ще каже сигурно жена ми, но какво да се прави – и това влиза в играта, щом съм избрал в този недуховен живот да бъда писател… И то български писател не къде да е, а в Париж! В столицата на Свободата и Светлината, където обаче "бъка" от артисти, така тук наричат хората на изкуството, дошли от всички краища на света, тук, където няма тате, бате,далаверки и тъй нататък нашенски прийоми,където конкуренцията е страшна,където, щом кажеш, че си българин и почти веднага те подминават, където всеки сантим се печели с труд, непосилен и честен, където нямаш от никого подкрепа - сам,сам,сам...Всъщност в моя случай така, както и в България - сам,сам и пак сам...Какво да се прави - съдба... Но така или иначе - решението си бе лично мое. Избрах с цената на каквито и да е лишения да бъда вътрешно свободен, да не обслужвам и възхвалявам кастата на новобогаташите в България, които не мислят за нищо друго, освен за издутата си кесия и на които хич не им пука - е, щом не искаш, щом си ербап - хайде, натам, към чужбината...Пък оттам пиши, колкото си искаш и просвещавай бедните българи... Ти ги просвещавай, пък ние ще продължаваме да си ги ДОИМ...

Да, тръгнах си.
Тръгна си и той.
Малко навъсен, все пак му бях изгубил минути от ценното време. Което той бе отделил по всяка вероятност за традиционната в този ден и час партия билярд. Затова трябва да се реваншира пред партньорите си – какво са те виновни, че той малко се е размекнал пред някакъв български писател?
Хайде, хайде – ще почерпи, управителят на любимото бистро ще отвори каса елитно шампанско, всяка бутилка от което струва най-малkо по двайсетина книги на този… М-м-м, как само изтръпва небцето от елексира… Хайде, хайде… Айде бе, писател, абе, какъв писател, няма и десет евро в джоба…Хайде бе, какви навлеци се навъдиха в този Париж, ама тази свобода е виновна, отвориха границите и куцо и сакато нахлу…
Гледах високата, иначе стегната фигура на този господин и си мислех … Да, мислех си за неговата „България”, но и за моята.
Тези два паралелни свята, в които сме орисани да живеем бг-емигрантите в Париж. Два свята – паралелни и никога непресичащи се…
Да, гледах облечения луксозно от главата до петите българин-богаташ в Париж, гледах и забодения високо в небето връх на кулата Монпарнас и изведнъж нещо като стенание се откърти от мен – там, някъде от дъното на повяхналата ми в този миг душа:
- Ех, съдбо българска!
Но, естествено, вече нямаше кой да ми отговори.
Франтът бе изчезнал нанякъде.
А забодената в синевата на парижкото небе кула Монпарнас, да, тази толкова посещавана от туристите суператракция, бе безмълвна – на нея хич, ама хич не й пукаше за мен, някакъв си бг-емигрант, и то писател…
Да, писател, български…
Хайде, бе…


ДИМО РАЙКОВ
Париж

сряда, 28 септември 2011 г.

ДИРЕКТНО - КАТУНИЦА - БЪЛГАРИНО, ЩЕ ПРОГЛЕДНЕШ ЛИ?

Ако и сега българинът не прогледне, няма спасение!
Станалото в Катуница всъщност е символ на онова, което и слепият вижда в България – всеки град, всяко населено място е феодално владение на местен велможа – бизнесмен, мутра или кмет…
Той е една фигура, с прилепени около нея шепа подлизурковци, тоест представителите на онези, от „сой” хора, които всъщност са шайка професионални лапачи и … лизачи. Които лапат – яко, безпаметно, безцеремонно, като за последно…
А от другата страна – един изнемощял, търпелив до безумие, оскотял, обезверен и … РЪЖДИВ вече от мизерията народец… Идеална глина в грубите, космати, пардон, вече старателно епилирани, тоест обезкосмени, ръце на тартора и свитата му…
На въпрос тези дни на журналист към брата на покойния Галев дали прословутият „цар” Киро ще дойде да живее в Дупница, оня отговаря – а, как ще дойде, та кой е луд да му даде АВАНТА?
АВАНТА…
Ето, човекът си го казва простичко и елементарно – АВАНТА… Думичката, около която се движи всичко у нас.
Да, България е просто страна на АВАНТАТА. Където всеки,е,хайде, почти всеки, лъже, краде - кой на дребно, кой на едро, всекиму според предварително отпуснатата порция от ония, там, отгоре, да, сещате се от кои, нали?
Просто такъв е начинът на живот в територията,наречена България - ако не ти изнася, няма оцеляване, заминавай навън, а навън знаем как се изкарва и един сантим.../ Тук един страничен може би въпрос - защо в България напоследък се завърнаха толкова "юнаци", които уж били преуспели навън? И защо, след като паднаха от власт, още стоят в татковината - ами защото в чужбина тези мамини синчета нямат шанс, защото в чуждата страна трябва и за всяка стотинка да си съдереш з... Докато тук, в бащинията, татковите връзки, татковите приятели са насреща. А и зададеният от кукловодите калъп на живот е толкова удобен.../
България всъщност е страната, в която всеки плюе другия, гледа го лошо, мрази го… Където всеки май вече МРАЗИ И … СЕБЕ СИ!
Една малка, опоскана, вампирясала, РЪЖДИВА България…
В която обаче, щом се опиташ с болка да кажеш истината, мигом ставаш прицел на платените слуги – у-у-у, родоотстъпник, негодник!
Ето, чета днешната преса – френският съд осъди на 10 години затвор българката…, която направила опит да убие внука си, защото мразела снахата си…
И ме пита моят съсед, французин - Може ли, мосю Райков, да се убие внук от омраза?!?
Какво да му отговоря? Как?
Ех, българино, какво става наистина с теб?
Да, емоционален съм в момента – но кое е накарало тази вече над 70-годишна жена така да постъпи с кръвта си, тоест с нейния внук? Та нали за българина най-милото е внучето? Какво ли е изтърпяла тази жена? Та мотивите й за убийство да бъдат - исках по този начин да накажа снаха си...Да я заболи най-много...
Защо ние,българите, толкова обичаме да се мразим – и в България, но и в чужбина?
И кой ни е виновен за това?
Циганите ли? Или онова вътре в нас, което ни пречи просто да бъдем нормални граждани и да живеем нормално? Търпението, овчето търпение, смирената главица, склонността да се оставяме на манипулацията,да се насъскваме един спрямо друг, търсенето на виновния все в ближния… И още, и още… / И пак страничен, о, дали е страничен този въпрос - защо никой,дори в това предизборно време, не повдига въпроса за МОНОПОЛИТЕ в България, за ПАРНОТО, например, един от най-непочтените и варварски начини в днешния век на ограбване, и то "законно" ограбване,на народа от властта? Никой не пита кандидатите за кмет на София защо търпят подобно безумие и защо не го решават този проблем? Никой.../
Доскоро, да си призная, пламвах от гняв и обида, когато в Париж често, след като съм започнал да контактувам с някой французин, споменавах, че съм българин и мигом събеседникът ми охладняваше към мен – а, българин ли сте,аз пък Ви мислех за италианец… И се обръщаше човекът леко встрани – а това тук е знак, че вече не си му интересен… И аз пламвах, бях готов,признавам си,дори и на груби думи...
Сега вече не съм толкова ербап – защото все по честичко се питам – не е ли вярна народната мъдрост:” Каквото сам си направиш и най-големият враг не може да ти го направи…”
Всъщност защо ли ги пиша тези редове? За да изскочат веднага ония, „патриотите” и да започнат да ме оплюват – е, ние сме майстори на оплюването!
Защо наистина пиша?
Та ето – чета, сега вече в българския печат, че един от "големите" хора в днешна България бил в чужбина, разправял наляво и надясно колко било хубаво в България… Как финансово сме били дори по-добре от … Франция, която трябвало да се учи от нас?!? Да не говорим за Гърция, Испания, Ирландия, че и Италия, които искат милиарди от Европа...
Хвърлил тези думи нашенецът и се върнал в България.
А тук,във Франция, мен ме питат - защо, след като толкова е хубаво у вас, вие сте тук, защо Париж е пълен със 70-годишни женици, които работят като чистачки и миячки и вечер се прибират с подути и зачервени от жесток труд на гурбетчийки ръце? Защо стотици хиляди българи работят като аргати в Гърция,Испания,Португалия, тоест в тези страни, които вие осмивате и подигравате като страни с лошо управление? Защо ромите тук, когато ги връщаме обратно, казват - където искате,ни пращайте,но никога не ни връщайте в България,където пенсията е 50 евро на месец, а заплатата -сто и петдесет...
Разбира се, аз нямам отговор на тези въпроси на французите. Надявам се,че "патриотите",тоест слугите на ония, ще отговорят вместо мен. Но се съмнявам дълбоко. Защото те са силни само на територията на България, само там има хора,които се хващат на техните манипулации.
Е, какво повече… Щом в предизборно време така се лъже, значи тези хора вече са се така самозабравили, че...
Значи нещата у нас са предопределени. Независимо от Катуница, независимо от препоръките на Европейския съюз...
Значи грабежът ще си продължава - ония ще продължават да пълнят вече препълнените си гуши. А ние, които не сме включени в схемата, какво ще правим? Ами, каквото и досега. Тоест на нас, "бурмичките",ще ни се разпорежда и ,това е много важно, РАЗРЕШАВА - великодушно и от сърце, пак да се ... МРАЗИМ помежду си! Да се плюем, да се обиждаме на улицата и в интернет, да търсим кой е комунист, кой-фашист... А ония,богопомазаните, социално безчувствените далавераджии,простете, спечелилите с "честен" труд милионите си, в братска прегръдка, ще продължават да потриват ръце, щастливи и усмихнати широко - ех, кой като нас, ама случихме на прост народ,ей...
Ами, това е.
И все пак, и все пак…
ДИМО РАЙКОВ

вторник, 20 септември 2011 г.

П О М Е Н З А М А М А - разказ от Димо Райков

На всички онези, които бързат да обичат майките си…




Днес бе деветият ден от смъртта на моята майка Яна.
Това, което се бе случило с мен преди седмица и няколко дни, не го пожелавам и на най-големия си враг.
Беше най-студения ден от както се помня, сутринта мярнах в интернет, че в моята планина – Странджа, където кротко догаряха любимите ми старци – баща ми Петко и майка ми Яна, това били рекордни ниски температури, всичко било затрупано от сняг, студ бил сковал земята, обявено било бедствено положение.
Нещо повече – цяла България била в подобно състояние – дори магистралата от Карнобат до Бургас, една съвсем немалка отсечка, била забранена за движение, имало десетки затрупани от виелиците и спасителни екипи ги търсели часове наред…
Нещо ме ухапа – болката бе направо в сърцето. И когато ми съобщиха по телефона,/ Ох, кой ги измисли тези мобилни апарати? / страшната вест, аз като че ли вече я знаех.
Мама била починала. За миг, просто изкачвала стълбите в къщи, тупнала и докато татко пристигне, тя вече била там, Горе…
Новината ме обезсили мигом.
Приседнах, по някое време поех дъх – и кой знае защо се сетих за… паспорта…
Да, за оня международен паспорт…
Мама обичаше толкова да пътува.
А не бе излизала от своето градче и планина никога. Затова и мечтата й бе да има международен паспорт, да отиде да види внучките си в Германия и Франция, пък и да разбере, да усети с очите си как живеят и те, другите хора…
За живота отвъд планината тя цял живот бе слушала от олющената радиоточка над леглото, всъщност единствената връзка през почти целия й съзнателен живот с останалия свят.
Никога не ще забравя радостта в майчиния глас, когато по телефона ми сподели, че е отишла, снимала се е за паспорт, дала десетина лева, не е малко това, та пенсията й беше тогава цифром и словом шестдесет лева… Ама, остави ги парите, майка, важното е, че ще имам паспорт, за ония страни, майка, хубавите, там, дето са внучките…
В дребното, крайгранично градче в Странджа планина Малко Търново, в един отрязък от време се оказа така, че на нашата улица почти само татко и майка бяха останали живи, докато в другите къщи поне единият бе починал.
И минава мой съсед, съвсем млад човек, мама го поздравява:” Господ здраве да ти дава”, му казва. А оня се спира като треснат, извръща се и просъсква:
- Абе вие, старци такива, докога ще живеете?
После си тръгва, прави две-три крачки, пак се извръща:
- Ей, ама ти си била страшна баба, ма! Цяло Търново говори, че си правиш международен паспорт. Ха-ха-ха, паспорт, че защо ти е той? Не виждаш ли, че вече си с единия крак в оня свят, ей, ще ме умори тая баба, паспорт й се приискало, абе тя на пръст мирише…
Спира се мама, усмивката й, меката, добра и толкова изстрадала майчина усмивка, увисва във въздуха, разлюлява се:
- Дъхът ми, майка, спря, светът се завъртя и почти припаднах… Та какво лошо му бях казала, че аз просто го поздравих…
А оня, доволен и щастлив, се смее – улучил е десетката!
И още един случай, разказан от майка по телефона, ме връхлетя – мама и татко излизат от концерт в местното читалище. Нова година идва, настроението и на тези измъчени бедни хорица е приповдигнато, нима и те нямат право на глътка радост от живота, пък и концертът е бил хубав, а и безплатен на това отгоре, че то иначе с тези пенсийки-подигравки? Доволни са мама и татко, щастливи. Артистката ги разплакала, абе голяма артистка е Стоянка Мутафова, толкова добре играела, така-а, по човешки, истински. И то на тези години като техните…
Да, радостни и леко възбудени били моите старци. Нали и те имат право на глътка радост от живота? Дори и в неговия заник. Че то иначе все работа, работа, все оцеляване, оцеляване…
Но уви! Хорската злоба не спи и в такива мигове.
Читалищната стълба е стръмна, заледено е, татко хваща за ръката мама, тя се обляга на рамото му… И веднага чуват зад гърба си злобно съскане:
- Айде бе, пенсии, метни я на гърба, ха-ха-ха… И гледай какви обеци турила бабушкерата…
Тук забравих да ви кажа, че една от внучките изпратила на майка обеци. Те повече отивали на млади хора, такива едни с дълги, блестящи гроздове… А и вече старомодни, нали знаете кое ние, по-младите, подаряваме обикновено на възрастните си близки?
Но мама ги харесала много тези обеци, до този момент тя почти не бе носила такава иначе обикновена и типична за жената украса, като изключим едно подобие на обеци-точици от месинг.
Зарадвала се милата, а и концертът, да, безплатният концерт-театър в читалището, бил добър повод да се облече – с новата рокля, която от години стои в гардероба, подарена й от големия писател и толкова добър човек Ефрем Каранфилов, когото бях поканил преди години в къщи в Малко Търново, с обувчиците, които снахата й също бе подарила, е, малко били вече поолющени, но затова пък модерни, а и мекички, краката на възрастната жена потъвали в тях, удобно им било.
Но "върхът" на премяната били обеците, и те също не в първа младост, ама на, от пръв поглед й харесали…
Дълги гроздове, красиви…
А и как блестели!
Какво да се прави – и моята майка, макар и бедна, макар и възрастна, била все пак жена…
Та пременила се мама, сложила си новите обеци… И чула там, на концерта, думи, които я вледенили.
- Гледайте я, мари, тази баба Яна как се издокарала като плашило! – думите идвали от… местната шефка на културата?!?
За миг посърнали моите старци.
Лицето на мама повяхнало, а татковото се издължило.
Това съм го запомнил от малък – когато татко се ядоса от нечия обида, за която той по правило никога не търсеше вина у нанеслия я, а преди всичко в себе си или в нас, най-близките около него, лицето му придобиваше подобен вид.
Още, както се казва, не са се били прибрали в къщи и той извадил старите, хванали лека ръжда по краищата клещи:
– Давай, Яно, обеците!
И започнал татко да кастри, тоест да скъсява дългите, блестящи „гроздове”…
- Е, сега оная ще е доволна. Няма повече да ти се подиграва.
Майка гледала отрязаните „гроздове”, мълчала, а отвътре идвали на талази хрипове…
Стенания, чийто приглушен звук се смесвал с „ръждясалите” прищраквания на захабените таткови клещи…
И от това невъобразимо за нормалните възприятия съчетание се получавал един такъв „меланж”, тоест въртоп от усещания, от който всичко наоколо изтръпвало…
Защо и с какво тя, обикновената, толкова добра женица, която раздаваше и на непознатия от залъка си, бе заслужила подобни думи? Защо и как нейната глътка радост от живота, макар и демонстрирана по такъв един неумел и може би малко кичозен, но затова пък толкова мил начин, бе предизвикала подобен гняв-завист у младата й съгражданка?
Затова исках, ох, как исках да дойде тя в Париж, да ни погостува, да усети нормалния живот… Да види как тук хората, а и властите се грижат за възрастните, как им осигуряват и безплатен транспорт, и срещи, и танци, и концерти-„гратюи”, тоест без пари, театрални представления, как младите мигом им освобождават място в метрото или автобуса, как ги наричат с почит – сеньори…
Да, не „пенсии”, а „сеньори”, хубаво звучи, а, мамо?
По време на безбройните ни телефонни разговори, които продължаваха често и с часове – от Париж до близо седемдесет страни в света те са безплатни… - все натам я водех – да дойде, да види…
Говорех й дълго за нещата в огромния град, за възпитаните хора, за добротата, утаена навсякъде…
Майка слушаше притихнала, с облагородено и усмихнато, виждах го това със сърцето си, лице, мълчеше, само от време на време натежалият й от нега глас лекичко набраздяваше шумовете в телефонната слушалка:” Така ли?”
Но винаги в края на разговора тя ми казваше:
- Да знаеш как ми се идва, ей така, само да зърна правнучката, а и Париж… Ама стара съм вече, майка, нали виждаш как ми се подиграват тук хората – така ми отговаряше мама, но аз усещах, че тя цяла се пропуква от желанието да дойде, да види Париж, да види правнучката си, носеща нейното име…
- Сигурно е хубаво в Париж, майка - продължаваше сякаш в унес любимата жена - аз винаги слушам по радиоточката какво говори Юлия Талева, тя бе запомнила името на кореспондентката на Българското национално радио от Франция, много хубаво говори тя за Париж, като тебе, майка, ама от мене да знаеш, майка – няма, никъде няма по-хубаво от родината… Родината, родината, родината, майка…
Но въпреки всичко, въпреки думите й, аз усещах, че тя се готви за… Париж.
Всъщност така и било.
Когато я преобличали, намерили в гардероба на родната ни къща, където мама ни бе отгледала със сестра ми, две купчини чисто нови дрехи.
Върху двете имало по една бележка, написана с разкривения майчин почерк върху парчета от картон.
На едната бележка пишело: ”ДРЕХИ ЗА ПАРИЖ”. На другата – „ДРЕХИ ЗА УМИРАЛКА”…
В първата купчина намерили и… ”гроздовете”…
Да, същите „гроздове” от ония обеци, да, срязаните обеци…
Значи майка ги е скрила от татко, скътала ги е и запазила по всяка вероятност за Там, за Париж…
За оня, другия, хубавия свят, където все се бе надявала да дойде и да види своята току-що родила се правнучка, да, оня свят, друг и съвсем различен от този на малкото й градче, свят, където можеше да носи и такива „гроздове”, където ги нямаше оня злобен глас на „културната” шефка и ръждясалите клещи на татко…
И ето сега тя, моята майка, бе отлетяла… Пременена с дрехите от втората купчина…
Трябвало веднага да се погребе, не можело да се излезе дори на метър от прага на къщата ни, вледеняваш се от студа, вятърът те запокитва… Преспите били погълнали цялото градче, а и планината, прогнозите за следващите дни били още по-лоши, земята вече била достатъчно твърда…
Гласът на татко бе подивял, плачеше отвътре, на големи, идващи издъно късове-стонове:
– Трябва да я погребем най-късно утре на обед, гробарите и сега не искаха, земята е вече вкоравена, блъскаш, блъскаш с лопатата, нищо не става, ама ги молих, плаках, накрая ги убедих. Ако мислиш поне мъничко за мен и не искаш и аз да умра сега, ще се съгласиш, синко…
И аз се съгласих. Да не си взема сбогом с мама, да не бъда егоист, да остана дни, години наред с бесовете в себе си, но да не изгубя и другия си любим човек…
Това беше най-трудното в живота ми решение.
В ония мигове не знаех дали съм жив или умрял.
Тази картина ще остане в мен за цял живот – тук, в Париж, на 2500 километра от родната ни стара, но поддържана с толкова обич къща, събрани накуп, допрели изтръпнали сетива до телефонната слушалка, ние, семенцата на тая обикновена, но толкова всеотдайна женица, която живееше единствено за децата, внуците и правнуците си, които представлявахме всъщност в тези мигове една мъничка странджанска общност в многомилионния град, изпращахме по един своеобразен и ужасен за мен начин нашата майчица…
Хлипанията, забързаният глас на едва успелия да дойде през преспите поп, пропукванията на догарящите свещи… - всичко това набраздяваше сякаш мозъка ми и обагри в бяло и последните останали черни мои коси…
В този момент от другата стая проплака Дияна, моята внучка и правнучката на мама, която тя така и не успя да види приживе…
Не зная каква бе тази сила, която мигом ме изхвърли от вцепенението и само след миг аз бях долепил шишето с биберона до устенцата на малкото същество.
И стана нещо невероятно – звуците на падащите буци пръст върху ковчега на мама, тези глухи стонове на смъртта, се примесиха с жизнерадостните мляскания на лакомите детски устенца.
Господи, това бе една невъобразима мелодия, всъщност мелодията на Живота… Да, на негово величество Живота…
И когато гледах как лакомо смучеше безценната течност това все още невръстно създание, като гледах как потрепва телцето му, аз осъзнах, че мама всъщност е жива, че тя се е преродила в това ангелче пред мен и че този живот, този наш толкова ужасен, но и същевременно толкова красив живот, продължава…
И че тя, нашата майка, пак, макар и отгоре, ще ни закриля, ще ни напътства и ще се моли за нас…
И ето – днес е деветият ден от отпътуването на мама.
Татко е поуспокоен, гласът му по телефона звучи мъничко по-нормално, днес се раздава на живите наоколо по нещо за „Бог да прости душата на човека”.
Мама много обичаше Господа. Сигурно тази любов бе взаимна, иначе защо така светкавично я бе притеглил към себе си?
Мисълта ме проряза - къде да отида, на кого да дам парченце хляб в този огромен, красив, но толкова студен сега за мен Париж.
И докато се чудех, краката ми сами ме поведоха натам, към любимата река Сена.
Виждам познатата палатка. Да, и в този студ тя е тук.
Палатката на прокудените от България момчета, тръгнали да си търсят късмета по големия свят.
Едни от последните думи на мама по телефона бяха: „Родината, мама, родината, само така говорят по телевизията, най-хубаво си е в родината…, как така ще оставиш апартамента си в София, как така ще ходиш в чужбина… Родината, родината, родината…” - така, по три пъти – нарочно ли?, повтаряше мама…
В момента, в който доближих палатката, видях как от нея излязоха трима младежи, единият от тях бе почти дете.
То извади от джоба си, о, Господи… прашка.
Да, нашенска, собственоръчно направена прашка, такава каквато имах и аз в онова мое далечно и толкова прашно детство – с груби ластици от гума, черна, иначе гъвкава автомобилна гума…
Стана ми хубаво, топло, ей така, нещо ме хвана за гърлото. В главата ми нахлуха рояци от сладостни спомени – ех, какви „войни” водехме едно време в онова наше босоного детство… И винаги победител, тази мисъл пък защо ли влетя този миг в мен, излизаше справедливостта, да, справедливостта…
Шадраванът пред парижкото кметство е съвсем близо до палатката на нашите момчета, тук обикновено те си дават среща с други сънародници на тяхното дередже.
Разкъсвам на парчета баницата, раздавам им я – Бог да прости моята майка…
Там, отсреща, сиянието на парижкия залез обагря „Нотр Дам дьо Пари” – в този миг чувам звъна на камбаните…
И виждам мама – там, горе, заобиколена от ангели…
И оня благ, но продран от вътрешно напрежение глас:
– Родината, родината, родината, майка, от нея по-хубаво няма…
Понечвам да й отговоря, да я попитам – коя родина, мамо? Тази, която ни изгони почти насила, тази, която е майка за мошениците, наглите и циниците и мащеха за хората, надарени с въображение и чувствителност?
Исках, ама много исках да й задам аз, синът, на нея, майката, тези въпроси. Макар и да знаех предварително отговорите й.
Защото за нея, моята майка Яна, тази обикновена, но честна и достойна майка Яна Вълчева Райкова от никому неизвестното странджанско селце Стоилово, нямаше по-свято нещо от родното парче земя, което я бе родило и откърмило, макар и в крайна мизерия и нищета.
И тъкмо това усещане на хората като моята майка толкова добре използваха и използват ония, които и до ден днешен живеят на гърба, потта и кръвта на нашите майки и бащи, разчитайки на тяхната пословична благодарност към парчето родна земя и онова търпение, непознато другаде по света…
Гледам Сена – широката река на свободата, с димящите над нея, дори и в този кучешки студ, облаци от пара...
И тук, на моста „Дубл”, на метри от вълшебната катедрала „Нотр Дам дьо Пари”, аз сякаш виждах през премрежените си очи оня последен майчин танц в кварталния пенсионерски клуб по случай Бабин ден – иху, иху…
Танц от сърце, сподирен от злобното шъткане на шефката на читалището Катя: ”Гледай я, стара жена, а тръгнала да играе като момиче…”
Всъщност това е бил прощалният танц на моята мила майчица – там, в онова далечно и безмилостно градче Малко Търново, където не се търпят багри, където преобладава сивият и черният цвят, където правило номер едно е: ”Наведена главица сабя не я сече!”
И търпение, търпение… И оцеляване, оцеляване…
Ето така я виждах в оня момент, така ще я виждам и винаги – засмяна, щастлива, пременена, милата – с цветните дрехи, подарени й от снаха й и с дългите момичешки обеци, дадени й от внучката и скосени и лишени от блестящите „гроздове” от татковите ръждясали клещи…
И това „Иху, иху…”, идещо отвътре, от издълбокото на душата и отлитащо натам, Горе, където само след броени часове щеше да се озове и тя, майка ми…
Да, тя тогава не е обръщала внимание на злобните подмятания, защото тя, моята майка, обикновената жена от никому неизвестната по широкия свят планина Странджа, в тези последни мигове вече е общувала с него, Господа… И е била тръгнала към него…
И, изтръпнал, осъзнавам – моята майка отдавна вече не е там, в опърпаното парче земя, тоест гробището на крайграничното градче Малко Търново, а навсякъде в този наш свят – нейният дух и нейното усещане на добра и любяща майка, живяла почтено и бедно, без дори и стотинка изкарана без труд, се намираше над нас, в нас и по цялата планета…
Тръгвам си – така, отвътре просветлен – към дома на моята дъщеря Яна и четиримесечната внучка Дияна, тоест внучката на мама и нейната правнучка, носещи името й.
В този миг чувам глас:
- Благодаря Ви, господине! Това парче баница и глътката ракия ме сгряха, толкова ми бяха нужни тъкмо днес, в този момент…
Обръщам се – срещу мен бе момчето с прашката. Красиво, умно лице, Господи, та това бе все още дете?
Нещо, кой знае защо, ме захапва в сърцето.
И сякаш отново чувам оня злобен глас:
- Гледайте я бе, облякла се като млада и играе като…
После чувам и гласа на съседа:
- Ха-ха-ха, международен паспорт ще си прави, абе ти миришеш на пръст, паспорт ще имаш…
И гняв, гъст и клокочещ като вино алжирка, онова най-хубаво, но тежко вино на моето детство, сега вече взе да се просмуква в мен, да ме изпълва целия…
Поглеждам още веднъж момчето, после очите ми се залепват за красивата, ама наистина невероятно красивата сграда на парижкото кметство, прелитат над зъберите на кулите на прочутата катедрала…
И един вик се откъртва – от мен ли, от момчето ли?
- Защо, кому е нужно това, Господи? Кому? Каква е тази наша прокълната българска орисия?
Но отговор така и не идва.
Немеят зъберите на „Нотр Дам дьо Пари”, гласът на камбаните се бе утаил нанякъде…
Наоколо пощурели потоци от хора летят ту насам, ту натам.
Да, хората, нормалните хора от нормалната държава Франция просто си живееха живота - този толкова кратък и същевременно толкова дълъг наш човешки живот, който е един-единствен…
В този миг нещо тупна пред краката ми и ме извади от унеса.
Беше врабче. Едно от ония обикновени парижки, сиви и толкова жизнени врабчета.
Това сега бе самотно.
И мъртво.
Като по команда се обърнах.
Лицето на момчето сияеше от радост!
Изстинах – защо ли това дете така се радваше на смъртта, която всъщност бе негово дело?
На смъртта на едно самотно и гладно в студения зимен ден същество. Което толкова приличаше на … самия него…
И защо отново, за пореден път, с такова удоволствие то, момчето-емигрант, се приготвяше да разтяга грубите нашенски ластици?
Тръгнах си - внезапно – така както и внезапно сe бях озовал тук.
И в мене пак нахлу и взе да набъбва оня благ, продран от нега глас:
– Родината, родината, родината, майка…
Вървях, нещо в мен простенваше.
А мъглата, обичайната парижка мъгла, властно прихлупваше цялата тази неземна красота наоколо…

----
Разказът е от новата книга "Кестени от Париж"

събота, 30 юли 2011 г.

Как емигрантите погребват майките си

К Е С Т Е Н И О Т П А Р И Ж

„Кестени от Париж” е моята най-нова книга, която е на пазара от средата на април тази година.
Това са тринадесет разказа-вопли, изтръгнати от дълбокото на моята душа.
Получих, а и получавам много отзиви с утаена в тях положителна енергия, която по един или друг начин съм провокирал с написаното. За да не ви досаждам, подбрах само два от тях, които са ми особено скъпи и които, мисля, са уловили деликатно и със сърце - нещо, което толкова липсва в днешното ни студено време - моето усещане в творбата ми, което, може би подсъзнателно, исках да внуша, когато я пишех.
Предоставям ви, на вас, читателите на моя блог, също така и един от тринадесетте разказа - "Помен за мама".
Ето писмото на моя издател – управителя на ИК „Хермес” г-н СТОЙО ВАРТОЛОМЕЕВ, което той ми изпрати след прочита на ръкописа:

Здравей, приятелю!
Страхотна книга си написал! Много горещи кестени си извадил от Париж. Чак и аз се опарих от тях. И моята душа проплака. Особено в този великолепен разказ за нашите изстрадали български майки-мадони, за които животът беше само работа и дълг. Поздравявам те! Имаш пълната ми морална и издателска подкрепа. Надявам се до 3-4 месеца книгата да бъде издадена и направим представяне не само в България, но и в Париж. Продължавай да пишеш и да вярваш в доброто. Светът е оцелял, защото вярата е свещена и доброто винаги е възкръсвало. И побеждавало, колкото и странно да звучи това за този съвременен абсурден свят! Продължавай да пишеш!
Стойо Вартоломеев

А ето и рецензията на г-жа Людмила Габровска във вестниците „Монитор” и „Политика”:

ДИМО РАЙКОВ ОПИСА ЗАДНИЯ ДВОР НА БГ-ЕМИГРАЦИЯТА

"Кестени от Париж” покорява с 13 разказа

ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА

Новата книга на Димо Райков „Кестени от Париж” (ИК „Хермес”) е от онези, които не оставят никого безразличен: те покоряват, разплакват и шокират с величието и падението на своите герои.
Това са българи, емигрирали в Париж, част от които са запазили човечността си, а други са допуснали себелюбието да превърне сърцето им в буца лед.
Тринадесетте разказа проследяват съдбите на различни по произход и образование хора, тласнати от водовъртежа на съдбата в ситуации, където болката и сълзите ги обсебват. Както самият автор пояснява, това са пътешествия в задния двор на българската емиграция ¬ там, където блестящ учител по френски от елитна софийска гимназия се налага да проси и спи под мостовете на Сена и където мургави клошари се бутат с настървение за „своето” място на тротоара.
Димо Райков обяснява, че това е книга за Париж, но и за България, и че той мечтае за една родина „без назначения „елит”, който вече 20 г. ограбва и обезсилва народа ни…”.
Това всъщност е мечтата му, провокирала го за написването на книгата.
Тя е едно от най-талантливите издания у нас напоследък и е създадена с рядко срещана покъртителност, като особено въздействащ е последният разказ „Помен за мама”. В него могат да се разпознаят всички хора, привидно скромни, но вътрешно изпълнени с благородство, запазили своя духовен аристократизъм въпреки бедността и издевателската алчност на политиците.
Това е най-добрата творба на Димо Райков досега, чиито последни книги ( „Париж, моят Париж…”, „BG емигрант в Париж” и „55 тайни на Париж”, както и романите „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”) бяха преиздадени няколко пъти.





П О М Е Н З А М А М А

разказ


На всички онези, които бързат да обичат майките си…




Днес бе деветият ден от смъртта на моята майка Яна.
Това, което се бе случило с мен преди седмица и няколко дни, не го пожелавам и на най-големия си враг.
Беше най-студения ден от както се помня, сутринта мярнах в интернет, че в моята планина – Странджа, където кротко догаряха любимите ми старци – баща ми Петко и майка ми Яна, това били рекордни ниски температури, всичко било затрупано от сняг, студ бил сковал земята, обявено било бедствено положение.
Нещо повече – цяла България била в подобно състояние – дори магистралата от Карнобат до Бургас, една съвсем немалка отсечка, била забранена за движение, имало десетки затрупани от виелиците и спасителни екипи ги търсели часове наред…
Нещо ме ухапа – болката бе направо в сърцето. И когато ми съобщиха по телефона,/ Ох, кой ги измисли тези мобилни апарати? / страшната вест, аз като че ли вече я знаех.
Мама била починала. За миг, просто изкачвала стълбите в къщи, тупнала и докато татко пристигне, тя вече била там, Горе…
Новината ме обезсили мигом.
Приседнах, по някое време поех дъх – и кой знае защо се сетих за… паспорта…
Да, за оня международен паспорт…
Мама обичаше толкова да пътува. А не бе излизала от своето градче и планина никога. Затова и мечтата й бе да има международен паспорт, да отиде да види внучките си в Германия и Франция, пък и да разбере, да усети с очите си как живеят и те, другите хора…
За живота отвъд планината тя цял живот бе слушала от олющената радиоточка над леглото, всъщност единствената връзка през почти целия й съзнателен живот с останалия свят.
Никога не ще забравя радостта в майчиния глас, когато по телефона ми сподели, че е отишла, снимала се е за паспорт, дала десетина лева, не е малко това, та пенсията й беше тогава цифром и словом шестдесет лева… Ама, остави ги парите, майка, важното е, че ще имам паспорт, за ония страни, майка, хубавите, там, дето са внучките…
В дребното, крайгранично градче в Странджа планина Малко Търново, в един отрязък от време се оказа така, че на нашата улица почти само татко и майка бяха останали живи, докато в другите къщи поне единият бе починал.
И минава мой съсед, съвсем млад човек, мама го поздравява:” Господ здраве да ти дава”, му казва. А оня се спира като треснат, извръща се и просъсква:
- Абе вие, старци такива, докога ще живеете?
После си тръгва, прави две-три крачки, пак се извръща:
- Ей, ама ти си била страшна баба, ма! Цяло Търново говори, че си правиш международен паспорт. Ха-ха-ха, паспорт, че защо ти е той? Не виждаш ли, че вече си с единия крак в оня свят, ей, ще ме умори тая баба, паспорт й се приискало, абе тя на пръст мирише…
Спира се мама, усмивката й, меката, добра и толкова изстрадала майчина усмивка, увисва във въздуха, разлюлява се:
- Дъхът ми, майка, спря, светът се завъртя и почти припаднах… Та какво лошо му бях казала, че аз просто го поздравих…
А оня, доволен и щастлив, се смее – улучил е десетката!
И още един случай, разказан от майка по телефона, ме връхлетя – мама и татко излизат от концерт в местното читалище. Нова година идва, настроението и на тези измъчени бедни хорица е приповдигнато, нима и те нямат право на глътка радост от живота, пък и концертът е бил хубав, а и безплатен на това отгоре, че то иначе с тези пенсийки-подигравки? Доволни са мама и татко, щастливи. Артистката ги разплакала, абе голяма артистка е Стоянка Мутафова, толкова добре играела, така-а, по човешки, истински. И то на тези години като техните… Да, радостни и леко възбудени били моите старци. Нали и те имат право на глътка радост от живота? Дори и в неговия заник. Че то иначе все работа, работа, все оцеляване, оцеляване…
Но уви! Хорската злоба не спи и в такива мигове.
Читалищната стълба е стръмна, заледено е, татко хваща за ръката мама, тя се обляга на ръката му… И веднага чуват зад гърба си злобно съскане:
- Айде бе, пенсии, метни я на гърба, ха-ха-ха… И гледай какви обеци турила бабушкерата…
Тук забравих да ви кажа, че една от внучките изпратила на майка обеци. Били обеци, които повече отивали на млади хора, такива едни с дълги, блестящи гроздове… А и вече старомодни, нали знаете кое ние, по-младите, подаряваме обикновено на възрастните си близки?
Но мама ги харесала много тези обеци, до този момент тя почти не бе носила такава иначе обикновена и типична за жената украса, като изключим едно подобие на обеци-точици от месинг.
Зарадвала се милата, а и концертът, да, безплатният концерт-театър в читалището, бил добър повод да се облече – с новата рокля, която от години стои в гардероба, подарена й от големия писател и толкова добър човек Ефрем Каранфилов, когото бях довел преди години в къщи в Малко Търново, с обувчиците, които снахата й също бе подарила, е, малко били вехтички, но пък модерни, а и мекички, краката на възрастната жена потъвали в тях, удобно им било.
И обеците, и те също не в първа младост, ама на, от пръв поглед й харесали…
Дълги гроздове, красиви…
А и как блестели!
Какво да се прави – и моята майка, макар и бедна, макар и възрастна, била все пак жена…
Та пременила се мама, сложила си новите обеци… И чула там, на концерта, думи, които я вледенили.
- Гледайте я, мари, тази баба Яна как се издокарала като плашило! – думите идвали от… местната шефка на културата?!?
За миг посърнали моите старци.
Лицето на мама повяхнало, а татковото се издължило.
Това съм го запомнил от малък – когато татко се ядоса от нечия обида, за която той по правило никога не търсеше вина у нанеслия я, а преди всичко в себе си или в нас, най-близките около него, лицето му придобиваше подобен вид.
Още, както се казва, не са се били прибрали в къщи и той извадил старите, хванали лека ръжда по краищата клещи:
– Давай, Яно, обеците!
И започнал татко да кастри, тоест да скъсява дългите, блестящи „гроздове”…
- Е, сега оная ще е доволна. Няма повече да ти се подиграва.
Майка гледала отрязаните „гроздове”, мълчала, а отвътре идвали на талази хрипове…
Стенания, чийто приглушен звук се смесвал с „ръждясалите” прищраквания на захабените таткови клещи…
И от това невъобразимо за нормалните възприятия съчетание се получавал един такъв „меланж”, тоест въртоп от усещания, от който всичко наоколо изтръпвало…
Защо и с какво тя, обикновената, толкова добра женица, която раздаваше и на непознатия от залъка си, бе заслужила подобни думи? Защо и как нейната глътка радост от живота, макар и демонстрирана по такъв един неумел и може би малко кичозен, но затова пък толкова мил начин, бе предизвикала подобен гняв-завист у младата й съгражданка?
Затова исках, ох, как исках да дойде тя в Париж, да ни погостува, да усети нормалния живот… Да види как тук хората, а и властите се грижат за възрастните, как им осигуряват и безплатен транспорт, и срещи, и танци, и концерти-„гратюи”, тоест без пари, театрални представления, как младите мигом им освобождават място в метрото или автобуса, как ги наричат с почит – сеньори…
Да, не „пенсии”, а „сеньори”, хубаво звучи, а, мамо?
По време на безбройните ни телефонни разговори, които продължаваха често и с часове – от Париж до близо седемдесет страни в света те са безплатни… - все натам я водех – да дойде, да види…
Говорех й дълго за нещата в огромния град, за възпитаните хора, за добротата, утаена навсякъде…
Майка слушаше притихнала, с облагородено и усмихнато, виждах го това със сърцето си, лице, мълчеше, само от време на време натежалият й от нега глас лекичко набраздяваше шумовете в телефонната слушалка:” Така ли?”
Но винаги в края на разговора тя ми казваше:
- Да знаеш как ми се идва, ей така, само да зърна правнучката, а и Париж… Ама стара съм вече, майка, нали виждаш как ми се подиграват тук хората – така ми отговаряше мама, но аз усещах, че тя цяла се пропуква от желанието да дойде, да види Париж, да види правнучката си, носеща нейното име…
- Сигурно е хубаво в Париж, майка - продължаваше сякаш в унес любимата жена - аз винаги слушам по радиоточката какво говори Юлия Талева, тя бе запомнила името на кореспондентката на Българското национално радио от Франция, много хубаво говори тя за Париж, като тебе, майка, ама от мене да знаеш, майка – няма, никъде няма по-хубаво от родината… Родината, родината, родината, майка…
Но въпреки всичко, въпреки думите й, аз усещах, че тя се готви за…Париж.
Всъщност така и било. Когато я преобличали, намерили в гардероба на родната ни къща, където мама ни бе отгледала със сестра ми, две купчини чисто нови дрехи.
Върху двете имало по една бележка, написана с разкривения майчин почерк върху парчета от картон.
На едната бележка пишело: ”ДРЕХИ ЗА ПАРИЖ”. На другата – „ДРЕХИ ЗА УМИРАЛКА”…
В първата купчина намерили и…”гроздовете”…
Да, същите „гроздове” от ония обеци, да, срязаните обеци…
Значи майка ги е скрила от татко, скътала ги е и запазила по всяка вероятност за Там, за Париж…
За оня, другия, хубавия свят, където все се бе надявала да дойде и да види своята току-що родила се правнучка, да, оня свят, друг и съвсем различен от този на малкото й градче, свят, където можеше да носи и такива „гроздове”, където ги нямаше оня злобен глас на „културната” шефка и ръждясалите клещи на татко…
И ето сега тя, моята майка, бе отлетяла… Пременена с дрехите от втората купчина…
Трябвало веднага да се погребе, не можело да се излезе дори на метър от прага на къщата ни, вледеняваш се от студа, вятърът те запокитва… Преспите били погълнали цялото градче, а и планината, прогнозите за следващите дни били още по-лоши, земята вече била достатъчно твърда…
Гласът на татко бе подивял, плачеше отвътре, на големи, идващи издъно късове-стонове:
– Трябва да я погребем най-късно утре на обед, гробарите и сега не искаха, земята е вече вкоравена, блъскаш, блъскаш с лопатата, нищо не става, ама ги молих, плаках, накрая ги убедих. Ако мислиш поне мъничко за мен и не искаш и аз да умра сега, ще се съгласиш, синко…
И аз се съгласих. Да не си взема сбогом с мама, да не бъда егоист, да остана дни, години наред с бесовете в себе си, но да не изгубя и другия си любим човек…
Това беше най-трудното в живота ми решение.
В ония мигове не знаех дали съм жив или умрял.
Тази картина ще остане в мен за цял живот – тук, в Париж, на 2500 километра от родната ни стара, но поддържана с толкова обич къща, събрани накуп, допрели изтръпнали сетива до телефонната слушалка, ние, семенцата на тая обикновена, но толкова всеотдайна женица, която живееше единствено за децата, внуците и правнуците си, които представлявахме всъщност в тези мигове една мъничка странджанска общност в многомилионния град, изпращахме по един своеобразен и ужасен за мен начин нашата майчица…
Хлипанията, забързаният глас на едва успелия да дойде през преспите поп, пропукванията на догарящите свещи… - всичко това набраздяваше сякаш мозъка ми и обагри в бяло и последните останали черни мои коси…
В този момент от другата стая проплака Дияна, моята внучка и правнучката на мама, която тя така и не успя да види приживе…
Не зная каква бе тази сила, която мигом ме изхвърли от вцепенението и само след миг аз бях долепил шишето с биберона до устенцата на малкото същество.
И стана нещо невероятно – звуците на падащите буци пръст върху ковчега на мама, тези глухи стонове на смъртта, се примесиха с жизнерадостните мляскания на лакомите детски устенца.
Господи, това бе една невъобразима мелодия, всъщност мелодията на Живота… Да, на негово величество Живота…
И когато гледах как лакомо смучеше безценната течност това все още невръстно създание, като гледах как потрепва телцето му, аз осъзнах, че мама всъщност е жива, че тя се е преродила в това ангелче пред мен и че този живот, този наш толкова ужасен, но и същевременно толкова красив живот, продължава…
И че тя, нашата майка, пак, макар и отгоре, ще ни закриля, ще ни напътства и ще се моли за нас…
И ето – днес е деветият ден от отпътуването на мама.
Татко е поуспокоен, гласът му по телефона звучи мъничко по-нормално, днес се раздава на живите наоколо по нещо за „Бог да прости душата на човека”.
Мама много обичаше Господа. Сигурно тази любов бе взаимна, иначе защо така светкавично я бе притеглил към себе си?
Мисълта ме проряза - къде да отида, на кого да дам парченце хляб в този огромен, красив, но толкова студен сега за мен Париж.
И докато се чудех, краката ми сами ме поведоха натам, към любимата река Сена.
Виждам познатата палатка. Да, и в този студ тя е тук.
Палатката на прокудените от България момчета, тръгнали да си търсят късмета по големия свят.
Едни от последните думи на мама по телефона бяха: „ Родината, мама, родината, само така говорят по телевизията, най-хубаво си е в родината…, как така ще оставиш апартамента си в София, как така ще ходиш в чужбина… Родината, родината, родината…” - така, по три пъти – нарочно ли?, повтаряше мама…
В момента, в който доближих палатката, видях как от нея излязоха трима младежи, единият от тях бе почти дете.
То извади от джоба си, о, Господи… прашка.
Да, нашенска, собственоръчно направена прашка, такава каквато имах и аз в онова мое далечно и толкова прашно детство – с груби ластици от гума, черна, иначе гъвкава автомобилна гума…
Стана ми хубаво, топло, ей така, нещо ме хвана за гърлото. В главата ми нахлуха рояци от сладостни спомени – ех, какви „войни” водехме едно време в онова наше босоного детство… И винаги победител, тази мисъл пък защо ли влетя този миг в мен, излизаше справедливостта, да, справедливостта…
Шадраванът пред парижкото кметство е съвсем близо до палатката на нашите момчета, тук обикновено те си дават среща с други сънародници на тяхното дередже.
Разкъсвам на парчета баницата, раздавам им я – Бог да прости моята майка…
Там, отсреща, сиянието на парижкия залез обагря „Нотр Дам дьо Пари” – в този миг чувам звъна на камбаните…
И виждам мама – там, горе, заобиколена от ангели…
И оня благ, но продран от вътрешно напрежение глас:
– Родината, родината, родината, майка, от нея по-хубаво няма…
Понечвам да й отговоря, да я попитам – коя родина, мамо? Тази, която ни изгони почти насила, тази, която е майка за мошениците, наглите и циниците и мащеха за хората, надарени с въображение и чувствителност?
Исках, ама много исках да й задам аз, синът, на нея, майката, тези въпроси. Макар и да знаех предварително отговорите й.
Защото за нея, моята майка Яна, тази обикновена, но честна и достойна майка Яна Вълчева Райкова от никому неизвестното странджанско селце Стоилово, нямаше по-свято нещо от родното парче земя, което я бе родило и откърмило, макар и в крайна мизерия и нищета.
И тъкмо това усещане на хората като моята майка толкова добре използваха и използват ония, които и до ден днешен живеят на гърба, потта и кръвта на нашите майки и бащи, разчитайки на тяхната пословична благодарност към парчето родна земя и онова търпение, непознато другаде по света…
Гледам Сена – широката река на свободата, с димящите над нея, дори и в този кучешки студ, облаци от пара...
И тук, на моста „Дубл”, на метри от вълшебната катедрала „Нотр Дам дьо Пари”, аз сякаш виждах през премрежените си очи оня последен майчин танц в кварталния пенсионерски клуб по случай Бабин ден – иху, иху…
Танц от сърце, сподирен от злобното шъткане на шефката на читалището Катя: ”Гледай я, стара жена, а тръгнала да играе като момиче…”
Всъщност това е бил прощалният танц на моята мила майчица – там, в онова далечно и безмилостно градче Малко Търново, където не се търпят багри, където преобладава сивият и черният цвят, където правило номер едно е: ”Наведена главица сабя не я сече!”
И търпение, търпение… И оцеляване, оцеляване…
Ето така я виждах в оня момент, така ще я виждам и винаги – засмяна, щастлива, пременена, милата – с цветните дрехи, подарени й от снаха й и с дългите момичешки обеци, дадени й от внучката и скосени и лишени от блестящите „гроздове” от татковите ръждясали клещи…
И това „Иху, иху…”, идещо отвътре, от издълбокото на душата и отлитащо натам, Горе, където само след броени часове щеше да се озове и тя, майка ми…
Да, тя тогава не е обръщала внимание на злобните подмятания, защото тя, моята майка, обикновената жена от никому неизвестната по широкия свят планина Странджа, в тези последни мигове вече е общувала с него, Господа… И е била тръгнала към него…
И, изтръпнал, осъзнавам – моята майка отдавна вече не е там, в опърпаното парче земя, тоест гробището на крайграничното градче Малко Търново, а навсякъде в този наш свят – нейният дух и нейното усещане на добра и любяща майка, живяла почтено и бедно, без дори и стотинка изкарана без труд, се намираше над нас, в нас и по цялата планета…
Тръгвам си – така, отвътре просветлен – към дома на моята дъщеря Яна и четиримесечната внучка Дияна, тоест внучката на мама и нейната правнучка, носещи името й.
В този миг чувам глас:
- Благодаря Ви, господине! Това парче баница и глътката ракия ме сгряха, толкова ми бяха нужни тъкмо днес, в този момент…
Обръщам се – срещу мен бе момчето с прашката. Красиво, умно лице, Господи, та това бе все още дете?
Нещо, кой знае защо, ме захапва в сърцето.
И сякаш отново чувам оня злобен глас:
- Гледайте я бе, облякла се като млада и играе като…
После чувам и гласа на съседа:
- Ха-ха-ха, международен паспорт ще си прави, абе ти миришеш на пръст, паспорт ще имаш…
И гняв, гъст и клокочещ като вино алжирка, онова най-хубаво, но тежко вино на моето детство, сега вече взе да се просмуква в мен, да ме изпълва целия…
Поглеждам още веднъж момчето, после очите ми се залепват за красивата, ама наистина невероятно красивата сграда на парижкото кметство, прелитат над зъберите на кулите на прочутата катедрала…
И един вик се откъртва – от мен ли, от момчето ли?
- Защо, кому е нужно това, Господи? Кому? Каква е тази наша прокълната българска орисия?
Но отговор така и не идва.
Немеят зъберите на „Нотр Дам дьо Пари”, гласът на камбаните се бе утаил нанякъде…
Наоколо пощурели потоци от хора летят ту насам, ту натам.
Да, хората, нормалните хора от нормалната държава Франция просто си живееха живота - този толкова кратък и същевременно толкова дълъг наш човешки живот, който е един-единствен…
В този миг нещо тупна пред краката ми и ме извади от унеса.
Беше врабче. Едно от ония обикновени парижки, сиви и толкова жизнени врабчета.
Това сега бе самотно.
И мъртво.
Като по команда се обърнах.
Лицето на момчето сияеше от радост!
Изстинах – защо ли това дете така се радваше на смъртта, която всъщност бе негово дело?
На смъртта на едно самотно и гладно в студения зимен ден същество. Което толкова приличаше на … самия него…
И защо отново, за пореден път, с такова удоволствие то, момчето-емигрант, се приготвяше да разтяга грубите нашенски ластици?
Тръгнах си - внезапно – така както и внезапно сe бях озовал тук.
И в мене пак нахлу и взе да набъбва оня благ, продран от нега глас:
– Родината, родината, родината, майка…
Вървях, нещо в мен простенваше.
А мъглата, обичайната парижка мъгла, властно прихлупваше цялата тази неземна красота наоколо…

xxx





ЕДНО ПОСЛАНИЕ

Ако някой от вас, моите читатели, хареса този разказ и прояви интерес към „Кестени от Париж”, а и към останалите ми книги, ще се радвам да закупи някоя от тях – те се намират в книжарниците в България. Това ще бъде Вашето приятелско „намигване” към мен. Ако евентуалният ми почитател живее във Франция, ще ми е приятно да потърси контакт с мен в Париж на тел. О674779912 или на Е-mail : dimoraikov@yahoo.fr
Тези мои координати, естествено, важат и за всички останали приятели. Но, моля ви, не забравяйте, че това послание-обръщение е отправено към приятели, а не за „приятели”, които просто търсят начин да те „ухапят”…
Чакам ви!
С поздрав: Димо Райков – един български писател, който се издържа единствено с книгите си и с добрата дума на своите читатели

Париж
31 юли 2011 г.

понеделник, 18 юли 2011 г.

ЕВРОДЕПУТАТИТЕ НИ ПОЛУЧАВАТ НА ДЕН 1100 ЛВ., А ПЕНСИОНЕРИТЕ – 4 ЛВ.?!?

ЕВРОДЕПУТАТИ С ПРЕЛИВАЩИ ОТ ЕВРО ДЖОБОВЕ…

ЗНАЯТ ЛИ ТЕЗИ „СЛУГИ НАРОДНИ” КАК СЕ ЖИВЕЕ С 2 ЕВРО НА ДЕН?
ЗНАЯТ ЛИ ТЕ КАК И КОЛКО ЧАКА БГ-ЕМИГРАНТЪТ ЗА РАЗРЕШЕНИЕ ДА РАБОТИ?
АЛО, ГЕРБ, АЛО, БОРИСОВ – ТОВА ЛИ Е СПРАВЕДЛИВОСТТА ВИ?

Вижте усмихнатите им лица – това са лица на хора, доволни и предоволни от себе си!
Но въпросът е – ние доволни ли сме поне мъничко, ама съвсем мъничко от тях? Защото това са „нашите” евродепутати. Тоест нашите „слуги”, хората, които сме избрали и оторизирали да се борят за нашите права в Европарламента.
Питам – какво направиха всички тези, та да го няма унизителното за българина състояние – хем си член на Европа, хем нямаш право да работиш като бял човек в нея?
Знаят ли тези депутати колко българи, с по две,че и повече висши образования работят като чистачи, миячи, само защото НИЕ НЯМАМЕ ПРАВО НА ТРУД, освен на този от най-ниска категория. Знаят ли те колко е унизително да чакаш на километрични опашки години наред за едно елементарно нещо – да получиш документ, че можеш да работиш нормална работа в нормална страна, че можеш да се лекуваш като бял човек…
Какво всъщност правят те, народните „избраници”?
Освен да получават космическите си заплати от близо 32 хиляди лева на месец и освен да се усмихват?
Кой от тях до този момент е повдигнал този въпрос за третирането на българите като животни на европейския трудов пазар?
Онзи ден един висш френски политик, след като разбра, че съм българин, направи гримаса.
- Защо, мосю,попитах го с болка.
А той ми каза:
- Ще бъда откровен с Вас, за нас, французите, българите сте хора, които не искат да работят, които само искат наготово да вземат от нашата социална система…
- Ама,вижте - обърках се – не всички сме такива…
- Да, сигурно, но ние не ви различаваме, за нас вие всички сте еднакви, вие крадете по метрото, вие просите… Ние ви гоним, вие пак идвате.
Когато след няколко дни му показах няколко наши албума и книги на френски за България, усетих как човекът се попромени, започна по друг начин да ме гледа, беше заинтригуван.
Значи понякога съвсем малко е нужно, нали?
Но правят ли го и това „съвсем малко” тези наши евродепутати, чиято работа всъщност е тази?
Веднага един директен въпрос – колцина от тях ние познаваме?
Ще се затрудним, нали?
А някои от тях вече пет години са евродепутати…
Но да започнем.
Сещам се веднага за царските Антония Първанова и Станимир Илчев, та те цели осем години се перчеха от парламентарната бг-трибуна, ораторстваха с дълбокомислени, а всъщност кухи фрази, морализаторстваха, а най-вече пълнеха джобовете си. И не им стигна това, ами станаха и евродепутати – сега вече джобовете им преливат. Вижте по-долу какви имоти имат, какви спестявания. Дори този Илчев най-цинично казва,че той бил скромен, та затова спестявал почти цялата си заплата ?!? Хубаво, бе, Илчев, но от какво си се хранил, а и какво голямо семейство имаш, твоята съпруга, водещата Светла Петрова, нима не те врънка за тоалети и тъй нататък, ами двамата ти синове, единият от които може би още има неприятности със съда в Испания, как и от какво са се хранели?
Ами някакъв си Уручев, който вече пет години е евродепутат.
Него пък съм го запомнил с това, че искаше в закона за енергетиката да влезе точка, според която тези, които не си плащат парното, да бъдат вкарвани направо в затвора. Е, браво бе, Уручев - значи бандитите вън, а старците, твоите родители – в затвора! И това ми било евродепутат! Вместо той да поеме инициативата и да се бори с монополите като парното, които задушават хората…
Вместо да вземе да алармира Европарламента, че в България Топлофикация върши геноцид над населението, като го заробва, краде и рекетира, той, нашият „слуга”, седнал да предлага затвор за … жертвите?!? И си яде 33 хилядите лева на месец, докато моята стара майка, преди да почине, получаваше …
120 лева!!!
Представяте ли си – 33 хиляди лева за някакъв предлагащ затвор за избирателите си евродепутат, а моята майка, която цял живот честно и почтено бе работила на държавата – 120 лева…
275 пъти разлика… Значи при това съотношение,например, във Франция евродепутатът трябва да получава 368 500 евро?!?
Къде сте, г-н Борисов? Колко бяха сладки приказките Ви за справедливост, която щяхте да възцарите? Така я възцарихте, че…
Всъщност това бе и основната причина да емигрирам – не можех повече да понасям самодоволните лица на тези „слуги” на народа, които тръбяха наляво и надясно, че няма и пет лева за увеличение на цинично малките пенсии и заплати, а същевременно тънеха в охолство и дебелееха ли дебелееха. А отгоре на това и вярваха, а и продължават да вярват, че този народ е от олигофрени, които нищо не могат да правят, освен да псуват, да мрънкат, да гледат телевизия и да… им вярват!
Къде го има това нещо?
Ами само в Абсурдистан, нали?
Повечето нашенски евродепутати изобщо не ги познавам – нито съм чул имената им, нито съм им видял физиономиите. Ето, един Панайотов от ДПС почти нищо не декларирал, а какви имоти у нас и в чужбина имал… Свят да ти се завие. И толкова много работи,че всяка година декларира доходи извън работата си в Европарламента?!? И нямал никакви спестявания?!?
Преди няколко месеца, когато представях новата си книга в България имах „честта” да пътувам в един самолет с евродепутатката Хюсменова. Да, в самолета на нискотарифната компания… Хайде, за мен, бедния писател, е ясно, ама за евродепутатката? Ще кажете, спестовница, народен човек. Да, народен човек… А пък аз ще кажа – просто дребни тарикати.
Те, оказа се, като по правило все са теглили огромни заеми за закупуване на жилища,че и от приятели вземали помощ… И купували, и строяли… За деца, внуци, правнуци…
Да продължавам ли?
Не, просто не мога да издържам вече това издевателство над себе си.
Само ще ви моля внимателно да прочетете текста по-долу. И да видите как се ”борят” за нашето добро тези евродепутати.
Какви палати, какви спестявания – Господи, къде си?
А в същото време хора като моя милост – един български писател години наред живее без работа, без почти никакви доходи, принуден да емигрира, ходи, пише, дискутира в Париж с едни от най-известните писатели на света, с френски, а и други депутати, политици, кметове…
Мнозина от тях ми казваха – мосю Райков, за първи път срещаме и разговаряме с българин, чрез Вас ние се докосваме до непознатата България, която тук е позната почти само с лошо… Те не скриваха и учудването си – ама как така бедно живеете? Та вашите евродепутати изобщо не са ни казвали подобно нещо? Та как се оцелява в днешно време с 50 евро пенсия на месец и 100 евро заплата?!?
Години наред вече ходя, търся сам родни диплянки, материали за моята страна, разнасям ги по институциите на Париж, казвам – ето, вие ни знаете май единствено заради ромския въпрос, знаете ни като крадци и нахали, но ние сме горда нация, с вековни традиции, с чудесен фолклор, с прекрасни планини, с топли хора…
Ще си призная – нанасяха ми, а и продължават да ми нанасят страшни обиди, щом спомена името „българин”, има хора тук, за които, меко казано, това име буди най-малкото подозрение. Те просто си извръщат главата…
Но аз, със свито и поболяло сърце, не спирам, пиша, ходя, говоря… И всичко – без стотинка заплата, единствено със скромния си хонорар и помощта на семейството ми…
Нищо, че много българи в България, предимно от предишната власт, но за огромно съжаление и от сегашната, ме гледат също презрително – гледай го тоя предател, ходи и ни разнася, плюе България…
Абсолютно съм сигурен,че сега някой слуга на държавна заплата ще рече,че плача, че се моля – нека той да дойде, нека той като мен да върши това вече осем години…
А аз всъщност просто искам и ние, българите, да бъдем като нормалните хора, да усетим поне за кратко хубавото в този човешки живот, а не само оцеляване, оцеляване… Да не бъдем най-тъжното място на земята, според едно от най-авторитетните списания в света. Да не бъдат и нашите деца и внуци като нашите майки, които така и си отидоха в земята, невкусили от оная, хубавата Европа…
Аз направих своя избор – беден, без работа, без доходи, но свободен!
Знаете ли какво казва Виктор Юго:” Само бедният може да бъде свободен!”
Хулен, мразен, разбира се, от малцина, но и обичан от своите читатели.
Ето, онзи ден ми пише лекарят-кардиолог, д-р Йовица Божков. Ще ви прочета само част от неговото трогателно писмо, а такива получавам ежедневно.
„Г-н Райков, прочетох тази нощ за три часа Вашата нова книга „Кестени от Париж”. Като Ваш верен читател Ви каня от името на цялото ми семейство като дойдете в България да гостувате вкъщи.”
Завършвам – колцина от тези евродепутати са получавали подобно писмо и подобна покана?
Е, ще кажете, тях такива писма не ги интересуват. Тях ги мами единствено „сухото”. Да, „сухото”…
Ето и обещаната статия,която всъщност предизвика горните ми горчиви размисли:


16 000 евро на месец прибира евродепутат

Публикувана: Вторник, 12-ти Юли 2011, автор(и): Пeтя Дикова, Лиляна Клисурова; прочитания: 1370; коментари: 4

Виж галерия 1 2 3 »
Андрей Ковачев от ГЕРБ, Кристиян Вигенин и Илияна Йотова от БСП и Станимир Илчев от НДСВ (от ляво на дясно) получават солидни суми за работата си в Европарламента. СНИМКА: РУМЯНА ТОНЕВА
16 575 евро получава на месец всеки от евродепутатите ни. Изчисленията, направени от “24 часа” обаче, са само при условие, че избраникът посещава редовно комисиите и участва в гласуванията в пленарната зала.
Заплатата на евродепутатите за 2011 г. е 7956 евро. След облагане с данък и приспадане на осигуровки чисто получават 6200 евро.
Сумата е толкова голяма, защото от този мандат и българите вземат същите заплати като останалите си колеги в Европарламента, а не както допреди 2009 г., когато сумите се равняваха по тези на националните парламенти.
Отделно вземат дневни от 304 евро за храна и хотел. Условието е да се подпишат в присъствения регистър. В дните за гласуване в пленарна зала сумата се орязва наполовина за отсъствия от повече от 1/2 поименни вота.
Екстра е и месечната надбавка от 4299 евро за общи разходи - наем, телефони и др. Сумата пада наполовина при отсъствия от 1/2 от пленарните заседания за година. ЕП покрива пътуванията им със самолет бизнес класа или влак първа класа.
21 209 евро на месец пък са отделени за заплати за асистенти и консултации, но парите се изплащат директно на хората. (Какво точно вземат евродепутатите по пера - виж в таблицата.)
Така за 2 години в ЕП евродепутатите ни би трябвало да са получили общо по около 393 700 евро всеки, показват изчисленията. Някои от тях карат втори мандат и вече пета година са на издръжка на евробюджета.
Затова не са изненадващи декларациите им пред Сметната палата. Едни са успели да спестят прилични суми, други са си купили жилища.
Скътаните пари са основно от заплати и различните добавки, които им се полагат.
Рекордьор е Станимир Илчев от НДСВ със 102 000 евро на влог за 2 г. работа в ЕП. Той е бил спестовник и през 8-те си години като депутат в родното НС, защото през 2009 г. вече е имал на влог 35 хил. лв. от заплата. Както и 9800 долара, заделени още от 7-те му години работа в Американския университет в Благоевград - между 1994 и 2001 г., когато заплатата му е достигала до 800 долара, а е пестил и от честите командировки в САЩ.
“От 1994 г. съм на позиции, от чието заплащане не мога да се оплача. Не обичам скъпи вещи, не почивам в чужбина, нямам вила, нито кола - не обичам разточителството и живея скромно, затова е нормално и да спестя. Това не е печалба, а спестявания”, коментира Илчев.
Той спи на хотел до 100 евро на вечер, а храната му дневно излиза от 10 евро на обяд до 30 евро вечер. Така от командировъчните, които са 304 евро на ден, могат да се икономисат между 1000 (при по-разточителните) и 3000 евро на месец (такива като него). А заплатата му от 6200 евро остава непокътната.
70 хил. евро е успял да задели Емил Стоянов от ГЕРБ. 45 хил. евро и 15 хиляди лева е спестил левият ИвайлоКалфин. 40 хиляди евро от тях са от 2009 г., като в сумата може би влизат и заделени пари, докато бе външен министър. Като евродепутат той си е купил мерцедес за 18 хил. лв.
Синята Надежда Нейнски има 30 хил. евро спестени от заплата, но изплаща кредит от 60 хил. евро.
За първата си година като евродепутат Илиана Иванова от ГЕРБ декларира спестени над 44 хиляди евро в чужбина. През 2009 г. тя си е купила “Фолксваген Пасат” за 25 хил. евро на лизинг. За 2010 г. обаче тя е обявила налични 20 хиляди лева и 6663 евро на влог в чужбина от заплата.
“Спестяванията ми намаляват, защото имам много разходи. Имам дете и сама издържам цялото си семейство, а наемите в Брюксел са високи. Всеки човек сам решава колко да харчи”, категорична бе тя.
Колегата й Андрей Ковачев е заделил близо 51 хил. лв. от заплата, наеми и лихви. Той обаче изплаща ипотечен кредит от 2005 г. за 345 хил. евро.
Повечето от евродепутатите са купили нови жилища със спестените пари.
Червеният Кристиян Вигенин, който кара 5-а година в ЕП, и съпругата му Милена през 2009 г. са си купили жилище от 98 кв. м в Белгия за 663 хил. лв., който е ипотекиран срещу кредит от 300 хил. евро.
“Преценихме, че това жилище ни трябва, защото през повечето си време и двамата сме в Брюксел”, обясни Вигенин. Съпругата му е член на Европейския икономически и социален комитет. Още след първата година на неговия мандат - през 2007 г., двамата си купуват къща от 166 кв. м с двор в с. Саранци, Горна Малина, за 156 хил. лв. Но имат кредит, заеми и лизинг за над 150 хил. лв.
Нов собственик на апартамент от 90 кв. м в Брюксел е и проф. Владко Панайотов от ДПС. За него е дал 303 хил. лв., които обявява, че са от заеми.
Още през 2006 г. той влиза в ЕП с много имоти - заедно с жена му Маринела имат 2 апартамента и учредено право на строеж в София, ателие в Поморие, ниви край Долна Митрополия и Гулянци, дворни места в пернишкото село Люлин и в Бяла черква, Великотърновско. През 2007 г. са купили къща с двор в с. Люлин, Перник, за 5000 лв. И фолксваген Поло за 21 хиляди. През 2009 г. са си купили гараж за 15 хиляди и Опел Инсигния за 50 хиляди от заплата.
Всяка година Панайотов декларира и суми от допълнителни доходи от трудови правоотношения извън ЕП. Няма нищо на влог през годините, едва през 2010 г. обявява 10 хил. евро по сметка на съпругата си.
За разлика от Вигенин и Панайотов останалите евродепутати са си купили жилища в България.
Апартамент от 145 квадрата в София за 107 000 лв. и гараж от 38 кв. м за още 17 500 са си купили Владимир Уручев от ГЕРБ и съпругата му. Като източник на средствата е посочил заеми. Декларирал е и ипотечен кредит за 90 хил. лв. и потребителски за 40 хил. лв. Спестяванията му от предишните години обаче са намалели само с 6000 евро и последно е посочил 36 хил. евро на влог. През 2006 г. пък е обявил по един апартамент на него и съпругата му - в София и в Пловдив, и гараж в Козлодуй.
През 2010 г. по спешност с апартамент в София се сдоби и Антония Първанова от НДСВ. 8 г. тя ползваше ведомствено жилище на Народното събрание, което поиска да запази и като евродепутат. Апартаментът обаче бе харесан от шефката на НС Цецка Цачева, която изгони Първанова от него, за да се настани самата тя там.
Пред Сметната палата Първанова посочва, че е дала 215 хил. лв. за апартамент от 116 квадрата и гараж, срещу ипотечен кредит от 103 хил. евро. “Приятели ми помогнаха и намериха жилището, пренесох се под напрежение, когато Цачева ме изгони”, каза евродепутатката. Тя е взела на лизинг и “Тойота Авенсис” за 34 хил. лв. На влог има 18 хил. евро.
Димитър Стоянов от “Атака” си е купил през 2009 г. апартамент в кв. Изток от 163 кв. м за 443 973лв. и гараж от 18 квадрата за 20 хил. лв. Взел е ипотечен кредит за 430 хил. лв., има и потребителски за 10 хил. евро. Спестяванията му за 2010 г. са 25 хил. лв. от заплата и пътни надбавки.
За разлика от него за 5 г. в ЕП червеният Евгени Кирилов е спестил около 50 хил. евро.
През 2008 г. на името на съпругата му Тамара е купен апартамент от 84 квадрата в София за 165 хил. лв. Година по-късно си е купил мазда за 2900 лв. и е направил надстройка на наследствен имот в село Любичево, общ. Антоново, за 65 хил. лв.
През 2008 г. Филиз Хюсменова от ДПС си е купила апартамент от 70 кв. м за 75 хил. лв. До 2010 г. тя има спестени 35 хил. евро.
Миналата година Метин Казак от ДПС и съпругата му са дали над 107 хил. лв. за 2 парцела в Горна баня с обща площ 1300 квадрата. Спестяванията му са 55 хил. евро на влог в чужбина и 10 хил. лв. в банка у нас.
Още през 2007 г. Слави Бинев от “Атака” и съпругата му са си купили къща от 480 квадрата с двор от 623 кв. м с в София за 950 хил. лв. През годините доходите му варират, а за 2010 г. е спестил 5500 евро.
Мария Неделчева от ГЕРБ единствена не си е купила нищо и не е заделила нито лев за двете години в ЕП.
Колежката й от БСП Илияна Йотова си е купила през 2009 г. мерцедес за 37 хил. лв. от заплата. И изплаща стар лизинг от близо 15 хил. лв. Тя обаче също няма заделен нито лев по сметки. Дарила е 5000 лв. на БСП, а останалите пари държи на разплащателни сметки, от които издържа 6-те си офиса в страната. “На месец успявам да заделя около 2000 евро за наеми, режийни и заплати за хората в офисите, останалото е за летни университети за студенти и други мероприятия, които организирам в България”, обясни Йотова.
Сряда, 13-ти Юли 2011
Dani: БГ и Евродепутат у нас= ПРЕСТЪПНИЦИ!!!
Вторник, 12-ти Юли 2011
драстично намаляване на субсидията: Евродепутатите получават 34 ооо лева месечно,а българските 25 хиляди лева-заплата плюс субсидия. В един от коментарите пише,че в Германия депутатите получават 17 хиляди лева.А в България минималната заплата е 240 лева.Абсурд-1 български депутат получава 100 минимални заплати.
Вторник, 12-ти Юли 2011
NIKOLA: ЕМИ КАКТО ВИЖДАТЕ НЯКОИ ОТ ТЯХ СА НА ПРИНЦИПА ВЗИМАЙ КАКВОТО ИМА И ИЗЧЕЗВАЙ, ЗАТОВА СИ КУПУВАТ ЖИЛИЩА НА ЗАПАД
Вторник, 12-ти Юли 2011
Deutschmann: Това са двойно повече пари от тези които получава един член на немският Бундестаг. Браво, Тази държава има прекалено много пари! А на държавните чиновници какви са заплатите???????????


Вместо заключение:
Да, това са два свята – моят и техният… Два паралелни, никога непресичащи се, и слава Богу, светове…
Да, това е! Но да ги оставим тях, недостижимите, тях,”чедата” народни. Те имат къде-къде по-важна задача – да мислят как да опазят „скромните” си спестявания! И да чертаят сдтратегии как да спечелят средващите избори,защото човек веднъж като свикне на лукса…
А аз трябва пак да тръгвам – имам поредната среща с французин. Който почти нищо не знае за България…
Тръгвам. Да правя нещо, за което никой от българска страна нито ми плаща, нито ме е молил. Но това е моето желание, нали? Какво да се прави – луд умора няма! Няма и сантими, разбира се…
Но има онова писмо. Което му стига. Нещо, което тези по-горе никога няма да разберат, а и да усетят…
П.П.
Току-що срещнах една българка,която от две години е в Париж. Тя била прочела в интернет, че Зорка Първанова вземала по над 2000 лева всеки месец вече осем години,защото… била съпруга на Първанов?!?
Жената, около 60-годишна, ми разказваше и плачеше, била в една от службите на Франция, търсела съдействие за започване на работа, от там, като видели, че е с две висши образования й казали, че няма ... шанс. Защото засега такива като нея,щом са от България и Румъния, тук могли да работят най-черната работа, дори не можела да бъде и гледачка на деца, защото имала голяма квалификация?!?
А тя плаче и ми казва – не искам да се върна в България,г-н Райков,защото там те гледат в лицето такива като тази Зорка и те лъжат, че у нас всичко е тип-топ.Те лапат парите, а за теб и трохи няма. Лошото е,че и тук,в Париж, сме втора категория хора…
Е,какво е това,г-да евродепутати?
Как ще отговорите на тази жена?

ДИМО РАЙКОВ
ПАРИЖ