ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

събота, 28 май 2016 г.

Моят „президентски орден”

ОРДЕНИ ЗАТРУПВАТ ПЕНСИОНЕРИТЕ...
Гледам, чета… „Гърмят” медиите, разнасят вестта за президентските награди…
И никой, ама никой не се сеща за тези над два милиона и половина български майки и бащи, които вече десетилетия живеят без никакви награди. Дори без оная награда, която са заслужили с кръвта на горкия си живот – възможността да приключат с този свой земен път достойно, така, както са се трудили от раждането, та до отлитането…
И в сърцето ми се ражда вик – синове и дъщери, наградете кръвта си, наградете тези, които са ви създали. Не с медали и тенекета, а с възможността за поне мъничко достойнство!
И пак изтръпвам. И се „пробуждам” – защото зная, че това е утопия. Защото този мой вик е отправен към синове и дъщери, раждани в България… Където винаги най-пренебрегваните са тези, които са …раждали…
Гледам, чета как г-н Президентът раздава ордени. Гледам как притварят очи наградените, как радост из
FROGNEWS.BG

петък, 27 май 2016 г.

ФИФИ ПЕРОТО - ЕДНО ГОЛЯМО СЪРЦЕ . ОТКЪС ОТ "СИНИ СЪРЦА" ОТ ДИМО РАЙКОВ


хххххх
/ Публикувам този отрязък от моята книга с поздрав за рождения ден на великолепния Стефан Павлов - Фифи Перото, по случай неговата 71-годишнина. Той бе един от хората, които много ми помогнаха при работата ми върху моята "синя" книга. Благодаря, Фифи! За много години! Само "Левски"!
Нека сегашните футолисти и запалянковци да прочетат твоите думи от дълбокото на голямото ти "сшиньо" сърце и да прумеят най-после какво значи да си левскар... Нещо, което те отдавна май са забравили.../
ххххххххх
Полузащитникът Стефан ПАВЛОВ (Фифи Перото)
Стефан Павлов – известен като Фифи Перото, е роден на 26 май 1945 г. в Годеч, започва футболния си път в местния „Ком”, после играе в „Чепинец”, после в „Левски”. За периода от 1967 до 1978 г. Фифи е душата и моторът на „сините”, става шампион четири пъти, прегръща толкова пъти и купата. Има 231 мача и 15 гола в А-група.
Павлов сам обича да изтъква собствения си рекорд
Той е играл 16 мача срещу ЦСКА, от които има само три равни… Забележете – няма нито една загуба… Какъв само рекорд!!!
Как бих желал днешните, а и утрешните футболисти със сини фланелки да знаят за този рекорд, да прочетат тези редове…
КОГАТО ВИДИШ 70 ХИЛЯДИ, ИЗТРЪПВАШ…
Фифи Перото – какъв хубав прякор. И точен…Толкова леко, почти като перце се носеше из терена този футболист, че беше несравнимо удоволствие да го наблюдаваш. И да оставаш изумен как допреди миг си го видял в единия край на огромния терен, а в следващия миг го съзираш в другия, срещуположен ъгъл!
Какви дробове имаше този иначе слабичък и на вид крехък младеж, та по време на всичките мачове, в които съм го гледал, нито веднъж не спря и за миг!
Като автор и аз си имам своите пристрастия. Всъщност цялата тази книга е едно мое пристрастие.
Фифи е един от футболистите на „Левски”, които винаги ще бъдат в сърцето ми. Спомените ми за неговата необичайна игра, тип, „Кройф и останалите лалета” до ден днешен е еталон за мен за себераздаване, за „горене” без никакъв остатък във всеки един мач, независимо от неговата важност.
Затова и съдбата ме дари, когато работех върху книгата, да имам възможността да се видя с него няколко пъти, самият той да ми покаже своя архив, да ме покани на Герена, където работи и сега. Всъщност за мен една от целите на тази книга бе постигната чрез Фифи Павлов. Аз спечелих, в това за себе си съм сигурен, още един приятел – сърдечен, мил и същевременно искрящ от „синя” обич и жизненост. Има такива хора и днес все още, нали? Когато се докоснеш до тях, усещаш с всяка клетка на тялото си, че не е напразен този наш кратък човешки живот, че си срещнал нещо хубаво, нещо тръпно, че си срещнал истински човек. А това нима е малко в днешния студен 21 век?
ххх
" Ще ме извиниш, ама ще започна с нещо, което ме мъчи и не ми дава мира – аз играх цели 12 години в "Левски”. През това време с ЦСКА имах 16 победи, само 3 равни мача, нямах загуба, а сега…
Ще ти кажа и защо и откъде дойде този мой прякор – Фифи Перото…
Прякорът ми идва от едноименния френски филм. Ние тогава гледахме много френски филми – Луи дьо Фюнес, Жан Маре, Жерар Филип… Главната роля в този филм играеше Клод Ришар. Във филма той летеше над покривите – волен, свободен… Аз също съм лек, бърз, не спирам… На един мач със „Сент Етиен” във Франция, в когото победихме с 3:2, трябваше да се срещна с актьора. Играхме пред 45 хиляди души… И тогава французите започнаха да говорят – елате да видите този играч, та той не стъпва по тревата, лети като Фифи Перото. После отидохме в Германия, там играхме срещу „Шалке”, срещу нас бяха девет немски национали, а мачът завърши 3:2. Немските вестници излязоха на първа страница със заглавия : ”Гледайте Фифи Оверат!” Викали са ми и Паганини, и други прякори… Но този – Фифи Перото, „залепна” за мен завинаги…
7:2…
Когато видиш на стадиона 70 хиляди и изтръпваш…
Още от тунела Сашо Костов ги започна – абе, какво сте пребледнели, бе…
Във втората минута Вуцата изчисти топката, тя се удари в Аладжата и… автогол. А те го записаха на Жеков…
И ние започнахме – един, два, три, четири, пет, шест, седем…
Имам запазена една снимка при втория гол, където Сашо я вкарва, аз му я връщам с пета и са наредени седем от ЦСКА…. Веднага след това Борето Богданов отбеляза третия гол…
Тогава, при 3:1, генерал Здравко Георгиев слиза към съблекалните. Но докато слезе, минава време, ние вкарваме четвърти гол, той не го вижда. И слиза генералът в съблекалнята, чака цесекарите, Митата Якимов и Пената ми го разказаха този случай. Генералът им вика: „Спокойно, момчета, няма страшно, 3:1 е, ще изравним второто полувреме”. А Пената му казал с поглед в земята: „Другарю генерал, ама резултатът е 4:1”. И оня като зяпнал… Отворил ей такава уста. И ги напсувал мръсно – мамка ви да…
Започна второто полувреме. Резултатът бързо-бързо стана 6:1. Със Сашо сме един до друг, той вика към Зафето и Цецо Атанасов – кой е по-бърз от вас двамата?
Цецо вика:”Аз съм на дългите, а Зафето е на късите…”
И Сашо продължава, ама сериозен, към Цецо:” Бягай тогава до „Армията” да вземеш таблото, че няма място за головете ни…”
Оня му вика – да ти таковам…
Тогава вкарахме и седмия гол.
После и те вкараха.
И Цецо вика:”Бате Сашо, вкарах, ама няма къде да ми пишат името.” При 7:1 те много искаха да вкарат гол.
Нямаш ли сърце, не можеш да бъдеш футболист.
Ето, сега си спомням за един мач, също с ЦСКА, бихме ги с 1:0, аз вкарах гола. Играх с 39 градуса температура, главата ме цепеше, всичко се въртеше пред очите ми, но как така ще изтърва такъв мач… По едно време съм повърнал на терена… Потях се през целия мач, но успях да навъртя най-големия километраж… И 22 минути преди края вкарах победния гол. А, сетих се – преди мача му викам на треньора, тогава той беше Йончо Арсов – не мога, много съм болен. А той – не ме интересува, влизаш и играеш. Знаеш си задачата. На излизане от терена ми вика:” Видя ли, че можеш!” И се смее…
Нещо подобно изпитах и когато играехме в Барселона, тогава бяхме натровени с Кирил Ивков, а аз трябваше да пазя Кройф…
За да си левскар, преди всичко е важно да имаш сърце!
Сега гледам тези чужденци в отбора ни. Колко левскари има в този наш отбор днес, колко и цесекари има при тях? Тези чужденци, а и всякакви, дето са ги събрали, какво им разбират главите от „Левски” и ЦСКА?
Ние играехме пред 70 000 души, знаеш ли какво е като викнат на терена, не можем да се чуем на два метра, само усещаме туптенето на сърцето…А сега! Че едно време на тренировките ни идваха повече хора…
Аз вече ти казах, че с Гунди се познаваме от деца. Няма да забравя как веднъж пристигнах в София за мач срещу юношите на „Спартак” на стадион „Раковски”, качен в багажното отделение на покрива на автобуса – бяхме много бедни, бях сирак, ние сме 8 деца… Тогава на автогарата се засякох с Гунди, той беше във войнишки дрехи. Гледа нашия мач, в който бихме с 4:1 и аз вкарах два гола. След двубоя се поздравихме, пожелахме си успех и се разделихме – той замина за „Ботев”-Пловдив.
За мен Гунди и Котков са двама велики българи. Изключителни – и като мъже, и като футболисти. Винаги съм ги обичал! Три години съм бил в една стая с Гунди, бяхме и семейни приятели, водех го на риба край родното ми градче. Той все ми викаше – земляк, това, земляк онова… Той също ме обичаше. Винаги се е застъпвал за мен. Никога не ще забравя как се опълчи и на ръководството, когато те постъпиха несправедливо с мен след обединението със „Спартак”. Тогава се бяхме събрали много футболисти и ръководителите ни се чудеха как да се разделят с някои от нас, как да ни препратят в други отбори. И тогава мен ме изкараха „фашист”. Щото дядо ми навремето бил в Америка, като си дошъл, си купил крави човекът с поспестените парици, та станал богаташ според тях. И аз съм съм негов внук, значи съм бил „фашист”, не съм заслужавал да стана военен като останалите колеги. Тогава Гунди хвърли капитанската лента преди мача с „Гурник”-Полша, като високо каза – „ Ето ви лентата, ето ви всичко! Щом така ни делите, играйте сами!”
На другия ден след мача с ЦСКА -7:2 отиваме с Гунди в Годеч. На басейна, това бе любимото ни място, ние сме от един край, аз съм от Годеч, а Гунди, по-скоро баща му, бай Аспарух, е родом от село Беренде.
Сега ще ти кажа една новина с дата днешния май 2014 година. Това село Беренде ще го кръстят на Гунди, ще стане Аспарухово. Генерал Войнов извади нужните документи, всичко е решено.
Та тогава ние отиваме с преспиване. Градът бе излязал на плажа, имаше над 2000 души, народ, народ… И всички го гледат… Все едно е Бог… Толкова много го обичаха хората!
Където отидеше Гунди в онова време, за тамошните жители бе празник!
Няма да го забравя месец преди да загине. Целият Годеч бе на колене пред Гунди. Тогава за последно го видях. Беше толкова щастлив и усмихнат от народната любов. Толкова му беше кеф на душичката…
За мен няма по-черна вест от тази за трагедията с него и Котков. Стоях изтръпнал и все едно бях мъртъв.
Понякога си мисля, че всичко е било предопределено и тази трагедия е била неизбежна. Малко хора знаят, че дясната спирачка на колата на Гунди беше повредена. Иван Попов, бивш наш футболист, който се грижеше за колата му, му бе казал това, дръпна го встрани и му рече – „ Да знаеш, че дясната спирачка не държи!” Гунди само се усмихна по своя си начин. Явно не обърна внимание на предупреждението. На Петрохан спират с Котето да заредят с бензин. Там качват и капитанчето, дето загина на задната седалка. Това спиране може да се е оказало фатално. Гунди прави опит да изпревари камиона отдясно, обаче в последния момент вижда ремаркето. Бие спирачки, 18 метра „Алфа”-та се движи на две гуми и се възпламенява в резервоара.
Мачът с ЦСКА – 4:1 също няма да забравя. И тогава мислеха, че ще ни бият лесно. А ги попиляхме. Аз тогава вкарах два гола. Около мен бяха все младоци като Ангел Станков, убихме ги…
Каква сага се разигра с мен, когато идвах да играя в „Левски”…
Тогава, то това бе и нещо обикновено в ония времена, защото всички трябваше да караме казармата в ЦСКА, бях юношески национал, ЦСКА ме вземат, а не съм завършил техникума. В казармата срещам Соколов, беше на пост в пълно бойно снаражение. Като ме видя, вика ми – бягай бързо, тези ще те уморят…
И аз реших да бягам. Играехме тогава в Търново, контролен мач, това е единственият ми мач с червената фланелка, вкарвам гол, тогава моят братовчед от Русе, актьорът Васил Поплилиев, ме качи на колата си и право в София. Хванаха ме в Дианабад на басейна – белезници, право в дисципа. После ме изпратиха във Велинград. Другата година ме взеха в „Левски”. Тогава треньор бе Кръстьо Чакъров, но не можах да се наложа, защото бяха все едни имена… Имаше жестока конкуренция. Постоях малко на „закачалката” и отново се върнах в „Чепинец”. После пак ме извикаха в „Левски”. И тогава заиграх редовно. Наследих фланелката с номер 10 на Патрата - Христо Илиев. Вече казах, че Гунди ми помогна най-много да заиграя в отбора. Той помагаше на всички по-млади, пазеше ни и ни насърчаваше, винаги намираше подходящата дума и жест да ни окуражи. Аз, понеже съм си устатичък, все си навличах неприятности, това дори ми е струвало титулярното място в отбора. Веднъж ме бяха наказали да не играя няколко мача, вътрешно наказание. Тогава Гунди заяви на всеослушание с капитанската лента, че ако не ме амнистират, няма да играе – играйте си вие, щом знаете да редите отбора, отсече той. А неговата дума страшно тежеше. И ме опростиха. С голямо уважение се ползваше и Котков. След обединението със „Спартак” на мен ми казаха, че не мога да остана в отбора, тъй като дядо ми бил емигрант на времето в Америка,случаят ми бил политически, заедно с Иван Вуцов ни пратиха в Академик. Аз дори си бях стегнал багажа за „Дунав”-Русе, но Борис Велчев ме спря – оставаш в София. И след два месеца отново се върнах. Тогава отказаха да ме направят офицер.
Стана така че пробих във футбола чрез столичния „Септември”, където ме забелязаха и станах национален юношески състезател.
Тогава имах огромен мерак, изгарях на терена. Бяхме много бедни, аз съм най-малкото дете от осемте деца на семейството ми, а и останах сирак твърде рано. Првех какви ли не фокуси само и само да се докопам до стадиона, често пъти пътувах гратис на покрива на автобуса, в багажното… или скрит в някой камион… Когато дойде време за казармата ме поискаха в ЦСКА, но аз си бях по душа левскар и без да му мисля много избягах. Вече разказах за този епизод от живота ми.
В „Левски” Гунди ми каза още в началото – земляк, стой плътно до мен. Той беше голям и като човек.
Вика ми – на никого не се доверявай. Каквото правя в игрова ситуация, ще ти обясня, ще ти кажа. Например, центрирам метър встрани, пред теб и тъй нататък…
Това е много, много важно за един младок, току-що дошъл в такъв голям отбор. Сърцето ми щеше да се пръсне, но Гунди ме успокои.
Гунди бе машина за голове. Неслучайно такъв и до днес не се е родил
Две години поред биехме яко. Бяхме отбор-чудо! И ни обединиха. Като стана обединението, на мен единствено не ми дадоха чин.
Мен тогава ме наказаха. Цървенушев бе председател на „Левски”, свали ме от рейса, вика ми – ти си фашист… Виждате колко пъти повтарям това „фашист”, но тази обида още ме гори…
Хванах го за очилата…
И ме наказаха две години. След един месец идва Витлачил и им казва:” Без Павлов аз не играя.”
Върнаха ме. ЦСКА водеха с 6 точки, като ги започнахме – бой, бой…
До ден днешен футболист като Гунди не можа да се роди. Това са героите на „Левски” – Левски и Гунди! Това са героите на българския народ!
Да, голям мач, знаменит мач бе този – 7:2 СРЕЩУ ВЕЧНИЯ СЪПЕРНИК!
Ние бяхме приятели. И сега продължаваме да сме такива. В отбора бяхме като един – с Гунди, Сашо Костов, Вуцата, Ивков – всички. И не само за Нова година, ами за всякакви празници. Дори бяхме приятели и с доста от играчите на ЦДКА – Пената, Гаганелов, Якимов, Жеков, да не ги изброявам всичките, празнувахме заедно. Помня една Нова година, посрещахме на ресторанта на Ловния парк, цяла нощ два ескорта от милиционери ни пазеха, на сутринта ни закараха в един бар на ул. ”Паун Грозданов”. Помня, че пя тогава един гръцки певец, Гунди му припяваше, танцувахме цяла вечер. Друг път помня как Сашо Костов в хотел „Москва” измести барабаниста и свири на негово място. Пийвахме по малко, ей така, колкото за здраве, хапвахме, смеехме се. Какво да се прави – живот, нали…
хххх

вторник, 24 май 2016 г.

САШКО БУЛЪТ ИЛИ КАК СЕ РЕЖАТ ПРЪСТИ НА ПИАНИСТ - откъс от дадения за печат роман "Франция,разреши да те обичаме!"




Сашко прави сапунени балони за децата пред  една от забележителностите на Париж – културния център „Помпиду”…
Визитката му е кратка, но респектираща - бивш национален състезател по борба, с доста шампионски титли от републиканското първенство, с връх първо място на световния шампионат… Световен шампион, е, това вече си заслужава, нали?
 Сега обаче тези титли не са му нужни. Защото Сашко е един от бг-емигрантите в Париж. И за да оцелее, не шампионски купи са необходими тук, а някакъв номер, нещо, от което да се изкарват сантими.
И Сашко, след дълго митарстване, намира своя Клондайк – правенето на сапунени мехури. Една радост и за децата, и за него самия. И тъй като на френски сапунено балонче значи „бул”, ето ти и името – Сашко Булът…
О, няма по-изкусен майстор от Сашко в тази „професия”! Наоколо е пълно с румънци, които се опитват да откраднат занаята му, но къде те ще се сравняват с нашия човек. Да видиш само как изкусно извайва, същински художник, балоните – тези всяващи буйна радост у френските деца балони от пяна…

Такава бе „препоръката” за  Сашко, която неколцина нашенци бяха направили пред Георги Георгиев. И той, само от чутото, бе решил, че този човек ще бъде един от делегатите на бъдещото събрание.
И ето, гледайки сега на живо как дребният иначе млад човек си върши работата, Георги Георгиев изпита истинска радост и нещо като гордост, все пак и Сашко бе българин, а и честно и почтено, е, малко своеобразно, припечелваше хляба си.
До него Георги Георгиев съзря едно кръгличко момиче -  Анжелик, приятелката на Сашко.
- Виж сега – говореше му малко по-късно Сашко Булът, като че ли бяха приятели от сто години – Анжелик е малко пълничка, но е душа човек. А на мен това ми липсва тук, топлината, а тя е много мекичка, добричка. С нея се запознахме в социалното, фоайето де, където тогава спях през зимата. Тя дойде от Канада, там имала проблеми с приятеля си, тежко преживявала раздялата и решила да се установи в Париж, то нали знаеш, Париж е най-добрият лек за всякакви депресии. Аз пък съм разведен. Значи на едно и също място, парижкото фоайе за бездомници, попаднахме две душици – тъжни, ама свободни. И се събрахме. Ето, сега ще я водя в Карлово, ще я запозная с нашите. Приготвил съм й подарък-сюрприз, по френски казано – „кадо”, това е най-обичната тук думичка от децата, че и от възрастните… Казал съм й, че живея в тридесет метра каре, тя се радва, вика, ама много голямо жилище, Александър. Знаеш, това е много за парижка квартира, а пък тя като види нашата къща, че и огромния двор… Ле-ле, само какви очи ще направи… Ще се пръснем да ядем домати, краставици… Ей, да знаеш какви домати растат в нашата градина? Още като ги видиш и устатата ти се напълва със слюнки… А пък като ги омешаш с пиперки, с краставички, със сиренце… М – м - м… Няма само изкуствена пластмаса да ядем я…
Всъщност историята на Сашко с балоните от сапунена пяна бе напълно обикновена.
Обикновена ли?

Той отказал като бивш спортист да постъпи в новосъздадените в зората на демокрацията в България отряди на  мафията.
Разбира се, той не се бил отказал веднага, все пак трябвало да се прехранва някак си, но когато веднъж видял как режат ушите на един човек, собственик на павилионче, само защото не се бил издължил навреме, цяла нощ не могъл да заспи… И той започнал да се замисля -  не, не бил Сашко за тази работа, просто кръвта му била друга…
После го накарали  да пребие от бой двама футболисти, само защото не … вкарали гол?!? Успял някак си да заблуди шефа си, че нещо бил болен, същия ден не отишъл на работа, други свършили онова, което трябвало той да направи.
Но следващото изпитание не закъсняло.
Сашко се сприятелил в бригадата с единственото момче, което не било бивш спортист. А… пианист. Да, пианист… Момчето било завършило консерваторията, бил обещаващ музикант, дори много обещаващ… Цялото му семейство, родата му били музиканти. И то известни. Но… Но трябвало да се оцелява.
И пианистът, също като Сашко, станал… мутра.
За да бъде в крак той трябвало месеци наред да „извайва” тяло във фитнеса, да тренира до припадък, да приема разни хапчета, анаболи, да помпа мускули…
За да стане… мутра.
И Сашко проявил самоинициатива, домъкнал отнякъде едно пиано, на него вечер, когато двамата били на смяна, пианистът започвал своя пореден „концерт”…
Един наистина своеобразен концерт – само с един слушател, той, Сашко…
В подобни мигове борецът си спомнял все за един епизод от детството - да, за своя необясним копнеж по музиката, за оня свой спомен, който го връхлитал от време на време.
С баща му били в големия окръжен град. Приспали при някакви далечни роднини, които Сашко виждал за първи и, както после се оказало,  за последен път. Това бил някакъв друг свят – непознат, но привлекателен. В средата на хола имало голямо пиано. На него свирело красиво момиче, дъщерята на стопаните. Когато те влезли, бащата на момичето отишъл при него и Сашко ясно чул: „Прекъсни упражнението. Изпей им нещо популярно, те не са хора, които разбират… За тях класиката  е нещо много сложно, изсвири им „Заблеяло ми агънце”. Това е народна песен, която и пеленачетата знаят.”
Да, Сашко, естествено,  не бил от разбирачите на тази вълшебна музика, но той я усещал. Затова и нещо подобно на обида се вселило  у него и го обезсилило. Тогава, макар и притеснен, макар и невръстен, Сашко усетил, че светът е като че ли предопределен, че светът е затворил за хора като него цяла една страница.
И ето сега този спомен възкръснал.
Слушал Сашко Мутрата музиката, която се раждала под пръстите на Пианиста и нещо в него също се раждало, нещо голямо, голямо…
И Сашко взел под свое покровителство Пианиста.  Той пък му разказал на орисията си, как е завършил консерваторията, как музиката е била неговият живот още от раждането, как бил наследил любовта си към пианото от дядо си, известен музикант, разказал му Пианиста и какво са  за него аплодисментите. Те, аплодисментите, били за него най-голямата радост, отмала някаква, цял изтръпвал…
Тук Сашко подскочил – та и за самия него, макар борец, аплодисментите били оная вълшебна музика, която той обожавал. Също като Пианиста.
Оня му разказал  и как се бил принудил да стане „борче”, тоест член на бригадата, как мутрите били идол на съученичките му, как на него никога не му обръщали внимание…
Сашко  научи Пианиста  от кои анаболи, тоест „витамини”,  да взима, как да помпа мускули, за да бъде в крак с останалите, за да избегне  уволнението. А това значи да попадне на улицата… Тоест най-страшното за един млад човек.
И ето – сега Сашко трябвало да … чупи пръстите на пианиста. Защото той не бил изпълнил добре някаква заповед-приумица на шефа… Да, да чупи пръстите на Пианиста… Да чупи собствената си душа. И невероятната мечта, до която почти се бе докоснал…
Е, тези мигове преобърнали окончателно живота на Сашко.
Цялото му тяло се тресяло, вдигнал чука…
И тогава видял пръстите.
Никога през живота си Сашко не бил виждал такива пръсти.
Едни такива дълги, нежни, все едно от въздух направени, с тънки синкави жилчици, пулсиращи на върха им.
И Сашко, борчето, притворил очи…
И захвърлил чука.
И … се озовавал … във Франция.
Че къде другаде ще отиде - там, в родината на свободата и светлината… Може да страда, може да му е тежко, и няма начин да не му е тежко, особено в началото, в това Сашко бил убеден, но там е неговото място, там, където няма мутри, където никой не ще го кара да реже пръсти, и то на пианист…
Да, така си мислел той, но много скоро започнал да се изумява как хора на мафията, които добре познавал, за нула време се сдобивали с нужните документи за пребиваване и работа, докато него го препращали от гише на гише.
Значи какво излиза?
Трябва да си престъпник, за да можеш безпрепятствено да работиш тук?
А теб те поставят в забранителния списък, тоест ти нямаш право да работиш, за да си изкарваш прехраната.
И като тръгнеш по институциите – кметства, служби, офиси…, майката ти се разкатава…
В началото Сашко учуден наблюдавал как безпрепятствено негови бивши „съратници”- мутри се разхождали свободно  из Париж – с костюми, със златните верижки, с огромните коли, със супермадамите…
И на никого това не правело впечатление.
А той?
Той спял по ъглите, търсел по цял ден да изчисти някое мазе, за да има за багета.
Какво наистина ставало с този свят?
Навсякъде ли парата е онова, което най-много се уважава? Без никой да пита как и откъде е дошла тя?  Дали по честен начин или чрез проституция, търговия с дрога, кражби… Важното е да я има нея, парата, а пък начините, по които е постигната… Начините… Да, тях  кучета ги яли!
Сашко бил изумен и когато доста пъти срещал роми от прочутия клан на известния цигански олигарх в България цар Киро от Катуница – тези роми били известни с майсторството си да крадат, техният палец като по правило бил отрязан – за да могат по-лесно и фино да измъкват портфейла…
 И сега тук, в Париж, тези крадци се развихряха – е, що народ има тук, пък и балами…
 Чантите им, отворени и препълнени, особено по празниците, просто те чакат – хоп, само един жест и вече са твои. Как да не се изкуши човек?
И циганите крадяха на ден по десетки, стотици хиляди евро – пари, а и стоки от магазините…
И не ги гонеха.
Ха сега се!
А такива като него – дайте си документа, а, нямате ли… Натоварват ги и хайде обратно.
И за кого всъщност е този Шенген, след като истинските престъпници отдавна са тук и когато, а и както искат, идват и си отиват?
Ей такива едни невесели мисли пърхали в главата на Сашко особено вечер, когато доста често се налагало да нощува под открито небе.
Гледал светлото парижко небе Сашко, чудел се защо няма нито една звезда по него.
Не знаел той защо липсват звезди по небето на Париж, не проумявал и тези игри на политиците…
Чудел се бившият борец, бърчел чело, накрая винаги махал с ръка – абе, политици, майната им. И тези тук май са като нашите.

Като емигрант Сашко нямал избор – хванал се общ работник на един строеж при българи.
Минали месец-два, било много тежко, българите работели от зори до мрак, докато имало няколко французи, шефове някакви, те идвали  точно в десет часа и точно в пет часа си тръгвали – ни повече, ни по-малко от седем часа.
А нашенците оставали често и до среднощ, а пък когато трябвало да се предава поредният обект, работели и събота, и неделя…
Но когато идвало времето за заплата, на ония, французите, които като по правило все се занимавали с напътствия, със съвети – това направи, това вдигни, получавали големи, тежки пликове, а пък Сашко… Но той и на това бил доволен.
И така до оня ден, когато пликът с поредната сума, изкарана с толкова труд, се забавил. Седмица, две, месец, два… Няма плик и няма… 
Дошъл българинът, който им бил нещо като отговорник – вижте сега, нещо се закучи, ще потърпите…
И те търпели.
Но минал и вторият месец, после и третият – е, че то кой работи без пари…
Оня, българинът-началник им скръцнал със зъби, ама хубаво умеем ние, българите, да скърцаме със зъби, нали?
И им казал:
 – Ето ви по петдесет евро, това е, повече няма, фирмата фалира.
Сашко и останалите, все момчета-турчета от Лудогорието, гледали сащисани – ама как така, че ние честно и почтено бачкахме…
- Е, това е - отговорил им българинът, махнал с ръка – хайде, чао, и умната – ако някой нещо се оплаче, нали знаете…  Хайде, чао!
Огледал се тогава Сашко – голям е Париж, хубав, ама като няма работа…
Тогава друг един българин му подсказал – виж, Сашко, ти си бивш спортист, здрав си, як като бик, що не се хванеш в Чуждестранния легион, ще те глътнат веднага.
- Ама аз нямам „карт сежур”, нямам никакъв документ – промълвил Сашко.
- А - ухилил се нашенецът – за тая работа не искат „карт сежур”, важното е да изкараш тестовете, да видят, че си мотивиран да бъдеш войник, хич да не ти пука от смъртта и готово! Никаква „карт сежур”, никакви други документи, това е!
Зарадвал се Сашко, тръгнал заедно с този българин да става войник-французин от Чуждестранния  легион.
Но когато човек е без късмет…
И тогава, дали просто защото му бе дошло времето, или заради стреса, го заболял кракът. В болницата, а уж френските лекари били най-добрите, нещо го объркали, появила се някаква инфекция, едва го спасили.
Но Сашко окуцял с единия крак.
И, естествено, сбогом Чуждестранен легион, сбогом шанс за нормална работа.

И се озовал … пред центъра „Помпиду” – къде другаде с този крак, а и неговия френски…
И сега цял ден той чака да му хвърли някой монета, e, разбира се, това изобщо не го показва, дори и с жест, непрофесионално е най-малкото, нали, макар че той усеща звъна на сантимите така добре, че веднага познава каква е стойността на парата – да, браво, този ми е пуснал едно евро, а този пък десет сантима, стипса, но няма лошо, все пак е нещо…
После Сашко преброява сантимите в паничката, е, той горе-долу знае вече колко е събрал днес, ама  това си е ритуал някакъв, а и ражда радост този ритуал, после Сашко купува от „Фран при” салам, много обича куцото момче салам…
Тази обич му бе останала от борческите години, когато скришом от треньорите си дояждаше.
М-м-мъ…, какъв вкусен сервилат, пък и почти без пари е, и от евтиния хляб, само за някакви си трийсетина цента, нарязан като за него, на филийки. Е, с бирата Сашко не прави компромис, щото той много обича „Кроненбург”, такава една пивка, ама много пивка биричка, която имаш чувството, че ти пречиства кръвта, ох, как се излива миличката направо сама в гърлото – ох, мамичко…
И сяда Сашко, симпатичното българско момче,  на плочника на кея на Сена, винаги там, в горния край, до моста „Сьоле”…
Оттук позицията му е най-стратегическа – всичко се вижда – ето, корабите, осветени и целите в гирлянди сякаш, с гроздове туристи по палубата и святкащи апарати…
Седи Сашко, там, на края на кея, любимата река се плиска в краката му, да, в неговия сакат крак, изтръпнал от целодневното стоене, но сега вече  странно омекотена е болката, та малко ли е – днес пак бе изкарал около нормата, тоест към 60 евро… 60 евро… 120 лева…
Това никак не бе малко, нали?
Да, седи Сашко, там, на кея на легендарната Сена, хапва си вкусно и с апетит, ама голям, вълчи апетит има Сашко след тежкия работен ден, гледа невероятната панорама пред очите му и се кефи – е, че какво повече може да иска той от живота, мамка му и живот, още повече и след като се бе родил българин. Да, сладко нещо е той, животът, нали……
Сам себе си се пита Сашко, това за живота де, радва се, така му е леко, хубаво…
И хич не чака отговор, щото той, отговорът, си е в него, там, вътре…
Усмихнат е Сашко, доволен е. Е, поизморен е, ама кой пък сега това да ти гледа…
Виж наоколо каква красота се е разлюляла - Сена, корабчетата по нея, този пъстроцветен народ…
И гледа Сашко, поглъща цялата тази красота наоколо, маха с ръка на туристите, ония също му махат…
Всъщност не бе ли всичко това мечтата на Сашко?

- А, щях да забравя – Сашко поглежда Георги Георгиев и продължава – Много ми беше мъчно тогава, дни наред плачех в болницата, знаеш ли как му се ядосвах на този мой крак – та как така ме изложи, как така ме лиши от последния тогава шанс да бъда нормален човек, с нормална професия, и то французин, ей, голяма работа щеше да бъде това – войник от френската, не коя да е, а от славната армия на генерал Де Гол… Яд ме беше, но виж сега какво се получи. Това с моя крак като че ли е било знак някакъв от Бога.
Ето, онзи ден цяла Франция бе в траур, четирима нейни войници от Чуждестранния легион загинаха в Афганистан. Гледах по телевизията и останах сащисан – едната от жертвите бе… да, същият този мой познат българин от Разградско, който ме увещаваше да стана с него войник от Чуждестранния легион.
Ей, какво нещо е съдбата – оставали му само няколко дни служба, вече бил решил със семейството си – жената и трите си деца, да остане да живее в Марсилия, да си купи там къща с двор, това му било мечтата… И виж какво станало… Докарали го в затворен ковчег, то бяха почести, то речи… Представяха го като французин, като част от славната френска армия…
Гледах тогава по телевизията церемонията и изстивах – ако бях тръгнал тогава с него, дали нямаше и с мене да се случи същото? Ех, съдба!
Обаче като гледах всички това, като слушах речите на първите хора на Франция, на президента Саркози, си виках, прощавай, ама наистина тогава ми дойдоха тези грешни мисли – ей, ама то било май добре човек да умре така, като французин, гледай какви почести, какво внимание, ето, близките му поемат ръката на Президента, ей, голямо нещо е това, да се ръкуваш с г-н Президента на Франция…
Голяма работа е това, нали?
 А те, милите, родителите на моя приятел, Бог да го прости, бяха обути в… гуменки. Нови, ама все пак… гуменки. От ония сините, с бели кантове… Да, най-евтините и долнопробните, китайските, които в България ги продават под път и над път. Страшна картина, нали - ония, Президента, депутатите…, вип-класата на голямата страна, всички са с официални костюми, тъжни физиономии, а върховете на нови-новеничките обувки блестят на слънцето… А нашите, милите, с гуменки, синички, с бели кантове… Премигват стреснати, гледат уплашено всичко това  наоколо – рояка от знамена, Триумфалната арка… Господи, къде са сънували такъв свят в тяхното разградско селце!
Сигурно някой, там, я кметът, я някой друг по-учен,  им бе казал, че така трябва – официално, с гуменки… По нашенски…
И гледай сега… Той, Президента, отива специално при тях, при нашенците с евтините китайски гуменки, навежда се, стиска им ръката… Наградата, благодарността, че техният син е дал живота си за Франция, значи за тях, за официалните лица, за Президента…
На другия ден направих най-големия си оборот на работното място. Дойдоха всички мои клиенти и познати, които знаеха, че съм българин. И този път кутийката за сантими се пълнеше от раз не с монети, а с цели банкноти…
 И полицаите спряха да ме гонят. Вече съм им нещо като техен колега.
Трябва, отдавна се каня, ама все на остава време, да запаля една свещичка за моя приятел. Голяма работа е той, да знаеш, господин Георгиев. Той, тази негова смърт,  промени и моя живот…
Затова, викам си, май беше по-добре аз да бъда на негово място, а, какво ще кажеш, господине?
То като не можем, като не ни дават  да живеем като французи, поне да умрем като такива, нали?
 Така си мислех тогава. И друго ми дойде в ума - добре, ама защо чак сега ни признавате вие, французите, нас, българите!
Защо се сещате за нас, когато ни настига смъртта?
Защо и на това момче, а и на мен, а и на колко други български емигранти не ни обръщате никакво внимание, когато търсим препитание във вашата страна, а чак сега, в такива мигове?
Значи ние, българите, можем и трябва според вас да бъдем само чистачи, миячи, войници от Чуждестранния легион, за да бъдем част от вас, да можем да съществуваме някак си?

Така говори Сашко, изведнъж се сепва:
- Ей, ама голям съм образ – усмихна се младият човек – Виж само как взех, без и да се познаваме дори, да ти се оплаквам. Ще ми простиш, господине, аз иначе съм добре, нали виждаш?
И Сашко изважда мобилния си телефон, показва го на мосю Жорж.
- Виж, господине, това е моят апартамент с Анжелик, колко е просторен, хубав, е, все още не е напълно мебелиран, но и това ще стане, лека-полека… Ей, господине, знаеш ли какво е това да имаш апартамент, собствен апартамент в Париж, при това такъв голям…
И му показва снимките Сашко, посочва с показалец – да, това е спалнята, това е холът… А това там е кухнята, че и кабинет имам…
В този момент пълничкото момиче, да, Анжелик, приятелката на Сашко, се приближава, носи в ръцете си  огромен вързоп. Тактично е момичето, нали е французойка, тихичко говори почти на ухото на Сашко – трябва да дойдеш, да си вземеш сака, сложила съм ти в него и ново одеало, ще те топли довечера, иначе на този студ как ще издържиш в палатката в гората на Венсен…
Георги Георгиев изтръпна. Погледна право в очите Сашко, после мигом се извърна - защо да разгаря мъката на това мило момче? Да, всъщност тези снимки бяха неговата мечта, нима то няма право на мечта? Пък постигната макар и с лъжа… Интересно нещо – да лъжеш красиво … себе си.
И се направи Георги Георгиев, че всъщност нищо не е чул, че не е разбрал конфузията с Анжелик.

И Сашко се поотърсва от моментното неудобство.
И се изправя, на болния си крак се изправя Сашко и поглежда право в очите Георги Георгиев, пак повтаря:
- Да, добре съм, господине. Хубаво си живея аз в Париж. А ти по каква линия си тук?
- Линия ли – усмихва се Георги Георгиев, после прегръща момчето – Ами търся такива като теб, истински българи…
- Истински българи ли търсиш? – сега пък Сашко е изненадан, мигновено, усетил топлината на прегръдката,  спира да прави балони, изпъчва гърди, поглежда към Анджелик, която изглежда вече поназнайва български, защото се усмихва загадъчно…
- Истински българи, а… - сериозен е вече Сашко – значи като мене, нали?
- Нали – отвръща му Георги Георгиев и му подава поканата.
- Ама това покана ли е? За мене, а?
И сега вече сякаш нещо става с момчето. То се впуска към входа на културния център, Мосю Жорж го изгубва от очи…
След минута-две Сашко се завръща. Води със себе си двама старци – о, ама това бяха българи, от ония нашенски турци, да, там, от Разградско, от Делиормана, един от най-бедните български краища…
- Запознай се, господин Георгиев – това са дядо Велико и баба Еленка, идват тук за по няколко месеца, спечелват някое евро и после обратно.  Виж, те са дошли от принуда, ето, над оседемдесет години са, обаче сядат направо на плочника, виж какво само течение е, но това хич не ги плаши, те и не могат да свирят на тамбурата, дядо Велико поназнайва една-две песни, най-много тази за разбойника Янко, докато баба Еленка, милата,  само скрибуца с тази пръчка – но няма начин, трябва да се яде
Сашко го гледа, лицето му сияе.
- Как да ти кажа, аз съм ги „осиновил”, няма значение, че са   два пъти  по-възрастни от мен. Как да ги оставиш? Гледам един ден хванали ги едни апапи, взели им парите, подритват бабичката, да, леля Еленка, тя плаче като куче, без сълзи, виждал ли си как плаче човек като куче – само скимти, свит о кравай… Взех ги под мое покровителство, защото в района аз имам авторитет – и пред полиция, и пред апапите. И сега вече никой не ги пипа. Намерих им една квартирка при един сърбин, е, то е пресилено да се каже, че е квартирка, една дупка си е, ама все пак е стряха, нали? И там в началото имаше перипетии – че то къде няма перипетии, щом има българин, а и сърбин, та това е убийствена комбинация. Е, тук вече няма да повярвате, ще се спукате от смях сигурно, проблемът беше на „любовна” основа – оня, сърбинът, собственикът де, попийваше, а и като всеки сърбин, после псуваше яко и … побарваше. Да бе, опипваше леля Еленка… Да си умреш наистина  от смях! Обаче за жената това си бе стрес, и то какъв стрес… Щото нали, ние може да сме всякакви, но ние, българите, си имаме морал. Морал, докато умрем… Оправихме положението, е, малко насилствено, с един-два шамара, наследство от онова мое време, е, лекички бяха шамарите, просто така, за авторитет, че откъде накъде ще побарва той баба, пардон, леля Еленка… Да, наложи се,  какво да правя, нямаше друг начин. Корав беше сърбинът, ербап, ама след шамарите омекна. И оттогава няма проблеми. Ха-ха-аха…
И се обръща Сашко, и пита:
- Побарва ли те сърбинът, лелю Еленке?
- Нема, нема… - смее се жената, сетно се смее, хубаво… - Не бара вече мискининът му, с мискинин. Добър е вече…
Интересна работа, потръпва Георги Георгиев, гледай сега, възрастна жена, а как живна. Да, колко му трябва на човешкото същество, дори и в подобно окаяно състояние. А и тя, жената, винаги си е жена, нали?
Георги Георгиев гледаше старците – мила родна картинка… Да, бедняци…
- Ами, какво да правим, господине, в България имам сто лева пенсия, значи 50 евро, закъде по-напред? А тук си изкарваме… Е-е-е, не е кой знае колко, ама по няколко пенсии си докарваме. Ето, сега съм донесла от България две котета и две кученца, като има животни, много вървят песните, става дума за стотинките де, хвърлят хората, французите са много жалостиви, щото ние винаги държим животинките чисти, сресваме ги, панделки им слагаме… И хората ни съжаляват – тях, пък и нас сигурно. И най-важното – не се гнусят от нас. Ето, онзи ден една с дръпнати очи направо ме разцелува – свирела съм й била много хубаво. А пък то аз… Той, дядото, е майсторът…
Дядото, тоест 80-годишният дядо Велико, прави крачка напред, без подкана започва:
- Какво е чудо, чудо станало…
Песента за Янко Разбойникът…
Коронният номер на милите старци, опаковани като пашкули – че  тук, пред културния център „Помпиду”, наистина е страшно течение…
Да, свири дядо Велико, акомпанира му, тоест скрибуца,  леля Еленка…

Георги Георгиев подава плика с поканата за събранието на Сашко:
- Вземи, моето момче, и ще те чакам!
И Сашко изпъва тяло, все едно току-що са го наградили с поредния златен медал в България.
Поглежда нагоре, там по всяка вероятност пък би трябвало да се намира трибагреникът, родният български трибагреник.
И под звуците на въображаемия химн „Мила родино, ти си земен рай” той, Сашко Булът, някогашният световен шампион по борба, свободен стил, поема от Георги Георгиев плика  и широко се усмихва.
Ех, колко хубаво се усмихва куцото момче, така отвътре, от дълбокото на изстрадалото му  сърце…
Каква наистина странна, но  същевременно и тръпна картина – едно набито, със замечтан поглед момче, с едната ръка е хванало две пръчки, свързани по краищата с връв, всъщност „оръжието” за направата на сапунени мехури, така наречените „булове”, а другата ръка е поставена там, на онова място, вляво …
И някъде наоколо, а и вътре в тях, тоест в сърцата на Георги Георгиев и Сашко Булът, двамата българи сред толкова, ама толкова много французи и хора от цял свят, изпълнили пространството пред културния център „Жорж Помпиду”, се носи волно и предизвикваща влага в очите мелодията :
- Мила Родино, ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край…
Да, мелодията на българския химн, изпълнявана  в чест на Сашко, да, на Сашко Булът, куцото момче от Карлово, града на най-чистия, най-народния герой на България – апостола Васил Левски. Момчето,  избрало бедността пред  участта на богата мутра…
И на фона на националния химн на Република България, всъщност звуците на „Янко Разбойникът”, на тази песен, изпълнявана от двама старци-несретници, която май само  те, нашенците, си я разбираха, се е изправил Сашко, сложил е ръка на сърцето и пее:
 –  Мила родино, ти си земен рай…
Земен рай ли?
Да, земен рай…





понеделник, 23 май 2016 г.

15-ТЕ МИНУТИ НА МОЯ ЖИВОТ...


В тези 15 минути е моето послание, което е утаено във всички мои книги - от първата ми, "Стълба от камък", излязла от печат през 1983 г., до сегашната ми, "Париж - радостта от живота", 2016 г...
Винаги - и в оная епоха, и в тая, аз съм отстоявал своите принципи, своето свободолюбие, своето право на порив към свободата и достойнството, но и правото на българина за един почтен и достоен живот.
Живот не с "анхедония", а нормален човешки живот с поне мъничко радост от временното ни присъствие на тази грешна, но и толкова хубава земя...
Платил съм, а и продължавам да плащам за тези свои принципи, за този свой порив, за тази своя мечта, наречена "Париж"...Все неща, които някои не само не забравят, но и не прощават. Да, някои, които дават медали, ордени и парички на ония, които умеят да мълчат за онова, което аз тук и в книгите си непрекъснато казвам.
Но никой не може да ми отнеме сладкото усещане, най-хубавото усещане на света за един писател - обичта на неговите читатели. това е неговата най-хубава и ценна награда. Другото е от лукового.
Обичам Париж.
За мен това е единственият град човек в света.
Това е Мечтата на света!
Защото аз съм убеден, че изчезне ли Париж, ще изчезне и светът, ще изчезнем и ние, мравките в този радостен и тъжен мравуняк на човешката сетна надежда, че доброто е повече от злото...
Чуйте моята изповед, моята болка...
И спасете първо ...себе си.
Спасете своята родна кръв!
Димо Райков
Всички мои книги са моето послание, моя дан към моя баща… - споделя Димо Райков. Великденската изповед на писателя завършва с посланието да…
BNR.BG

НАЙ-ЦЕННАТА НАГРАДА - емигрантско пред 24 май

емигрантско
ПРЕД 24 МАЙ...ПРАЗНИКА НА БУКВАТА И ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО...

Гледам, чета... Държавата пак дава ордени, медали... Държавата се грижи за своите верни чеда.
А аз, глупакът, пиша за нередностите, меко казано, в същата тази държава... С огромната болка по нарушената хармония в родината и с надеждата, че все пак някой ще прогледне...
И лапам дръвцето... Яко и вече десетки години...
Ония също лапат. Ама наградки, ама преводи с народни пари, ама специализации... Но и това не им стига. Че и сега ордени, медали, дрънкулки... Заслужена награда за ...мълчанието им. За това, че дума, буква не са казали за КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ, която вече десетилетия души моя народ, за геноцида над възрастните, болните, бедните... За тоталното опростачване и превръщането ни в страната на биячите...
Да, мълчат "великите"...
И се къпят в народното и държавно "признание"
Да, кой за каквото учил.
Кой за каквото си постлал..
Един преди малко ме нарече "нихилист". Защото изразих негодуванието си от зверския побой над баскитариста на Енрике Иглесиас в центъра на София, побой, който световните агенции препредадоха с потрес.
Да, прав е този млад журналист. Прави са и уж приятелите тук, които мълчат. Които иначе все ми пишат на лични - браво, Райков, продължавай да се бориш...
А сега посрещат с фанфари наградените с тенекета...
Клети Димо, клети Райков...
Да, ние, емигрантите, нямаме право на нищо.Нито на награди, нито на признание от родината ни. Защото ние сме "предатели", "родоотстъпници"...
И ние трябва да бъдем наказани, низвергнати, да бъдем подложени на народното презрение...
Защото ние решихме да тръгнем подир порива на сърцето си, подир сетния си порив към Свобода и Достойнство.
Защото решихме да направим своя последен опит за летене към един по-добър свят, където да се борим за трохата хляб почтено, по нормален начин, сами и чрез нажежаване на мозъка до червено, а не чрез далавери и унижаващия човека кланов принцип - аз на тебе, ти на мене. Днес на тебе наградка, утре ти ми я връщаш, днес аз на тебе тенеке медал, утре аз ти го връщам...
Да, ние, емигрантите, днес нямаме право вече и на глас, нямаме право и да пишем, да дишаме дори...
И все пак, и все пак...
Има нещо, което никой не може да спре, нещо, което никой не може да ни отнеме - признанието на читателя. Което нито може да се купи, нито да се изкомандва. Което идва от сърцето. И което всъщност е най-ценната награда.
--------
Ето само част от последните писма до мен:

Христо Димитров
Dimo Raikov Прекланям се пред хора като Вас,които ме карат на 51 г да се просълзявам!
Emilia Genova Прочетох я и съм Ви много благодарна за прекрасното четиво!Върнах се в
спомените, изживях радостта да бъда отново в прекрасния Париж! Благодаря, г-н Райков!
Ana Velichkova
· Благодаря ти за приятелството във Фейсбук, Димчо. То е особено ценно за мене. Поздравявам те за успехите ти в писателското поприще, за прекрасните ти книги, в които си отразил постиженията на смелия си и свободолюбив дух. Бъди здрав и бодър! Пожелавам ти нови върхове в борбата на честното слово с алчния и безчовечен материализъм на съвременния свят.
Мaria Pavlova ·
Моите книги! Започвам ги, и съм абсолютно сигурна, че Г-н Райков е прав!!!!!
Даже съм уверена в истинността на историята, която той е написал! Защото аз съм в тази истинска история!!! Пожелавам приятно четене на истината!!!
Aneliq Komitova Димо,толкоз е хубава,че я чета с таквОз удоволствие...не мога да го опиша
Ще летииии и още как и ще ни бъдеш гид
Пиши,имаш нас верните ти читАтел❤️
· 14 май в 10:15
Mariana Arsheva Димо, ти си велик автор, също като мен си признал достойнствата на световната столица Париж! Този град няма равен на себе си в сферата на модата и като културна дестинация! Ние ще качим интервюто с по-едър шрифт! Поздрави и на чудесното ти семейство!
15 май в 18:15
Филипина Фархат
À Dimo Raikov mai 17 à 8h34 PM
С уважение за написаната книга Париж-радостта от живота.Всичко се крие в детайлите-Вие сте уловил това. Смьтно желаех да посетя Франция, сега вече мечтая да видя Париж. Благодаря за всичко ськровено, споделено с нас.Няма по-голямо щастие от това да обичаш.Вие го можете ,значи сте жив. Поздрави.
Продължавайте да пишете,да говорите, да разказвате ! Това е терапия ,надежда ,магия ! Бъдете благословен Вие и всички около Вас ! Ние имаме приятел ,който ни дава приятелството на света ! С нетърпение чакаме новости ! Париж вече не е град,а дом на един от нас!
Бъдете здрав и попътен вятър!
-------
Да, да спирам. Да не прекалявам, а и да не предизвиквам и без друго непрекъснатата нашенска завист.
Е, кой и как може да накара тези хора от различни възрасти,познати и непознати, да седнат и напишат такива прочувствени думи? Освен, разбира се, хубавата книга и изстраданата истина...
Да, това е моята награда - да каже непознат за теб човек - "моите книги"...За онова, което е родило и изстрадало сърцето ти...
Да каже - "Ние имаме приятел ,който ни дава приятелството на света!"
51-годишен да ти пише, че го ...просълзяваш...
Това са думи от сърцето и за сърцето...Думи без цена...
Ами,това е, нали?
Другото е за "медалистите"...
Димо Райков