ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 29 ноември 2013 г.

За книгите " Париж, моят Париж..." и „BG емигрант в Париж” на Димо Райков



С ПАРИЖ В СЪРЦЕТО

КОНСТАНТИН ЕЛЕНКОВ

Димо Райков огря с усмивката си и „Шан-з-Елизе”! 
Клокочещата възторженост на тоя човек е смайваща! 
Ето такива хора трябва да обикалят; да видят света и да разказват за него; иначе – светът ще си остане неогласен и невидян!
Не може светлината да грее под крина!
Като чета книгите на Димо Райков у мен се затвърждава убеждението, че съдбата, историята си избира своите “съгледвачи” и летописци. По всичко изглежда, че Димо Райков е от тях. Той сам определя мисията си като благородна и благодарна. И което е по-важно – той има съзнанието за мисия. Но едва ли самочувствието. Тъй като за един човек като него това би било неестествено и маниакално. И все пак ще цитирам едно изречение, което повдига малко завесата за успеха на книгата му в частта на изповедите: „Бях поласкан, че един такъв човек така се разкрива пред мене – непознатия, значи с нещо съм предизвикал доверието му и то още на първата ни среща”(стр.176).
Първата ми среща с Димо беше и с неговата първа книга „Стълба от камък”. Тогава той спечели доверието ми именно с искреността си, със своята непринуденост и сърдечност... В “емигрантските” му книги, да ги наречем така условно, той продължава тази линия на откритост и себеотдаване.
Вграждане – така можем да определим и тази книга на Димо Райков, и първите му книги с разкази и повести, където основна тема и движеща идея беше вграждането: „Стълба от камък”, „Жребият”, „Писма до мъртвия брат”, „Пансионът”... Вграждането и страданието.
Иначе Димо минава през света с усмивка.
Но може би това ни изглежда така само на пръв поглед. Книгите му са продрани от вопли и гняв. Не всеки ще хареса книгите му. Не всеки ще намери утеха и радост в тях – те са предназначени за бедните му братя, за „нищите духом”, както са назовани в Библията скромните хора. И това е много съществено да се знае. За да не изпаднете в неловкото положение на човека в чужда градина...
За Димо Райков точно „чуждата чужбина” се оказва по някакъв начин своя. И това е забележително в днешното време на дезинтеграция. Смея да мисля, че точно процесът на интегриране ще ни разедини окончателно. И тогава като единствено спасителни ще останат – макар и в редуцирани и изкривени форми! – така наречените християнски ценности, умението, дарбата да сме човеци.
„Усещане за чужда болка – най-първий знак за красота!”(Андрей Германов) - това усещане нашият автор го има в излишък. И нищо че ходи непрекъснато усмихнат – той е от хората, които поемат чуждата болка като своя. Затова и двете му книги са препълнени със състрадание и съчувствие. Затова и всяка втора дума е за многострадална България, за многотърпеливите българи...,той не може да и з л е з е от България, от мизерията на България - напротив, тук в разкошната и светла столица на света, това чувство като че ли се засилва – чувството за непорядък и мизерия. В очерка си за Румяна Угърчинска той казва от нейно име: „Аз друго не мога, мога да пиша”... И още едно признание – този път на знаменитата д-р Дарина Кръстинова, която лекува Анна Заркова: „Има много колеги, които се уморяват от чуждата болка... Аз не мога така... Участвам в историята, въпреки че действително е натоварващо, когато поемаш чуждата болка...” Тия думи напълно прилягат за писането и живота на Димо Райков...
Някой ще каже: защо е трябвало да отиде в Париж, за да ни разкаже от там историите на Нели от Варна, Ванчо Свирката от Габрово, Рафо Алмалех, Мони Якимов, Стоян Ковачев – цяла галерия от БГ-емигранти. В Париж нещата добиват друга акустика!
Много българи си отидоха от България. В стила на книгата може да се каже: България си отива от нас. Но има и българи, които идват и си отиват: по-право - дойдат, да ни кажат, колко тук сме зле и как добре си живеят хората Т а м... В нашия случай не е така или – поне не е само така. И днес, когато странна актуалност получи темата за завръщането на българите в родината, си мисля аргументи „срещу”, или аргументи „за” това завръщане ще са книгите на Димо Райков. Умението да съчувстваш, да състрадаваш е рядък дар. Често пъти то ни прави слаби; защото, знае се, съчувстващият е уязвим – дори само заради загубата на жизнени сили и енергия. Но в противен случай настъпва духовната ентропия, която, по думите на един съвременен руски физик не е нищо друго, а ... дявол! Затова така силно ни изненадва и радва появата макар и на мъничко човещина, грижа за ближния дори в най-абстрактен вид...
Но като че главно чувство и мисъл в двете му книги е: „Защо бе, българи, защо не оправите качеството на живота си?!” – често се провиква писателят. Той предпочита живия живот, улицата за него е по-интересна от затворените помещения, в които се твори изкуство. (Аз така и не разбрах бил ли е в Лувъра.) Може да си кажем – пак с думи на един от персонажите му, и то най-авторитетния за случая: „Ако имам 15 минути живот, няма да отида в Лувъра, а в някое бистро, където на тезгяха ще си поръчам чаша розе и ей така, с кеф, ще я изпия...” – казва художникът Никола Манев.
/В последвал разговор писателят ме “успокои”, че имал много страници, снимки (на които той също се оказа майстор) от и за Лувъра! - К.Е./
Може би изкуството ще е тема на отделна книга.
Тук сега Димо Райков е сред хората, сред жителите на Париж... Първата част от „ Париж, моят Париж...” е посветена на френските му приятели, докато втората носи наслова: ”България в Париж” – и с това изчерпва половината от характеристиката... Иначе тук има и куриозни, и пикантни истории, има тъга, но има и веселие... Сред парижките му познайници и приятели е и Шарл Азнавур, но и директорът на „Мулен Руж”...
Вграждане е другото име на тия книги. Така, както авторът на гениалната рисунка пред една от вратите на „Нотр Дам”, вгражда живота и душата си в прочутата рисунка...
За мен двете книги всъщност са една творба, при цялата условност на разделянето й. Но ако „ Париж, моят Париж...” е разделена на българи и французи, то „BG емигрант в Париж” е разделена по друг начин: тук възторгът върви заедно или накъсан от едни мога да ги нарека, политически отклонения, в които авторът излива на воля гнева си от несправедливо и глупаво устроената наша държава.
Ще си позволя обаче едно уточнение: живеят редом не богати и бедни, а крадци и окрадени! В тая именно връзка за мене изключително попадение беше срещата на Чочо и прокурора Джамбазов в Париж. (стр.131)
Ето какво казва писателят на прокурора Джамбазов: „...този емигрант е прогонен да търси късмета си тук от такива като Вальо Топлото!” Това вече е писателска ремарка, която не може да не ни парне не само по съвестта, но и заради глупостта, която ни е опарила?
По правило българинът-турист не може да не донесе/понесе/ сравнението: ония там – и ние – тук! Може би единствено Алеко понасяше по-спокойно сравненията или поне така ни е изглеждало? Първите пътеписци, нашите хаджии – търсят предимствата на българското, но не устояват пред изкушенията на чуждото... Едно е, обаче, пътешественикът, друго е емигрантът. Пътешественикът не е длъжен, нито се старае да съпреживява чуждата мъка, нито още повече – да разбира другата съдба. С това ни кара да се съобразим писателят Димо Райков. Той не е отишъл в Париж да ни описва „Мулен Руж” и плас „Пигал”. Да, има го и това, но друга е солта на тези книги: то е мъката по изгубения рай. Друга е водещата страст - с ъ с т р а д а н и е т о ! То е не само в посока бедните парижани, но главно – мизерията българска. Един разговор с Румяна Угърчинска ни изправя на нокти. А спомените на бай Стоян Ковачев? И онова преживяване пред вратите на „Мулен Руж”...(стр.87 от „BG емигрант в Париж”).
Тук всъщност виждаме в пълната му сила писателя Димо Райков. Системата на Станиславски в действие: тя е трудоемка, но сигурна! „И тогава усетих, че бай Стоян Ковачев бе станал част от моя живот в Париж”. Това е то съпреживяването! Вграждането!
Не са една и две страниците на подобни трепетни изживявания. Младите ни се надсмиват на тая наша слабост. А кой знае? Може и да ни завиждат?...
Димо Райков не поучава, не назидава – съчувства и състрадава. Всяка втора крачка, всяка втора мисъл е за България. Той съпреживява – и радости, и горести, и срам, и позор. Но не може да е безразличен към наглостта и простотията, онази – войнствената, арогантната, безпардонната, която е оставил в милата България.
В „Париж, моят Париж...“ Димо Райков, като говори за „ близки човешки отношения между преподаватели и студенти” (стр.123) всъщност отново ни казва много за себе си: той не може иначе, той не познава друг начин за общуване и за опознаване. Може да звучи старомодно, изтъркано, но е реалистично.
За писателя Димо Райков Франция и Париж са един урок, но и една мечта за българите и България. Най-често срещана словесна фигура в книгите му е “само французите могат /правят/ това”. И: „Само българи могат да се карат, да говорят така, да правят това.“
Димо Райков е постъпил, както би постъпил един писател или журналист, комуто не са чужди човешките съдби и страдания – нещо повече – който не би могъл да постъпи по друг начин: той ни разкрива най-различни истории, запознава ни с биографиите на изпаднали от колелото на живота хора. Такива са историите на Жоро-убиеца, на проститутката Галина..., той ги колекционира тия истории – но не от чиста такава страст - не, макар и това да е в кръвта му /някъде сме прочели: обичам да ми говорят, да споделят с мен/, т.е. в тоя век на тотално отчуждение и разрив той, Димо Райков, изповядва Тошко Кобая – музиканта, но същото е и в кръвта на Димо: той е склонен и да изповядва, но и сам обича да се изповядва... Така галерията от образи е допълнена от една цяла глава “България в Париж” – тази метонимия не е случайно намерена. Това не са какви да е българи, това са порода българи, това е най-представителната част, некомандированият елит на България: Минко Балкански, Боян Христофоров, Никола Манев, Дарина Кръстинова, Тончо Карабулков, Божидар Чеков, има и двама свещеници – отец Емилиян, също емигрант, чудесният Ангел Величков, също свещеник, и иподякон Николай...
Може да се каже, че Димо Райков е неконтролирано социален! Често, по средата на разказа се отклонява, за да наругае политиката или политиците, да даде ценни съвети и да призове – „ да се премахнат час по-скоро обръчите от фирми”, „ да се контролират мисиите в чужбина” и т.н. и т.н. – и всичко това с наивния патос на свободолюбеца и волнодумеца.
„ И как така никой от тия 95 процента не разбра, че трябва да надигне глава и да потърси сметка на „богоизбраните”?... Да видите само как французите се борят за свободата и насъщния си!” – заключава нашият автор.
Наслушал се на невероятни по своята откровеност изповеди, Димо Райков се оказва в центъра на едно от най-важните събития в Париж от последно време – избирането на Саркози за президент. И с журналистически нюх и стръв той успява да документира по свой си начин това свое приключение - със снимки, с разкази, с откритията и възторга си...
Невероятно попадение в книгата "BG емигрант в Париж" е и публикуването единствено тук на уникалната реч на Саркози, произнесена пред студентите в Софийския университет на 4.Х.2007 г. Според Димо Райков тези думи на френския президент ще бъдат записани със златни букви в българската история.
Всъщност Димо Райков открива Париж – българския Париж или, казано по-просто: открива българина в Париж. И това той го прави, без да се усети, непреднамерено, но го прави почти систематично, с колекционерско настървение... И с почудата, и с радостта от изненадата, от предизвестената изненада!
Преди 20 години Димо Райков бе сред най-изявените млади български писатели – за неговите книги пишеха едни от най-добрите литературни критици, като например Ефрем Каранфилов, според когото, спомням си, написаното от Димо Райков за смъртта в романа му „Писма до мъртвия брат” се нарежда сред най-хубавото, писано на тази тема в литературата... Творбите му правеха впечатление дори в онова тоталитарно време със силата на обобщенията и социалната си критичност.
Показателен е и фактът, че гаранти за приемането на Димо Райков в Съюза на писателите тогава бяха освен споменатия академик Каранфилов, така също и Радой Ралин, Йордан Вълчев и Борис Христов – все ярки, талантливи български писатели. Спомням си и колко радушно бе приет той в най-авторитетното по онова време литературно списание „Септември”, в което работех – неговият разказ „Работен ден” изненада всички ни с таланта на автора.
И ето че след десет години „мълчание” Димо Райков се завръща в българската литература и се завръща, според мен, по най- убедителния, най-красивия начин, като ни дарява две книги, с които направо ни казва: „Живейте така, че да не се срамувате – нито вие, нито вашите деца от това, че напразно сте пропиляли времето, отпуснато ви за живот – живот не само борба, но и живот като живот!”
.....
Не мога да не кажа накрая и няколко ласкави думи за издателството на г-н Стойо Вартоломеев, за рефлекса и бързината, с които то реагира на тези прекрасни съчинения, заради чудесното им полиграфическо оформление, но главно за това, че наистина оправдава името си – Х е р м е с!
Убеден съм и очаквам с нетърпение продължението на чудесния „парижки” проект на Димо Райков и издателство „Хермес”.
Защото, както казва авторът ”Париж заслужава това, нали!”...

София
2008 г.

„ПАРИЖ, МОЯТ ПАРИЖ...” ИЛИ ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДИМО РАЙКОВ

НАПИСАНО ЗА МЕН ПРЕДИ ... СЕДЕМ, ДА, ЦЕЛИ СЕДЕМ ГОДИНИ...

Статия на литературния критик Катя Зографова по повод представянето на творбата на Панаира на книгата в Националния дворец на културата – София, 15.12.2006 г.

/ Публикувам отново този текст, защото въздухът вече е критично наелектрилизиран от виковете и показните и бездарни удари в гърдите на новите-стари тарикати, на новите-стари "борци", присвоили си правото те, и само те, да бъдат водачите на народа.
Срещу тези същества, преди бащите, сега синовете им, винаги се е бунтувала моята душа. И които безпогрешно разпознавам, дори и по мириса им, цял живот...
Да, усещането за памет... Онова, което най-много е липсвало на моя народ...
Всъщност това е и повод да отправя, макар и закъсняла, какво да се прави, и аз съм българин, за най-важните и топли неща се сещам след време..., благодарност към литературния критик Катя Кузмова - Зографова за хубавите думи и преди всичко за усещането й на моята книга " Париж, моят Париж...", която тя наистина така "ориса",
че претърпя няколко преиздания и до ден днешен се радва на обичта на читателите и, разбира се, завистта на "приятелите"... И бе последвана от " BG емигрант в Париж", "55 тайни на Париж", тоест, стана факт моята трилогия за Париж, както и предполагаше критичката...
Благодаря на Катя също така и за възможността чрез нейната рецензия да "избухне" отново и споменът от онова наше "тръпно" време, когато бяхме толкова млади... И толкова... истински... И когато последното, за което мислехме, бе как и кога да "осребрим" своя порив към Свободата.../

хххххх

Разбира се, нямам предвид само завръщането на Димо от Париж, а голямото му завръщане в българската литература. Защото след 10 години мълчание това е първата му книга...
Нека отворя една носталгична скоба, свързана с живота ни в някогашния Клуб на младия писател, разбира се, внимателно наблюдаван и обуздаван „свише”... И затова паметно бе поведението Димово, когато през 1987 г., на ІV национална конференция на младите писатели той, като трепереше целият, но не от страх, а от тревожно вълнение, зададе страшния въпрос: „Защо се самоубиват българските писатели?” И изправи на едноминутно мълчание шашардисаните шефове, които се кипреха в президиума, заедно с нас, редовите млади писатели, които скърбяхме по своите безвреме отишли си събратя /Йордан Кръчмаров, Росен Босев/... Това спонтанно, младежки дръзко изказване наруши круто казионния сценарий. /Този миг е запечатан в сп. Тракия, бр.4 от 1990, заради което тогавашният редактор и настоящ издател на книгата Стойо Вартоломеев, си изпати/. Удивително е изреченото от Стефан Влахов-Мицов: „Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Д. Райков на последната Национална конференция на младите писатели, посветено на всесилните тартори на литературата и формираните по техен образ и подобие техни наследници и каква стена от мълчание и страх израсна между него и приятелите му до този момент. Защото подло бе да си траеш, но и страшно – да се отделиш от огромната маса клакьори, ухажори и сеирджии”. Край на цитата.
Във всеки случай този епизод ни дава едно от обясненията защо Димо е успял в новата си книга да спечели доверието на французите със самото си излъчване. Дори потиснати и посмачкани от живота, ние, някогашните млади, носим искрицата на свободолюбието в очите си, гаврошовската весела провокация – в уморените си съждения за битието...
Вероятно тъкмо те са били разпознати от обитателите на Града на свободата – Париж и затова затворените и забързани първенци на космополитния град, са му дали частица от времето и от душите си...
Разбира се, ако отново върна лентата назад, трябва да призная, че тъкмо това неумение да се скатаеш удобно в соца носеше в годините ред изпитания на писателя. Един от красноречивите факти бе, че макар поръчители за приемането на автора в Съюза на българските писатели да бяха безспорни авторитети като акад. Ефрем Каранфилов, Радой Ралин, Борис Христов и Йордан Вълчев, след гласуването документите му внезапно бяха... изгубени.
И това е само един от примерите. За перфидно, непряко изтласкване. Защото не бе удобно да бъде отстранен грубо талантлив и обичан творец като Димо Райков. За когото акад. Каранфилов, на представянето на книгата „Писма до мъртвия брат” /също издадена от „Хермес”/, бе казал недвусмислено, че тя е „сред най-хубавото, писано за смъртта в литературата”. И това са думи на най-добрия тълкувател на тази екзистенциална тема!
По подобен начин бяха посрещани всичките книги на Димо Райков – и дебютната му „Стълба от камък”, която бе обявена от редица известни литературни критици за явление в младата ни проза, и повестта „Жребият”, и сборникът с разкази „Мигът на невестулката”, и романът „Пансионът”, за който Ваня Бояджиева в рецензия, озаглавена „Разчупване на духовната Бастилия” писа: „Не бях чела нещо толкова искрено-съкровено и същевременно съдържащо в обобщен вид атмосферата на бездуховното тоталитарно време. Романът на Димо Райков „Пансионът” е оригинално явление в съвременната ни проза. Писан през 1987 г., той кисне няколко години в издателство „Български писател”, за да бъде отхвърлен, след това престоя още и в издателство „Народна младеж”, за да види бял свят едва през 1995г. Изглежда такива автентични изповеди с художествена стойност не са винаги добре дошли за определени кръгове.”
Странна е логиката, която свързва „Писма до мъртвия брат” с новата му творба. Ако първата е за смъртта, то „Париж, моят Париж” е преоткриване на живота. /Неслучайно една моя приятелка, която от години живее в Париж перифразира популярната фраза „Виж Неапол и умри” във „Виж Париж и заживей!”/
Веднага трябва да уточня, че Париж е един многолик град, който провокира творците от вси изкуства да пробват различните почерци при откриването му. Чрез Париж писателите проявяват своята идентичност. И наистина, ако се вгледаме в образите на Париж в българската литература, ще ни се стори, че става дума за различни градове! Един е Париж на виталната Багряна, друг е за девственика Н. Лилиев. Но най-неочакваният е Париж на Атанас Далчев от едноименната му стихосбирка от 1930 г. В нея Градът на светлината, както традиционно бива наричан Париж, е един „черен като въглен град”. И продължава мрачната,самотна, наранена словесна живопис:

Във този черен като въглен град
Ще бъде зимата наверно черна,
Незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога без жал
Жестоки ще го стъпкат със обувките си
Стражарите и проститутките.

Днес картината на бялото и черното като цветова атмосфера на градовете София и Париж са полюсно разместени... И в буквалния, и в метафоричния смисъл...
В книгата на Димо Райков дори интериорите на парижани и на българите в Париж, например ателието на Никола Манев, са мистично озарени, светят отвътре... Така както събеседниците му са люде на духа, огрени с вътрешна светлина. Нейно величество Светлината, както се изразява авторът... И само някъде в ъгълчето на паметта на Мони Якимов е скътана и една ведра България – българският евреин си спомня своята родина, която е напуснал тригодишен, като „цветна приказка”...
Е, днес България не е такава, уви. Тя е един „сив рай”, където сивата икономика и сивата действителност са убили многоцветието на живота.
Едно от големите постижения на тази книга е смелостта за паралелен прочит на френската и българската действителности. На френските и българските елити и техните политици.
Едните – шлифовани векове, сиреч не някакъв измислен псевдоелит, а надарени и патриотични личности, другите ... вие ги знаете – арогантни и безогледни политикани.
Два полюсни свята. Въпреки общото в темпераментите или културните ни традиции Иначе казано – ако французите са италианци в лошо настроение, то българите можем да бъдем определени като французи в ...летаргия. Загубили вродения си медитерански рефлекс на свободолюбие и страст към живота.
„Шан-з-Елизе“, Триумфалната арка, Айфеловата кула, „Нотр Дам дьо Пари“, Монмартр, „Мулен Руж“, площад „Пигал“... - в книгата на Димо Райков това са не само световни забележителности, но и територия на духа, на свободата, символ на любов и радост от живота...
В „Париж, моят Париж“ десетки парижани, сред които генералният директор на „Офис дьо туризм“ в Париж, директорът на пресцентъра и говорител на парижкото кметство, водещ журналист от „Радио Франс“, легендарният певец Шарл Азнавур, председателят на Съюза на писателите във Франция, кметовете на Монмартр и Венсен, съветникът на президента на транспорта във Франция, директорът на връзки с обществеността на прочутото кабаре „Мулен Руж“, директорът на Еротичния музей на площад „Пигал“, президентите на студентската асоциация „Еврофил“ и на асоциацията „Моите господари – бедните“, букинист, клошар... както и преуспели български емигранти, като професор Минко Балкански, художника Никола Манев, професор д-р Боян Христофоров, пластичния хирург д-р Дарина Кръстинова, политика Христо Чурелов, писателя и директор на единственото списание на френски език за България Тончо Карабулков, писателя Божидар Чеков, журналистката Румяна Угърчинска, директорката на единственото българско училище в Париж Анна Танчева, търговеца Мони Якимов... Всички те – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи.
„Париж, моят Париж“ е книга, която е размисъл и за живота в две страни, които са толкова близки и същевременно така различни. Едната е Франция, всепризнатата люлка на демокрацията, а другата – България, която сега прохожда в това отношение.
Разбира се, Д. Райков не идеализира френските светове. Той вижда Париж ведър и жизнен /град на енергията!/, но съвсем не безпроблемен . Там са и хората-кобай, и клошарите... И те са негови изповедници, наред със Шарл Азнавур или говорителят на кметството на Париж...
Но не можем да не се засмеем тъжно, когато четем думите на нашия виден сънародник г-н Христофоров, който изтъква като един от проблемите на Франция – този на дългото живеене... А Н. Манев ги описва - 90-годишните французи - изпънати като струни, готови за скок... Сравнени с нашите тъжни и изтощени да се борят за оцеляване стари хора, това изглежда неправдоподобно и някак несправедливо...
Тази книга е извънредно амплитудна по своите персонажи и жанрови регистри. На пръв поглед тя е журналистическа, но в нея се усеща и перото на белетриста. Вероятно тя е само началото на една бъдеща ПАРИЖКА САГА? Това първо навлизане в Парижките потайности е много сполучливо – авторът е оставил да звучат автентичните гласове на поданиците на Париж, а не толкова своя писателски глас.
Когато я четем, можем да съставим и своеобразен туристически въпросник към читателите: наблюдаван от кое място, изгревът на Париж е най-красив? Къде в Париж дърветата цъфтят първи? Кое е единственото незастроено място в града? Каква е легендата за дверите на Нотр Дам?...
Книгата е и занимателна, и социално изобличителна.
Една жива, истинна книга, чрез която Димо Райков се завръша в българската словесност.
Както винаги – своеобразно – през Триумфалната арка на Париж – града на светлината, града на енергията, града на свободата, града на артистите!

Катя Кузмова - Зографова
15 декември 2006 г.
София
НДК

Димо Райков описа задния двор на БГ емиграцията


„Кестени от Париж” покорява с 13 разказа

ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА 16.04.2011

Новата книга на Димо Райков „Кестени от Париж” (ИК „Хермес”) е от онези, които не оставят никого безразличен: те покоряват, разплакват и шокират с величието и падението на своите герои. Това са българи, емигрирали в Париж, част от които са запазили човечността си, а други са допуснали себелюбието да превърне сърцето им в буца лед. Интересни подробности за техните истории писателят ще разкаже на премиерата на книгата, която е на 19 април в столичната книжарница „Хеликон-България” от 18,30 часа.
Тринадесетте разказа проследяват съдбите на различни по произход и образование хора, тласнати от водовъртежа на съдбата в ситуации, където болката и сълзите ги обсебват. Както самият автор пояснява, това са пътешествия в задния двор на българската емиграция - там, където блестящ учител по френски от елитна софийска гимназия се налага да проси и спи под мостовете на Сена и където мургави клошари се бутат с настървение за „своето” място на тротоара.
Димо Райков обяснява, че това е книга за Париж, но и за България, и че той мечтае за една родина „без назначения „елит”, който вече 20 г. ограбва и обезсилва народа ни…”. Това всъщност е мечтата му, провокирала го за написването на книгата. Тя е едно от най-талантливите издания у нас напоследък и е създадена с рядко срещана покъртителност, като особено въздействащ е последният разказ „Помен за мама”. В него могат да се разпознаят всички хора, привидно скромни, но вътрешно изпълнени с благородство, запазили своя духовен аристократизъм въпреки бедността и издевателската алчност на политиците. Това е най-добрата творба на Димо Райков досега, чийто последни книги („Париж, моят Париж…”, „BG емигрант в Париж” и „55 тайни на Париж”) бяха преиздадени няколко пъти.

http://www.monitor.bg/article?id=287763

неделя, 24 ноември 2013 г.

ЕРЗАЦ, ЕРЗАЦ, ЕРЗАЦ...



Е, ама това вече е... 
Гледам по стар журналистически навик две телевизии - българска и френска. 
Българската телевизия е Нова телевизия, а предаването е на един позастарял водещ... Който, казват, имал голям рейтинг...
Господи, такова предаване не бях виждал отдавна. Минути ценно телевизионно време да бъде използвано за разглеждане на ... тялото на една фолкпевачка,чието първо гадже било разстреляно пред очите й...
Как само се въртеше като пумпал водещият, та да има възможност камерата да "разглежда" почти голото тяло на това момиче...
И въпрос на въпросите бе - къде и какви са татуировките по тялото ти...
И падна едно въртене, едно приклякване от страна на водещия, едни умопомрачителни теми, бледнеещи дори и пред тези на самодейното социзкуство...
И в този момент изстинах - спомних си как само преди година търсех възможност да представя последния си роман с тема убийствата по българските граници...
Какво мълчание, каква студенина към един писател...
А сега...
Сега...
И после мнозина в България ми пишат - г-н Райков, стига с критика, дайте положително, дайте оптимизъм...
Ами, дайте го, приятели!
И продължавайте да гледате подобни ерзац-предавания...
Гледайте ги в захлас, с непристорено внимание, гледайте да не изтървете онова място, където тази певачка е татуирана с прабългарски герб, значи патриотка е тя, милата, за разлика от хора като моя милост, които търсят паметта и ... критичното...
А сега да погледнем, поне за миг, френската телевизия, предаване за скършената съдба на една също певица - Барбара...
Разликата обаче е между земята и небето...
Не само между певиците... Тук изобщо няма никаква база за сравнение.
А и между самия механизъм на предаванията.
Във френската телевизия ненатрапчиво, но вълнуващо се проследява съдбата на една голяма артистка, на едно истинско изкуство...
Гледам, слушам и ми става тъжно. Ама много, много тъжно...
Защото и тук - телевизия, и там - телевизия... И тук - певица, и там - уж певица...
А всъщност бездната е огромна, ама знаете ли какво значи това "огромна"...
И, сещате се, в чия полза са нещата, нали...
Да, няма по-щастливи същества от тези, които не знаят колко всъщност са нещастни...

В БЪЛГАРИЯ ВСИЧКО Е ... НЕВЪЗМОЖНО...

НЕВЪЗМОЖНО Е И ПАДАНЕТО И НА СЯНКА НАД РАХАТЛЪКА НА "БОГОИЗБРАНИТЕ"...

Току-що прочетох един коментар във Фейсбук.
Препубликувам го без никакъв коментар. Всъщност има ли нужда от какъвто и да е коментар. В една страна, където безсрамието е ... начин на живот...
И където на култова почит е народната "мъдрост" - " Преклонена главица сабя не я сече"...

" •Отговор•Споделяне › 
Аватар
• преди 2 часа
Всеки път едно и също, здравната система куца, висока престъпност, няма детски, няма възможности, няма пари, аз съм на 29 години и цял живот ги слушам тези неща, цял живот някой ме кара да свикна с това и да го приема за нормално, "невъзможност" е името на моята родина!"

В БЪЛГАРИЯ ВСИЧКО Е ... НЕВЪЗМОЖНО...


НЕВЪЗМОЖНО Е И ПАДАНЕТО И НА СЯНКА НАД РАХАТЛЪКА НА "БОГОИЗБРАНИТЕ"...

Току-що прочетох един коментар във Фейсбук.
Препубликувам го без никакъв коментар. Всъщност има ли нужда от какъвто и да е коментар. В една страна, където безсрамието е ... начин на живот...
И където на култова почит е народната "мъдрост" - " Преклонена главица сабя не я сече"...

" •Отговор•Споделяне › 
Аватар
• преди 2 часа
Всеки път едно и също, здравната система куца, висока престъпност, няма детски, няма възможности, няма пари, аз съм на 29 години и цял живот ги слушам тези неща, цял живот някой ме кара да свикна с това и да го приема за нормално, "невъзможност" е името на моята родина!"

ПАМЕТТА - НЕЩОТО, КОЕТО ВИНАГИ ИЗНЕВЕРЯВА НА БЪЛГАРИНА...



Читател ме попита вчера - г-н Райков, Вие, който винаги сте непримирим борец, защо нещо сега, при тази окупация на студентите, не сте толкова възторгнат...
Понечих да му напиша отговор. Но после видях, че друг мой читател пък е поискал чрез чичко Гугъл да прочете един мой текст, публикуван в моя блог "Директно", както и на страницата ми във Фейсбук, в "Електронен вестник" и десетки още други медии...
Няма нищо странно в това, нали...
Странното бе, че този текст го бях написал, както си личи и от датата под него, още на 25 февруари!?!
А да си припомним какво бе тогава...
Да си припомним - да, онази революция, пак на младите, февруарската... И то само преди месеци...
Тогава спомняте ли си кои бяха най-върлите врагове на младите?
Кои се гавриха с младите, кои казваха, че са платени, че са нечии слуги...
Да, същите тези, които сега са най-големите поддръжници на студентската окупация...
И заради които написах тогава този текст.
За мен онова, което започва през февруари, продължава и сега...
За мен младите и преди, и сега са едни и същи...
Различни са само ония, които и тогава, и сега са ги "хванали"... Но различни само цветово, по партизанлък, а иначе са еднакви...
За да може в края на краищата статуквото пак да се спаси...
Кои са тези, които и преди, и сега, "хващат" младите?
Ами вие сами може да си ги намерите. И то без каквито и да е усилия. Само един жокер - потърсете ги преди всичко чрез нашето, българското тарикатство... Което в тези дни пак се е развихрило...
Прочетете внимателно този мой "остарял" текст, публикуван в "Електронен вестник". И ще усетите, дори и тези от вас, които ще потръпнат от нещо като злобичка, сигурен съм, че ще има и такива, иначе нямаше да сме българи, че май съм бил прав...
Всъщност по този начин и отговарям на моя читател.

"Гро какá будá" или не забранявайте на българина да мечтае!
26 Февруари 2013
Димо Райков

Димо Райков. Снимка: личен архив

Странна е тази наша държава, странна е тази наша българска душа…

Най-големи майстори сме да завиждаме и да мразим. Ако няма кого, тогава мразим себе си… Просто национален спорт…

Световноизвестни лекари доказаха, че в основата на всички най-тежки болести е завистта. Значи затова сме в челните редици, нали?

Един спомен. Отпреди 16 години. Господи, цели 16 години… Колко къдрав бях тогава, колко черна бе косата ми, колко наивна душата ми…

Притиснати с моята дъщеря Яна, тогава ученичка, ние бяхме на предела на възторга си… Над нас, на малкото балконче на Президентството, стоеше той, нашият, така мислехме тогава, аз и го написах в „Литературен форум”, президент Петър Стоянов… Да, стоеше нашата надежда…

Ние тогава мечтаехме…

Защото месеци преди това – млади и стари, бяхме по улиците, борихме се за достойнството си. Тогава не знаехме още, не, ние изобщо не го допускахме, че ще ни излъжат. Тогава, пак повтарям, ние мечтаехме… И вярвахме…

В същото време червените говореха, че са ни давали пари, по пет лева, Господи, по пет лева, да стачкуваме…

Сега, не само червените, а и същите, с които бяхме там, по улиците, а и при президентството, пак казват на протестиращите – тези са платени, това е сценарий…

Тогава ме болеше много. Защото аз бях излязъл на улицата заради себе си, заради дъшеря ми, заради мечтата… Просто заради желанието да живея в една нормална страна, с нормална заплата, с морал…

А какво излезе?

И ето, сега същата плоча… От седмица България е пак полудяла. И пак част от народа тръгва да… мечтае… И пак другата част я спира, ехидничи, подиграва се дори, нарича протестиращите „шайка идиоти”…

Защо?

С какво сърце са тези вечни вампири, съмняващи се все в сценарии, в нечия намеса… И не даващи правото на българина да бъде със сърцето си…

Вижте, аз ще бъда откровен. Аз почти съм сигурен, че и сега мечтателите пак ще бъдат излъгани. Не може да бъде иначе.

Защото страната ни се казва България. И защото те, протестиращите, обявиха – искаме смяна на статуквото, искаме тотална смяна на политическата система… А това не се прощава.

Министър от досегашното правителство казва – вижте как са навързани в разните там дружества – опозиция, управляващи, жени, деца, сестри… Да, всички от Схемата са уредени с постове във важни служби, скъпоплатени… Всички във властта, бивши, настоящи, опозиция – са като едно еднолично дружество, оплетено с останалите еднолични дружества от СХЕМАТА.

Французите имат един симпатичен израз, който дечицата научават още с първите си стъпки в училище - gros caca boudin…

Да, гро какá будá…

Странно, нали? И съвпадащо с онази думичка, която взриви България… Разбира се, съвпадението е случайно, още повече – тук ударението е на последната сричка…Френска му работа, нали? Всъщност какво значи този израз. Буквално преведен значи ГОЛЕМИ АКА НАВЪРЗАНИ…

Колко точно, нали?

Ето, това представляват днес, след 23 години театър, политическите влъхви на България – ГРО КАКА БУДА… Няма сини, червени, зелени, пембени…Има ГРО КАКА БУДА… Да, хем големи, хем…, хем яко навързани…

И как мислите – тези навързаните, ще се дадат ли лесно на младите и неопитните… Я вижте какъв обстрел, а и отстрел им направиха само за ден-два…

Я вижте как платените партизани взеха на мушката мечтателите на България – били такива, били онакива, нямали опит, нямали искания, нямали това, онова, това не можело, онова – също… Конституцията не го позволявала, законите… А човешкото в човека позволява ли го?

Ало, българи, ако наистина сте българи, оставете мечтателите да … мечтаят! Оставете искащите да живеят с достойнство и морал да бъдат като хората в нормалните страни…

Ало, партийците български, не правете това, което направихте с нас преди 16 години… Смачквайки мечтателите, вие всъщност смачквате себе си…

И знайте - вече България не е същата! Духът на Свободата вече е изпуснат.

И да ги смачкате, вие вече сте обречени, обречен е вашият порочен начин на правене на политика, защото вашето е политика за себе си, а не за онези, които са ви избрали. И те ще ви го напомнят. Дори и сега да ги излъжете пак…

Онзи ден присъствах на стачка на френски учители. С тях и около тях видях и шофьори на автобуси, студенти, работници…

Аз, българският неверник, им викам – защо стачкувате, ще ви излъжат… Младо момиче се обърна към мен, щеше още малко да ме зашлеви:

- Господине, ние стачкуваме, защото знаем, че властта ще ни чуе. Просто те нямат друг избор. Иначе и те, а и ние знаем какво ще стане…И вижте какви сме единни! Защото обичаме свободата! Няма по-хубаво нещо на света за един човек, господине, от свободата и достойнството…

Тръгнах си. Прибрах се в квартирата. И пуснах моята връзка с моята България – интернет гъмжеше – ле-ле, тези протестиращи колко са елементарни, леле, какъв сценарий, леле, та те нямат искания като за хората, леле, ама тези са същите, леле,ето един се изпикал на улицата, тоест опикал протестите… И ирония, елементарна, но все пак ирония, и подигравки…

Да иронизираш и се подиграваш на дръзналия да отстоява достойнството си… Е, това го може наистина само българинът…
Отворих прозореца – погледнах Сена… Чудната река на Свободата… И душата ми, моята българска, изстрадала душа, проплака… Какъв е този наш късмет, каква е тази наша орисия да бъдем все лъгани, да бъдем все разединени, да се мразим като за световно…

И, кой знае защо, се сетих за оня балкон на Президентството, за трепкащото от надежда, притиснато към мен телце на моята дъщеря…

Да, оставете децата на България да направят поне това, което на нас ни отнехте! Оставете децата на България поне да… мечтаят. Иначе… Да, иначе ще бъдете прокълнати и от семето си…

Париж
25 февруари

От страницата на Димо Райков

БИ БИ СИ РАЗКРИВА "СВЕТЛИНАТА" НА БЪЛГАРИЯ...



Снощи почти бях решил да "замразявам" участието си във Фейсбук, където "ври и кипи" от толкава простотия, че...
Но чета тази сутрин българската преса и немея - някакъв надава призив да направим митинг пак по тертипа на оня митинг едно време на "Орлов мост". Но този път, за разлика от предишния, сега да поканим и всички емигранти, понеже те щели да се върнат за няколко дни в България по Коледа!?!
Значи пак да се направи същият огромен митинг, но този път с една разлика - в него да участват и тези, които бяха изгонени от родината през тези 24 години... Да, съществена разлика... Която всъщност е разликата от оня, спонтанния наш митинг, след който тарикатите български ни погубиха живота и сегашния, вече предварително инструктиран от същите тези тарикати, пардон, техните отрочета...
Друг пък професор учи други професори как да правят седящи стачки пред парламента, защо ли пък седящи..., с конституцията в ръце, че и специални инструкции как тя, конституцията, да се държи, и то така, че да бъдат снимани протестиращите от все повече медии, по възможност чужди...
Чета и трети материал - ето какво казва един лекар от болница "Токуда" в София, и то пред британската медия Би Би Си...
Всъщност това е страшната, поразяващата истина за днешното състояние на българското общество, оплело се в корупция, престъпления, мошеничества и тарикатлък...
Става дума за очаквания наплив на наши лекари в Англия след 1 януари, когато се вдига забраната за българи и румънци да работим нормална работа в Европа.
Чета думите на младия лекар Балездров и настръхвам. Думи, казани с болка и... в безизходица...
Думи, които без окупации, без стачки разкриват истината, жестоката истина за днешното дередже на родината ни...
Винаги при такива поводи се сещам за други едни думи на един друг лекар, който е емблематична фигура не само в съсловието си, но и в общественияя живот на България.
Ето какво каза преди 3-4 години д-р Милан Миланов от "Пирогов" : " Ако народът знае какво става наистина във всяка област на живота ни - здравеопазване, МВР и тъй нататък, ще излезе веднага на улицата и ще ни избеси всички на дърветата наоколо!"
Да, ето сега какво казва и д-р Балездров от болница "Токуда"
“Ако остана тук... ще трябва да върша неща, които не искам да правя. Ще трябва да оперирам хора заради парите - хора, които не се нуждаят от операции. Да, така стоят нещата тук с корупцията. И ако не го правя, няма да оцелея като лекар в България."
Това разказва д-р Димитър Балездров, 34-годишен сърдечносъдов хирург от софийската болница “Токуда”, в репортаж на Би Би Си за българските лекари, подготвящи се да се прехвърлят да работят във Великобритания, след като на 1 януари 2014 г. отпаднат ограниченията за българи и румънци.
Четеш и... изтръпваш...
Значи какво вече е станало и става в България, та млад човек, и то не халваджия и бозаджия, а... лекар, да направи такова изказване?!? И какво всъщност се крие зад тези думи?
Ами какво се крие - цялата горчива истина за днешна България! Тази истина, която мнозина не искат да видят. Но ще я видят и усетят, о, как само ще я усетят, когато яйцето дойде и до тях...
Думи, които разкриват каква корупция, престъпност, мошеничество, какъв живот-менте живеем...
Лекар да признае как се правят операциите в България...
И както казва един от коментиращите под материала - отиваш на преглед на колата ти в сервза, подменят ти я цялата - мотора, всичко... А после се оказва, че... била изгоряла само една лампичка...
Какво е това?
Докъде вече сме стигнали?
Щом и лекарите, тези, които са се клели в името на живота, които са моралните стожери на всяка една нация, правят такива неща или са принудени да ги правят... И ги смятат за нещо обикновено...
Пълна поквара, развала, погнуса...
Но пак ще надигнат глас "положителните", пак ще нададат вой - айде стига, Райков, прекаляваш с тая критика, стига развала, дай оптимизъм, дай светлина...
Ами, ето давам я - просто ви давам "светлината" на медия като Би Би Си. Ако и това не ви впечатли, то за какво тогава да говорим...
Да, кучетата си лаят, керванът си върви...
Не, няма друга такава страна, нали...

Димо Райков

КОМЕНТАРИ ВЪВ ФЕЙСБУК...

ПОСТ И КОМЕНТАРИ ВЪВ ФЕЙСБУК...
Miroslava Simeonova
Прибирам се след работен ден и намирам т.нар. български народ крайно разделен и напълно овладян. Безнадеждно!
Je n’aime plus · · Partager · il y a 41 minutes · 
Vous et 7 autres personnes aimez ça.

Пенка Кованджиева Но все още го има!Значи има надежда! 
il y a 31 minutes · J’aime · 1

Dimo Raikov И аз, макар и от Париж, имам същото усещане... И вече ми писна от надежди, надежди, надежди... Цял живот надежди, надежди, надежди...А през това време хората от нормалните народи си изживяват отредения им земен живот. Който, ние, българите, това винаги го забравяме, е само един... Разбирате ли, приятели, само един... А вие продължавайте, давайте, мразете се, оплювайте се, "мерете" си ... митингите... И да знаете - на никого в нормалния свят не му пука за вас! Ама на никого...

ТАЙНАТА НА ВЕЛИЧИЕТО НА ФРАНЦИЯ


Франция - Украйна - 3:0

Когато преди време питах големия човек и писател Стефан Хесел къде е тайната на величието на Франция, наред с останалото той подчерта - преди всичко в усещането за памет, за достойнство и склонността на французите към "критичния дух".
Това последното, за "критичния дух", аз, българинът, малко трудно го разбрах. Погледнах въпросително достолепния 94-годишен човек и той продължи - винаги този, който критикува по един или друг повод нещо във Франция, се ползва с уважение...
Всъщност Стефан Хесел говореше и от собствен опит. В своето есе "Възмутете се!", с което той стана родоначалник на световното движение на младите "Окупирай!", той, потомственият евреин, защитава... палестинците... Представяте ли си? И нито дума срещу него! Нито вопъл... А безкрайно уважение, милиони продадени екземпляри от есето... Няма "предател", няма "изменник"...
Да, всеки има право на мнение...
Сетих се за тези думи на големия мъж, когато слушах и гледах как французите разпъват на кръст своите футболисти след злополучния първи мач-квалификация за световното първенство с Украйна.
Не бях гледал отдавна толкова груб мач, простете, все едно гледах нач в Перник или Благоевград между местния отбор и, например, отбора на гостуващия "Левски"... Този мач в Киев беше направо "сеч", и то пред безучастните очи на турския рефер. И французите, които бяха с класа над съперника, се стъписаха, загубиха с 2:0...А в такива квалификации такъв резултат е почти невъзможен за преодоляване. И като се започна една канонада...
Една такава критика, че свят да ти се завие...
И нито дума за оправдание. Което в случая щеше да бъде напълно уместно. Но не - всеки играч и свързан с футбола, всеки французин потърси в себе си виновника...
И ето снощи Франция възкръсна!
Трябваше да видите лицата на тези момчета-мъже преди началото на мача - вглъбеност, леко потрепване на скулите... И поглед, вперен напред...
И пълно превъзходство на терена...
И " Марсилезата", избухваща на няколко пъти сред огромното, разлюляно море от знамена...
И всенароден празник - по улиците на Париж, по препълнената и тресяща се от радост най-красива улица в света - "Шан-з-Елизе"., както и по улиците на цяла Франция... Медии, специални емисии, да, радостта на един народ...
В която няма черни, няма бели, няма ...
Има го само него, духа - да, духа на великата Франция...
Ами, това е...
Някой нашенец, да, от ония, които винаги са прави и винаги имат мнение по всеки въпрос, сигурен съм в това, ще каже - айде стига бе, четиво за наивници...
Да, прав ще е - наистина този текст е четиво за наивници...

Димо Райков
Париж

И МИ ГОВОРИТЕ ЗА МОРАЛ, И ЗА "ПАТРИОТИЗЪМ", АХ ГИДИ...



САМО БАВНОРАЗВИВАЩИ СЕ И БОЛНИ СЪЩЕСТВА С ПАРЧЕТА ЛЕД ВМЕСТО СЪРЦА МОГАТ ДА "ОСИГУРЯТ" ТАКИВА СТАРИНИ-ГЕНОЦИД ЗА РОДИТЕЛИТЕ СИ...

И зная - ще мълчите, и коментар няма да напишете...
Защото всички сме съучастници в това престъпление, което няма аналог в света...
Да живееш със стотина евро, и по-малко, в този наш 21 век...
Каква е тази държава, какъв е този народ...

http://alarmanews.com/?p=6911

ТАРИКАТЛЪКЪТ НА ОПЕКУНИТЕ



Вижте докъде им стига "борбеността".
Напоследък едно име с "хъса" си се наложи сред преподавателите-"защитници" на студентите. Той участва редовно по медиите и "скача", както едно време "скачаха" Михаил Неделчев и Александър Йорданов...И понеже съм гърмян заек, и понеже от опит зная,че тези, които най-много кряскат, всъщност са ..., хайде да не казвам какво, гледах изявите по медиите на този господин Таков със съмнение.
И ето току-що на какво попаднах във Фейсбук.
Онемях - значи този Таков, този "велик" защитник на студентите, когато трябва да избира между думата ня студента и на ректора, избира тази на... ректора...
Всъщност думата на този, срещу който той е ...
Прочетете внимателно и вижте какво всъщност представляват тези тарикати, които използват борбата на студентите, за да трупат червени точки... И се замислете... За кой ли път... И продължавайте да ги търпите... Тях, тарикатите...

Plamen Legkostup
Моля! Благодаря!
От блога на ..:: Christian Takoff ::..
"Mea permagna culpa, 17.11.2013
След разговор с Ректора на Великотърновския университет проф. Пл. Легкоступ по повод мое изказване в тазвечерното издание на bTV Репортерите (17. ноември 2013) – че окупиралите ауд 321 на ВТУ са заплашвани от Ректора – заявявам следното:
- казаното от мен е резултат от сляпо доверяване на казаното от студент от ВТУ, когото не познавам лично;
- не съм проверил твърдението му, а направо съм го разпространил по максимално публичен начин;
- Ректорът днес ме увери, че не е заплашвал никого;
- вярвам на Ректора;
- искрено съжалявам за разпространяването на непроверена информация;
- ИЗВИНЯВАМ СЕ НА РЕКТОРА НА ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ за твърдението си, че е заплашвал студенти."

ПОРЕДНАТА ГАВРА С МАЙКИТЕ

НОВИНАТА НА ДЕНЯ - ПОРЕДНАТА ГАВРА С МАЙКИТЕ

Факт било вече постановлението, с което на пенсионерите ще бъдат давани по 50 лева, тоест, 25 евро, коледни добавки!?!

Да, няма такава гавра никъде на друго място по света!
Няма такъв срам!
Няма такъв официално оформен геноцид на синовете към майките! Но дали някой ще надигне глас - хеле, пък от тях, "умните", "интелигентните", повиваните с дантелените пелени... Които сега ми говорят за нов морал.
" Нов морал" при това страшно явление - пенсия от по 50 евро на месец...
Кой и как ги е раждал тези хора...
Като онова мучащо същество-уж писател, което онзи ден каза, че в България нямало проблем с бедността и чиито думи бяха препубликувани в знак на харесване от сума ти народ, в това число и от ... баби-гурбетчийки...
А иди след това и казвай, че няма сбъркани хора...
50 лева коледна добавка... Значи 25 евро...
Най-ниската надница във Франция, на която се съгласяват да работят най-ниско квалифицираните бг-строители отдавна не е по-малка от 70 евро,тоест 140 лева, но на...ден!
НА ДЕН!
Никога и на никого няма да повярвам, че мисли за народа, щом съществува такава гавра!
Първото, което трябва да се премахне, е страшната бедност! Тази жестока КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ!
Онзи ден говорих с една етиопка. И тъй като мислех, че Етиопия е една от по-бедните страни от България, споделих с тази жена какви пенсии взимат българите.
Онази ме изгледа като че ли съм същество от друга планета...- А, няма такава бедност у нас, каза ми, бяхме бедни, когато имаше война преди години, но сега вече не. А пък в сравнение с вас сме...
И си тръгна.
И ме загърби...
Представяте ли си какво значи в тези мигове да си българин...
А вие продължавайте да си говорите, че сте "богати", че сте "велики", че сте "патриоти"...
50 лева, тоест, 25 евро...
Нещо у вас не изтръпва ли!
Нещо съвсем мъничко, поне частица от вас...

Димо Райков
Париж
1

неделя, 17 ноември 2013 г.

КЪМ ОПЕКУНИТЕ НА СТУДЕНТИТЕ

ЕДИН ЕЛЕМЕНТАРЕН, НО МНОГО УМЕСТЕН ВЪПРОС КЪМ ВСИЧКИ, КОИТО СЕГА ОПЕКУНСТВАТ СПРЯМО СТУДЕНТИТЕ

Защо не придобива популярност възванието на студентите спрямо статуквото?

Да, това е истинското послание на студентите. Те го направиха ясно преди дни. В него младостта на България категорично казва - Бойко и останалите, идете си! Не ви искаме! Оставете ни живота, оставете ни бъдещето!
Но това не се препубликува.
Пита се - защо?

Димо Райков
Париж

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2440816

БОРЦИ ПО "НАСЛЕДСТВО" СРЕЩУ КОМУНИЗМА



Как всичко е осъдено на повторение, и то жалко, в България! 
Така беше и в началото на демокрацията. 
Тогава, спомняте ли си, в ролята на тези Халваджиян бе Кошлуков с ония карти с черепите... Които мобилизираха и стреснаха не само червените, а и много от ония, които вече бяха прегърнали демокрацията... И стана една каша...
И после се чудим защо и кой възпроизвежда комунизма, не само в главите ни, но и в изказа, в начина ни на отношение един към друг - да, "борците" срещу него от рода на тези тарикати на прехода...
Ей, няма да мирясат тия, ей...
Предават си по "наследство и заслуги" "борбата" срещу комунизма, и то така, че те винаги да бъдат с пълни кесии и на първа линия...
Пита се обаче - той, народът, иначе умният и толкова героичен наш народ, докога ще ги търпи тези ментета...
Да, въпрос с повишена трудност... Нали...

http://worldtodaybg.com/2013/11/16/кремена-халваджиян-червена-слузеста/

ПРОБЛЕМЪТ БЪЛГАРСКИ...


Понеже цял ден бях из Париж, понечих да "видя" сега новините за България чрез Фейсбук.
И какво видях - куцо, кьораво и сакато публикува ли, публикува данни за това кой митинг бил по-голям - на БСП или на Герб... Че снимки, че закачки, че истерия...
Е, ама с това ли "мерене" ще се оправи България, приятели?
Тъжна работа, нашенска...
Ами, продължавайте...
То май вече всичко е ясно...

РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ФРАНЦИЯ И БЪЛГАРИЯ...


По повод на един футболен мач

Тя, разликата, е дори и в отношението към спорта.
Снощи Франция игра с Украйна в Киев мач-квалификация за световното първенство в Бразилия. По мое мнение французите играха добре, опитаха се с техника и нормален футбол да надделеят. Но бруталната съпротива на съперниците им, подпомогната от също бруталната свирка на съдията-турчин си оказа своето. Два гола преднина за украинците. И двата бяха спорни. Просто несправедлива загуба...
Да, така мисля аз, българинът, живееш във Франция, за този мач.
Представям си, ако вместо от отбора на Франция този мач бе изигран от българския отбор. О, какво виене срещу съперника, срещу съдията щеше да има. Какви псувни срещу врага, срещу световната конпирация, срещу "злите сили" щеше да има... И то напълно справедливо с оглед на конкретната ситуация...
Но как мислят за същия мач самите французи? Как те реагираха?
Гледах, слушах и с нашия бг-манталитет не можех да "вдяна"...
Да, француците - специалисти, деятели на футбола, обикновени привърженици, търсеха преди всичко вината в собствените си футболисти и в себе си. Унищожителна критика, нелицеприятни изводи... И то при положение, че все пак има надежда за ответния мач...
Ето, приятели, затова харесвам французите. Защото преди всичко те винаги търсят грешката у себе си. Макар и синове и дъщери на велик народ, те изобщо не се притесняват да изказват открито мнението си, да критикуват жестоко, може би понякога и несправедливо...
А ние...
Да казвам ли какво правим ние при подобни моменти, и то не само в спорта?
Ние като един се нахвърляме срещу този, дръзнал да каже истината, дори и частица от нея... Хайде бе, толкова ли не можеш да кажеш нещо положително, толкова ли сме зле, толкова ли черно има в нас и около нас... Това не е патриотично, това е предателство, това е измяна, това е оскверняване на нашата мила и красива страна и народ... Айде стига нихилизъм, стига черногледство...
Да, разликата...
Която всъщност "прави" силата на един народ...

Димо Райков
Париж

МОЯТ ВЪЗГЛАС

ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ СТУДЕНТИТЕ!

Да, те пак изпълзяха ... 
Всички, които ни даваха акъл толкова години и заради чийто акъл сме на това дередже, днес пак са на линия... Без капчица срам, дори неудобство някакво - те, щатните "съветници" на бг-статуквото...
Долу ръцете от младостта на България! 
Погубихте нашия живот, нима сега ще посягате и на този на децата ни!
Долу ръцете...

Димо Райков
Париж