ПИСМО ОТ ПОСЛАНИКА НА ФРАНЦИЯ ДО БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ ДИМО РАЙКОВ

"55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ" - С НАЙ-ХУБАВАТА ЧОВЕШКА НАГРАДА...

Позволявам си да предоставя на вниманието на моите читатели това писмо,провокиран от изявлението на г-н Плевнелиев, че ще продължава да награждава с ордени, разбира се, според неговото уточнение, по друг начин, различен от този на досегашния президент.
Зная, че думите ми по всяка вероятност ще потънат в небитието, но все пак, за да бъда чист пред съвестта си, си позволявам да препубликувам това писмо-еталон не само на изящен стил, но и на това как с няколко думи, без ордени, без церемонии и тем подобни унизителни за временния ни живот салтанати, един човек, представител на една велика нация, може да изрази уважение към един писател от една малка страна за написана от него книга, която му е коствала години тежък живот, но пък му е донесла удовлетворението – онова удовлетворение, което, господа български политици, не може да бъде получено нито от ордени, нито от някакви специални осребрени „жестове”…
Използвам и случая, макар и с доста закъснение, какво да се прави – и моя милост е българин – да благодаря публично на бившия посланик на Република Франция у нас г-н Етиен дьо Понсен за глътката радост и кураж, която ми даде чрез това писмо и признание! Благодаря му и за електронните съобщения-поздрави, които следваха веднага публикуването на моите книги. Благодаря на г-н Посланика, а и на служителите от Френския културен институт, които организираха, а и присъстваха на представянията на моите „парижки” книги в залата на тази Мека на френската култура в България.
А пък на нашите властници ще кажа, че понякога, а може би почти винаги, едно кратичко, но по човешки написано писмо като това, което ми изпрати господин Посланика по повод на моята книга „55 тайни на Париж”, има много, ама много по-голяма сила от тази на един орден…
И тъй като може би ще имате проблеми с прочитането на текста, шрифтът е много дребен, ще си позволя и тук да го цитирам:

Уважаеми Господин Райков,
Държа да Ви изкажа искрените си поздравления и благодарности за прекрасната книга, посветена на Париж, която е своеобразен пътеводител за всички, които обичат и желаят да посетят красивата френска столица.
С увереност и надежда да се видим отново по сходен приятен повод, Ви моля да приемете, Господин Райков, израза на моята отлична почит.
Етиен дьо Понсен

И още нещо – писмото, макар и официално, подпечатано с официалния печат на Република Франция, макар и изпратено и получено чрез официалната дипломатическа служба, е написано на … чист, звънлив български език!
Този факт, надявам се, най-добре ще го разберат онези мои сънародници-емигранти, които ежедневно се сблъскват с недотам, меко казано, добро отношение към нашия език, и то от самите наши дипломати в чужбина, които, незнайно защо, обикновено на срещи на българи в съответните посолства или културни центрове на България, тоест родни наши територии по всички закони, предпочитат да говорят на… съответния език на страната, в която се намират, а не на родния. И е хем смешно, хем тъжно човек да наблюдава подобни напъни на „ученост” – та в залата я присъства, я не и един чужденец, пък и поводът за срещата обикновено е роден, наш – например 24 май… Представяте ли си – да празнуваш 24 май – Празника на българската писменост и да говориш за него, Празника на Буквите, на… чужд език!!! И то пред дечицата на емигрантите, които и без това нямат кой знае каква възможност да общуват на родния си език…
Та, ето защо споменавам и този факт от писмото на френския посланик.
Ами това е – уважение на представител на една голяма, водеща страна към един писател от една друга – малка и ползваща се за съжаление, с недотам толкова добро име страна… Страна, която от години е забравила своите духовни чеда, които, оставени на самотек, „нанизани като лястовици по градинските пейки”, си отиват тихо и кротко от тази земя – никому ненужни и толкова, толкова чужди на света на ОНИЯ, слугите на всяка власт, които забравят, че той, нашият живот, е ВРЕМЕНЕН и които трупат ли, трупат….
Да, тези забравят, че рано или късно, но за всеки идва КРАЯТ – един и същ – и за този с ордени и тлъсти сметки, и за оня, от „нанизаните”… Че на света има само едно – да направиш добро, да кажеш добра дума за и на ближния… Да покажеш, че уважаваш неговото достойнство.
Всичко друго – ордени, почести, „доктори”, пари... - е от лукавого…
Париж
Димо Райков

БЪЛГАРСКИ ИЗБОРИ В ПАРИЖ

Как така един писател ще изтърве подобен шанс – да види с очите си и усети със сърцето си нещо такова неземно – български избори в … Париж?!? А и аз самият никога до този момент не бях изтървавал такава гледка в България, та сега ли, при този шанс, да пренебрегна възможността, която съдбата ми даваше?
И ето ме на път към българското посолство.
Излизам от метрото, поглеждам – да, това е най-вълшебната гледка – Айфеловата кула – ах, красавицата на света…
А пък от тук, от това място, долния десен край на моста „Алма”, най-добре се вижда това прекрасно божие, а всъщност човешко творение, от тук и най-добре може да се направи снимка, затова и обикновено наоколо има много туристи с щракащи фотоапарати…
Но този път, освен обичайната глъч, чух и нещо толкова познато – да, нашенска реч, ама чисто нашенска, е, от оная, уличната, но все пак…
Някакъв млад мъж, иначе спретнато облечен, но с нескрита лукавост в погледа, веднага я усетих и потръпнах, говореше по телефона си. И то на висок глас, а това, тук, във Франция, е белег на ниска култура. Още от съвсем малки в училище децата ги учат да не повишават глас. Затова и чуеш ли някой да говори високо, я в метрото, я на улицата, трябва да знаеш – или е българин, или руснак, или сърбин, абе, нашенец…
- Виж сега, човекът е съгласен, няма да имат проблеми, казва, те ще гласуват за когото трябва, иначе той щял да уреди всичко останало, знаел как да ги залъже – някой проект, а и помощи щял да им уреди… Обаче казва ония 500 хиляди трябва да ги преведеш най-късно до ... И още нещо, той не е съгласен процентът за него да е петстотин лева, ама и аз ти казах, че това е подигравка за такъв човек, най-малко иска 5000… И пак ти повтарям, ония, петстотинте хиляди най-късно до …
Бях почти онемял – къде всъщност се намирах?
Разтърках очи – да, мостът „Алма” си бе тук, ето я и отсреща и нея, Айфеловата кула, моята красавица…
Да, намирах се в Париж, на едно от най-магическите места в света, а не в някое забутано българско селце…
Изтръпнах – целият треперех вече.
Е, това ли ще донесем от България тук?
С това ли ще шашнем, както често се каним, Европа?
И защо се сърдим, когато ни гледат със съжаление, примесено с подозрение, щом кажем, че сме българи?
И как, и откъде се пръкна този нашенец – и то тъкмо тук, на моста „Алма” в центъра на Париж, в центъра на света? И защо ли?
Пред посолството се виеше огромна опашка. Изглежда днес беше ден за изненади за мен. Защото това наистина не го бях очаквал – такъв интерес, и то от хора, повечето от които бяха дошли тук, прогонени тъкмо от тези, за които днес бяха дошли да гласуват…
Имаше доста съвсем млади хора. Взех да подпитвам, да ги провокирам, разбира се, лекичко, какво да се прави, професия, пък и любопитство – та не е ли интересно – да разбереш, да усетиш как един българин гласува в чужбина, и то не къде да е, а в … Париж!
Отговорите на младежите ме смръзнаха повече и от „срещата” с оня нашенец на моста – все едно слушах политиците от прехода, все едно гледах техните безизразни физиономии, които ми втръснаха цели двадесет и повече години…
И пак, рискувайки да си навлека нечий гняв, провокирам, търся дори един жест на нервност, на животец… Уви! Равно, безизразно. И хладно, ама толкова студено…
- Гласувам за бъдещето си…- „престраши” се едно момче.
- За кое бъдеще – не се предавам аз – виждате ли в някого от кандидатите за вашия глас човек, който би могъл да ви представлява, да се бори за вас по един или друг начин?
Момчето, а и тези около него, ме гледат – уморено, леко раздразнено вече…
Ясно – стига толкова.
А опашката, иначе голяма, непрекъснато се обновява с нови хора, и то повечето млади, но защо ли умората в очите на чакащите досега я съзирам и в очите на идващите на тяхното място?
Тръгвам си.
Някак си унило се развява, по-скоро опитва се да помръдва, омърлушеният национален трибагреник, под него някаква почти безизразна реклама-пано на Несебър като морски център…
А опашката – също безизразна, сякаш върви по команда…
И нито дума помежду чакащите един до друг, нито усмивка, нито жест…
Ами това е.
А, щях да забравя. Съзрях и едно куче – самотно, без стопанин…
И тук вече се вледених. Защото в Париж един от най-стриктно изпълняващите се закони е този, според който животно не може да бъде оставено само по улиците. И глобите са жестоки, стига се и до затвор.
Да, за животните в Париж има закон, който ги закриля.
Но за хората няма. Особено пък за българите… Които в този миг продължаваха да чакат на опашката – един до друг физически, но толкова далеч вътрешно…
И тази взаимна подозрителност… У-у-уф, студено, студено, студено. Да, три пъти студено…
Тръгвам към входа на метро номер 9, до паметника на принцеса Даяна.
И пак чувам оня глас, какво ли прави още тук този млад мъж:
- Значи така, парите … Чуваш ли, парите?
Не зная дали оня чуваше, но аз не само чувах, но и оглушавах…
И в пристъп на болка очите ми инстинктивно потърсиха… кого, мислите?
Да, познахте, очите ми потърсиха нея, най-голямата красавица на света – Айфеловата кула…
Да, кой каквото и да си казва, красива е кулата, абе какво красива, направо приказна.
Наистина, спор в това няма, няма…

23 октомври 2011 г.
Париж
ДИМО РАЙКОВ

П.П. Когато привършвах този материал, ми попадна един коментар във в. ”Сега”, който си позволявам да препубликувам тук:

"Мен хич не ме боли за тез, дето са вечно във властта. Нито пък ме боли за кукловодите им, дето ще си платят за заменките. Боли ме, че това се случва и се повтаря! За такива дела има поправителен труд! А тук това... се превърна в стил на живот:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И още няколко мнения от форума на в. „24 часа” по повод думите на властниците, че всичко в България е супер, че сме били по-добре от Гърция...

Петък, 28-ми Октомври 2011
Mnenie: Гърците ядоха, пиха и се веселиха, и ще продължат да го правят, защото хората на Гърция са най важни от всичко останало. Българите ще продължават да напускат страната за да си търсят препитание в чужбина, защото в България няма кой да помисли за народа и особено за децата на България. Учителки, Сестри, Счетоводителки, Интелектуалци ще продължават да обслужват гръцките баби, защото бабите имат достатъчно пари да плащат на гледачите си, а ние българите нямаме, защото сме отличниците на Европа по финансова дисциплина
без значение: Мразя всички ,които унижават тоя иначе толкова горд народ!Самодоволни,тъпи копелета,дано и вашите домове запустеят като нашите.Да,наистина,не всички могат да гледат как се мъчат децата им в мизерията,как слугуват за жълти стотинки на такива като теб,или по-зле-на вашите деца.Затова сме избягали,затова слугуваме далече от България.И съвсем не сме горди от това,и мен лично много ме боли от коментари като долните.Всеки е прав за себе си,за това-до каква степен е обезверен и отчаян.И не мисля,че това някога ще свърши.Елин Пелин беше казал „Дяволът е отворил в душите им бакалница и търгува там с доброто и злото“ПРОКЛЕТИ ДА СТЕ!!!!!!!
Петък, 28-ми Октомври 2011
със замразени заплати : на опасно ниско ниво нараства болестността и смъртността на населението ! ПО-ПРАВИЛНО Е ДА СЕ НАМАЛЯТ ВИСОКИТЕ ПРИХОДИ на някои ОТ ДИСПРОПОРЦИОНАЛНО ИЗЗЕМВАНЕ ПЕЧАЛБА И НЕСПРАВЕДЛИВО ПРЕРАЗПРЕДЕЛНИЕ КЪМ БОСОВЕ В ЧАСТНИЯ БИЗНЕС -ДА ИМА СПРАВЕДЛИВИ ТАРИФИ ЗА КВАЛИФИЦИРАН ТРУД,ДА НЕ СА РОБСКИ ,ДА СПРЕ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОЛИГАРСИ ОТ ЛИПСА НА регулиране и КОНТРОЛ . Нараства дела на смъртните случаи свързани с употреба на дрога,понякога след първата доза за зарибяването при веселбите ,явно -внезапна сърдечна смърт от аритмии,инфаркт ,инсулт навсякъде
Четвъртък, 27-ми Октомври 2011
bg: Това е истинска наглост и подигравка с България.Гърците които взимат 5 пъти по големи заплати от нас са в криза и ние трябва да им помагаме за да не намалеят пенсиите им от 1000 евро на 800.Това направо не е истина.И ние с нашите 200 евро заплати ще участваме в погасяването на дълга на гърците които и сега не си и помислят да се намалят заплатите.Европейците вероятни си казват:нера да помогнем на Гърция -те онези простаци в България могат и с 50 евро на месец да карат.Нямам нищо против гърците но бих ги разбрал само когато започнат да получават колкото нас и не могат да се оправят


Ами, това е,приятели! Някой ще каже – тъжно, безнадеждно. Аз ще добавя – и срамно, и нечестно спрямо … Париж, нали?
Обаче на кого му пука от моите думи? Идват следващите избори – хайде,народе, юруш!И така - до края на света, нали?