ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

вторник, 28 февруари 2012 г.

АЛЧНОСТТА НА „БОГОИЗБРАНИТЕ” БЪЛГАРИ – ИМА ЛИ Я ПО СВЕТА?

ГЕРБ ОБЕЩАВАШЕ,ЧЕ ЩЕ ИМА СОЛИДАРНОСТ И СПРАВЕДЛИВОСТ…


Идва поредният 3 март… Бях решил този път да напиша едно есе за българите, които работят честно и почтено и изкарват с мъка залъка си. И започнах да търся каквато и да е информация,да се хвана и за сламката…И се „хванах”. И то така се хванах,че кръвното ми хукна нагоре,нагоре…
Гледам снимката й – облечена по последната мода. Но…типична… Хайде да не казвам думата. И продължавам. За миналата година тази госпожа,тоест Виолета Николова,бивша шефка на Агенцията за вписванията, взела премии,кой знае защо наричани от това правителство „бонуси”, в размер на … 73 хиляди лева?!?
Представяте ли си – просто разделете тези пари на дванадесет месеца - да, добра,ама много добра и за супер висш шеф във Франция премия.А да не говорим, че тази премия е дадена в България, най-бедната страна в Европа, където правителството,воглаве с финансовия си министър орева орталъка,че няма и девет лева за повишение на пенсиите от стотина лева...
Продължавам да чета. И се ужасявам. Защото разбирам,че тези пари госпожата сама на себе си е дала,със собствения си подпис…
Онзи ден разговарях с млада жена,българка,която от години изкарва прехраната си в Париж. С няколко висши образования, и то получени във Франция,а не в измислените университети в България, с възможно най-добрите сертификати,специализации и тъй нататък. Заплатата й се оказа по-малка от тази на госпожата. А за премиите да не говорим. Никакви,каза ми тя. А не ми се вярва, продължавам да питам аз нетактично. Това при нас,частното предприятие, е немислимо. В редки случаи, и то съвсем символични. Ами командировки в чужбина? Много рядко,отвръща ми жената, и то най-много за два-три дни,предимно в събота и неделя. Плаща ми се пътя,нощувката и храната. Но пари никакви на ръка не вземам. Останалите разноски са за моя сметка.
Това е. В четвъртата по богатство страна в света… Където пенсионерите получават от 1000 евро нагоре…
А в България? Да,сами си знаем нешата. Знаем и размера на пенсиите на родителите ни – 50-100 евро на месец?!?
И ето – тази Николова взема,поради това,че много,ама много е работила,преработила се е,вижте как ще й се пръсне деколтето… - цели 73 хиляди лева премии за година!!! Които сама си е подарила…
Желанието ми да пиша нещо хубаво за наближаващия празник се изпари. И се досетих за една от около 70-годишните гурбетчийки-българки в Париж, която видях преди дни – един вързоп от дебели дрехи, подути ръце,превързани нескопосно с бинтове, сълзящи очи… Една от хилядите изгонени от мизерията българки,които на преклонна възраст са дошли тук да търсят препитание – сама, никому ненужна… НИЧИЯ…
Гледам снимката в компютъра, пред очите ми е и гурбетчийката-баба…
Да, няма елементарна справедливост, елементарна солидарност в тази наша България. Защото главата ни българска е объркана. А за тази болест лек,поне засега, няма. Няма… И май никога няма да има!
Защото има ли по-ужасно нещо на тоя свят да пълниш гуша,изпращайки майка си на гурбет на преклонна възраст? Има ли,дами и господа, които иначе много добре говорите и пишете,дори и в интернет, по-голямо престъпление от отцеубийството?
Да, Трети март идва... Нашият национален празник...Празникът на два свята в България -взаимно непоносими и отричащи се. Единият, от които е излишен. Кой ли всъщност е той?

П.П.
Бях привършил материала, когато попаднах на публикации в сайта на в. "Труд", от където разбрах,че някакъв си шеф на хазарта у нас бил получил премия от 50 000 лева,шофьорът му- 22000 лева... А пък шефът на отдавна фалиралата Топлофикация, с която аз водя дело,заради това,че живея в чужбина, а те ми начисляват безбожни сметки,получавал заплата от...4460 лева, по-голяма от тази на премиера и президента...Е,вече наистина съжалявам,че повярвах поне мъничко преди две години на словоизлиянията на Борисов,че ще възцари справедливост в България. Ужас!Срам! И мъка,българска мъка...Значи нашите майки и бащи да умират с мизерните си пенсии, да слушат по цял ден как Дянков им внушава,че няма,че хазната е празна,че не може да намери и лев за тях, а в същото време назначеният от него съученик в Агенцията по хазарта да живее на гърба на същите тези наши родители-нещастници като бей...
Откъде този цинизъм и наглост,млади хора? Кой и ка ви научи на това? И къде ще ги носите тези всичките пари,прокиснати от народна мъка?
А в същото време и ние,емигрантите, да треперим в чужбина за едното евро,да не смеем да кажем,че сме българи,защото веднага ни гледат с присмех и презрение, отгоре на това мен в България да ме обвиняват като писател,че не съм бил достатъчно позитивен,че все съм критикувал... Трябва да се мълчи, трябва да се пише и говори само хубаво за страната ни. За да могат те,богоизбраните,назначените некадърници,които на две магарета слама не могат да резделят, да се гаврят с народа си и да дебелеят,дебелеят... Не бих могъл повече да продължа. Просто избирам произволно няколко от коментарите под една от тези публикации на в. "Труд". Ето ги и тях:







kolarov 09:48 Събота 03 март 2012
България по времето на Герб и Бойко е един изпуснат по надолнището влак!Без спирачки и с надута свирка,която няма кой да чуе!Какви са тези заплати на фирми формиращи доход и печалби от приходи от населението?Ами ако се публикуват и сумите от премии/бонуси?Тогава?Всеки ден напред с тази власт е ден загубен за Б-я!Единственото,което ни е гарантирано е по нататъшното обедняване на народа като цяло!Без държавните служители,разбира се!Тях бат Бойко просто ги захранва достатъчно!

Guffaw Department "WAKE$HELP"CO 06:49 Събота 03 март 2012
Времето настъпи...За политиците у нас от преди 22г. до Днес, да наметнат бял чаршаф и бавно да поемат към политическите гробища, защото там е мястото на политическите трупове.България е на Последно място в ЕС и още по-лошо в Цяла Европа и най-лошо - Ние сме на Последно място в Целият Свят!.Къде е причината за това? - Правилно в "Нашите" политици до Сега.Техният Резултат от работата им за 22г. до Днес е нула 0, даже е още по-зле, защото е две нули 00.Гражданите са длъжни при този Резултат - просто да Пуснат Водата след Политиците! ПВП! Граждани - Незабравяйте да пуснете водата, защото иначе ще има голяма смрад!
Подкрепям г-н Kolarov. Прав е, че "всеки ден напред с тази власт е загубен за Бг". Какъв по-голям конфликт на интереси? Топлофикация си прави Наредбите за лични доходи, в зависимост от печалбата, а тя е функция от цените, които те ни налагат за услугата. И всичко било "законно". Но за съжаление, това е общ подход, възможен при наличие на монополи. Ако има реална конкуренция и пазарни принципи, това не може да съществува. При обективно наличие на монопол, процесът се регулира. А за какви регулаторни органи в Бг говорим? Кой ги контролира? С нареждане да се върнат бонусите? И ние викаме "ура"?!

Paste 04:09 Вторник 06 март 2012
Действителният размер на бонусите е огромен. НИС на СДС обяви, че в отчетите на министерствата за изпълнение на бюджета за 2011 година по програми има стряскащи цифри за раздадено Допълнително материално стимулиране (ДМС). Действителният размер на раздадените бонуси е много по-голям от това, което твърдят министрите и премиерът. Министерство на финансите - 55 085 865 лева, Министерски съвет - 4 254 430 лева, Министерство на икономиката, енергетиката и туризма - 4 274 312 лева, МВР - 20 058 798, Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията - 2 453 426 лева (към септември 2011 г.), сочат данните. В здравеопазването са раздадени почти 10 милиона лева, от които 2.5 милиона награди, а министър Стефан Константинов едва преди дни разбрал какви са цените на лекарствата.






Да, коментари на обикновени хора... Които изобщо не се нуждаят от допълнителни коментари,нали? Само ще кажа - поредното,последното разочарование - наистина в България няма спасение от алчността човешка!

петък, 24 февруари 2012 г.

ПРЕВЕЖДА ЛИ СЕ „КРЪВ ПИКАЕ…” НА ФРЕНСКИ

Българин бие коня и се радва, а французойката плаче…

Ние, българите, доста често май не обичаме и себе си.
А как ще обичаш друг човек или същество, когато ти сам себе си не обичаш?
Често за някого казваме, че той до обед мрази себе си, а след обед – целия свят.
Знаете ли, онзи ден разбрах, че точен еквивалент на словосъчетанието „мрази злобно”, което толкова често употребяваме в нашия език, например, на френски не съществува. Това да ви говори нещо?
В нашия, български характер има черти, които винаги са ме отвращавали, но едно нещо никога не бих могъл дори и на шега да го приема.
Това е СТРАСТТА към ЗЛОБАТА, невероятното желание да уязвиш себеподобния, да го нараниш така, че да го заболи, или както казваме ние – кръв да пикае…
Хайде и този израз го преведете на френски…
Наскоро наблюдавах една сцена, която ме потресе и която, за кой ли път вече, ме накара да се срамувам,че съм българин.
В едно френско селце, ама китно, ама хубаво, се заселило семейство нашенци. Иначе добри хорица, отрудени, смачкани, ама с вродени нашенски деформации…
Какво имам предвид? Техни съседи и мои познати-французи, ми се обадиха уплашени и с тревога в гласа – мосю Райков, ако обичате, елате, искаме да ни бъдете медиатор, тоест посредник, с едни Ваши сънародници.
И аз отидох. И почервенях още при първия досег с видяното в това селце.
Нашите мургавеляци, многолюдно семейство, предизвикали съжалението на моите познати, които от разказите ми за България знаеха за мизерията там и трудното ни битие. Та склонили хората и дали на пришълците-сънародници наследствената си къща до тях. То било радост, то било целувки – вие сте нашите спасители, ще ви помним цял живот… Цял живот, ама още след месец-два започнали разправиите. И то как и защо започнали?
Аз всъщност видях всичко. И онемях. Защото не допусках,че оскотяването на българина ще стигне до подобна „висота”.
Нашенецът бие коня в двора си, тоест в отстъпения от французите двор. И то така го бие, че камшикът плющи ли плющи, а пяната избива от устата на злочестото животно… И всичко това е придружено с, прости ми, Господи, смях на пресекулки – гърлест, ситен, звънлив от радост, радост ли?, смях…Такъв един накъдрен…
А в другия двор, там, където сега бях и аз, жената на моя приятел-французина, с широко отворени очи гледаше и ридаеше като на погребение….- ама, мосю Райков, той се радва не само на мъката на коня, ами и на моята… Какво е това? Това не може да бъде вършено от нормални хора, нали?
Нищо не отговорих на жената на моя приятел.
Просто бях като парализиран.
Порази ме не толкова жестокостта, а СТРАСТТА към ОМРАЗАТА, която струеше от всяко движение на нашенеца, а и от думите му – абе, петли с петли, надути, надменни пуяци, ще ми се правят на отворковци, че я е гледай тая как реве. И за какво реве, щото съм биел коня, ами мой си е, аз го храня, аз го поя, ще го бия… Леле-ле, каква глезла е тая… Абе, мани ги тия французи. Ако не бяхме ние, българите, та да спрем турците навремето, сега щяха да видят те. А и какво толкова се перчат? Нали знаем как са станали богати, що народ в колониите са претрепали и ограбили…
Да, страшна картина, читателю – там, на един и същи отрязък земя, той, нашенецът, дошъл неканен в чужд дом, приютен, раздава своите „истини” и „гледни точки” на домакините си, тоест на тези, които са го съжалили и опитали да му помогнат…
Какво е това?
Тук аз вече не се наемам да отговоря.
А вие можете ли?
Да, можете ли?

П.П. Всъщност този мой въпрос накрая е отправен към българите, които все още не са оперирани от усещането за срам и достойнство. А не към ония, „патриотите”, напълнили интернет с платените си загрижени „изригвания” в уж защита на „майка” България. Да, за тях тази тяхна, „собствена” България наистина е майка, но за останалите 95 на сто от българите дали не е мащеха?
Техният отговор, този на „патриотите”, които добре преживяват покрай осребряването на „патриотарството” си, не ми е нужен.
Той ми е ясен и до болка познат.До болка позната ми е и тяхната евентуална реакция - абе,какъв си ти българин, как може така да ни излагаш, та ти излагаш и себе си, не е вярно това, пресилено е...
Пресилено ли? Я се поогледайте,мили сънародници, и то не в чужбина, а в България!
Няма да се разпростирам, само ще ви запитам вас,"патриотите" с издутите от грешни пачки джобове, как бихте коментирали,например,онова,което видяхме чрез репортажите от залятото селце Бисер,май се казваше - тези кирпичени къщички, тази тотална мизерия, това оскотяване,дело на всекидневната,ежечасна борба за насъщния... И същевременно "споровето" в бг-печата за бонусите-хилядарки на шефката на Здравната каса, на нейните колеги от министерства и агенции... Какво е това?
Не ви ли прилича на "моята",според вас,измислена картинка - оня бие коня и гледа злобно - аз мамицата им,мое си е,ще правя с него това, което искам...
Да,тъжна работа...
И така си върви милата, родна България...Върви ли?
А, щях да забравя...
Знаете ли какво е продължението на тази история. Онзи ден минах натам,разбира се,без да се обаждам на моите познати. И видях как багер поглъща и последните останки на...къщата. Нямаше вече нищо, нямаше нашенци,нямаше кон,нямаше...Бе останало само едно петно,бегъл спомен, че тук е съществувала малка,кокетна къщичка. Да, французите всъщност бяха намерили решение. Най-правилното,според тях,решение.
Но ние?
Ние ще намерим ли своето решение?

Париж
Димо Райков

неделя, 19 февруари 2012 г.

СЛЕД БОРИСОВ ИДВА …КУНЕВА…

БЪЛГАРИНО, ИМАШ ЛИ ПАМЕТ?

Всичко друго очаквах, но този резултат на Кунева на миналите избори, признавам си без бой - никога!
Защото за мен тази жена е олицетворение на цялата яловост на този проклет преходен период, който ни смачка като човеци и голяма част от нас прокуди немили-недраги по чужбина.
Какво направи тази жена като министър на оня старец от Mадрид, който излъга, поруга надеждите ни от онова посрещане през 1996 г., когато плакахме като деца, чакайки го пред църквата „Александър Невски” в София?
Какво направи Кунева като еврокомисар, и то по потреблението?
Дори не си мръдна пръстта да освободи или поне да поразхлаби примката около отънелите ни шии от такива непознати за нормалния свят монополи-грабители като „Топлофикация”? Хиляди жалби на българи потъваха в нейния екип от хора, доволни и преяли от брюкселския живот, а Кунева говореше винаги сухо, равно, безизразно, без сърце…
И ето – кандидатирайки се за президент, тя изведнъж се превърна в борец, в изразител на моите, на твоите, читателю, въжделения – тя наляво и надясно започна да разправя, че в България имало два свята, света на богатите пет процента и на бедните останали – нещо, което аз, например, от години пиша и говоря и си навличам гнева на властниците и стоя без работа, оцелявам единствено чрез книгите си и помощта на семейството, докато накрая се принудих да емигрирам. Друг въпрос е,че мнозина в България си мислят - е, Димо Райков си падна на оная работа, знаете какво се има предвид с този израз, нали? На тези само ще им пожелая, дори и не им го пожелавам, и те да си паднат на „онази работа”…
Но не за това сега ми е речта.
А за „нашата” мила и очарователна, тиха и станала изведнъж борбена Кунева – да, тя се превърна в борец номер едно със статуквото.
Как така? Ами така. В България,този отдавна разграден двор, всичко вече е възможно.
Обаче хамелеонщината на Кунева хвана дикиш. Екипът на бившата еврокомисарка, както между впрочем и екипът на ОНИЯ, които дърпат конците в България, знае много добре, проучил е, че НАЙ- ГОЛЯМОТО „КАЧЕСТВО” на българина е да… забравя!!!
Никакво усещане за памет!!! Никакво!!!
И ето – над 350 хиляди българи повярваха на Кунева?!?
Е, как се нарича народ, как се нарича човек, който не може да помни? Да, казахте го – глупак. И то на ента степен!
Но да си дойда на думата. Потресе ме резултатът, но ме разтърси из дъно онова, което наблюдавах по време на кампанията.
Видях в екипа на славославещите Кунева хора, към които поне аз питаех някакво уважение в този бг-океан на безнадеждност.
Аз уважавах тези хора. Те бяха моят последен морален стожер.
И изведнъж – те застанаха зад Кунева. Тези, която без да познавам, бяха заели място неопетнено в моята душа като пример за морал и кураж в този наш смачкан бг-животец, изведнъж се бяха превърнали в част, в бурмичка от една машина на скудоумието, на манипулацията…
Умни хора да стоят пред камерата, да защитават незащитимото, да защитават този, който всъщност ги бе орисал на океана от мъки, който са преживели – е, това не мога, не искам да го разбера!
Защо бе, дами и господа? Кой и защо ви накара така да обезличите иначе изстраданата си душа?
Е, това вече наистина ме довърши.
Нарочно не споменавам имената, просто в случая не това е важното, а ПАМЕТТА. И щом стойностни като интелект хора я потъпкват, то какво тогава ни остава?
За какво повече да пише човек?
Та как се нарича това, когато жертвата тръгва да защитава и славослави палача си?
Тъжно, срамно, безнадеждно… И, за съжаление, много, ама толкова много българско…
А после се сърдим защо другите народи ни смятат за дефектни. Сърдим се, лютим се, пълним форумите с патриотични призиви, псувни срещу другите, теории за какви ли не външни заговори… А като дойдат поредните избори…Ох, нима това са избори… Та като дойдат те, изборите, пак тръгваме – тихо, покорно, в редичка…
А кой, приятели, върви тихо, покорно, в редичка?
Кой?
Да, те, бедните и нещастни същества, чието предназначение е да бъдат стригани и от време на време подбутвани с остена, ако се отклонят от редичката към стопанина им, чакащ да ги издои…Да, бедните и нещастни същества, наречени българи…
Българи…
Иначе хубава, звучна дума – БЪЛГАРИ…

П.П.
Този материал го бях написал отдавна, чудех се дали изобщо да го публикувам, вече съм толкова обезсърчен от меркантилността у българина, тупа се в гърдите, изкарва се какъв ли не борец,но щом му дадат хапка, щом му позатиснат устата и мигом забравя бабаитлъка си… Напоследък обаче съм свидетел как моите опасения отново се осъществяват – Кунева създаде някакво сдружение с гръмко име, стотици я аплодираха – ясно е, тя е един от следващите „козове”, ако не и основният, на кукловодите. Затова и публикувам този текст, просто съвестта ми да е чиста. Защото все пак, макар и българи, би трябвало да уважаваме паметта, нали!

вторник, 14 февруари 2012 г.

ПО-ДОБРЕ РОБСТВО ВМЕСТО БГ-ВЛАСТ ВЪВ ФАЛИРАЛА ДЪРЖАВА

РЕКВИЕМ ЗА ХОРАТА ИЗВЪН СХЕМАТА



„ Ако искате да станете като България, не се нуждаете от „тройката” – ЕС, ЕЦБ и МВФ. Много е лесно. Обявявате фалит и с вас е свършено”, посочва гръцкият министър Хрисохоидис.





С всеки един изминат ден в чужбина се убеждавам, че България е не само едно от най-прокълнатите откъм човещина места, не само непознат, но и студен във всяко едно отношение остров на бедността.

Сетната си надежда възлагах на Бойко Борисов, или по-точно на образа, който му бяха създали – човек от народа, умее да приказва по народному, но и да усеща болките на обикновените хора, справедлив, борец срещу лошите… Каква хубава приказка… Но какво да се прави – душата българска вече дотолкова бе измръзнала, та се хвана като удавник за сламка. Дано това, което той говореше поне мъничко да излезе истина, дано!

Но сега?

Сега е като преди. За съжаление. За сетно съжаление.

Минаха вече 2,5 години и нещата си вървят почти по предишному. Особено що се отнася до човещината, до Солидарността в българското общество.

Криза било. Трябвало да се стягат коланите. Ама сменете поне плочата. Та България е в криза от двадесет и кусур години, че и колко преди това. Та българинът стяга колана вече толкова време, че не остана нито колан, нито сили…

Обаче ето ти българска работа. Докато в подиграваната у нас Америка, това не мога да го разбера – най-нещастни сме, а иначе все сме най-велики…, богатите сами предлагат да им се увеличат данъците, то у нас пак посягат на… пенсионерите, на най-онеправданите, на най-бедните, на най-болните и беззащитните…

Защо за елита всичко си върви по старому – високи заплати, бонуси, екскурзии-командировки в чужбина, коли, екстри…

Елате в чужбина, в толкова богатата в сравнение с България чужбина и ще видите как тамошните министри и кметове пътуват с велосипеди, с метрото…

Онзи ден гледам популярният в цял Париж кмет на сателитното градче-приказка Венсен – Лоран Лафон, как пътува като напълно обикновен гражданин в претъпканото метро. Отивал на заседание в Народното събрание на Франция. Ами няма ли да закъснее? Не, всичко е предвидено,тръгвал просто по-рано, а и ако има проблем,то той важи за всички, нали?

Кога ще получите такъв отговор от наш министър или кмет, който да видите във вмирисаните дрънчащи трамваи? И веднага ще скочат слугите около него – айде стига с тоя популизъм, та това е министър…

Още помня думите на един дипломат от нисък ранг, мижитурка някаква, но от сой, баща му голяма клечка от онова време и го уредил, къде мислите, ами във Външно, разбира се.

Та този ми разправяше възмутен, когато аз казвах на едно място, че трябва да се намалят разходите на властта – как така ще ме местят в Лондон от апартамент над двеста квадрата в по-малък. За нищо на света не съм съгласен. Аз съм представител на България, аз живея в София в апартамент от петстотин квадрата, под двеста в чужбина не падам. За нищо на света не ще се съглася.

Гледах тогава с широко отворени очи този мерзавец, този червей, който, сигурен съм, никога през живота си не си е изкарвал с труд хляба и си мислех – значи ние сме балами, аз и моето семейство, които с такъв огромен труд изкарваме прехраната си в същата тази чужбина и които по един или друг начин вършим работа в полза на България много повече от този готованец – знаете ли колко французи ми казват, че чрез мен за първи път са се докоснали до България.

Ето, споменатият кмет на Венсен г-н Лоран Лафон така ми каза – вие сте първият българин, с когото разговарям, Вие сте първият човек от тази непозната за мен страна, за която все чуваме лоши неща, а Вие така хубаво говорите за нея…

Да, но аз си знам какво ми коства всичко това. И какво ми е на душата, когато чужденци, писатели, дипломати, депутати…, ме питат – вярно ли е, мосю Райков, че вашите пенсионери получават по 50 евро пенсия? Защо вашите министри и евродепутати не ни казват истината? Защо те разполагат с такива екстри, все едно че са представители на петролна държава?

Къде е тогава този готованец от Външно министерство, та да им отговори? Е, него, разбира се, го няма, той има други, големи „държавни” дела, да мисли как да осребри поредния си мандат в полза на внуци и правнуци – че то не са един и двама внуците, че колко пъти се жени нашенецът, как така ще остава цял живот с една жена, един път се живее…

Малко се отклоних – та как е у нас с „пестенето” по време на криза?

И последната въшка-началник някакъв е непременно с кола, и то последен модел, шофьор, любовница, вървяща в комплект с колата… Ядене, пиене на корем, на аванта… Ех, мила, родна картинка!

Е, онзи ден четох какви пари вземат депутатите –заплата, безотчетни пари за автомобил, две трети от заплатата за сътрудници уж, бонуси от партиите си, командировки в чужбина и у нас… Хиляди, хиляди, хиляди… Същото е и в министерства, уж криза, уж затягане на колани, а са си раздали премии също за хиляди…за добре свършена работа?!? Моля, каква работа? След като сме най-бедната, най-нещастната страна в Европа? Щели да съкращават, а непрекъснато назначават, но все „наши” хора.

А в същото време – родителите ни, а и самите ние, БЪЛГАРИТЕ ИЗВЪН СХЕМАТА, изнемогваме.



700 хиляди пенсионери получават пенсия от 136 лева, тоест -68 евро?!? Още един милион са със стотина евро…



Това го няма никъде по света!

Това е срамът на България!

И в същото време тези дни властта се закъхърила, че заплатите й били малки – 3000 лева били малко,та щели да се увеличават!?!

Какво е това?

Просто вземам произволни избрани мнения от интернет, които най-добре ще ни отговорят.





Събота, 19-ти Ноември 2011

atarkov: Г-н Борисов,искате заплата като европеиски премиер.Браво.Но и аз искам пенсия като Европеиски локомотивен машинист.Защото 30г съм работил това ,ама ядец.Затова и Вие г-н Борисов,не заслужавате Европеиска заплата.Как може един пенсионер да взема пенсия за една година колкото Вие за един месец?.И Вие да искате още?ЗАСРАМЕТЕ СЕ.НАРОДА ОБЕДНЯ.Никаква актуализация,безработица,младите избягаха а Вие?По голяма заплата.Затова има една дума-ГЬОН СУРАТ



СТИГА АЛЧНОСТ И ЛАКОМИИ. Гледай какво става, а ма по това мълчите като комунист на разпит. Какви заплати сте си безумци отделно бонусите! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Заплатата на зам. министъра и ИД на холдинга “БЕХ” госпожа Мая Крумова Христова е 60 000 лева/след платен данък/- а това е данъчната и декларация. Тя е огледало на чудеса от придобити имоти. Как тази “калинка” и нейния съпруг за отрицателно време постигнали всичко това а?Това обикновените хора и за 1000 години немогат да постигнат ако ще да са факири!Казва се без коментар! http://register. bulnao. government. bg/2009y/01A2ACD2-C674-4861-8752-4945DBE4ED4026381. xml

Бат Бойко преди 2 години РЕЧЕ: Петък, 18 Ноември 2011, 10:55:31

Всички заплати в държавния сектор под моята. . . Неговата обявена от самия Борисов назованата цифра бе: 3500лева. Е. . . ? За какво говорим като днес има заплати в държавния сектор ЧИСТ-100000лева. Безсрамие, алчници това е. Седнали пенсиите да режат и тавани да им слагат. Отделно къде вече 3 години не ги осъвременяват както е по закона-КСО.

Петък,





Всъщност нужен ли коментар на тези коментари, които макар и понакъсани, но казват нещата.

По същото време, когато пишех този текст, гледах по БНТ за чужбина разговор от студиото във Варна за предстоящата железничарска стачка, както и за повишаването на времето за пенсиониране от 2012 г.

Срамно – българите получават най-жестоките, най-нечовешките по размер пенсии в света – някакви си 50-тина евро на месец при европейски, а и по-високи цени на храните?!?

И ето властта пак си измива ръцете с подложените на геноцид наши родители – как ще посегне на олигарсите, тоест на себе си, затова – сеч на немощните и слабите! Е, какво е това? Дават му трохичка, а сега и нея не искат да му отпуснат. Ех, народе!

В същото време площадите в Гърция, която все нашите властници ни дават за лош пример и ни плашат – а, искате да станем като тях ли – както и тези в Испания, Португалия, Франция, все страни, където милиони българи слугуват и където пенсиите започват от… хиляда евро, са пълни с милиони хора с възгласи и лозунги – „Долу мизерията!”

И никой от тамошните властници не си позволява да ги заплашва, да ги мачка, да им увеличава пенсионната възраст само месеци, след като са уж сключили някакво споразумение, такива мерки се предприемат в течение на двадесет, тридесет, че и повече години, бавно, по-безболезнено… И то при пенсии над хиляда евро… А у нас?

Ето как отговаря гръцкият министър на призивите на ЕС да се намалят заплатите и пенсиите в Гърция:

„Ако искате да станете като България, не се нуждаете от „тройката” – ЕС, ЕЦБ и МВФ. Много е лесно. Обявявате фалит и с вас е свършено”, посочва Хрисохоидис.





Виждате ли как отговаря на Европа един гръцки министър! И само си представете при сходна ситуация как би отговорил български министър!

Но тук има и нещо друго, тук, в този отговор на Хрисохоидис я има и ЦЯЛАТА ИСТИНА!

ЖЕСТОКАТА ИСТИНА, ПРИКРИВАНА от всички властници през прехода – БЪЛГАРИЯ ОТДАВНА Е ФАЛИРАЛА!!!

Просто не може да се живее в такава страна!!!

Ето, това иска, а и ни го казва, право в очите гръцкият министър.

И още нещо страшно, но също така ИСТИНА!

Онзи ден ЦРУ оповести данни за това колко средства заделяли Гърция и България за своите поданици. Гръцката държава, тази държава, която сега е предмет на подигравки на цялата пропагандна машина на България, на която и по медии, и по форуми ние се подиграваме колко е зле, отделяла през 2010 г., внимание, по цели 14 хиляди долара разходи на човек!!!

А прехвалената българска държава, „този „остров на стабилността” отделял за своите граждани по … 2500 долара на човек?!?

Какво повече да говорим!

Просто сметнете – разделете 14 000 на 2500… И вижте как и кой живее по-добре – българинът или гъркът…

А пък като махнем от тези 2500 долара, които са средна стойност, „лапането” на бг-елита, може да си представите каква е истинската цифра на действителния разход за един българин!!!

Срам, срам и пак срам!

Затова и с трепереща ръка, гледайки това предаване по бг-телевизията, записах думите на един от участниците в разговора, железничар от Варна: ”По-добре да ни бяха поробили, те, поробителите, щяха по-човешки да се отнасят към нас, отколкото властниците ни…”

Как да коментирам тези думи-вик на потрес, вик на сетно отчаяние на едни вече обезличени и смачкани до дъното на душата си хора? Не се наемам. А вие?

Мен просто ме е срам, че все пак аз, средноинтелигентният български писател, който живее с неимоверни трудности в чужбина, само и само да не вижда с очите си геноцида над собствения народ, в един момент бях повярвал, макар и мъничко, в нечие обещание…

И все пак аз избрах Свободата. Макар и с цената на лишенията. Но както казва Виктор Юго: ”Само тези, които познават бедността, те познават Свободата!”

Да, беден – всъщност колко му трябва на един човек – няколко зрънца и чаша вода, нали…- но далеч от един пошъл свят, където на бялото се казва черно и обратно, където група богоизбрани заедно с шайка щатни подмазвачи са изрязали съвестта си, оперирали са усещането си за Солидарност и Човещина и са хванали за гушата народа и стискат примката, стискат със садистична наслада…

Всъщност те не усещат ли, че примката е около тяхната шия?

Защото да посегнеш на болния, на беззащитния, на слабия, това е грях, който винаги, рано или късно, се наказва.

Знаем всички от кого, нали?

Да, Той ни е сетната надежда! Той…



Париж

ДИМО РАЙКОВ

събота, 4 февруари 2012 г.

ПЕНСИОНЕРИТЕ – НАЙ-МРАЗЕНИТЕ ХОРА В БЪЛГАРИЯ...



ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ТАТЕ!

Днес е рожденият ден на моя старец, 82-годишният вече Петко Димов Райков – бивш миньор от оная чудна и мека планина Странджа, запокитена там, далече, далече, обединяваща /или разделяща…/ две страни – България и Турция…
Мечтата на моя баща бе… да се качи на върха на Айфеловата кула. Не на първия, на втория етаж, а на … Върха!
И още, едва стъпил в Париж, той, едва вървящият, ме повлече към Мечтата си.
Когато се изкачихме на Върха, когато под нас бе Париж, да, Париж…, моят човек, без да продума дума, ме прегърна, притисна рамо до моето, усетих как потреперва измъченото му сърце, как се мята – хем радостно, хем с някаква трудно обяснима тъга по нещо безвъзвратно изгубено…
Мълчанието бе дълго, после татко отрони:
- Благодаря ти,синко, че ме доведе тук, че ми даде тази възможност да видя НОРМАЛЕН свят…
Нормален свят… Нормален…
Честит рожден ден, тате!
Бъди ни здрав и винаги да бъдеш заедно със „своя” Връх…
А пък аз, твоят син, си оставам с тъгата, а и с онова нещо, закодирано в разказа ми „Дядо Коледа от Париж и кметът на Малко Търново” от моята книга „Кестени от Париж”, който си позволих да препубликувам тук за моите приятели от интернет като своеобразно честване на рождения ти ден.
Всъщност този мой разказ е един вопъл и напомняне за греха, който сторихме ние, българските деца, към тези свети наши родители. За онова, което сторихме, но и продължаваме като че ли в несвяст да вършим, оставяйки на произвола на съдбата си тези, които са ни създали с техните пенсии-подигравки.
/ Тук ще спомена, за кой ли път вече, един епизод от битието ми в Париж – преди години при разговор с прочутия френски певец Шарл Азнавур на въпрос от негова страна каква пенсия получава моята майка, аз, треперещ как да му отговоря, послъгах – ами 50 евро, тогава майка ми, вече покойница, мир на праха й, получаваше около 35 - 40 евро… Азнавур каза – а, на ден ли? На месец, отвърнах и потънах вече в земята от срам. Защото и той, а и бодигардовете му ме изгледаха, сега вече смаяно – Ама как е възможно това, че това е престъпление - и ми… обърнаха гръб… Какво ли всъщност си бяха помислили те в този миг - щом родителите им живеят като скотове, какви ли ще са тези хора,техните деца,за да търпят подобна гавра?/
Да, болни и немощни старци, орисани с пенсии-подигравки, които просто са символ на една никъде несрещана на друго място по света омраза – ОМРАЗАТА на децата към техните родители! Защото как може ти да трупаш, трупаш, пиша за олигарсите и техните слуги, а родителите ти да гаснат треперейки и за стотинката…
Е, какво излезе, татко? Исках да те поздравя, да ти благодаря за всичко, което си сторил за мен, за близките около мен, а то излезе…
Да, едно напомняне, един вопъл…
Но ще има ли кой да ги чуе…
Дано, дано, въпреки че…
И все пак – дано…
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ТАТЕ!
твой син
5 февруари 2012 г.
Париж




ДЯДО КОЛЕДА ОТ ПАРИЖ И КМЕТЪТ НА МАЛКО ТЪРНОВО
разказ от Димо Райков


Още щом го видях това костюмче и хлъцнах от радостно усещане – да, това ще бъде най-добрият подарък за татко.
Баща ми е наистина голям чешит – едно толкова любопитно 80-годишно дете, което не се уморява всеки ден, всеки час да открива нещо ново в света, да го притегля към себе си, да го оценява, разбира се, чрез собствените си мерки и познания и да му се …радва.
Това, последното, е особено важно, защото ние, хората на този двадесет и първи век, май че забравихме да се радваме на простите човешки радости. Нещо, което баща ми, или бай Петко, както си го знаят съгражданите ми от дребното планинско градче Малко Търново, намиращо се на десетина километра от българско-турската граница, все още бе съхранил.
Татко повече от всичко боготвореше Париж. Той бе съумял да внуши тази обич и на мен, а и на цялото ни семeйство. За него, странджанския миньор, израснал в това затворено по силата и иронията на съдбата и политиката кътче земя, светът оттатък планината бе… Париж.
Оня непознат, тайнствен и толкова загадъчен, непостижим, но затова пък така сладък свят на нещо ново, нещо хубаво, нещо, абе, както ми казваше често той, в невъзможност да се изрази, нещо по-така, Димчо…
До този свой свят баща ми, който бе природно интелигентен човек – той знаеше стотици народни песни и приказки и не се уморяваше непрекъснато да ги пее и разказва, като често вместо благодарност, да, нещо напълно естествено за нравите на тези географски ширини, получаваше присмех, пътуваше по единствено възможния за него тогава, в ония години, а и сега, начин – чрез въображението си.
Пътуване без билет, без автобус, влак или самолет, просто лягаш и… тръгваш.
Но не за това сега ми е думата.
Та щом го видях това костюмче, веднага просто си представих лицето на татко. Онова лице, което, спомням си, на моята сватба в Кюстендил така бе вдъхновило нашата известна поетеса Блага Димитрова, че я чух да казва зад гърба ми: ”Вижте бащата на Димо, за първи път съзирам човек, на чието лице да е изписано това, което чувства на мига…”
И сега, при вида на това семпличко, но толкова хубаво костюмче аз си представих доброто лице на татко, широко отворените му от почуда очи и оная блага припряност да излезе навън, да се „поперчи”, да сподели радостта си с околните…
Да, че малко ли е това – синът ми го изпрати от Париж. Ей, чак от Париж…
Наистина попадението ми бе добро и в целта – костюмчето бе и с горнище, и с долнище, имаше и шапка, брада, мустаци… - същински „парижки” дядо Коледа… Нещо, което хората в градчето Малко Търново не бяха и сънували, в единственото читалище имаше от край време един протрит кожух, но червеното на боята му отдавна се бе олющило, а и бе три-четвърти, та човекът, предрешил се в дядо Коледа, или навремето, дядо Мраз, по-скоро приличаше на палячо, отколкото на светия старец. Докато това си бе костюм от класа, абе, парижка му работа…
Само като му казах по телефона – тате, изпращам ти един костюм на дядо Коледа, и от другата страна на жицата настана познатата ми тишина – подобни паузи любимият ми човек правеше, когато бе най-щастлив, после винаги питаше, и то неизменно по два, че и повече пъти:” Ама на мене ли? Ама на мене ли…”
Така бе и сега – пауза, трептяща от радостно вълнение, последвани от думите: ”Ама на мене ли? Ама на мене ли…” Които пък от своя страна винаги бяха посрещани от моето малко троснато: ” Ами на теб, на кой друг…”
- Диме, ама има ли всичко – започна да подпитва татко – такова, горнище, долнище, мустаци, брада…
-Има всичко, тате, има…, само обувки няма.
- Е, ти пък и обувки, виж сега, аз обувки ще си намеря, малко ли ги имам от теб… Ама гледай да ми го изпратиш бързо, че Коледа идва, знаеш ли как ще се радват тук хората, те такова нещо не са видели…
Не знам дали съм прав, но вътрешно усещам, че само хора, които са живели в България, и то в такива места като родното ми градче Малко Търново, в тъй наречените през комунизма гранични зони, могат да проумеят радостта на баща ми. Защото тези „втори гранични зони” и тем подобни измислици от онова време бяха просто места, закрити за достъп от други хора, освен от вътрешните, тоест от тези, които сме родени там.
Дори и такива като мен, които отдавна живеехме по други градове в страната, не можехме да отидем да видим, например, внезапно разболелите се родители, защото трябваше да имаме открити листове, а за тяхното вадене бе необходимо да подадеш молба цял месец по-рано. Една страшна и омагьосваща система, чиято единствена цел бе да те лиши от възможността да пътуваш, зa да не узнаеш какво представлява светът отвъд планината…
И затова моите земляци бяха измислили изход - тe се спасяваха от втълпяваната им изолация, както се спасяваше и баща ми, благодарение на въображението си – моите планинци пътуваха по света на ужким, обикновено вечер, когато заспиваха – тогава те тръгваха необезпокоявани от никого натам, към оня свят, далечен и толкова, толкова хубав… Да, те това, че светът е хубав, го знаеха, защото логиката бе проста – за да ти забраняват нещо, значи е хубаво, нали?
И ето сега моите съграждани си имаха истински дядо Коледа – отгоре на това и „парижки”…
През тези дни, когато звънях в Малко Търново, татко все липсваше от къщи, мама с топлота гълчеше:
- Ех, мама, защо му го изпрати това костюмче? Не се е спрял. Къде ли не ходи, навсякъде го викат – и в детската градина, и в читалището, и по къщите на хората, и по улиците… Снимат се с него, искат да носи подаръци на децата… И знаеш ли колко пари изхарчи, колко бонбони е купил, щото вика, как така ще оставя дете без бонбон, нали съм дядо Коледа…
- Мамо, не му се карай, аз съм виновен – прошепвам.
Майка ме прекъсва:
- Ама на мене не ми е мило бе, Димчо, нека да купува, ама никакъв не се прибира в къщи, все навън е, ще се разболее този човек… Иначе и на мене ми е хубаво. Щото той, нали знаеш, е кръгъл сирак, той, татко ти, хубаво не е видял като малък, все по чужди къщи е израснал, сега как ще остави някое дете без бонбон…
Най-после, часове преди Коледа, успявам да „хвана” по телефона татко. Гласът му пееше:
- Диме, да видиш колко се радват хората! Ей, такова чудо тук не е имало. Но и на мен ми е хубаво. Ей, щях да забравя – редакторът на местния вестник ме снима, каза, че след месец, когато вестникът бъде готов, ще ми запази един брой. Пък аз му викам, как така един брой, десет ще купя…Та да знаеш, да чакаш, след месец и на теб ще пратя, там, в Париж, да ме гледате като дядо Коледа. Ей, Диме, да видиш как ми отива това костюмче…
Нещо ме ухапа изведнъж. Но бързо прогоних все още неясната мисъл.
Но когато след месец гласът на татко потрепваше глухо по телефона, обяснявайки ми как станало там нещо в печатницата, как в последния момент неговата снимка като дядо Коледа паднала от вестника, аз вече знаех цялата история.
Защото подобни епизоди сам бях преживявал много, много пъти в битността си на журналист и писател, знаех, че национален спорт при нас, българите, е да огорчаваме, но забележете, винаги в последния момент, ближния си по един или друг начин, особено когато той е абсолютно сигурен в нещо.
- Тате, не исках тогава да ти скършвам радостта, но аз съм сигурен, че тук е замесен този кмет. Както през тези десет години на неговото господство той не поиска нито за миг да чуе моето име, както не даваше дори да се спомене то в местния вестник, а и по радиоточката, както и симулира повреда в радиоцентъра само и само да не чуят моите съграждани разговора с мен по националното радио, така и сега и с тебе е постъпил. Защото ти си мой баща. А хора като този не правят компромис – щом мразят сина, значи мразят и бащата! Такива хора, тате, гонят до дупка, до дупка, разбираш ли…
- Их пък и ти, от дума не разбираш. От къде накъде кметът ще ми прави мръсно? Че какво лошо аз съм му направил?
Прекъснах разговора. Безпредметно бе повече да разговарям с татко на тази тема. Много добре познавах неговата психика, както и тази на почти всички останали мои съграждани. Те, хората с вродена и наивна доброта и вътрешна нравствена чистота, не можеха, не предполагаха дори колко цинични и нагли, колко сурови и безмилостни могат днес да бъдат някои люде, които под маската уж на някакви партийни пристрастия преследваха само едно – да трупат, ама яко да трупат облаги – вили, парцели, пари…
Изчаках тактично. И когато се обадих след седмица, гласът на татко бе почти изгаснал:
- Диме, ти излезе прав. Кметът бил причина да ми махнат снимката в последния момент. Нали вестникът е на общината, той го преглеждал всеки път, видял снимката, попитал, кой е този дядо Коледа и щом му казали – бай Петко Райков, бащата на писателя Димо Райков, той веднага наредил да не я публикуват. Прав си, Диме, ама не мога да го разбера аз този човек, какво лошо съм сторил… А и може да не я вярно това, може наистина да не е имало място във вестника…
Да, нямаше да го разбере, наистина никога татко нямаше да разбере постъпките на хора като малкотърновския велможа…
Разбира се, не му се карах, не го и упрекнах.
Просто си замълчах – усетих огромна буца как се настанява в гърдите ми.
Татко също мълчеше. Но дъхът му, долових го това и онемях, плачеше.
Видели ли сте, чули ли сте, как едно осемдесетгодишно, видяло и патило дете плаче – без сълзи, без глас – само широко отворени очи и едно недоумение в тях – какво лошо, какво престъпление всъщност бе сторило то, та бе получило такъв шамар?
Стоях онемял, стисках до овлажняване телефонната слушалка и пред очите ми бе татко – рехавата му фигура, със стаено в нея изумление и разлюляна от един въпрос: ” Защо?”
Може ли един нормален човек да осмисли подобни минути – да усети такъв дъх, да „чуе” такъв въпрос, и то от родния му баща…
Главата ми пареше, обидата ме задушаваше, знаех го, много добре познавах манталитета на тези хора като малко търновския кмет.
Такива същества в България са под път и над път – дребни, отмъстителни душици, но овластени, които до обед мразят себе си, а след обяд – целия свят. За тях правило номер едно бе не само да малтретират по всякакъв начин тези, които всъщност ги бяха избрали на този пост, но и да ги държат в неведение, да бъдат те неграмотни, незнаещи, просто примитиви… За да бъдат, естествено, по-лесно манипулирани и управлявани.
Хора, които смачкват всяко зрънце порив към свобода и радост от живота у обикновените хора, които според тяхната логика не са нищо повече от овце за стрижене, тоест източник за трупане на богатства. И като използват пословичната търпеливост и милозливост у българина, те го малтретират и изтезават безнаказано. Хора, които живеят, за да пръскат злоба, хора, които не могат да заспят спокойно, без да са унизили някого.
Сега, година след тази случка, често в Париж поглеждам към снимката на бюрото ми – татко, в цял ръст, облечен като дядо Коледа. Разбира се, по нищо човек не може да познае, че това е моят баща Петко Димов Райков от град Малко Търново, по старому, окръг Бургаски.
Само аз си го познавам – там, сред вълмото на костюма, съзирам две очи – изпълнени с копнеж, нега и желание, да, това никога неизпълнимо желание, и той, милият старец, да види града на светлината и красотата – Париж…
Града, до който той, миньорът от българската планина Странджа, пътуваше единствено по възможно най-хубавия начин – чрез въображението си – без билет, без гари, самолети и прочее…
Колко просто, нали – вземаш едно костюмче, обличаш го и напук на разните там дребни душици, ти тръгваш на пътешествие – на онова най-хубаво и сладко пътешествие.
Което никой не може да ти отнеме.
Дори и всевластният господар на цялата планина Странджа, а защо ли не и на цяла България – малко търновският кмет…

П.П. Няколко месеца след тази история излезе поредната ми книга за Париж. Бях на гости у мой приятел-емигрант, когато случайно чух по българското радио любимия татков глас. Казвам случайно, защото в Париж си бях наложил поне известно време да не се натоварвам психически и емоционално, знаейки нрава на моите „приятели” там, които нищо ново не бяха научили и нищо старо не бяха забравили. Тези, които умееха, ах, как само умееха, повече от всичко на този свят да… мразят. Да, да мразят…
Беше някакъв поздравителен концерт. Татко говореше в ефира:
- Обажда се Петко Димов Райков от град Малко Търново / Татко никога не пропускаше това представяне /, поздравявам сина си Димо Райков по случай излизането на новата му книга за Париж…
Последва пауза, гласът на любимия човек потрепна, но продължи: ”А на себе си пожелавам да…, да… - татко позаекна, но след секунди „изстреля” - … да видя Париж!”
Сякаш светът се завъртя около и в мен – изведнъж тази история с дядо Коледа възкръсна.
Слушах стиснал зъби, гърлото ми пресъхна – да, татко всъщност в тези няколко думи бе изплакал мечтата на живота си…
Сега вече разбирам окончателно моя родител – той подсъзнателно, с вродения си усет на добър човек бе реагирал не само на мечтата си, но и на отношението на тези лоши и зли, самозабравили се хора от рода на кмета на Малко Търново…
Да, това бе един вопъл-вик от дъното на една чиста и все още девствена душа, но и повик-присъда над едно болно общество на алчни и безчувствени люде, които, кой знае защо, забравят, че той, светът, наистина не се крепи на тях, а на хора като Петко Димов Райков от странджанското крайгранично градче Малко Търново, чиято мечта над мечтите бе да види… Париж.
Да, Париж…

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

БГ-ТАРИКАТЩИНАТА - НАВСЯКЪДЕ ПО СВЕТА...

Неизпратен отговор на писмо от Фейсбук

За мен контактът със съмишлениците ми по Интернет, наред с рисковете, които крие в едно такова анонимно пространство, е нужен. Понякога обаче техниката изневерява. Така и сега. Затова си позволявам да публикувам в блога си този кратък отговор – убеден съм, че въпросите в него, макар и рехавички, си заслужават вниманието ни. Ето го и писмото.
Тъжното е, Даниела, че и в чужбина ние копираме точно тези черти, които най-много изглежда ни подхождат - особено тарикатщината. Разбира се, не искам да генерализирам, но не са никак малко бг-емигрантите, които търсят на „баницата мекото и на работата – лекото”.
Нашенецът не гледа да започне на чисто, да си плаща честно и почтено масрафа, тоест данъците, електричеството, таксата за телевизора, а все се оглежда да изкрънка нещо, все да падне келепирец... Абе, една химикалка аванта, ама аванта да е. Иначе сънят не идва…
Така ми каза един наш сънародник, който взе, че се нареди пет, броих ги, цели пет пъти, на опашка пред палатка на площада на парижкото кметство в чест на някакъв здравен форум.
Виж ги химикалките колко са хубави, пък и какво, бълха ги ухапала французите, те са богати, пълни са с химикалки, а пък аз тези ще ги занеса в България, за подарък, да видят какво значи аванта в Париж…
Гледах го аз този наш българин, и си мислех, че той, дори и милионер да стане, винаги ще си носи в себе си БЕДНОСТТА, оная бедност, от която няма спасение. Няма…
Имало е моменти, когато съм оставал потресен от нашенската изобретателност по отношение на дребните тарикатлъци, които тук са с десетки. Същевременно обаче, ако им попаднеш на такива нашенци в ръчичките, майката ще ти разкатаят.
И знаеш ли кое е най-лошото? Че внасяме нашенското, дори и в градове като Париж. Че нашият дребен тарикатлък процъфтява и тук, в нормалните страни, хваща „зараза”…
А след това ние се сърдим, че не ни обичат, че ни смятат за дефектна нация.
И в това отношение, признавам си, все още изпитвам шок.
Никога и не съм предполагал в България, че в чужбина не само че не знаят почти нищо за нас, но и почти всички ни смятат за аборигени. Ние сме възпитавани у нас, че сме най-великите, най..., а всъщност мнението на хората, право или не, е съвсем друго. Ами то май си е истина - справка изборите в Перник, нали ти си перничанка. И само там ли? Хайде, стига толкова - все пак е празник. Празник ли?
Поздрави!
Аз съм убеден, че трябва честно да се разрови тази тема - за отрицателното в характера на българина, тогава може на нещо да се надяваме.
Но това е почти невъзможно в България.
Слугите веднага ще скочат - у, предател, родоотстъпник! Колко нашенско е всичко това, Даниела, за съжаление. Като гледам как французите критикуват, как се саморазголват, как търсят решение, а ние...
Ние си живеем в своя измислен свят и нищо друго не ни интересува. При последното ми идване в България отново останах изумен от усетеното и видяното – иначе интелигентни хора, но си живеят в свой измислен свят, в който им е удобно и уютно. И най-страшното – вярват си… Играят си на писатели, на артисти, на певци… Обаче в домашни условия, без дори и да им пука, че тяхната „продукция” е на светлинни години от нормалната, от тази на останалите страни от света…
- Айде бе, ти на мене ще ми кажеш, че като не харесваш, връщай се пак там, кво правиш тука… - това ти казват и смятат разговора за приключен.
И отново се „загръщат” в пелената на удобната дреха – айде бе, франсета, ще ми се правят на супер, знаеме ги ние тях…
И нещата си продължават, от тук наградка някаква, от там – специализацийка, от трето място – командировчица… Дребно, сиво, но удобно, нали? Какви са там тези мисли за европейска култура, за конкуренция, за състезание…
Колко е удобно у нас да бъдеш творец – поклон, превиване, никаква критика в творбите, измислени сюжети, по възможност пълни с цинизми и интелектуални ребуси… И в замяна идва „назначението” – да, ти си назначен от елита за писател, певец, актьор… Ура-а-а!
Ние просто сме най-великите... Да, най-великите…