ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 28 декември 2012 г.

ЗА ПАРИЖКИЯ ДЪЖД, ЗА ЕДИН РАЗКАЗ, ЗА ЕДНА СЪЛЗА И ЗА... НАШАТА ОРИСИЯ


ОЩЕ ЕДИН ТЕКСТ, ПРЕДИЗВИКАН ОТ ПОСТ ВЪВ ФЕЙСБУК ОТ НЕПОЗНАТАТА ДО ТОЗИ МОМЕНТ ЗА МЕН СВЕТЛА КАЦАРОВА



Светла, как да ти кажа - аз никога не хвърлям, дори и във фейсбук, думи напразно. В смисъл, че при мен всичко е промислено, така е и в прозата ми.

Битието ми е такова, че вече имам достатъчно самочувствие - нещо, на което също ...ме научи Париж. Когато усетиш, че си постигнал нещо, не бъди скромен. А нас как ни възпитаваха, особено моето поколение - все по-тихи от тревицата... Казвам го това, защото не ме познаваш добре и може да те подразни моето понякога самочувствие.

Аз съм в литературата от доста, ама наистина вече доста години, бил съм в обкръжението на такива големи писатели - и наши, и чужди. Само ще кажа, че за влизане в Съюза на писателите едно време, в който така и не ме допуснаха "влъхвите", мои "гаранти", тоест поръчители, бяха не кой да е, а Радой Ралин, Ефрем Каранфилов, Йордан Вълчев, Борис Христов...

А пък сега имам щастието да общувам с колоси в световната литература, които може да видиш на моята страница или по блоговете ми... Отделно много съм видял, преживял, много съм чел... Едно време ние се изчитахме помежду си от кора до кора, а сега... Бил съм литературен кръстник на много от сегашните творци, пускал съм им първите неща, зная възможностите им, подкрепял съм ги...

Затова сега, виждайки състоянието на литературата ни, съотнасяйки го към онова, великото днешно състояние на световната литература, виждам и усещам, о,как усещам, че сме не на светлинни години, а на...

И ми е непонятна и смешна тази наша позиция да се "завиваме" в лоното на кочинката ни, да не се съизмерваме със света, а само помежду си чрез котерийни битки, нагласени конкурси, организирани медийни изяви...

Такова нещо в големия нормален свят няма, тук има конкуренция, но тук на всеки се дава шанс...

Е, колко много още можем да говорим. Специално за този мой разказ "Помен за мама", който казваш, че те е разплакал...- да, има емоция в него, в моите неща винаги има емоция, винаги има изстрадан момент, но има и доста други неща...

Има и вик, има и проплак за онова, което вече сме изгубили като българи, има размисъл за ония, които ни излъгаха и откраднаха живота ни, има, мисля,цялата тази наша орис през този преход...

Е, някак си е неудобно да казвам аз какво има, но защо пък не. И най-важното - когато пиша, няма схема, няма предварително търсене на даден ефект, просто тръгвам от най-дълбокото и се оставям на интуицията си... А и вече имам достатъчно опит като писател, бил съм и редактор на толкова книги...

И най-важното - тук, в Париж, аз докоснах с цялото си тяло и душа истинската свобода...Каквото и да значи това... Мисля,че ме разбираш,нали?

Не ме интересува дали даден мой текст ще се хареса на силните на деня, аз не завися от тях, аз съм свободен човек...А знаеш ли колко е хубаво да си свободен творец в това днешно време на тотална несвобода..

Разбира се, след като си платил, а и продължаваш да плащаш за това...

Мен ме интересува със своя текст да трогна читателя, да разлюлея съвестта му, ако е останала такава...

И това ми стига.

Всъщност това, да предизвикаш сълза у днешния читател, според Умберто Еко, това лично ми го е казал, е най-ценната награда за писателя. По това се разбира дали един творец е истински.

Ще ми е приятно да прочетеш моите книги, поне част от тях - романите и разказите ми, както и "парижките" книги, където има много светлина, но също и много болка...

Надявам се, дано да не се лъжа, че съм открил в твое лице един добър литературен приятел.

От сърце - топли празници на теб и на близките около теб хора...

Днес в Париж е обичайното време - дъждовно, на ситни капчици...Тоест мрачничко...

Да, дъжд...Но парижки...

Когато Катя Паскалева е била накрая на лечение тук и са излезли навън, останалите са я предупредили - има дъжд...Тя се усмихнала и казала - да, има дъжд, но парижки... И разперила тежко-болната красива жена ръце, и политнала...

Да, в дъжда, в парижкия дъжд...

Е, сега като гледам, аз съм написал почти цяло интервю...

Благодаря ти, че ме предизвика за това!



п.п.

СВЕТЛА, ЧАК СЕГА ЗАБЕЛЯЗАХ, ЧЕ ПИША НА "ТИ". А С ТЕБ ИЗОБЩО НЕ СЕ ПОЗНАВАМЕ...ЗНАЧИ... ДА,ЗНАЧИ... ВСЪЩНОСТ ИМА ЛИ НЕЩО ПО-ХУБАВО ОТ ПОДОБНА "ГРЕШКА" НА ПРОТОКОЛА. ДА, ЖИВОТЪТ НАИСТИНА НЕ ТЪРПИ ПРОТОКОЛ...

събота, 15 декември 2012 г.

УПРАВЛЯВАТ НИ БЕЗСРАМНИЦИ И ХОРА БЕЗ СЪРЦА…






Mислех, че българинът все пак има усещане за срам. Нещото, което отличава животните от хората. Но онзи ден разбрах, проумях окончателно, че той е опериран от това чувство, тоест вече е…

Прочетох, че управляващите, тези управляващи, които дойдоха преди четири години с гръмогласния рев, че ще въздадат справедливост, одобрили 74 милиона лева за бонуси за чиновниците. Същите тези управляващи обаче за майките и бащите си отрязаха категорично – няма и пет лева, хазната е празна…

Тогава чух и татко по телефона от онова далечно Малко Търново – Диме, ама тези хора нямат срама, грях вършат, Диме, та толкова чакахме, толкова се караха по телевизията и радиото, накрая напълниха джобовете си с нашите измъчени парички и ни захвърлиха пак на боклука…



Аз вече не страдам от илюзии. Защото зная и зъбките на тези хора-уроди. Но, когато погледнах в интернет и видях как шестват радостно тортички, цветенца, грижливо сресани чужди мисли…Вече наистина ми причерня…А пък като прочетох и отговора, който немският посланик дава на „Панорама” на въпроса кое качество най-много го удивлява у българина, вече кръвното взе да подскача…Търпението и покорството… Да, това беше отговорът на посланика. Какво значи това? И то казано от човек, чиято позиция изисква преди всичко такт и само загатване…Значи… Да,значи…

Какво мога да направя аз, който от години пиша на тази тема? Ами, просто да публикувам пълния вариант на едно интервю с мен. Тогава във вестника пуснаха част от него. Ето го сега цялото – мисля, то дава отговор на тези въпроси. Аз мога това да направя. А останалите приятели от Фейсбук…Нима само тортички и цветенца…



Писателят Димо Райков специално от Париж за читателите на в. „Минаха години”:



КОЙ И ЗАЩО ПРЕДАДЕ РОДНАТА КРЪВ?



1. Каква е причината да емигрирате във Франция? От колко години живеете там? Със семейството ли сте? С какво изкарвате хляба си?

- Вижте, някои българи в Париж се срамуват, когато ги наричат емигранти. Но така или иначе ние тук сме наистина емигранти. Въпреки че днес светът е едно голямо село, все пак има различно усещане, особено пък при нас, българите, които сме привързани, поне при мен е така, към родовата пръст. Всъщност няма нищо лошо в тази дума „емигрант”. Друг е въпросът как се отнасят местните към нас, а и как самите ние се чувстваме. Тук вече нещата са доста многообразни и може би са тема за друг разговор.

Аз винаги съм „живял” във Франция, в Париж… В родната ми къща в Малко Търново, а и в апартамента ни в София имам по една стая, която е пълна с изрезки, материали и тъй нататък неща за Франция и Париж, които съм събирал от дете. Аз винаги съм пътувал, дори и в ония години, когато бе забранено, към любимата страна и чудесния град, които за мен са били не просто географско понятие, а територия на духа, на свободата, на светлината. Представете си едно дете, „заключено” в своята планина, там, на няколко километра от българско-турската граница, живеещо в градче, известно като най-строго охраняваната територия на Варшавския договор, как жадно слуша от олющената радиоточка, всъщност единствената му връзка с Оня свят оттатък Планината, как гледа по няколко пъти един и същи френски филм с Жан Маре, Жерар Филип, Ален Делон, Бриджит Бардо… И пътува, пътува чрез въображението си – натам, към оня свят без граници, без телени мрежи, без мизерия…

Тогава аз, г-н Асьов, пътувах по възможно единствения, но затова пък толкова хубав начин – без билет, без проверки, без формалности – просто всяка вечер се завивах с юргана, притварях очи и… тръгвах…

Затова и когато се озовах за първи път в Париж, имах усещането, че познавам всяка частица от този огромен и великолепен мегаполис…Така че наистина винаги съм бил в този град. Иначе пет-шест години поделях времето си между София и Париж, докато от няколко години вече живеем със съпругата ми в столицата на Франция, където живеят и внучката ми на две години и половина, която говори, разбира се, доколкото може да говори дете на нейната възраст, и на български, и на френски, дъщеря ми и зет ми. Ами, това е в общи линии. А, тази зима при мен е и баща ми, който остана сам след смъртта на мама.

Как се издържам? Е, това си е чисто „български” въпрос. Няма французин, който да Ви го зададе, това тук е белег на навлизане в личното пространство…Но Вие, а и аз сме си българи, а и аз съм откровен човек, затова и ще ви отговоря. Аз съм може би единственият български писател, който се издържа с писане, каквото и да означава това. Тук, в Париж, се научих, макар и на тези години, да уважавам до полуда, да се радвам и на трохата, която съм изкарал сам – научих се и да не гледам в паницата на другия, да не завиждам на съседа, да не плача от завист и яд, че ето, той, който нито е по-умен от мен, нито е по-работлив, а има това-онова. Просто си припомням често един чудак, с когото навремето бяхме приятели, бай Йордан Гуглев от Кюстендил, който все повтаряше – на човек му е нужно колкото на един гълъб, няколко трошици…Тук една скоба – този мъдрец на преклонна възраст през Онова време се запали в центъра на Кюстендил, имам предсмъртното му писмо, в знак на протест срещу света на злобата, насилието и завистта между хората…

Тук, в Париж, г-н Асьов, се научих и да ценя мига и да се радвам на живота. Всъщност какво му трябва наистина на един човек – няколко трохи, семейство, което му подава ръка в трудни моменти и едно прелестно създание-продължение на рода и кръвта, което, пеейки любимата песен на моята починала преди две години майка Яна „Мари Марийку, карагьозлийку…”, наред с всичко останало му припомня дългия път – от онова градче Малко Търново до … Париж…





2. Имате шанса да живеете сред стихиите на една велика култура. Как се отразява това на вашия светоглед, ценностна система, литературно творчество?

- О, заради този досег съм готов на всичко! Затова и тръгнах на тези години за Париж, затова и преодолях, а и всекидневно преодолявам планини от проблеми – да усещам, да дишам въздуха на Париж. Който е зареден с толкова енергия, че честичко не чувствам дископатията си и болките в краката – ходя, обикалям, кръстосвам любимия град и всеки миг откривам нови, непознати светове – тук всеки камък е история, памет – и няма разрушения заради самото разрушение, няма започване на всичко отначало, а напластяване, надграждане – всеки слага, добавя, развива…

В този град-библиотека успях да се докосна до такива световни умове – те са толкова много, че само ще изброя няколко писатели, общуването ми с които, с някои макар и съвсем кратко, ми даде и ми дава онова, което, да си призная, никога не бих имал възможност да получа в София. Тук се докоснах до невероятния свят на един Умберто Еко, до Салман Рушди, Пол Остър, Емануел Карер, Марк Леви, Жан-Клод Кариер и десетки други титани на мисълта. Да не говоря за политици, артисти, певци като Силви Вартан и Шарл Азнавур…

Как се отразява животът тук върху мен? Ще си призная – в началото бях, а и все още не съм го преодолял напълно това усещане, в шок – нямате си представа колко неща ние в България, нарочно или от некадърност на управляващите, дори и не сме предполагали, че съществуват на този свят. Виждайки как живеят тук хората, как разговарят, как гледат на живота, ти разбираш потресен, че досега си живял в един затворен, изолиран свят, в една, простете, но това, мисля, е точната дума – кочинка…

Сякаш бях попаднал на друга планета. А все пак не съм елементарен човек, нали? Да, шокът бе страхотен и отрезвяващ…

Все едно, че един футболист, да кажем простичко, който цял живот е играл на селската поляна, осеяна с грапави дупки, изведнъж се озовава на кадифеното игрище на суперлуксозния терен на стадион „Парк дьо Пренс”…Бяга подир топката, но тя отскача от крака му…И сега, когато се връщам за кратко в България и виждам как колеги се тупат в гърдите, как се правят на велики, как мислят наперено, че те са „пъпа” на света, ми става смешно и тъжно, ама много тъжно…

Иначе съм станал по-толерантен, по-внимателен към събеседника, не навлизам в личното пространство на другия… И пиша, пиша… Ето, сега през април излиза моят нов роман „Реката на смъртта”, почти завършени са един сборник с есета, нещо като студия върху характера на българина в странство, както и един друг роман, в който разглеждам почти всички въпроси, които сега Вие ми задавате, още една книга с публицистика…Имам и други проекти, върху които работя… И пак Ви казвам – ходя, гледам, дишам… И уча внучката Диянка на български, пея й, доколкото умея, в тандем с моя 82-годишен баща, нашите чудни странджански песни с отблясъци от онова толкова топло слънце, гмуркащо се в бистрите води на най-чистата река в света – моята Велека…

Да, всъщност макар и с доста проблеми, макар и емигрант, аз съм щастлив, защото наред с всичко останало „имам” и две от най-чудните в света реки – едната е родната Велека, а другата, о, другата, на метри от която е квартирата ни, е реката на Свободата – Сена… Нужно ли е на един човек повече? А който иска, нека да трупа, нека да пълни гуша – къде ли ще го отнесе всичкото това имане?

Но хайде стига толкова, защото току-виж някой от читателите ми завиди. А тогава става лошо – защото тук, в Париж, разбрах и това, че май няма друга нация, която така да обича да…мрази и завижда…

Като дойдете в Париж, ще ви заведа в… Ето, сега се затруднявам как да продължа, та толкова са прелестните места в този град. Но Вас, като човек на Духа, ще Ви заведа в една книжарничка край легендарната църква „Нотр Дам дьо Пари”, тя е известна като книжарницата на Хемингуей, защото традицията, която спазват нейните собственици, е на втория етаж на няколкото легла да пренощуват чужденци-творци в нужда. А в Париж кой няма нужда от легло? В това на пръв поглед малко неугледно пространство на вековната мисъл, наред с дъха на патинирано дърво, ще усетите може би как и защо този народ е успял да се извиси дотам, че в момента да е на 4-5 място като световна сила… Ще усетите, че номер едно за французите е паметта и божията искра на творчеството. И уважението към твореца… Тук като кажеш, че си журналист или писател и някак си с друг, по-светъл и внимателен поглед започват да те гледат… Има едни книжарници „Фнак” – огромни пространства с книги, с налягали по пода хора, които четат - млади и стари, десетината, че и повече касиерки едва смогват да обслужват огромните опашки с хора, хванали в ръка по пет-шест книги наведнъж… Ех, кога ли ще бъде така и у нас?



3. В разказите ви от книгата „Кестени от Париж” пишете за съдбата за възрастни българки, принудени да работят във Франция немили-недраги, за да оцелеят. Бихте ли споделили нещо повече по темата?

- Повече ли? Та в моите „парижки” книги и особено в „Кестени от Париж” аз изплаквам мъката си, породена от това уникално, непознато за света явление – българки-пенсионерки да бъдат гурбетчийки… Не мъже, а жени на преклонна възраст да бъдат слугини в чужбина… Представяте ли си – вместо да гледат внуци в България, вместо да се радват на старините си, те, милите, чужди и недраги, мият, чистят, гладят…И се прибират вечер в стаичките си-дупки с изгаснали очи, лягат, бинтоват подутите си ръце и цяла вечер ставите им пропукват от болка и напрежение и мисъл, да, мисъл за там, за родното огнище, за гроба на съпруга… Кой и защо роди това явление? Кой и защо се прави, че то не съществува? Кой предаде, а и продава кръвта си? На тези въпроси аз търся отговор в книгите си…

Ще ви кажа само още едно – наскоро в разговор с един от служителите в парижкото кметство настръхнах от неговото признание. Щом разбра, че съм българин, той ме погледна някак си със съжаление и тихичко промълви :” Мосю Райков, не искам да Ви нараня, но знаете ли, че в челните места, ако не и на първо място при дофис-погребенията сте вие, българите…”

Знаете ли какво означава това, г-н Асьов? Ами, дофис-погребение е това погребение, когато починалият поради липса на средства се изпраща в последния му път от общинска камионетка, поставя се в една обща яма с други покойници. Всичко е безплатно, но има едно условие – починалият да няма нито гроб, нито паметник, нито име на него без име… Да, изтръпнахте, нали… Но това е истината, да, това е „парижката” истина за българската емиграция…

4. Явно е, че болеете много за участта на българските пенсионери. Наричате ги съвременни роби, мъчениците на България. Защо?

- Всъщност на този въпрос Ви отговорих по-горе. Но по-обширно съм разгледал всичко това, нашата орисия, в „Кестени от Париж”…



5. Бихте ли характеризирали накратко битието на френския пенсионер?

- Казвате, накратко… Може би да започна с това, че то, битието на французина-пенсионер започва от хиляда евро пенсия…И че получава десетки бонуси, чудна храна в общинските ресторанти за три евро – първо, второ, трето, четвърто, чак до шесто, седмо, чаша вино, че и безплатен билет за театър, кино…А хлябът във френските ресторанти е безплатен. Значи, като българин, вие можете да ядете, дето има една дума, само хляб, така както между другото сме свикнали в България…

За празниците задължително тукашният пенсионер ще намери в пощенската си кутия честитки, придружени понякога с някой чек от общината за подарък…Ето, онзи ден 96-годишният доайен на българите тук, бат Рафаел Алмалех, се радваше като дете, защото от някаква асоциация, а те тук са хиляди, му дали чек за трийсетина евро да си купи подарък за рождения ден, дошли с микробус с придружителка, млада, хубава дама и го отвели на… морето за две седмици. И всичко без да даде и стотинка… Безплатен транспорт, безплатни екскурзии с придружител на море, курорт, безплатни курсове за танци всяко лято край Сена… И внимание, много, много внимание…Знаете ли как им викат тук на пенсионерите – „сеньори”, колко хубаво звучи, нали – сеньо-ьо-ри, така разтеглено, галещо… Няма нищо общо с нашето грубо – ей, пенсийо, айде разкарай се, къде си тръгнал по трамваите…Толкова много са нещата…

Само ще отбележа едно – тук поне 70 процента от събеседниците по медиите са … пенсионери. И да видите на какво уважение се радват? Онзи ден наблюдавах как на километрична опашка в една книжарница даваше автографи близо 90-годишният Стефан Хеслер, авторът на една иначе тъничка книжка, от която всъщност тръгна преди година-две световното движение „Възмутете се” – нещо невиждано за територии като България – деца, юноши, стоят и чакат чинно с по няколко екземпляра от книгата достолепния старец да им даде автограф, да поговори с тях, да им стисне ръката… О, кога ли подобно нещо ще видим в България?



6. Каква е вашата оценка за днешната българска действителност?

- С една дума – трагична. И почти безнадеждна. Мисля, че с отговорите на въпросите Ви по-горе разбрахте защо имам подобно мнение. А и не забравяйте, че вече от години живея в нормален свят, да, в нормален свят, който, макар и със своите си проблеми, е далече, ама толкова далеч от нашенския и те „заразява” със Свобода. Всъщност най-точен отговор на вашия въпрос може би даде моят баща,82-годишният бивш странджански миньор Петко Димов Райков. Когато за първи път го качих на самия връх на Айфеловата кула, той ме прегърна, една сълза се търкулна по измъченото му лице и само отрони – благодаря ти, синко, че ме доведе тук, за да видя в края на живота си и аз НОРМАЛЕН свят… Повече нужно ли е?



7. Какви са причините да оглавяваме всички позорни класации за Европа?

- Причина номер едно – мизерията! Тази КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ, за която аз пиша от години и от която никой от властта у нас не се трогва! Знаете ли, срам ме е тук да казвам каква е пенсията в България, как близо два милиона българи живеят с 50-100 евро…И то при цени на храната по-високи от парижките?!? Хиляди пъти съм давал пример с разговора ми с великия Шарл Азнавур, когато той ме попита каква е пенсията на моята майка – викам му с огромно притеснение, ами, 50 евро, а тогава нейната пенсия нямаше и 35…Той ме погледна – ама на ден ли? Как на ден? На месец… И певецът и бодигардовете ме изгледаха вече като прокажен – такова съжаление имаше в очите им:”Ама как така вие, децата допускате това, че как може да се живее с 50 евро на месец…” Какво можех да отговоря? Замълчах. Какво да отговоря и на Вас, г-н Асьов?

Значи,причините са ясни. Но две от тях са над всички – МИЗЕРИЯТА, КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ, защото за едни няма и девет лева за увеличение, а за други има бонуси от десетки, че и стотици хиляди, щото уж били работили добре… Абе, какво работили, че България просто е в трагично състояние и след като трябва да се „стяга колана” това „стягане” трябва да важи за всички, нали, а не само за някои, а за „нашите” – не! Простете, но главата ми пламва, като гледам как тук идват министри, висши чиновници с коли-лимузини, с любовници-секретарки, откъде толкова пари за тези екстри, които, например, кметовете на парижките райони не си позволяват, те се движат с метрото, някои и с велосипеди…И това е от страна на представителите на петата по богатство в момента държава в света… А ние, най-бедната, най-мизерната страна харчим милиарди за кефа на някакви случайни уж началници, които и на две магарета сено не могат да разделят…Но хайде да не продължавам, защото кръвното ми взе да се вдига…



8. Чия е вината за окаяното състояние на нацията и страната ни. Какъв е приносът на нашите западни „приятели” за това?

- Аз вече казах – на КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ. Но и на нашето, типично българското овчедушие, някои го наричат „търпение”.

Каква само народна мъдрост имаме – „Преклонена главица, сабя не я сече!” Е, как искаме тогава да бъдем нормална държава? Когато всеки оцелява сам за себе си. И когато един принцип важи само за „ония”, а не за „нашите” хора.

А тук, в Париж, всеки месец улиците се изпълват с народ. И на челото на поредната стачка пак е лозунгът – „Долу мизерията!”. Те, французите, се оплакват от мизерията, която при тях започва, както казах, от …1000 евро?!?

А ние – най-бедните, най-нещастните, най-покорните… Тихо, кротко, в редичка – натам, към поредния богоизбран, който е приготвил поредната ножица, ама как хубаво я е наточил, да, трябва да реже издълбоко, че то май нищо не е останало за стрижене…

Тъжно, ще кажете, много тъжно, ще добавя аз, но не е ли вярно?

За себе си съм чист – едно време родителите ми, особено майка ми, така ме учеха – истината, майка, по-хубаво нещо на тоя свят от нея няма…А и сега вече живея в Града на светлината, значи града на Истината, а не на лъжата, на казването на черното, че е бяло. Абе, ти виждаш, че е черно, от черно по-черно, но оня от телевизора, лъскав и с надута гуша, ти казва – не, бяло е… И ти трябва да се съгласиш с него. За да оцелееш. До следващия ден, с цената на какво – на прегърбени рамене, на изгаснали очи… Затова напред, натам, където поне няма да ги виждаш тези, които нямат срам и които вършат нечовешки грях – посягат на онези, които са ги родили и откърмили – на своите родители. И вече над двадесет години ги карат да се чувстват най-нещастните пенсионери на света, най-болните, най-смачканите…

Разбира се, известна вина за неугледното положение в България имат наистина и западните ни приятели, какно казвате Вие. И те си имат своите проблеми, а след като нашите министри и депутати им казват непрекъснато, че у нас всичко е „о,кей” какво да очакваме от чуждите? Така че вината преди всичко си е у нас. Имаме хубава мъдрост – „Каквото сам си направиш и врагът не може да ти го стори”…

Затова – да се огледаме, да се опитаме, може би за последно, не само да „изокаме”, ами и да направим нещо добро за самите нас си… Вече, след толкова години, всички знаем какво трябва да се направи. Но дали имаме кураж, френския кураж за това? Иначе ще си продължава така – там, в кочинката, в чакане, мъчително чакане на … ножицата…

Между другото, г-н Асьов, Вие сигурно знаете, че 2012 г. е обявена от Европейския съюз за година на активния живот на възрастните и солидарността между поколенията. А доколкото знам, поне на хартия, ние все още сме членове на същия този ЕС. Всъщност наистина ли сме членове?

И накрая, позволете ми, да се поклоня на всички наши майки и бащи, които ние изоставихме, и изоставяме ежеминутно, да догарят сами, в нищета и самота. Поклон, мили родители, и прошка. Да, онзи ден бе Сирни Заговезни, денят за Прошка…

Но наистина ли ще ни бъде простено…



петък, 30 ноември 2012 г.

ВАМПИРИТЕ У НАС

БЕЗПАМЕТИЕТО НИ ПРЕВРЪЩА В ЖЕРТВИ...




Размисли за положителното, за вампирите, за… националния спорт да се мразим…



Констатацията е тежка, но вярна – да, ние сме народ на безпаметието...

Според проучване на историци от Американския университет в Благоевград само 3 процента от сегашното българско население желае да научи нещо за тоталитарното си минало?!? Останалите просто искат да живеят в…безпаме...тие…

...Такъв процент на безпаметие няма в никоя друга страна!

Тогава?

Ами, тогава...- просто чалга, розички, тортички, ах, ох, цуни-муни и тем подобни...И призиви за повече положително, положително, положително... Да, в мъглата на положителното най-хубаво и най-много се…краде…О, какво само крадене – дори и от залъка, от последния залък на майките, на родните ни майки…

Тоест на нашия народ не са му нужни такива като мен автори, които да го натъжават, да го карат да мисли, на него са му нужни чалгаджии - и автори, и политици, и учени, и ...

А знаете ли какво пише в едни от водещите книги за възпитанието на малките деца в света?

Че децата от невръстни трябва да бъдат запознати не само с положителните герои, но и с носителите на злото...Защо? Ами, защото трябва да бъдат подготвени за живота, който не е само "цветя и рози", както се опитват да ни внушат някои...Иначе, казват най-големите лекари-капацитети, четейки им само положителни истории, ние подготвяме ЖЕРТВИ...

Разбирате ли, приятели, ние подготвяме ЖЕРТВИ! Тоест в момента, следвайки пропагандата на олигарсите, ние в България подготвяме един цял народ да бъде ЖЕРТВА! Той май вече е жертва...

Хвърляме го в нереалността, във виртуалната действителност на ПОЛОЖИТЕЛНОТО, той живее с илюзията, че всичко е розово ... И когато дойде изпитанието, когато срещне измамата, лъжата, и то в най-отвратителен български вариант, остава треснат като от гръм...Ето, това е ЖЕРТВАТА!

Хайде, на мен да не ми вярвате, но на тези независими и светли умове като световноизвестните медици също ли не искате да повярвате?

Ами на нашите деди също ли не вярвате - на ония приказки за вълка, за злата мащеха, за вампирите от нашето детство...Та тези хора инстинктивно са усещали онова, за което аз сега пиша.

Ами, вземете пример от опита, който имате с вашите деца, внуци...Кажете им да бъдат винаги добри, тоест да дават, например, играчките винаги на другите деца...Без да ги подготвите, че има и деца, които няма да им отвърнат със същото добро, че те ще им вземат играчките, че дори и ще ги нападат...И ще видите как след време вашето дете ще бъде едно безпомощно същество, което пред агресията на някое друго дете ще бъде объркано, невярващо, неподготвено... Както ние, цял един народ, се оказахме неподготвени пред тарикатите и крадците на българския ни преход…

Наглед елементарен пример, но показателен, много показателен.

Да, ние не обичаме ПАМЕТТА, ние не любим ПОКАЯНИЕТО, ние не искаме да знаем, че има лошо и че то, независимо от нас, съществува...

А то, злото, искаме или не, наистина съществува.

О, особено в нашите, български условия, където да се завижда и да се мрази е ... национален спорт... Да, национален, обичан до безумие, спорт…Използван много умели от ония, които толкова години вече дърпат конците у нас. И то така ги дърпат, че …

Да, жертвите на прехода български… Които повече от всичко обичаме да си заравяме главата в пясъка. И да чакаме, чакаме…

Какво ли, кого ли…

вторник, 27 ноември 2012 г.

РОМАН ЗА УБИЙСТВАТА ПО ГРАНИЦАТА И ЗА ПАМЕТТА

РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА – помен за жертвите на едно престъпление срещу човечеството




Александър Александров



Ако имахме памет, тя щеше да е натоварена със спомени за изключително тежки престъпления. Поради тази причина предпочитаме да забравим и да потулим миналото си, фалшифицирайки по този начин не само историята, но и човешката си същност.

Ако имахме памет, щя...хме да сме принудени не само да помним, но и да съдим престъпниците, както и да оплачем жертвите. За всичко това обаче са нужни големи усилия, а на нас ни липсва воля и затова избираме запазването на статуквото, обричайки по този начин на смърт бъдещето на нацията си. Защото без обща история не може да има общо бъдеще.

Французите имат един израз, който не съществува в българския език – „дълг към паметта”. Става въпрос не за разлепване на некролози по автобусни спирки, ами за истинско почитане на историята и паметта на предците.

Та, ако имахме памет, и ние сигурно щяхме да имаме дълг към историята си и да почетем предците си, и ние сигурно щяхме да се срамуваме от изстъпленията на тоталитаризма и от всичките престъпления срещу човечеството, на които вчера бяхме физически съучастници, а днес подпомагаме с мълчанието си. Щяхме да осъдим деветосептемврийските превратаджии и да забраним на техните потомци да играят хоро върху гробовете на избитите без съд и присъда, щяхме да осъдим и да се срамуваме от Народния съд, и от концлагерите, и от национализацията и колективизацията, и от домовете за деца, превърнати в гробища за живи хора, и от каторгата на бригадирското движение, и от телените мрежи по границите...Знаете ли, че жертвите на комунизма в България са повече от жертвите на комунизма в Полша и Чехословакия взети заедно? И знаете ли, че на българските граници са убити няколко пъти повече хора, отколкото на Берлинската стена? Сигурно знаете, но не помните и затова не се чувствате съпричастни, не чувствате и вина.

„Реката на смъртта” е роман именно за паметта. В нея Димо Райков разказва за убийствата по границите ни, които са всеобщопризнат факт. Само че Димо Райков разказва за тях от позицията на наблюдател, защото е роден и израства в пограничното градче Малко Търново по време на тоталитарната диктатура. И за разлика от повечето си съвременници носи у себе си спомена за ехтящите изстрели, за граничарите-убийци, за доброволните дружинки от въоръжени селяни, тръгнали на лов за хора...

Книгата на Димо Райков е художествен роман, написан по действителен случай. В него ще прочетете за разстрела на петчленно семейство немци от Източна Германия, дошли както много техни сънародници на почивка в България, за да опитат да „избягат” в Турция. Само че българската граница е строго охранявана, а Партията е заръчала на граничарите да стрелят „на месо”. Или както гласи лозунгът от стената на казармата, „Всеки изстрел – пирон в ковчега на капитализма”...



Години по-късно разсекретените архиви разкриват грозната истина – за всеки разстрелян „диверсант” (независимо дали е мъж, жена, дете, бебе...) тоталитарната немска държава е изплащала премия на българската комунистическа партия, а изпълнителите на присъдата – в случая български младежи-граничари, превърнати във физически убийци – са получавали за всеки унищожен живот няколко дни отпуска и часовник...

Състраданието на Димо Райков е отправено не само към убитите, но и към граничарите, които партийната пропаганда превръща в хладнокръвни убийци, и към местните жители, станали безсилни свидетели на поредното комунистическо извращение. Четейки книгата, не би било възможно да не изпитате и вие емпатия към главния герой с екстравагантното име Меркадо, чийто първообраз всъщност би могъл да бъде всеки един от нас, мълчаливите съучастници, намерили утеха в лудостта или забравата вместо в изкуплението и борбата за справедливост.

Престъплението срещу стотиците убити на границата източноевропейци обаче не спира дотук. Първо почти всички те са заровени в безименни гробове, понякога дори на недостатъчна дълбочина, поради което труповете им често биват изравяни, разчленявани, разнасяни и изяждани от дивите животни – за това свидетелстват директиви, заповядващи на граничарите да погребват убитите „диверсанти” на прилична дълбочина. Което ни кара да се запитаме дали граничарите сами са копаели или са били достатъчно цинични и жестоки, за да карат жертвите сами да изкопаят гробовете си преди разстрела. Дали действието се е развило както Димо Райков разказва в книгата си, или всъщност са накарали бащата - преди да ликвидират и него самия! - да копае дупки за невръстните си деца, за жена си, за бебето?

Следващото престъпление продължава и до днес. Става дума разбира се за нашето мълчание, както впрочем и за мълчанието на институциите, които все още отказват да реабилитират убитите на границата хора, считани от тоталитарната власт за „диверсанти”, „изменници”, „предатели”, „врагове”, „престъпници”, „саботьори” и останали такива в официалните документи дори и в наши дни (Димо Райков посвещава книгата си на Олаф Шахшнайдер, както и на двадесет и шест годишния му син Олаф, убит на българо-турската граница и все още считан за престъпник).

Не, няма милост за жертвите. Десетки години след привидния край на диктатурата гробовете им са все така анонимни, а имената им са омърсени с присъди, издадени post mortem и за едно-единствено провинение – желание за свобода.

Колкото обаче и да продължава гаврата с паметта на тези хора, никой не може да посегне на доблестната им смърт. Те може да са гонени, убити и заровени като животни, но именно така те запазват човешкия си облик във вечността. Защото както казва Русо, свободата е основно човешко качество и който загуби свободата си, престава да бъде човек. Именно затова мъртвите жертви са хора, а техните убийци, робите на тоталитаризма, нанесли смъртоносните удари отново и отново, лишени от правото на свободен избор и от всякаква форма на човещина, са живите мъртъвци без памет, осъдени да живеят без човешко лице както на този грешен свят, така и на Онзи.

В книгата си Димо Райков разказва за това грозно престъпление и задава точните въпроси, като оставя на читателите си сами да търсят единствения възможен отговор, който се заключава в две думи : истина и справедливост. И докато не ги открием, не жертвите, ами ние самите няма да намерим покой и няма да заживеем в мир с другите и себе си.

Проявете желание за възраждане на националната ни памет и прочетете тази книга, заслужава си!

неделя, 25 ноември 2012 г.

ЕДНА ИСТОРИЯ ОТ ПАРИЖ



САШКО БУЛЪТ

разказ от Димо Райков


Сашко прави сапунени балони, тоест „булове”, за децата пред една от забележителностите на Париж – центъра „Помпиду”…
Визитката му е кратка, но респектираща - бивш национален състезател по борба, с доста титли… А върхът на спортната му кариера е … световен шампион. Да, световен, на целия свят, шампион…
Сега обаче тези всички признания не са му нужни.
Защото Сашко е един от бг-емигрантите в Париж.
И, за да оцелее, не шампионски титли са необходими тук, а някакъв номер, нещо, от което да се изкарват сантими.
И Сашко, след дълго митарстване, намира своя Клондайк – правенето на сапунени мехури…
Една радост и за децата, и за него самия.
О, няма по-изкусен майстор от Сашко в тази „професия”!
Как само ги извайва тези „булове” нашенецът, как ги изтегля, изтегля – нагоре, нагоре… И едни накъдрени, едни такива красиви… Политат към небето и понасят мечтите ти…
Децата, френските дечица, обожават бате Сашко – няма по-голям майстор от него на балоните – тези всяващи буйна радост у малките палавници, а и у родителите им, балони от пяна…
Наоколо е пълно с румънци, които се опитват да откраднат занаята му, но къде те ще се сравняват с нашия човек. Не, те, румънците, нямат никакъв шанс, ама никакъв…Че това е Сашко, Сашко Булът, Сашко българинът, бившият световен шампион по борба, а сега световен шампион по правене на…булове…
И ето, гледайки на живо как дребният иначе млад човек си върши работата, аз изпитах истинска радост и нещо като гордост, все пак и Сашко бе българин, а и честно и почтено, е, малко своеобразно, припечелваше хляба си.
До него съзрях едно пълничко момиче - Анжелик – приятелката на Сашко.
- Виж сега – говореше ми малко по-късно Сашко, като че ли бяхме приятели от сто години – Анжелик е малко пълничка, както виждаш, не е и първа красавица, но е душа човек. А на мен това ми липсва тук, топлината… А тя е много мекичка, добричка. С нея се запознахме в социалното, там, на опашката за помощи…Виж сега, аз много-много не й говорих, щото имам проблем с френския. Погледнах я, тя също ме погледна. Усмихнах й се, тя също ми се усмихна… Когато си свърших на гишето справката и тръгнах към изхода, тя, Анжелик, пък тръгна подир мен… А след двама-трима души идваше и нейният ред… И… стана работата. Оттогава сме заедно, навсякъде… Тя дошла в Париж от Канада, там имала проблеми с приятеля си. Аз пък съм разведен. О, да знаеш каква жена имах, национална състезателка по художествена гимнастика… Ама ми изневери с един приятел… И така се събрахме с Анжелик. Ето, сега ще я водя в Карлово, ще я запозная с нашите. Приготвил съм й сюрприз. Казал съм й, че живея в тридесет метра каре, знаеш, това е много за парижка квартира, а пък тя като види нашата къща, че и огромния двор… Ле-ле, само какви очи ще направи… Ще се пръснем да ядем домати, краставици, пиперки… Ей, да знаеш какви домати растат в нашата градина?
Всъщност историята на Сашко с балоните от сапунена пяна е обикновена.
Отказал като бивш спортист да постъпи в новосъздадените в зората на демокрацията в България отряди на мафията.
Разбира се, той не се отказал веднага, все пак трябвало да се прехранва някак си, но когато веднъж видял как режат ушите на един човек, само защото не се бил издължил навреме, не издържал… Не, не бил Сашко за тази работа, просто кръвта му била с друг състав, така ми каза самият той…
Накарали го да чупи пръстите на двама футболисти, само защото в един нищо и никакъв мач не … вкарали гол?!?
И Сашко емигрирал. И тогава го заболял кракът, в болницата, а уж френските лекари били най-добрите, нещо го объркали, появила се някаква инфекция, едва го спасили. Но Сашко окуцял с единия крак.
И… край на мечтата му пак да стане световен шампион…
И се озовал … пред „Помпиду” – къде другаде с този крак, а и с неговия френски…
И сега цял ден той чака да му хвърли някой монета, e, разбира се, той това изобщо не го показва, дори и с жест, непрофесионално е най-малкото, нали, макар и той да усеща звъна на сантимите така добре, че веднага познава каква е стойността на парата – да, браво, този ми е пуснал едно евро, а този пък десет сантима, стипса, но няма лошо, все пак е нещо…
После бившият световен шампион по борба преброява сантимите в паничката, купува от близкия магазин „Фран при” салам, много обича Сашко салам, тази обич му бе останала от борческите години, когато скришом от треньорите си дояждаше - м-м-мъ…
Какъв вкусен сервилат, пък и толкова е евтин, евтиния е и хлябът, нарязан като за него, на филийки...Е, с бирата Сашко не прави компромис, щото той много обича „Кроненбург”, такава една пивка, ама много пивка е тази френска биричка,  имаш чувството, че ти пречиства кръвта, ох, как се излива миличката направо сама в гърлото – ох, мамичко…
И сяда Сашко на плочника на кея на Сена, винаги там, в горния край, зад парижкото кметство, до моста „Сьоле”, оттук позицията му е най-стратегическа...
Всичко се вижда – ето, корабите с туристите, осветени и целите в гирлянди сякаш, с гроздове хора по палубата и святкащи апарати…
- Ела тук, скъпа - обръща се към  Анжелик момчето, притегля пълничкото, но толкова мило усмихнато момиче да себе си... Е, какво повече...
Блестят очите на българчето, какво ти блестене, направо сияят...
Да, седи Сашко, там, на края на кея, любимата река се плиска в краката му, да, в неговия сакат крак, изтръпнал от целодневното стоене, но сега вече странно омекотена е болката – днес пак бе изкарал около нормата, тоест към 60 евро… 60 евро…Това никак не бе малко, нали?
Усмихнат е Сашко, доволен, е, поизморен е, ама кой пък сега това да ти гледа… Виж наоколо каква красота е - Сена, корабчетата по нея, този пъстроцветен народ… А като прибавим  и докосването  на Анжелик, това толкова меко и ...нужно  докосване...
Всъщност не бе ли всичко това мечтата на Сашко?
В този момент момчето спира разказа си, поглежда ме:
- А Вие по каква линия сте тук?
- Линия ли – усмихвам се, после прегръщам момчето. И изтърсвам – Ами търся такива като теб, истински българи…
- Истински българи ли търсиш? – сега пък Сашко е изненадан, автоматично минава от „Вие” на „ти”, разбира се, че не му се сърдя, как така ще му се сърдя, спира момчето да гледа към реката, към тази толкова красива и чудна река на свободата, изпъчва гърди, поглежда към Анжелик, която изглежда вече поназнайва български, защото се усмихва загадъчно…
- Истински българи, а… - гледа ме в очите  Сашко – значи като мене, нали?
- Нали – отвръщам.
Сашко изпъва тяло, все едно току-що са го наградили с поредния златен медал на световното първенство, поглежда нагоре, там по всяка вероятност пък би трябвало да се намира трибагреникът, родният български трибагреник…
И под звуците на въображаемия химн „Мила родино, ти си земен рай” той, Сашко Булът, някогашният световен шампион по борба, широко, ама мно-о-ого широко се усмихва.
Ех, колко хубаво се усмихва куцото момче…
От сърце…

П.П.

Всъщност този разказ е откъс от току-що завършения мой най-нов роман „Франция, разреши да те обичаме!”, който аз посвещавам на онези мои приятели от Фейсбук, с които лично не се познаваме, но чиято трогателна и, мисля, откровена, подкрепа ми дава все още кураж и сили да продължавам да търся доброто у българина в тази наша пълна, за съжаление, с толкова егоизъм, завист и злоба бг-действителност…



вторник, 13 ноември 2012 г.

СРАМ ЕМИГРАНТСКИ ИЛИ ЖИВОТ НА КОЛЕНЕ...

.




Потърсих информация за тази прословута среща в Брюксел.

И ето - виждам почти пълна зала на Европейския парламент - неколцина натруфени бабички, няколко дечица на последния ред, свещеник в едър план, на първите редове зърнах и този вездесъщ Томалевски с няколкото имена...И куп бг-журналисти...Чиято задача, естествено, е да отразят подобаващо поредното "велик...о..." събитие...

Най-много обаче бяха съвсем младите хора - емигранти или "пълнеж"от синчетата и щерките на тлъсти заплатки в европарламента като сътрудници и тем подобни...

И се сетих извиднъж за бившия директор на училище, Асен от Благоевградско...

От десетина години този вече 70-годишен мъж е емигрант в Париж. Живее на палатка в гората на Венсен.

Редовно купува моите книги, дори от година е преплатил последния ми роман, който аз все не намирам време да му го занеса...

Асен е приятен мъж, вечно жизнен - на какво отгоре?

Той дава и последните си пари за книги, за интернет.

Но той не е поканен на тази сбирка!

Ама, моля ви се, как ще е поканен? Та той няма постоянен адрес...Сигурно така ще кажат засегнатите. И ще са прави. Прави ли?

Веднъж Асен ми каза - виждаш, хич не ми е леко тук, знаеш това, Райков, ти поне си народен човек, но никога не бих се върнал обратно. Защото тук поне не им виждам доволните физиономии, охранените бузи, не чувам лъжите им... Тук никой не ме кара да казвам на бялото черно и обратно...

Да, сетих се за Асен, гледайки тези негови, а и мои "колеги"-емигранти, седнали доволно на скъпите "европейски" столове...

И ме хвана срам.

И ми стана тъжно. Ама много, много тъжно...

Какво е това усещане у българина?

Да те изгонят най-безцеремонно, а ти да падаш на колене пред тях, същите, които са те изгонили...

Да им бъдеш "изтривалка" и оправдание за тяхната поредна екзотична екскурзия с народни пари...

А и ти самият да харчиш от оскъдните парици на майка си, която, ненужна и забравена, там, някъде в България, умира с 50 евро пенсия...

А ти бистриш вселенските проблеми, комитети, световни съвети ще правиш... Ведно с хора, които на ден вземат по две хиляди и нагоре лева...

Българския народ умира, кръвта му вече е изтекла, а ти...

Не, наистина положението е безнадеждно. Защото в главите ни български дребният тарикатлък и страстта към келепиреца никога не ще да изчезнат. Ако ще и в пустинята да сме емигранти...

Станах и тръгнах. Взех едно парче от баница, която пак жена ми бе направила - всъщност нашият досег до родината, който никой не може да ни го отнеме, и се запътих към гората на Венсен.

Там, към палатката-колиба на Асен... Дано да е там, дано...

А на ония там, загладените, издокараните - майната им...

Нима е леко и тяхното - цял живот да живееш на колене...



Димо Райков

Париж

четвъртък, 25 октомври 2012 г.

НИЧИЯ В „ОБЕДИНЕНА” ЕВРОПА…



НИЧИЯ

разказ от ДИМО РАЙКОВ



Сградата на българското посолство в Париж е разположена на едно от най-хубавите места в този чуден град на Свободата. На метри от Сена, с лице към легендарната „Шан-з-Елизе”…
Днес там трябва да подам документи за нов български паспорт.
Сега обаче една фигура на жена с нещо подобно на вързоп в краката й привлича погледа ми.
Там, на пейката, тоест границата между двете територии – тази на България, нали посолството всъщност е наша зона, и тази на Франция, сега седи тя, близо седемдесетгодишната българка – изоставена, болна, стара, почти сляпа…
Никому ненужна…
До нея, всъщност вързопът, се е свило куче – и то старо, и то по всяка вероятност болно, личи си от клепналите му уши.
Една странна картина, достойна за майсторството на Микеланджело – грохнала майка със също грохнало куче в нозете…
Чакащи милост.
Но от кого?
Една невероятна пиета, едно неделимо цяло между две все още живи същества с еднаква съдба на несретници.
Еднаква ли?
Защото едното същество е в момента незаконно, без документи, без самоличност, докато другото е с … френско гражданство.
Ще познаете ли кой и какъв е по народност всеки елемент от тази покъртителна пиета?
Да, познахте – жената е българка, тоест СЪЩЕСТВО БЕЗ ПРАВО да седи на пейката, а кучето е френско, поради това, че жената казва, че не е нейно. Значи то е френско. И тъй като Франция е цивилизована страна, родината на Свободата, то тя има закон, който защитава кучетата. Но няма закон, защитаващ българската майка…
И от тук идва разликата в „статута” на тези две злочести същества.
Бг-майката е незаконна, а кучето - законно?!?
И дошлите полицаи, о, тук, в Париж, те идват при сигнал мигновено, вземат кучето със себе си, докато оставят жената на произвола на съдбата, просто й посочват с поглед сградата на посолството…
Жената обаче не е желана и от сънародниците й-чиновници в иначе хубавата и скъпа сграда.
- Айде бе, че така ако започнем да ги прибираме тука разните му там откачалки, къде ще му излезе краят... – мърмори млад мъж в костюм и хладно затваря тежката входна врата на иначе достолепната сграда, струваща доста, купена с парите на милиони като тази бг-майка – Казала била на французите, че станала жертва на имотната мафия в България, били й продали жилището, останала на улицата, тръгнала за Париж, щото чела някъде, че тук уважавали възрастните хора. Пфу, какви ли не лъжи измислят, била чула, била чела, че то от пръв поглед се вижда, че не е с всичкия си. Ей, аман от сбъркани българи, ей…
Мърмори здравенякът, бърза, от прозорците над него долита празничен шум.
- Абе, не мога да ги разбера тези хора. Ей я, вече е на седемдесет и кусур сигурно, дето има една дума, на пръст мирише, тръгнала да става емигрант, абе, улава работа, българска – продължава да говори костюмираният, докато спуска решетката на желязната порта на двора на посолството.
Пак го оглеждам – яко телосложение, безизразно лице, а, щях да забравя, и с, нали все такива ги избират, обръснато до синьо глава…
Да, затръшва вратата служителят на българското посолство в Париж и жената остава навън.
Сама, вече без кучето-другар. Което, оказва се, има по-щастлива съдба от нея... Да,  благодарение на това, че е родено тук, във Франция…
А навън вече почти не се издържа от студ, острият хлад идва на талази откъм реката, да, откъм тази иначе толкова красива река на Свободата…
Жената е почти гола, по чехли…
Зад тежките пердета на посолската сграда долита смях – да, животът в Париж, столицата на светлината, е наистина хубав…Особено пък в навечерието на Коледа - нова година, нов късмет, нов живот…
Да, нов живот…
Бързам. Просто оставям машинално документите на гишето в консулския отдел, обръщам се и излизам.
Понечвам да тръгна по посока на пейката, където тя, Майката, ще изкара сигурно цялата вечер, но някаква невидима сила ме спира, после се извръщам и тръгвам в противоположна посока…
Зад мен, там, някъде в далечината, на границата между два свята, измислени и поддържани от негово величество Човека, остава тя, Ничията…
Прорязва ме мисъл - а нали всички тръбят – и България, и Франция са членове, и то равноправни членове, на Европа, на нова, силна, солидарна Европа… Мечтата на десетки поколения… Територия, в която всеки неин член има право на щастие, радост, достоен живот…
Една българска майка – седнала на пейката островче, между две територии – тази на страната домакин, тоест Франция, и късчето бг-земя, тоест българското посолство.
Едно никому ненужно същество, намиращо се иначе в средата на най-красивия град в света и на… километри от човешкото сърце, превърнало се в буца лед…
Не знам защо, но краката ми сами тръгват.
Прибирам се в квартирата – топличко е, уютно…
Пускам телевизора – да, заседателната зала на Европарламента, усмихнати, доволни физиономии, потънали в лукс…
Господи, та как няма да са доволни - та малко ли е – заплатата е хиляди, хиляди евро?!? Като прибавим и останалите бонуси…
Докато една българска майка получава, да, цифром и словом, 50 евро… 50 евро на месец при европейски цени на храната и изобщо на живота…
Стряскам се - възглас от трибуната ме пронизва:
– Европа, Европа, Европа…
Европа ли?

събота, 20 октомври 2012 г.

ПИСМО ОТ ПАРИЖ ДО ВЪНШНИЯ МИНИСТЪР МЛАДЕНОВ










ПРОКЛЯТИЕТО ДА СИ БЪЛГАРИН – В БЪЛГАРИЯ, НО И В ПАРИЖ…







Г-н министър, ще Ви опиша една случка.Истинска. За съжаление. Хубав ден, един от редките слънчеви дни, знаете много добре това, в иначе дъждовния Париж.

Жената вчера е подала един акт за раждане, на когото френските власти искат изрично печат от посолството или от консулството, така пише във френското писмо.

Служителката на гишето е любезна, преглежда документа, взема парите за услугата, за един печат – 20 евро…Знаете ли Вие, г-н министър, как се изкарват в Париж 20 евро?

- Консулът ще дойде след време, но по-добре елате утре, защото иначе трябва да платите 40 евро. Утре всичко ще бъде готово – така казва служителката и жената се съгласява. Макар че е на работа, макар че трябва и утре да се моли на шефа си…

И ето я жената на другия ден пак на опашката на гишето. Но служителката този път я попарва с вряла вода::

- Консулът не подписа.

Защо и как? Той, консулът, знаел. Но него пак го няма.

Жената обаче е твърда – ще го чакам. Когато и да дойде, ще го чакам. Ще искам среща и с посланика.

- Но той, посланикът, ще е тук след четири дни, сега е в отпуск – казва й служителят на входа на консулството. Оказва се после, че той е излъгал, защото посланикът, според думите на телефонистката на посолството, щял да дойде следобед.

Виждайки, че жената няма да си тръгне, изведнъж се оказва, че консулът бил … дошъл.

Жената трябва пак да моли официално охраната да я пуснат вътре.

Пускат я. Консулът е директен:

- Не подписах. И няма да подпиша!

Жената казва – ама, изслушайте ме…

Какво ти изслушване, оня вече едва се сдържа – абе, защо ми губите времето.

Жената е изумена – всъщност кой на кого губи времето, та тя го чака него, държавния служител, два дни, за да й каже той, че тя му губи на него времето и не може да й „отпусне” две минути…

В този момент звъни съпругът на жената, притеснен е човекът, какво става, чува обаче гласът на жена си, която моли консулът да чуе поне мъжа й.

Но оня я срязва:

- Не ми го давай тоя. Не искам да говоря с него.

И жената вече е сащисана.

Тя просто иска да попита този държавен служител защо я размотават цели два дни, след като според него преводът на акта за раждане не е редовен и на него не може да се постави печат на посолството? Защо тогава й са приети документите, обработени са, тя е платила съответната такса и й е казано да дойде на другия ден само да си вземе подпечатания акт.

Жената искала да попита и за най-важното – защо оригиналният екземпляр на акта за раждане е подпечатан с четири печата, защо консулът е започнал да го подписва, това си личало явно – по този начин този оригинален екземпляр вече ставал негоден. Какво тогава да прави жената? Да ходи отново в България, пак да й го превеждат, пак… Кой ще я овъзмезди за изгубеното време и средства?

Искала да му зададе тези въпроси, нещо нормално в случая, нали, господин министър?

И тогава консулът става и…изгонва жената…

Все едно тя е животно някакво…

Сълзите се търкулват, обидата я задавя – Господи, и тук ли трябва да страдам, защото съм се родила българка…

Тя отива на съседната врата на посолството, обажда се по телефона, женски глас й казва – посланик Райков го няма, г-жа Балабанова също я няма, е, може и да е тука, но не отговаря, секретарката на посланика също я няма…

- Добре, а кой го има?

Гласът отсреща се замотава – ами кой…, само жената от финансите…

- Значи няма нито дежурен, нито никакъв друг служител, въпреки че днес е вторник, работен ден, сега е 11 часа преди обяд…Вие как са казвате?

Телефонът прекъсва…

Един омагьосан кръг – подхвърлят те като футболна топка ту тук, ту там…И то хора, на които държавата, бедната и нещастна малка България, плаща доволно, за да се грижат за нейните чеда в странство.

Така – да резюмираме.

Място на действието – Париж, сградата на българското посолство, консулски отдел и входа на посолството ни.

Главни действащи лица – консулът Иван Райчев и жената, тоест моята съпруга, за зла моя участ в случая.

Един обикновен казус. Разбирате, че не в подробностите е въпросът.

Въпросът е в държанието на Вашия служител, в арогантното му поведение.

Въпросът е в некомпетентността на Вашите служители – приемат документ, одобряват го, вземат таксата, удрят печати на оригинала, после той не бива подписан и по този начин става вече негоден.

Въпросът е и в това, че два дни биват изгубени от жената, кой ще й възстанови изпуснатото възнаграждение, ами нервите, ами нарушеното равновесие от наглото държание на Вашия служител?

Въпросът е и в това, че цели два часа в работен ден в огромната посолска сграда няма нито един служител с компетенция да приеме един български гражданин за две минути и да го изслуша…

Въпросът е за какво вземат заплати, за какво им се плащат на тези Ваши служители дневни командировъчни, квартирни, коли…, да не навлизам в подробности. Само ще спомена, че всичко това се плаща от оскъдните средства на хора като жената, която Вашият служител изгонва, жената, която не е допусната до нейното законно право като български гражданин да потърси обяснение. Още повече, че посланик Райков публично оповести, че вратите на посолството ще бъдат винаги отворени за българите…Отворени ли?

А лично но мен би бе казал – Райков, да, аз също нося тази фамилия, просто съвпадение, вратите на посолството са винаги отворени за теб…

Отворени ли?

Тук една малка скоба – знаете ли, г-н министър, не може, разбира се, да не знаете, че единствени ние и румънците все още нямаме право да работим като нормални хора тук, че непрекъснато искат такива и онакива документи, само и само да ни вгорчават живота?

Защо, например, България нищо не прави, за да падне ембаргото за работа, което имаме само ние и румънците във Франция?

Знаете ли Вие, че ние сега нямаме право да работим нормална работа, а само като чистачи, строители, гледачки на деца… И метач обаче не можеш да станеш, ако си българин, ако не намериш работодател, който да плати 50 на сто от заплатата ти по договор, и то не по-малък от минималната работна заплата тук? Знаете ли, че тези пари всъщност ги плаща работникът? И чак тогава той има право да кандидатства за документ , „карт сежур”, се казва, благодарение на който тук ти си бял човек – можеш да искаш да те осигуряват здравно, да търсиш квартира…

/ Всъщност вече има промяна – извоювана обаче от нашите роми, таксата отпада, професиите се увеличават…Но бавенето и всичко останало продължава, тъй като генерално разрешението ще бъде чак след 1 януари 2014 г. Ако изобщо бъде…- б. а. /

Знаете ли какво унижение е това – да имаш висше образование, понякога и две, да си работил цял живот професията си и сега да слугуваш, прощавайте, но това е истината, на французите. За себе си те сигурно са прави – на ден, например, само в Париж има 16 милиона души от цял свят и всеки иска да яде, спи…

Но нали ние, българите, сме членове на Европейския съюз, нали основните ценности на съюза са солидарност и право на труд навсякъде в неговите предели? Защо съюзниците не си изпълняват задълженията, още повече страната-основател на ЕС? Знаете ли, че молдованци, украинци, албанци, македонци, африканци, които изобщо не са членове на ЕС по-бързо и по-добре се оправят тук? Защото, колкото и да ви е чудно, техните правителства повече се грижат за тях, отколкото нашето.

И какво излиза – ние, бг-емигрантите, които не пожелахме да умираме бавно в страната си с пенсийки от по 50 евро на месец, нещо чудовищно и нечувано в нормалния, а и в ненормалния май свят, сме НИЧИИ и тук, в Париж, г-н министър! Страната, в която сме дошли да си търсим късмета, всячески се опитва да ни откаже от това наше желание, а родната страна, в случая посолството, се държи с нас като с престъпници…

Как човек тогава да има елементарното самочувствие, че е българин, че е представител на една малка, но достойна страна – пълноправна членка на ЕС ?

Че те, Вашите служители, така нагло и цинично се отнасят към мен, все пак съм публична личност, много хора не само ме познават, но те са и мои верни читатели, та какво остава за ония несретници, които пълнят парковете на Париж… Но които, забележете, г-н министър, казват – тук може и като скотове да живеем, но ще пълзим, ще бачкаме нелегално, но никога няма да се върнем в България…

Защо според вас, тези хора не искат да се върнат в родината си, г-н министър?

Може би и защото тук, виждайки и усещайки държанието на тези хора от посолството, те разбират, че наистина е проклятие да си българин – в България, но и в чужбина…

И тук – лошо отношение, и там – същото… И там е пълно с Райчевци, и тук…

Да, да се върнем на нашия случай…

Все си мисля, анализирайки за кой ли път тази абсурдна ситуация, че

по този начин г-н консулът Райчев си отмъщава за някои мои критики в книгите ми относно хората от посолството…Защото случилото се стана веднага след като публикувах един разказа „Ничия в обединена Европа”, в който по действителен случай разказвах трагедията на една българска майка, дошла във Франция, гола, боса, без пари и оставена на произвола на съдбата на една пейка срещу посолството никому ненужна…Ако се съмнявате в истинността на ситуацията, описана в разказа, попитайте за това същия консул, не вярвам той да отрече истинността й…Защото има и други свидетели…

Ето, сега си припомням един друг подобен случай, със също ваша служителка от това Ваше посолство – втория човек в мисията ни, Мария Шопова.

Тази жена, която отговаря и за връзките с франкофонията, се опита да изгони на 3-март, националния ни празник, една наша позната, която работи във френско министерство и която години наред помага на България и българите и която на празника ни просто поиска да види и чуе български танци.. Г-жата Шопова, вместо да се зарадва, че ние й водим човек, който е петимен за българщината, който ни уважава като народ и иска да ни помага, нещо, много рядко в чужбина, се опита да изгони французойката. Доводите й бяха наистина направо смешни - днес било национален празник, тоест празник само за българите. И тогава тя получи хубав урок от нашата позната, която й каза – Грешите, г-жо, днес е празник за българите, но и за техните приятели… Шопова остана с пръст в устата. Но пак не се предаваше – това да Ви е за последен път. Сега ще направя компромис, но следващия път… Няма никога да забравя болката и недоумението, изписани на лицето на французойката. Знаете колко са дискретни парижани, но тя не се сдържа – тук повече никога няма да стъпя…Никога не бях срещала в живота си подобна грубост и незачитане на човешкото достойнство.

Кой и как е оторизирал тези Ваши представители, г-н министър, така да се отнасят с хората изобщо, така да „прославят” името българско? И докога ще им позволяваме да се държат като чорбаджии, все едно, че името България е тяхна и само тяхна собственост? По какви критерии оценявате работата на тези Ваши служители?

Г-н Младенов, помня Ви като един тих и възпитан младеж от времето на онова ОДС, когато все още имахме някакви надежди. Помня Ви с Вашите набори, ако мога така да се изразя, като Григорий Бояджиев, например, който беше по едно време секретар на парламентарната група на сините, помня как въодушевено говорехте, че в България трябва най-после нещо да се промени, за да станем нормална държава. И тази промяна трябва да се започне от манталитета на хората.Спомням си как тогава, когато бях свидетел на подобен ваш разговор, се прибрах окрилен вкъщи, как казах на съпругата си, да, същата тази жена, за която разказвам тук - дано младите да направят онова, което ние така и не успяваме…

Всъщност заради този ваш разговор тогава аз сега Ви пиша.

Ето, изтъркаляха се годините и Вие дойдохте на власт. Когато дойдохте с Бойко Борисов в Париж, веднага след изборите, аз дълго Ви очаквах в двора на посолството, сигурно си спомняте, но Вие имахте дълъг и сигурно много важен разговор по телефона, затова и Ви оставих на спокойствие. Просто исках да Ви припомня този ваш разговор с Григорий. Откъде да знам, че ето сега ще имам още една възможност за това. За съжаление по неприятен повод…

Ето, сега Вие отговаряте за служители като тези в посолството ни в Париж.

Един български писател като моя милост, чиято история не бих искал тук да разказвам, тоест опита за убийство над него още преди десетина години от свитата на г-жа Лидия Шулева, воглаве с една особа , тогавашната шефка на Агенцията по заетостта Цвета Наньова - разказал съм, а и ще разказвам за това на друго място - решил да си опита късмета на стари години да поживее и той поне мъничко нормално в една нормална страна, сега настоява Вие, като външен министър на Република България да въздадете справедливост, поне там, където можете и където е Вашата отговорност.

Но не справедливост, г-н министър, като онази, която толкова много досега ни пробутваха някои.

А истинска, човешка, топла съпричастност…

За да бъдем, поне мъничко да бъдем, достойни за жители на една нормална страна. Такава, за каквато Вие с Григорий, а и ние от по-старото поколение, мечтаехме някога…В оная стая на парламентарната група на СДС. Когато и вие, а и самият аз бяхме къде-къде по-млади, по-хубави и по-вярващи…



С уважение и все още с някаква, макар и съвсем оскъдна надежда:



Димо Райков

Париж, 24 юли,2012 г.



П.П.



Дълго мислих дали да Ви напиша това писмо. Отдавна съм вече човек без илюзии.

Но все пак се реших, защото понякога получавам писма от мои читатели, които ме молят да пиша повече положителни неща, каквото и да значи това, за България и българите, че все пак имало свестни хора у нас и тъй нататък.

И ето – пиша…

И ще чакам резултат.

Но така или иначе това сигурно ще бъде последното ми писмо към български политик.

Просто нямам вече усещането за промяна у българина. Нямам и повече сили да се унижавам.





Още един П.П.



Писмото го писах, както виждате от датата, преди три месеца…Защо го изпращам чак сега? Ами, защото, наблюдавайки последните събития, усетих, че ще е безсмислен акт. А и от посолството никой не благоволи поне една дума за извинение да изпрати. Извинение ли? Колко съм наивен, нали?

И все пак…



четвъртък, 4 октомври 2012 г.

КАК БГ-УЧИТЕЛ, И ТО ПО ФРЕНСКИ ЕЗИК, СТАВА ЕМИГРАНТ

КАК БГ-УЧИТЕЛ, И ТО ПО ФРЕНСКИ ЕЗИК, СТАВА ЕМИГРАНТ




М Е Р К А Д О



разказ от Димо Райков







Когато слезе от автобуса, първото нещо, което Меркадо Иванов видя, бе Триумфалната арка.

Величественият символ на Париж, толкова познат от учебниците по френски език, секна дъха на новоизлюпения емигрант. Господи, рече си той, ето как щях да си отида от тоя свят, без да съм видял тази красота. И то аз, учителят по френски…

Но нещото, което го изуми бяха стройните редици от… пенсионери.

Да, пенсионери – французи, облечени във военни униформи, накичени с ордени и носещи в ръце бойни знамена, бяха изпълнили площада, в който по-късно Меркадо щеше да се влюби – „Шарл Дьо Гол – Етоал”.

Той бе поразен от енергията на тези хора, от тяхната страст да поддържат вече възрастните си тела изопнати като струни!

В този миг на едно от първите си съприкосновения с любимия град, Меркадо още не знаеше, че те – бившите войни на Франция, всяка вечер идват тук и участват в церемонията по припалването на вечния огън на Гроба на незнайния воин, намиращ се под арката.

После Mеркадо тръгна по посока на виждащия се в далечината обелиск на площад „Конкорд”.

Всъщност тъкмо тази улица - от площад „Шарл де Гол –Етоал” до площад „Конкорд”, се наричаше „Шан-з-Елизе”…

Да, прочутият булевард на Свободата, на любовта, на радостта от живота…

Меркадо Иванов вървеше зашеметен от цялата тази красота наоколо, примесена с толкова много глъч. И хора, хора…

„Новобранецът”-емигрант не бе виждал никога в живота си такава многообразна тълпа – сякаш целият свят се бe изсипал тук – бели, черни, жълти…

Рояци, потоци от хора, забързани, сгрени от една обща светлина, идваща от невероятните сгради от двете страни на булеварда.

Това наистина бe странно – и Меркадо потръпна.

И сега, тук, в центъра на света, сред хилядите посетители на най-красивата на планетата улица, Меркадо усети с всяка клетка на тялото си, че тези хора, непознаващи се и може би никога друг път нямащи възможност да се срещнат, в миговете на кратките си разминавания, се споглеждаха с някаква симпатия помежду си, светлина проблясваше в очите им.

Да, в тези мигове всички хора наоколо, дошли от цял свят и оказали се точно сега на прочутия булевард, бяха като че ли едно семейство, едно толкова облъхнато от светлина и доброта семейство …

Меркадо Иванов вървеше, зяпаше и усещаше, че умората, причинена от многочасовото пътуване и от мътилката в душата му, с която бe напуснал родната си страна, взе да се изпарява и на нейно място да идва едно ново, непознато, но затова пък толкова тръпно чувство на радост от усещането, че и ти, идващият от студена и мрачна България, всъщност си част от тази нова за теб, но толкова близка общност от разнородни хора – да, общността на нежните…

И Меркадо Иванов за първи път в своя живот се усети някак си специален, отвътре просветлен.

И кой знае защо, той взе да залита - е, разбира се, че се владееше, но просто нещо го караше така лекичко, с тръпка, да побутва този или онзи от идващите на рояци минувачи срещу него.

Иванов изгаряше от мигновения допир до тези иначе непознати хора, които може би никога повече нямаше да срещне.

Той бе поразен от това тяхно: ”Извинете!”, вместо обикновена ругатня или неприличен жест – неща, на които толкова бе привикнал в своята страна. Та той идваше от един свят, където обичайното поведение при ситуация от този род бе „тегленето на една майна”, казана или сподавена между зъбите.

Не, тук сега нямаше подобни изрази – а просто „Извинете!”, придружено с усмивка. Да, кой знае защо, и с усмивка…

След време Меркадо сам щеше да проумее, че за парижани, а и за гостите на града, разходката по световния булевард винаги бе един специален момент.

Може би и затова парижани обичаха толкова много да си определят среща именно тук. Особената атмосфера, утаена наоколо, придаваше наистина нещо уникално, нещо запомнящо се на булеварда – „Шан-з-Елизе” бе онова пространство, където човек най-пълно усещаше, че няма по-хубаво нещо на тоя свят от тръпката, че си жив – днес, в този миг… Не утре, не в други ден, а сега, в тази секунда…Че на нашата, иначе толкова мрачна и грешна земя има парченце от нея, орисано от боговете да бъде мястото на радостта от живота…

И вървеше Меркадо в тези първи часове от битието си на нов парижанин – от площад „Шарл Дьо Гол-Етоал” до площад „Конкорд” и обратно – един път, втори, трети…

Някъде към полунощ той осъзна, че трябва да търси подслон. Времето бе топло, но все пак можеше ли да остане под открито небе в този огромен град?

Да отиде в хотел – о, това бе немислимо.

И той се озова на брега на Сена, или по-точно на един невероятен мост, по чийто покрив вървеше … метро. Да, метро…

Разбира се, Меркадо Иванов щеше да го види и разбере това след няколко часа, на сутринта. Сега той съзря парче земя в единия край на моста – всъщност Меркадо не знаеше не само това, че се намира в района на приказния мост „Бир Хакем”, но и че това е единственото незастроено място в цял Париж и че то носи чудното название „Островът на лебедите” – едно невероятно божие творение, запазено от парижани и покоряващо с красотата си.

Тук Сена течеше от двете страни на островчето, което завършваше с копие на Статуята на свободата, подарена в знак на благодарност от нюйоркчани на парижани заради това, че преди това са им били предоставили оригинала на статуята, дело на скулптора Бартолди и на…Айфел.

Да, на същия този Айфел, чието дело е и символът на Франция – Айфеловата кула…

Париж наистина е град, пълен с изненади, история и красота, но тази вечер българският учител по френски Меркадо Иванов трябваше да разреши и един по-прозаичен ребус – той просто имаше нужда от подслон някъде, за да може да прекара няколкото часа, оставащи до изгрева.

И тогава българинът чу … песен. Още малко и щеше да се спъне в купчина дрехи и картони.

Ето че и това му се случи на Меркадо – още със стъпването му в Париж да се срещне и с толкова характерните за него обитатели - клошарите.

Първото нещо, което изненада Меркадо Иванов при тази негова среднощна среща бе наистина песента, сякаш извираща изпод купчината пред него. Учителят бе чел и слушал, че клошарите като по правило са хора, обявили несъгласие с живота в обществото, а ето този сега слуша радио… И то след полунощ…

Да, бившият учител по френски, заедно с клошаря, слуша радио цяла вечер… Не му бе студено, все пак картоните бяха „якички”, а и евтиното вино си оказа своето…

Роже, така се казваше клошарят, бе на почти неговата възраст – живо, енергично лице, със запазени все още красиви черти. Защо станал клошар ли? Ами, просто обичал животът на улицата. Имало много негови събратя, които се озовали тук заради семейни проблеми, заради дългове, други пък „обичали” дрогата… Но Роже бил „по-специален” - той просто, макар и парижанин, макар и с апартамент, искал да живее свободно, волно, ей, така, само с една раница на гърба като охлюв и с китара в ръка, стигало му да знае, че днес е жив, това е много важно, повтарял в унес клошарят Роже, да знаеш, че днес, а не утре си жив. Жив, жив, жив, и то днес, днес, днес… Да усещаш,че живееш, че дишаш, а не живуркаш с някаква вяра, че утре ще бъде по-добре, че утре ще наваксаш… Че то, говореше Роже и го гледаше, усещаше това и в тъмното Меркадо Иванов, с някакво настървение, кой ти гарантира, че утре ще се събудиш жив?

Слушаше странната изповед на случайния си приятел българинът Меркадо Иванов и се питаше – виж го ти него, този симпатичен иначе Роже, как мисли наистина своеобразно. Та и Меркадо Иванов, като всеки българин на неговата възраст, почти цял живот бе живял, подчинен на тази манипулация – днес е важно да се оцелее, а животът ще бъде утре, все това „утре”,”утре”… За мнозина то, „утрето” никога не идваше. Абе, какво за мнозина, за всички българи… е, освен за някои, които обаче и в сегашното „днес” си живееха много, много добре. Гледай го ти него, Рожето. Мислиш го за човек извън борда, за някакъв чудак, а той виж как трезво, как добре разсъждава. Какво ти добре, направо супер, както казваха неговите ученици – кое ти гарантира, че утре ще се събудиш жив. Затова благодари на Бога и природата, че днес, сега, си жив… Просто, ясно. И… толкова далечно за него, българина…

На сутринта Меркадо Иванов благодари на „хазяина” си и тръгна да … „превзема” Париж.

Клошарят, освен всичко останало, му бе казал къде може да яде, къде да се изкъпе… Например, днес раздавали безплатна храна на площад „Република”, в градинката, в горния му край… Наистина много ценна информация. Защото Меркадо Иванов бе и гладен, и …

Да, бе много гладен.

Но как така да се нареди на опашката? Та той бе възпитаван съвсем другояче! А и той самият като учител по подобен начин бе внушавал това на учениците си. Всеки човек трябваше да си заслужи с труда парчето хляб. А сега му даваха да яде просто ей така, без нищо да е свършил. Не, той не бе възпитан така, той знаеше – щом едно нещо си го постигнал без труд, значи е нередно. Все едно просиш… А българин да проси – о, това бе нещо немислимо! Може да умираш, да припадаш от глад, но да просиш, да подадеш ръка за подаяние – не, никога. Никога!

Усети, че му прилошава, усети и дъха на супата, на тази толкова обичана от него живителна течност, устата му се напълни със слюнка. И направи крачка, две… И вече Меркадо Иванов бе част от огромната армия на клиентите на „Ресторантите на сърцето”, толкова популярната във Франция верига от безплатни заведения на открито, рожба на прозрението на големия актьор Кольош, загинал при катастрофа с мотоциклет.

Меркадо Иванов бе облечен така, както и слезе от рейса - с костюма, това бе и единствената връхна дреха, която носеше от България.

Нареди се на дългата редица от нетърпеливи, но със странно помръкнали погледи хора. Бе толкова гладен, та миризмата на храна, макар и все още на далечно разстояние от него, го обезсилваше – хайде бе, няма ли свършване тази опашка…

По някое време край оградата мина една възрастна госпожа и възмутено му подвикна:

- Мосю, и вие ли участвате в този цирк?

Поогледа се, не, не, не към някой друг, а точно към него гледаше възрастната госпожа. По всяка вероятност тя се бе подвела по костюма му, а и вратовръзката. Ей, кьорав късмет, та тъкмо него ли фиксира?

Погледна я кротко, кой знае защо, потърси очите й и тихичко каза:

- Какъв цирк, госпожо, аз съм просто гладен…

Но жената продължи да се ядосва, тя вероятно не можеше да проумее, че Меркадо Иванов, макар и в костюм, с вратовръзка, с куфарче в ръка, с интелигентно лице, бе просто… гладен…

Тогава той чу славянска реч, двама от интернационалната върволица около него разговаряха, ставаше дума за някаква работа в строителството. Да, говореха на руски… Единият си бил намерил работа на някакъв строеж, другият го питаше – какво точно правиш? А оня – „Ета такая хуйная…” Да, не му харесвала на нашия брат руснака работата…

И както си говореха братушките, изведнъж се хванаха за гушите, веднага дойдоха полицаи, но доброволците, които раздаваха храната се намесиха и отърваха побойниците. Меркадо си помисли – ако това се бе случило в България, тези вече щяха да бъдат в килията…

По-късно той щеше да види колко наистина са толерантни парижките полицаи – те изобщо не закачаха и просяците по метрото. Уж бе забранено да се спи там, но никой не ги гонеше.

Една 60-годишна раздърпана жена му подвикна:

- Мосю, цигара, моля!

Меркадо Иванов вдигна рамене, той не пушеше, но каза:

- Ама тук е забранено.

Оная обаче изобщо не се стресна от това своеобразно предупреждение.

- А, аз съм клошарка. Вие не знаете какво изпитваме в тоя студ. Но още не съм си изгубила ума, за да отида на фоайе /По-късно Меркадо щеше да разбере, че това всъщност бяха помещения, където предоставяха храна и подслон на бездомниците/. Вярно, в тези фоайета има топла храна, има чисти легла, ама може да ми откраднат месечните, може да ме изнасилят, да ме заразят с някой вирус…- продължаваше да говори жената…

Меркадо не знаеше какво повече да й каже. Господи, та тя живееше като скот, в мръсотия, ама…

Но сега с нея ли да се занимава, със себе си ли?

И Меркадо инстинктивно усети, че трябва вече да започне да подрежда нещата.

Първото, което той направи, бе да си купи телефон – 15 евро за карта, 15 евро за обработка на телефона…

Готово, нещата тръгнаха, усмихна се весело учителят. Звънна веднага на французина Жан-Пиер, който му бе гостувал много пъти в България и който той смяташе за верен приятел.

- Жан-Пиер, обаждам ти се от Париж. Отседнал съм в един бардак в Монмартър. - Излъга, разбира се, защото нямаше пари и за хотел-бардак на „Барбес”, но как да каже къде наистина бе спал?

Жан-Пиер мълчеше.

- Приятен ден, Жан-Пиер.

- Приятен и на теб.

И пак мълчание.

След час отново му се обади. Сега вече бе директен. Макар че сърцето му бе премаляло…

- Жан-Пиер, можеш ли да ме приемеш за няколко вечери?

Гласът отсреща изведнъж стана рязък – нима това бе оня Жан-Пиер, който в България при многобройните гостувания с богата гощавка в дома му все го тупаше по рамото – ти само ела в Париж, пък ще видиш…

- Не мога. Майка ми е болна и е при мен. Ти защо си дошъл? Избягал си от една мизерия, но нима мислиш, че тук ще намериш нещо по-добро?

Това беше първото му разочарование. Следващото дойде само след още един час - когато тръгна да си търси работа.

Клошарят му бе казал къде се намира най-близката душ-кабина, тоест „Бен душ”, тази иначе обичана от несретниците на Париж дума – тук имаше всичко – четка за зъби, комплект прибори за бръснене…

Ох, какво удоволствие бе топлата вода… Единственото неудобство Меркадо Иванов изпита, когато точно след двадесет минути, така му бе и казал клошарят, отвън се потропа по кабината – хайде, край!

Добре, че Меркадо Иванов бе предупреден от клошаря, та си бе разпределил тези двадесет минути до секунда. Най-много време бе отделил на… боядисването на косата. Да, нямаше нищо смешно – за първи път той правеше подобно нещо. Но нямаше как, клошарят бе категоричен – ако не се боядисаш, забрави каквато и да е работа! Ти трябва да си преди всичко „жон и динамик”, тоест „млад и енергичен”, а с тази бяла коса…

Затова и Меркадо Иванов бе прежалил някое и друго евро – няма как, трябва да е „жон и динамик”!

Пак по „указание” на клошаря Роже от моста „Бир Хакем” Меркадо Иванов отиде на „Сантие” – това бе една улица с много магазини на търговци на платове – тя бе в трети район, от площад „Република” хвана тройката и слезе на спирка „Сантие”. Ох, какво треперене бе – Роже специално го бе предупредил да внимава да не попадне на проверяващи в метрото, те били толкова безмилостни, че… Затова и учителят трепереше като лист, та той бе нередовен пътник… Нещо, което никога не си го бе позволил в България. Влезе като се долепи до един „редовен” пътник, и този трик го знаеше от несретника от моста „Бир Хакем”.

Още бе рано, седем часа, най-подходящото време за наемане на работници.

Имаше всякакви хора – бели, жълти, черни… Почти никой не говореше френски. А Меркадо Иванов, естествено, знаеше езика перфектно.

Сутринта бе хладничка и Меркадо потръпна от приятната мисъл - добре облечен, с костюм, вратовръзка, бял мъж, с черна, гарванова като на юноша коса, с чудесен френски – кой търговец ще се откаже от такъв кандидат за работа?

Обаче се отказваха. И то не един и два пъти - поспираха при него, поглеждаха го - странна птица, няма що. И търговците поклащаха глава - няма за теб работа, даже накрая взеха да го подминават припряно.

И така Меркадо Иванов се размина с надницата на черно от 30 евро.

А трябваше да яде. Бе отново гладен.

И … тръгна пак към площад „Република”… И все това си мислеше – дано да не бъде там оная французойка…

Слаба богу, нея този път я нямаше. Хапна си доволно – и „антре”, тоест предястие, и „плат дьо жур”, основно ядене, о, Боже, паниран мозък, за първи път в живота си опитваше подобно чудо, и десерт, и топло мляко, че и кафе… Подвоуми се дали да приеме билет за театър, каквито раздаваха на желаещите, но се отказа, дори се разсмя – хайде сега, театър, че той няма къде да спи…

Да, поотпусна му се душичката, хубаво му стана – ей, Париж е това…

Да, но какво ще прави по-нататък?

Нима ще продължава да спи под мостовете? Ами как ще се изхранва? Не искаше дори и да си представи, че май единственият изход бе да проси.

Но имаше ли друг изход? Той трябваше да слага по нещо в уста поне на два-три часа – иначе захарта му падаше и…Само при мисълта какво би последвало, Меркадо изтръпна. Ето, започна да усеща премаляването…

До този миг той бе виждал само по филмите и бе чел в книгите как се проси. А сега самият трябваше да го прави. Е, поне в началото, докато посвикне, докато си намери работа…

И Меркадо Иванов се отправи към… „Шан-з-Елизе”, най-красивата, най-чаровната улица в света… Защо тъкмо към нея, може би защото там имаше най-много хора, защото там бяха най-добри, най-топли погледите? Хайде сега, сепна се той, как така ще проси на „Шан-з-Елизе”, но след миг-два бързо потули издайническата мисъл – напред, там, на „Шан-з-Елизе”…

Като в просъница взе един картон, написа върху него „Моля ви за вашата помощ”, разбира се, на френски – „Сил ву пле пур вотр ед”, и, разбира се, без никакви грешки, нали толкова години бе учител, и то тъкмо по този език. А и краснописът му бе хубав – абе, стана надпис за чудо и приказ. За чудо и приказ ли?

Застана на входа на една кооперация, на метри от прочутото, най-старото бистро на „Шан-з-Елизе” – „Фукет,с”, където, и това знаеше Меркадо Иванов, се събираше елитът на Париж.

Цял трепереше – от онова нещо, което с думи не може да се опише, то само се усеща от човек, който е бил, дори и за секунди, с картон в ръка с такъв изписан на него надпис – „Моля за вашата помощ”…

Е, наистина странна картина – просяк с костюм и вратовръзка, там, в центъра на Париж, на прочутата улица „Шан-з-Елизе”, на метри от най-старото и известно парижко кафене „Фукет,с”… Затова и нави на руло сакото си Меркадо Иванов и го скри зад гърба си. Там сложи и вратовръзката.

Бе изтръпнал – какъв бе този кошмарен сън…

Някакво куче, проскубано и мръсно, се завъртя около него,

Господи, те и кучетата надушват просяците, помисли си учителят и понечи да изгони животното. Но после, гледайки топлия му поглед, той се досети, че бе чел някъде за закон във Франция, според който водачите на кучета не се закачат от полицаите, защото разпоредбите защитавали животните – те не трябвало да бъдат самотни…

- Мосю, познаваме ли се? Напомняте ми на един мой…

Изтръпна, щом чу този глас – нещо смътно, далечно, но все пак познато усети в него.

Да, това бе Виктор, един от учениците от софийската гимназия още от първите му випуски като класен. Беше чул за него, ама много отдавна, че се бил запилял някъде по света. И ето, оказа се, че Виктор бил в Париж… Да, светът наистина е малък. Но и жесток…

Меркадо Иванов се разлюля. Макар и седнал направо на тротоара, той усети, че почти изгубва равновесие. С върховно усилие се поуспокои.

- Но, но, но – поклати глава, за нищо на света той не трябваше да оставя и капчица съмнение у своя ученик, че може би е той. И за да бъде още по-убедителен, почти замуча, демек не знае изобщо френски – Но, но…

Ученикът му, Меркадо Иванов така и не разбра дали го бе познал, тактично, като истински парижанин, го подмина. Като в последния момент от разминаването му подаде банкнота от … пет евро.

Цели пет евро…

Меркадо Иванов едва дочака Виктор да се скрие зад ъгъла, разтуптялото му се сърце щеше да се пръсне – Господи, та това той изобщо не бе предвидил – да го срещне негов ученик, тук, в Париж, в това положение?

И не усети как сълзите му потекоха сами – солени капки влага, оттичащи се по пребледнялото възрастно лице…

Господи, каква картина - там, в центъра на Париж, на самата улица-„красавица” „Шан-з-Елизе”, той, българинът Меркадо Иванов, настоящ емигрант, вече бивш учител по френски език в елитна софийска гимназия, възпитал стотици, хиляди българчета в любов към Франция, сега седеше направо на плочника с разперен пред него картон с изписани, ама толкова хубаво изписани думички - „ Моля за вашата помощ”…

Меркадо Иванов се сепна, огледа се – през мъглата на мокрото видя, че и кучето го няма. Ами как да го има – сигурно и то, парижкото куче, не бе видяло просяк да проси и … плаче…

И Меркадо Иванов захвърли картона.

Но запази банкнотата.

В този момент учителят Меркадо Иванов, в случая кандидат-просякът Меркадо Иванов, изгарящ отвътре от жегата, а и от притеснението от срещата със своя ученик, почти щеше да припадне и поради невъзможността някъде да се облекчи.

По-късно той щеше да разбере, че това е един от проблемите на големия и иначе толкова красив град – липсата на тоалетни, особено в метрото и центъра, той вече бе забелязал как мнозина се облекчаваха почти на улиците, но нима можеше той, Меркадо Иванов, учителят от елитната френска гимназия в София, да го направи това нещо? И то в центъра на не кой да е град, а на Париж, най-красивото, най-светлото място на тази земя, на прочутата улица, на най-хубавата улица в света - „Шан-з-Елизе”? Не, за нищо на света!

И трябваше Меркадо Иванов да откъсне от скромния си „бюджет” две-три евро, да влезе в първото срещнато бистро, да поръча едно кафе, за да може да използва тоалетната. Значи половината от спечеленото от неговия бивш ученик благодарение на поредното страшно унижение отиваше на вятъра само заради една дребничка естествена нужда… Но хора сме, няма начин, промърмори учителят и тръгна припряно.

И там, в тоалетната на бистрото, всъщност се оказа големият му шанс в този негов втори парижки ден. Защото в иначе блестящото от чистота стайче той срещна един парижанин, това всъщност бе първият французин, с когото той се запознаваше, като, разбира се, не броеше клошаря от „Бир Хакем” и епизодично срещнатите досега минувачи – Пиер, така му се представи оня, а това бе нещо необичайно за иначе въздържаните и резервирани особено при първа среща парижани.

Всъщност запознанството им започна доста странно. Меркадо Иванов се облекчаваше, когато изведнъж усети нечия ръка да го погалва…

В първия миг, опарен от това докосване, Меркадо Иванов понечи да отскочи - бе му станало изведнъж студено, ама много студено, после студеното се замени с едно обезсилване и нещо като вълна от срам щеше да го потопи – Господи, та и това ли трябваше да му се случи, и то тъкмо тук, в Париж? Спането при клошаря, безплатното ядене, просенето, срещата с неговия ученик, сега пък…

Но после, замаян от умората, от отчаянието, а и от всичко преживяно до този миг, той, странно защо, притихна.

И оня, тоест водопроводчикът мосю Пиер, както се оказа по-късно, професията на този иначе дребничък и невзрачен човечец тук бе много авторитетна, вече по-смело взе да го поопипва - нагоре, по-нагоре… Гали го нежно…, секунда ли, две ли…

После му купи чашка ароматно кафе.

Меркадо Иванов гледаше в една точка, да, онази несъществуваща точка на тавана на уютното бистро - цял бе изтръпнал - не, не, нима това бе той? Все едно че това бе някакъв друг Меркадо Иванов, че той самият се гледаше така встрани, някъде отгоре, ама много отгоре…

По някое време прошепна:

- Мосю Пиер, защо не ме вземат на работа? Какво ли не правих – дори и си боядисах косата…

- Ха-ха-ха… Ами я си виж физиономията. Изобщо не приличаш на бачкатор. Изглеждаш като смешник, прощавай, като глупак… Пък и тези „патрони” търсят хора, които не знаят езика, за да ги експлоатират, за да бъдат те доволни и на малкото евро, което им дават и да не им създават неприятности като се оплакват… А и може да са те помислили, че си някой агент на полицията – та търси ли се черна работа със сако, с чудесен френски?

Така го „светна” французинът, после продължи да се смее. Но го запозна със собственичката на бистрото. И, е, най-после, какъв само късмет - оказа се, че тъкмо в този момент тя търсела мияч за кухнята!

Разбира се, работата бе временна, за три дни. Да, за три дни, но кой ти ги дава тези 120 – 150 евро? Та толкова бе неговата месечна заплата като учител в България?!? Сега поне щеше да си осигури храната за много, много-о-о време. Ако, естествено, имаше някаква квартира…

И Меркадо Иванов застана веднага зад купа от чинии. Просто запретна ръкави и… Работното му време бе от десет сутринта до един часа вечерта с кратка почивка на обяд. В задълженията му влизаше и това да носи от мазето продукти по поръка на готвача. А този арабин от пръв поглед не го хареса – гледаше го надменно, така-а, с подигравка…

Меркадо Иванов, разбира се, по негово собствено мнение, се справяше добре със задачите си, е, не бе много бърз, едър и пълен човек - колко може да бъде повратлив, но отличното познаване на езика му бе от голяма полза и компенсираше останалите негативи – каквото искаше от него готвачът, той веднага разбираше и тръгваше. Имаше едно черно момче, то не знаеше и дума на френски и веднага, след час-два, го изгониха.

Бе доволен Меркадо Иванов - намери си работа, и то още в първия истински ден от пребиваването си в Париж, макар и временна, сега оставаше да се реши въпросът със спането, който всъщност бе най-трудният за решаване въпрос в Париж открай време.

И в този миг Меркадо Иванов, кой знае защо, се сети за прочетеното преди време в пътепис отпреди Втората световна война, че обичайно за гостите на града тогава било да наемат… място за хващане на въжето.

Какво било това МЯСТО ЗА ХВАЩАНЕ НА ВЪЖЕТО? Ами плащаш си, и то не евтино, и то не за легло в стая, а за правото да се държиш или облягаш на… едно въже, разпънато от единия край на стаята до другия?!?

Да, мислеше си Меркадо Иванов, такава криза било едно време за жилища в Париж, такава бе и сега, такава, май ще е и винаги – какво да се прави, голям град, ама толкова много мераклии да живеят в него има от цял свят, потокът не само че не секва, ами с всяка година се увеличава.

Улисан в невесели мисли за предстоящата вечер, Меркадо Иванов изведнъж усети някакъв натрапчив сърбеж, стресна се, хайде сега, само това му липсваше, да се разболее, но след секунда-два се успокои – да, боята бе започнала да се стича…

И пак, с нови сили, се наведе над купа от чинии Меркадо Иванов, капките боя се търкулваха и кротичко падаха върху току-що измитото дъно на поредната чиния… Hе беше, разбира се, приятно това, трябваше пак наново да търка, ама къде ти време, а и нерви да отделя сега за това, важното бе да съсредочи мислите си в търсенето на подслон за нощта…

Но този ден бе „звездният” за Меркадо Иванов. Собственичката, която може би като работник не го хареса кой знае колко, се заинтригува от факта, че по професия е учител по френски. И в полунощ, когато вече спускаше подвижната решетка на входа, а той се чудеше къде да се дене в останалата част от нощта, тя му каза:

– Каня Ви да преспите в къщи, мъжът ми отсъства.

Тя бе с двайсетина години по-възрастна от Меркадо Иванов, абе, направо бабичка… Но бе собственичка на апартамент, и то в самия център на града…

Меркадо Иванов не чака повторна покана – от клошаря той знаеше и това, че тук, във Франция, канят само по един път, не както е в България – заповядай, заповядай, заповядай… Докато склониш накрая. Тук – един път, и отсичат. Ако приемеш, добре, ако не – все едно че не са те канили. Затова и той побърза да кимне.

И така Меркадо Иванов се озова, за първи път в своя живот, в един нормален парижки дом, отвън кооперацията бе сдала Богу дух, но отвътре бе ремонтирана добре.

Бе някъде към два часа в полунощ. Мадам Розе отвори хладилника, Меркадо Иванов хлъцна – вътре пращеше от деликатеси… Да, като малко дете се зарадва Меркадо Иванов на това гастрономическо изобилие…

Оная го погледна учудено.

А той простичко й каза:

- Аз обичам да си похапвам.

И тя – тази вече възрастна, но доста слаба мулатка, се смя дълго, на пресекулки…

Ситният й смях не спря и през цялото време, в което Меркадо Иванов хапваше с вълчи апетит от вкусната храна.

После тя седна на леглото до него.

- Не се притеснявайте, че главният готвач не Ви харесва. Аз ще се оправя с него и повече няма да имате проблеми.

Пиха бяло вино, хапнаха и нещо като „фуагра”, един от най-вкусните френски специалитети…

Не усети как потъна в леглото…

Мадам Розе говореше – гласът й идваше сякаш от някакъв друг свят - топъл и добър… И как само го галеше това „Вие”, „Вие”…

- Със съпруга ми сме разведени, живеем заедно ей така, по навик, а и заради децата, много късно се оженихме… Но да Ви предупредя – тук ще бъдете само три нощи. После си търсете работа и жилище другаде. Разбрахте, нали?

Да, повтори наум Меркадо Иванов - три дни и три нощи … Какво пък, и това не е малко, нали…

После той погледна жената. И се усмихна – мадам Розе, не че това сега имаше някакво значение, но все пак, макар и възрастничка, бе запазена, добре поддържана жена, слабичка.

И много, много нежна…

А Меркадо Иванов отдавна, ама от толкова отдавна не бе усещал нежност…

И гледаше емигрантът небето на Париж – единственото небе в света, което ревниво крие една голяма тайна – то почти винаги няма звезди. Всъщност това е така заради светлината, която излъчва градът, тя е толкова силна, че обезличава небесните тела.

Да, оная толкова мечтана, толкова примамваща парижка светлина… Която сега той, вече бившият български учител по френски език, блестящият едновремешен студент-преводач на Бодлер, Рембо и Верлен, наблюдаваше през пролуката, очертана от контурите на треперещото от страст слабичко, но все още тръпно тяло на мадам Розе и единия крайчец на пердето в този старичък, но запазен, да, запазен парижки дом…

Бе щастлива вечер.

Първата, наистина „парижка” вечер на Меркадо Иванов, настоящ емигрант и бивш учител по френски език, в любимия град…

----------------





П.П. Разказът е от книгата „Кестени от Париж” на Димо Райков, която се продава по книжарниците, както и чрез сайта BIBLIO на електронен четец.

























неделя, 30 септември 2012 г.

"БАГАРИЯ", ДА, "БАГАРИЯ"...

РОЖДЕН ДЕН НА БЪЛГАРСКОТО БЪДЕЩЕ...




Днес моята внучка Диянка навършва три годинки...



По повод на ония,които ще четат моите текстове с вътрешно, хайде да го наречем, недобро усещане към мен, ще кажа - за разлика от някои кандидати за бг-"патриоти" аз уча още от първия ден моята внучка на ...български език.

И днес тя има рожден ден, на...вършва три годинки - и знае български, и френски...Тя е мой преводач - и в истински смисъл, и в преносен - превежда ме към бъдещето...Като види самолет в парижкото небе и веднага се ококорва - дядо,това е "Багария", нали? Нали, кимам и се чудя - защо това съвсем мъничко детенце винаги свързва гледката на самолета, на волната птица в синевата, с усещането за "Багария", за може би най-несвободната в Европа страна днес...

Но детето ми "помага" - той, авионът, дядо, отива при дядо Петко в Малко Търново...

Погалвам русата главица, нещо отвътре ме задавя - господи, каква е тази наша съдба...Все далече, и все близо до родната пръст и кръв...

И не само моята, на моето поколение, на поколението на бащите ни, но и на внучетата...

Проследявам погледа на Диянка - самолетът се изгубва...

Но парижкото небе е пълно със...самолети...Ето, още един, ето още една "Багария"... Да,"Багария", която никой не може да ни я отнеме.

Колкото и да ме наричат "предател","изменник", "родоотстъпник"...

Дано моето момиченце след време никога да не чуе подобни думи!

Защото ние, българите, сме майстори на такива слова, ох, как само "умираме" да бърникаме в душата на другия, как...

Но, стига!

Тръгвам към моето внуче - то днес е поканило интернационална компания н гората на Венсен - българче, виетнамче, румънче, африканче, французойче...То, моето момиченце, още е толкова чисто и добро и може би затова е поканило ...целия свят...

Тръгвам... И изтръпвам - малко по-нагоре от мястото на празненството е бивакът на нашенците-емигранти - палатки на българи от цяла "Багария", най-много са от Монтана...Като се срещнем, какво и как да кажа на моето внуче, приятели? Хайде, помогнете ми!

Не, хич не се срамувам от моите сънародници, които живеят там като скотове, но хайде,кажете ми как да обясня всичко това на моето тригодишно момиченце...

Не знам, може би политиците на България ще обяснят...

Да, ще обяснят, друг път...

Наистина тръгвам - днес е празникът на моето внуче...

Тоест на надеждата, на целия този свят - в който просто трябва да бъдем добри към другия, но и към...себе си.

Да бъдем българи с достойнство...

О, става вече наистина трудно, да, много трудно...

Затова - да тръгвам...Диянка ме чака...Afficher la suite



J’aime · .