ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
/ откъс от книгата /
Това са разкази-откъслеци от живота на българските емигранти в Париж, те са своеобразно продължение на предишната ми книга „BG емигрант в Париж”, а и на всички останали мои книги, където винаги герой е Негово величество Малкият човек.
Чрез тези тринадесет разказа аз продължавам „пътешествието” си в света на задния двор на българската емиграция – там, където преобладава сумракът, там, където болката и сълзите са доста, доста повече от светлината на деня.
И все пак светлина има. Макар и съвсем оскъдна, макар и често пъти неуловима за обикновеното човешко око, да, светлина все пак има…
И тя идва преди всичко от сърцата на моите герои – от сърцата на тези на пръв поглед смачкани от злочестата си съдба несретници.
Светлината идва от простия факт, че те, измъчените в неистовите си усилия да оцелеят и да се вградят в богатото френско общество нашенци, често ca принуждавани да правят неща, на които може би никога не са и предполагали, че са способни. И все пак те са съумели да съхранят у себе си най-важното – способността да бъдеш чувствителен, да проявиш, когато ти самият си в немилост, милост към ближния, да запазиш поне частица от сърцето си пулсираща, а не скована от лед…
Е, разбира се, не всички те са устояли на превратностите на трудната емигрантска съдба, но все пак и тези, които са съумели да запазят човешкото в себе си са достатъчни за уважението ми на писател, а и на техен колега-емигрант.
Тези разкази-вопли са моят опит да надникна там, в подземията на оня, другия Париж, в бездната на прочутото метро, в ледената красота на иначе вълшебната гора на Венсен, където спят, трудят се, дишат, пеят и … плачат те, българските емигранти, прокудени от мащехата-родина…
„Кестени от Париж” е книга за болката, за усещането за милосърдие, за умението да се докоснеш до чуждата мъка и радост.
Това е книга за Париж, но и книгa за България. Това е болка за Париж, но и болка за България, това е мечта за Париж, но и мечта за България.
Мечта за оная другата България, България на солидарността и на простата човешка радост, че живееш, че дишаш, че се радваш на късчето живот, дарено ти от Бога, и то не сам, а с общност от съмишленици-хора с чувствителност и усещане за състрадание към ближния.
България без назначения „елит”, който вече двадесет години ограбва и обезсилва народа ни, „елит”, алчен и лишен от капчица състрадание, който върши геноцид спрямо родителите си и хората в затруднено положение, поддържайки ги в едно постоянно състояние на „контролирана бедност” , „затягане на колана” и обещания за живот „утре, утре, утре” , тоест никога… - това всъщност е и моята мечта, заради която написах и тази книга.
Да, мечта за оная другата България, заради която напуснахме родината си и гробовете на близките си и която, дай Боже, някога да я усетим наяве, а не само във въображението и в лепкавите си емигрантски сънища…
П.П. Вече бях привършил по-голямата част от книгата, когато съвсем случайно прочетох в интернет, че 2010 година била обявена от Европейския съюз за година на бедността, тоест на … моите герои.
Година на бедността… Значи година на бедните…
Сигурен съм, че в моята страна малцина го знаят това, макар че имаме и евродепутати, макар че сме членове на Европейския съюз – да, за някои в България няма мизерия, нищо че всички проучвания и анкети са категорични – ние сме най-бедните в Европа, с обидни и изумителни в цифровото си изражение заплати и пенсии…
Стана ми весело, но и малко тъжничко – колко ли мои колеги щяха да хапнат парче от баницата, колко ли проекти щяха те да осъществят, използвайки конюнктурата на тази Година на бедността? И то така, че тъкмо бедните, тези, за които всъщност е предназначено това, да не разберат и да не усетят нищо. Докато моя милост отново, както и при останалите ми „парижки” книги, щеше да се храни само от интуицията и от сърцето си.
Всъщност кой какъвто късмет има, нали!
А и съществува ли нещо по-хубаво и искрено на този грешен свят от онова, което сътворява сърцето?
23 август, 2010 г.
Париж
