ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 16 май 2011 г.

EДНА ПРИКАЗКА ЗА ПАМЕТ ЗА МАЛКИ И ГОЛЕМИ

ЕДНА ИСТИНСКА ПРИКАЗКА ЗА ХУБАВОТО МОМИЧЕНЦЕ ЯНКА ОТ БЪЛГАРСКАТА ПЛАНИНА СТРАНДЖА

посвещавам на моята внучка Диянка,за да помни винаги,че "Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите" и че "Светът не свършва със старите,но не започва и с младите"...

Имало едно време там, далече, в самия крайчец на Източна Европа една малка, но много хубава планина в също малката страна България.
Тя се казвала Странджа. Била ниска, нямала високи върхове, но затова пък била обрасла с цели гердани от белокори букови дървета и широколистни дъбове.
Планината била пълна със светлина, идваща денем от силното слънце, вечер от ококорената луна и едрите като гроздове звезди. Имала Странджа и много игриви поточета, чистри рекички, начело с най-бистрата река на света – Велека. Имала планината естествено и много, много-о-о рибки – кленове, мренки и пъстърва, които плували волно във водата сред отблясъците на силното слънце.
Хубава била планината, но животът в нея бил много труден. Хората, които живеели тук, били бедни, едва свързвали двата края с непосилна работа по малките нивички покрай рекичките, наречени лъки. Имало и богати хора, но те били много, много малко. Те се наричали чорбаджии.
Един от тези богаташи бил съсед по нива на бащата на Янка. Чорбаджията все се карал с татко й, все го нагрубявал и подигравал заради бедността му.
Янка била красиво и много умно дете, обичала да играе с приятелчетата си, но и слушала много родителите си и по-големите си братя и сестри.
Малкото момиченце знаело, че за да има на масата хляб, трябва и то да помага на своето семейство, разбира се, според силите си. Затова и то бързо бързо оставяло игрите, поглеждало със завист към другите деца, които продължавали да скачат и да се гонят на улицата и тръгвала с татко си към нивата. Ох, как само й се играело на Янка, но нямало начин да продължи чудната игра, нямало...
Тяхната нива, както вече казахме, била малка, но затова пък раждала най-вкусните картофи, домати, пипер... Янка обожавала обаче най-много мъничките тънкокори дини и жълтите, ама толкова жълтите пъпеши, наричани в планината „карпузи“ и „кауни“. Разбира се, хубавото момиченце харесвало и още куп други зеленчуци и плодове, от които майка им Златка приготвяла чудни гозби, пеейки им любимата песен – „Зеленчуци, който не яде, той голям не ще да порасте...“
О, хубавото момиченце Янка най-много обичало вечерните часове. Тогава цялото семейство – татко, мама и петте им деца – братята Никола и Желязко, сестрите Станка и Бърза, заедно с Янка, сядали около кръглата трикрака маса, наречена софра, направо върху постелята на пръстения под. Всички се прекръствали, поглеждайки към иконата на Света Богородица на стената, баща им притискал дъхавата пита към себе си, разчупвал я, като винаги давал първото парче на най-малкия член на фамилията, тоест на момиченцето Янка.
- Благодаря, тате – казвала тихичко малката красавица и изчаквала чинно и останалите да поемат от бащината ръка къшея хляб.
И се започвало едно ядене! Ех, колко вкусна била вечерята, сготвена от мама Златка. Та как няма да е вкусна, след като цял ден всички били работели до премала и сега имали пълното право да хапнат, да поемат от силата на храната, за да могат утре пак да тръгнат към нивата.
След вечерята Янка помагала на майка си, заедно със сестрите си Станка и Бърза - да измият чиниите, да подредят торбите на татко и братята й за утрешния ден... После лягала.
И тогава хубавото момиченце било най-щастливо. Тези няколко мига преди то да затвори морно клепачи, били най-чаканите късове време. Тогава Янка тръгвала да пътува. Тя напускала в съня си своята планина, този хубав, но затворен свят. Качвала се на каручката на дядо си и пътувала, пътувала...
Натам, към оня, другия, непознатия, но може би и затова толкова хубав свят оттатък планината...
Към оня по-добър, по-справедлив свят, където нямало лоши хора, където всички се обичали и били добри и усмихнати...
На сутринта Янка отново тръгвала с татко си към... нивата.
И всичко това – работата на нивата, после сънят и минутите в него на „онова“ пътуване, се повтаряло всеки ден и нощ. Работа, малко игри, бедничка, но вкусна вечеря и пътуване. Да, онова най-хубаво и най-приятно пътуване...
Веднъж обаче съседът им по нива, този най-богат човек в тяхното село, прекалил с обидите си към нейния баща. Бил много лош този техен богат съселянин. Много надменен, гледал така отвисоко към слабичкия и хрисим неин татко.
Момиченцето още било съвсем малко, нямало и пет годинки, но все пак разбирало, че този лош човек искал да вземе от баща й малката им нива.И как ли не го увещавал. Но татко й бил непреклонен. И бил прав. Защото с какво щял иначе да храни многобройната си челяд?
Бил топъл, ама много топъл летен ден. Душата на Янка пеела. Колко е хубава планината в такива дни! Ето, въздухът е пълен с ята от мушици, слънчеви зайчета играят като пощурели по тъмнозелените листа на буките и дъбовете... Да, колко бе хубава в подобни мигове нейната планина Странджа...
И тогава момиченцето чуло гръмогласния глас на съседа им богаташ.
Янка стресната видяла как той бил хванал в стоманената си прегръдка слабичкия й баща, как стискал гърлото му и любимият човек вече започвал да прохърква.
– Тате-е-е – изпищяла с всички сили Янка.
Оня се сепнал.
Баща й успял да се отскубне. Но само за миг.Защото оня бил охранен, едър като бик. И след секунда пак стиснал в огромните си лапи бедния човечец.
Янка гледала онемяла. Тя не можела да разбере какво всъщност бил направил баща й, та този човек така лошо се отнасял към него. Но тя била много малка и не знаела какво да прави, освен да плаче и да кърши пръсти.
Видяла като в просъница как любимият й човек вече започнал да проритва, така правело прасето, когато го колели...
И в последния миг, изглежда със сетни върховни сили баща й направил невероятно усилие и след секунда големият и лош човек, който не спирал да се хили гръмогласно, извикал.
Бил силен, болен вик. И после богаташът се строполил на земята.
Баща й, цял треперещ като буков лист и вече посинял, едва едва поемал въздух, държейки в ръце... окървавено джобно ножче... Което помогнало на добрия човек да спаси живота си. Но в това свое усилие той наранил смъртоносно богатия и лош човек, който починал.
И така започнали мъките на хубавото и щастливо до този миг момиченце Янка.
Баща й бил в затвора в големия град Бургас, който се намирал отвъд планината, а у тях през вечер идвали конни стражари от градчето Малко Търново. Без дори и да попитат уплашената й майка, те вземали Янка и тръгвали за околийския полицейски участък, който се намирал на цели десет километра от тяхното село Стоилово.
Не я питали мустакатите мъже в униформа нито дали е яла, дали е спала. По всяко време на денонощието идвали, удряли с приклади и шашки по схлупената врата на малката им къщичка. И тръгвали – те, стражарите, охранените едри мъжаги, възседнали също охранени едри коне...
А пред тях – почти голо, босо, в студ, дъжд и пек, подтичвало петгодишното момиченце Янка...
Камшиците плющели, оставяли кървави дири върху немощното телце.
- Бързай, бързай, кучко, че началникът ни чака!И ти трябва да кажеш истината! А истината е една, само една, чуваш ли? Баща ти нарочно е наръгал чорбаджията. Без причина, това е убийство. Баща ти, паленце, е убиец! И ти като единствен свидетел можеш да изкараш истината на бял свят.
- Ама истината, чичковци, е, че татко вече умираше, ей такава пяна бе изскочила от устата му...
– Млък, кучко – плющели камшиците. Не им отървало на стражарите това, което казвало детето. Заповедта на началника била категорична: “Това дете е единственият свидетел и само чрез него можем да осъдим този дрипльо, баща й, който си позволи да вдигне ръка срещу най-влиятелния човек в селцето Стоилово, а и в околността. Ще правим, ще струваме, но този негодник трябва да бъде осъден и то до живот, това трябва да служи за наздание на всички останали селяни, които трябва много да мислят, преди да вдигнат ръка на чорбаджия!“
Строг бил началникът, суров, а те, стражарите, се изпотили – колко пъти вече вдигали посреднощ това момиченце, колко бой то било яло, а резултат - никакъв...
Никакъв резултат нямало и когато след година мъчения завели Янка в окръжния град Бургас.
Ех, какъв голям град, колко хубаво миришел той, особено този дъх на прегорял слънчоглед, който идвал от фабриката за олио... И тези толкова красиви градски хора, така хубаво облечени – все едно от друг свят били...
И сред тях то – момиченцето Янка, в чистичко спретнато „гонелче“, шаячена връхна дреха от Странджа, разбира се, взета назаем от по-заможни съседи, е, големичка била дрехата, ама нова новеничка... Защото това било закон, когато се явяваш пред съда, трябва да бъдеш чист и спретнат.
Господи, каква съдба – на пет-шестгодишна възраст да те изправят пред съда...
И срещу теб да се нахвърля един от най-добрите адвокати на Бургас...
Как само я въртял той с въпроси – ту оттук, ту оттам... Само и само да се обърка, да каже, че баща й е виновен...
Едно заседание, второ, трето... По-голямата й сестра Бърза, тогава слугинче в заможно семейство в Бургас, едва издържала и още по средата на първото заседание си тръгнала разлюляна и разплакана...
И Янка искала, о, как искало хубавото момиченце и то да тръгне след Бързето, да се махне от тези лоши хора тук, но нямало начин.
И тя останала пак сама. Съвсем, съвсем сама...
Едно петгодишно дете срещу стадо от вълци...
Момиченцето, хубаво като картинка, само повтаряло – видях това, това и това, тоест истината.
Докато накрая я оставили.
Тогава в смълчаната зала се чул гласът на адвоката, този най-добър адвокат на Бургас:
– Ей, браво, момиче, че ти си по-голям адвокат и от мен! Браво, спаси сама своя баща! Само една твоя нерешителна дума и баща ти щеше да гние до края на живота си в затвора, а сега вече е свободен – и той, високият и строг мъж, я погалил по главата.
Янка победила, победила истината. Баща й бил освободен.Честта на семейството й била спасена.
И Янка се прибрала на село. Където я чакало многолюдното й семейство. И топлата дъхава бобена яхния със ситно нарязания магданоз... И ония мигове преди да дайде сънят – да, ония мигове на онова пътуване...
Янка победила! Но с цената на какво?
Е, тогава хубавото момиченце не си задавало подобен въпрос.
То просто било много, много уморено, но щастливо. Защото успяло да победи не само лошите хора, но то било победило и страха в себе си.
И така още на пет-шест години Янка разбрала една от тайните на нашия човешки живот.
Когато човек говори и отстоява истината, рано или късно, то тя ще възтържествува. Дори и с цената на това, че след време всичко преживяно ще направи така, че сърцето ти изведнъж да се пукне.
Но това щяло да стане след много години, а сега Янка гледала майчиното благо лице, очите на своите батковци и на сестра си Станка и една топлина, толкова тръпчива и толкова отмаляваща я обезсилвала, докато накрая я накарала да притвори клепачи.
И заспало хубавото момичнце Янка – там, при спасеното от нея нейно семейство... Спало детето дълбоко и праведно...
И така свършва и нашата приказка, с щастлив и поучителен край, нали?
Но тихо, тихо... Да не събудим хубавото, умно и толкова обичащо истината и своето семейство момиченце Янка... Което в този миг пътува натам, към оня другия, нармалния, хубавия, да, ОНЯ свят...
Нани на, нани на...
ДИМО РАЙКОВ
Париж, на брега на Сена, досами Английския мост - Алфорвил
23 януари, една година от смъртта на мама

петък, 29 април 2011 г.

ИСТИНАТА ЗА БГ-ЕМИГРАЦИЯТА




Димо Райков описа задния двор на БГ емиграцията

„Кестени от Париж” покорява с 13 разказа

ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА

16.04.2011 В. МОНИТОР

Новата книга на Димо Райков „Кестени от Париж” (ИК „Хермес”) е от онези, които не оставят никого безразличен: те покоряват, разплакват и шокират с величието и падението на своите герои.
Това са българи, емигрирали в Париж, част от които са запазили човечността си, а други са допуснали себелюбието да превърне сърцето им в буца лед.
Интересни подробности за техните истории писателят ще разкаже на премиерата на книгата, която е на 19 април в столичната книжарница „Хеликон-България” от 18,30 часа.

Тринадесетте разказа проследяват съдбите на различни по произход и образование хора, тласнати от водовъртежа на съдбата в ситуации, където болката и сълзите ги обсебват. Както самият автор пояснява, това са пътешествия в задния двор на българската емиграция - там, където блестящ учител по френски от елитна софийска гимназия се налага да проси и спи под мостовете на Сена и където мургави клошари се бутат с настървение за „своето” място на тротоара.
Димо Райков обяснява, че това е книга за Париж, но и за България, и че той мечтае за една родина „без назначения „елит”, който вече 20 г. ограбва и обезсилва народа ни…”.
Това всъщност е мечтата му, провокирала го за написването на книгата.
Тя е едно от най-талантливите издания у нас напоследък и е създадена с рядко срещана покъртителност, като особено въздействащ е последният разказ „Помен за мама”. В него могат да се разпознаят всички хора, привидно скромни, но вътрешно изпълнени с благородство, запазили своя духовен аристократизъм въпреки бедността и издевателската алчност на политиците.
Това е най-добрата творба на Димо Райков досега, чийто последни книги („Париж, моят Париж…”, „BG емигрант в Париж” и „55 тайни на Париж”) бяха преиздадени няколко пъти.
.

сряда, 6 април 2011 г.

ДИРЕКТНО - ИСТИНАТА ЗА МЪКАТА НА БГ-ЕМИГРАЦИЯТА - II

ПОКАНА ОТ ПАРИЖ ЗА ПРЕМИЕРА НА КНИГА В БЪЛГАРИЯ

КЪМ МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ И КЪМ ТЕХНИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ, А И КЪМ ВСИЧКИ, КОИТО УВАЖАВАТ СЛОВОТО

ПРИЯТЕЛИ,

Каня ви сърдечно на представянията в България на моята книга с разкази КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ. Възможността да се срещнем наяве ме радва и изпълва с добро усещане. Защото в този иначе вълчи свят чувството, че принадлежиш на една макар и малка, но затова пък толкова топла общност от съмишленици е уникално и незаменимо - нещо, което аз го усещам чрез вашата реакция на моите материали от блога ми, а и,надявам се, вече и на разказите от новата ми книга.

Затова – заповядайте! Не, разбира се, анонимно, а живо и тръпно – като истински приятели, нали?

Ето и датите, на които имаме възможността да бъдем заедно, благодарение на моя издател Стойо Вартоломеев, а и на шефа на ХЕЛИКОН Данчо Панайотов. Думите на управителя на ИК ХЕРМЕС в едно кратко, но удивително прочувствено писмо ми дадоха нужната глътка кураж в един много труден за мен и семейството ми момент тук, в Париж.

Думи, които говорят, според мен, разбира се, повече от всичко за моята нова книга.

Сега ги предоставям и на вас. Ето ги:

Здравей приятелю!

Страхотна книга си написал! Много горещи кестени си извадил от Париж. Чак и аз се опарих от тях. И моята душа проплака. Особено в този великолепен разказ за нашите изстрадали български майки-мадони, за които животът беше само работа и дълг. Поздравявам те! Имаш пълната ми морална и издателска подкрепа. Надявам се до 3-4 месеца книгата да бъде издадена и направим представяне не само в България, но и в Париж. Продължавай да пишеш и да вярваш в доброто. Светът е оцелял, защото вярата е свещена и доброто винаги е възкръсвало. И побеждавало, колкото и странно да звучи това за този съвременен абсурден свят! Продължавай да пишеш!
Стойо Вартоломеев”

След подобни думи не са нужни нито рецензии, нито реклама,нали?

А ето и информацията за моите преставяния, която взех от сайта на ИК ХЕРМЕС:

14 април – „Кестени от Париж“ на Димо Райков в Стара Загора, 18.00 ч.- кнжарница ХЕРМЕС

15 април - „Кестени от Париж“ на Димо Райков в Пловдив – книжарница ХЕРМЕС- Централ, 18.00 ч.

19 април - „Кестени от Париж“ на Димо Райков в книжарница „ХЕЛИКОН – България“/фоайето на стария хотел „България”, на ъгъла до бившия мавзолей/, от 18.30 ч.

22 април - "Час за автограф" на Димо Райков в книжарница Хеликон - Бургас, от 17.00 ч.

Още веднъж – чакам ви!

Доскоро!

4 април,2011г.

Париж, Димо Райков

понеделник, 4 април 2011 г.

ИСТИНАТА ЗА МЪКАТА НА БГ-ЕМИГРАЦИЯТА

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

/ откъс от книгата /

Това са разкази-откъслеци от живота на българските емигранти в Париж, те са своеобразно продължение на предишната ми книга BG емигрант в Париж”, а и на всички останали мои книги, където винаги герой е Негово величество Малкият човек.

Чрез тези тринадесет разказа аз продължавам „пътешествието” си в света на задния двор на българската емиграция – там, където преобладава сумракът, там, където болката и сълзите са доста, доста повече от светлината на деня.

И все пак светлина има. Макар и съвсем оскъдна, макар и често пъти неуловима за обикновеното човешко око, да, светлина все пак има…

И тя идва преди всичко от сърцата на моите герои – от сърцата на тези на пръв поглед смачкани от злочестата си съдба несретници.

Светлината идва от простия факт, че те, измъчените в неистовите си усилия да оцелеят и да се вградят в богатото френско общество нашенци, често ca принуждавани да правят неща, на които може би никога не са и предполагали, че са способни. И все пак те са съумели да съхранят у себе си най-важното – способността да бъдеш чувствителен, да проявиш, когато ти самият си в немилост, милост към ближния, да запазиш поне частица от сърцето си пулсираща, а не скована от лед…

Е, разбира се, не всички те са устояли на превратностите на трудната емигрантска съдба, но все пак и тези, които са съумели да запазят човешкото в себе си са достатъчни за уважението ми на писател, а и на техен колега-емигрант.

Тези разкази-вопли са моят опит да надникна там, в подземията на оня, другия Париж, в бездната на прочутото метро, в ледената красота на иначе вълшебната гора на Венсен, където спят, трудят се, дишат, пеят и … плачат те, българските емигранти, прокудени от мащехата-родина…

„Кестени от Париж” е книга за болката, за усещането за милосърдие, за умението да се докоснеш до чуждата мъка и радост.

Това е книга за Париж, но и книгa за България. Това е болка за Париж, но и болка за България, това е мечта за Париж, но и мечта за България.

Мечта за оная другата България, България на солидарността и на простата човешка радост, че живееш, че дишаш, че се радваш на късчето живот, дарено ти от Бога, и то не сам, а с общност от съмишленици-хора с чувствителност и усещане за състрадание към ближния.

България без назначения „елит”, който вече двадесет години ограбва и обезсилва народа ни, „елит”, алчен и лишен от капчица състрадание, който върши геноцид спрямо родителите си и хората в затруднено положение, поддържайки ги в едно постоянно състояние на „контролирана бедност” , „затягане на колана” и обещания за живот „утре, утре, утре” , тоест никога… - това всъщност е и моята мечта, заради която написах и тази книга.

Да, мечта за оная другата България, заради която напуснахме родината си и гробовете на близките си и която, дай Боже, някога да я усетим наяве, а не само във въображението и в лепкавите си емигрантски сънища…

П.П. Вече бях привършил по-голямата част от книгата, когато съвсем случайно прочетох в интернет, че 2010 година била обявена от Европейския съюз за година на бедността, тоест на … моите герои.

Година на бедността… Значи година на бедните…

Сигурен съм, че в моята страна малцина го знаят това, макар че имаме и евродепутати, макар че сме членове на Европейския съюз – да, за някои в България няма мизерия, нищо че всички проучвания и анкети са категорични – ние сме най-бедните в Европа, с обидни и изумителни в цифровото си изражение заплати и пенсии…

Стана ми весело, но и малко тъжничко – колко ли мои колеги щяха да хапнат парче от баницата, колко ли проекти щяха те да осъществят, използвайки конюнктурата на тази Година на бедността? И то така, че тъкмо бедните, тези, за които всъщност е предназначено това, да не разберат и да не усетят нищо. Докато моя милост отново, както и при останалите ми „парижки” книги, щеше да се храни само от интуицията и от сърцето си.

Всъщност кой какъвто късмет има, нали!

А и съществува ли нещо по-хубаво и искрено на този грешен свят от онова, което сътворява сърцето?

23 август, 2010 г.

Париж


четвъртък, 31 март 2011 г.

ДИРЕКТНО - ЕДИН БГ-МИНЬОР НА ВЪРХА НА АЙФЕЛОВАТА КУЛА

Мечтата, неосъществимата мечта на татко, тоест миньора Петко Димов Райков, сега пенсионер, да види Париж вече е осъществена.

Чудото, да, чудото стана! Татко е на върха на Айфеловата кула. И Париж е под него… В асансьора към върха на кулата татко не е уплашен. Напротив, като голямо дете излъчва любопитство, целият е сякаш един такъв омекотен… И наляво и надясно казва може би единствената дума, която знае на френски – бонжур! Бонжур, бонжур… Хората наоколо и те – бонжур, бонжур… Вълшебната думичка, изречена с усмивка, да, непременно с усмивка…

Гледам любимото лице. И си мисля - от това татково гостуване разбрах, че всичките тези приказки за някаква генна предопределеност, за това, че „роденият да пълзи, цял живот ще пълзи” и тем подобни неща не струват пукната пара и биват разбити на пух и прах. Стига само човек внимателно да наблюдава хора като моя татко. Той, беднякът, сиракът, роденият поради капризите на съдбата в едно нищо и никакво селце там, в онази почти неизвестна за европееца планина Странджа, намираща се половината в България, половината – в Турция, живял до 81 години в тотална, контролирана мизерия, все в очакването на оня, мечтания ден „утре”, който, разбира се, никога така и не идва на онези географски прокълнати ширини, сега, изведнъж, попаднал в нормални условия на живот, при нормални взаимоотношения между нормални хора, се оказва, че е може би по-нормален и от най-нормалните французи… Няма е вече прежната нервност и изпитост на лицето му, няма го страхът в очите му… Един нормален, възрастен мъж…

Случи се така, че в един от дните на татковото посещение в Париж се озовахме двамата на едно соаре, тоест почерпка-коктейл. В интерес на истината татко се дърпаше, къде ще те излагам, синко, иди и си свърши работата, а пък аз ще те почакам отвън… Милият… какво ти отвън? Та студът не се търпеше, макар и в Париж… И, разбира се, татко се озова вътре, там, при шикозните, там, при нормалните хора…И поведението на татко бе такова, че когато накрая се разотивахме, при нас дойде един от организаторите, който ме познаваше и ме попита: „Мосю Райков, кой е господинът с Вас? Аз бих искал да се запозная с него. За първи път в своя живот виждам такова интелигентно излъчване, непосредствено, деликатно, абе, френско, но френско от ония времена, които и ние, потомствените французи, вече отдавна позабравихме…”

Невероятно, но факт, нали? Какво показва всичко това? Не толкова, че теорията на онези за генното начало е най-съществена, а това, че грях носят тези, които са поставили в условия на бедност, унизителна и тотална, хора като татко. А такива са доста от нас, българите. Доста ли? И какво излиза? Че ако татко бе живял в условията на съществуване на французите, например, той би имал съвсем друга съдба, той би станал друг и би дал съвсем друго на своята страна… И кой е виновен за това? Кой в България предопределя вече векове кой да бъде „европеец” и кой слуга? И по какъв критерий? Мисли, мисли, мисли… Защо тъкмо тук те ме връхлитат? Татко е на върха на Айфеловата кула… Виждам, че сълзи се търкулват по скулестото му лице. Нищо не го питам. И той нищо не ми казва. Просто – татко плаче… Там, на върха на Айфеловата кула. Мълчаливи, гъсти сълзи-вадички, които се оттичат по любимото лице… За какво ли може да плаче един възрастен, видял и патил мъж като татко? И то там, в Париж, на върха на Айфеловата кула, символа на свободния, на ОНЯ, нормалния свят… До който моите българи, а и татко само допреди дни, пътуваха но единствено възможния начин – чрез въображението си, лягаш, завиваш се през глава и… натам, натам…

Месецът свършва. И аз връщам татко в България. Пристигаме в градчето Малко Търново, в нашата Странджа планина. Мрачно, сиво, безнадеждно… Минават хора, тоест наши съграждани. Татко ги поздравява. Разбира се, не с „бонжур”, ами с еквивалента му на български – добър ден! - Добър ден, Добър ден… Мълчание. Поглеждам татко. И изтръпвам. Лицето на татко е придобило отново прежния си вид – изострено, с прежълтял оттенък по краищата… И оня страх в очите… Тръгвам си. Прегръщаме се – татко притиска глава към гърдите ми: – Диме, нали ще дойдеш пак. И тогава ще ме вземеш. Ама завинаги! Нали, Диме? Буцата ме задавя. Пътувам. Обратно за Париж. Заедно с буцата. И с въпросите – кой и защо открадна живота на татко? Кой и защо открадна и нашия живот? Да, пак въпросите… Самолетът се приземява. Изведнъж светлини, рояк светлини избухнаха пред очите ми. Да, светлините на Париж… Всъщност Градът на Светлината. И на…Айфеловата кула. Тоест, градът на …баща ми, нали? И на моите българи. Които просто се завиват презглава и тръгват. Да, натам, натам…

петък, 25 март 2011 г.

ДИРЕКТНО - НАЙ-ВЪЗРАСТНИЯТ БГ-ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ СТАНА НА 95 ГОДИНИ


ДУМИ НА БЛАГОДАРНОСТ КЪМ Г-Н РАФАЕЛ АЛМАЛЕХ ПО СЛУЧАЙ НЕГОВАТА 95-ГОДИШНИНА



Господи, не е за вярване – нашият бат Рафо, българският евреин с огромна-а-а и бездънна като океана доброта и с топло сърце, а не парче лед както на повечето българи, живеещи в Париж, днес навършва 95 години! Не един, не два, не петдесет, не седемдесет, а … цели 95 лазарника! Приятели, погледнете това обло, излъчващо толкова благост лице – нали нашият бат Рафо всъщност е едно голямо, все още ненаиграло се дете, което съдбата е предопределила да доживее до дълбоки старини, но същевременно в добро здраве, да не притеснява близки и познати, а да ги окуражава с присъствието си и добри думи и жестове към тях? Погледнете усмивката на този достолепен българин, който и макар живеещ в чужбина от толкова години не е забравил най-българското, онова, което все още ни крепи като нация и усещане – способността да състрадаваш на ближния, да споделяш неговото щастие, но и болка, да поемаш от чуждата тъга и да я превръщаш в радост от живота…Това днес го умеят малцина нашенци, и то в България, а бат Рафо го демонстрира не къде да е, а в Париж, този иначе чудесен град, в който обаче ние, българите, често изтръпваме от студа и лошотията на нашего брата бг-емигранта. Приятели, погледнете, да, погледнете бат Рафо – този посланик на доброто и сложете ръка на сърцето – нима има друг нашенец в Париж, който да е по-подходящ от него за олицетворение на българския абат Пиер-френския символ на живот в името на другия? Нима някой друг от нас в най-пълна степен би имал право да приеме за свои свещените думи:” Ако спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!” Думи, които съпътстват делата, добрите човешки дела, на господин Рафаел. Колко от нас винаги ще носят спомена за добрините, които той ни е вършил и върши, колко българчета ще си спомнят как в най-тежки за тях мигове,останали без подслон под мостовете на Сена, са прибирани от този чудесен човек. Когато веднъж го попитах, след като разбрах, че доста често някои от тези млади хора вместо благодарност са му отмъквали портфейла, защо продължава да върши това, нашият приятел ме погледна укорително:” Райков, че как ще оставя българче да нощува под моста, та хотелите тук са толкова скъпи, а и е опасно. Е, майната му на парите. Пък и аз вече се изхитрих – оставям само по двайсет евро в порфейла…” Да, така ми каза тогава бат Рафо. И се засмя – ситно, къдраво – едно голямо и добро дете… И като прекланяме днес, на върха на неговата 95-годишнина глава пред огромното топло и тръпнещо от любов към човека сърце на нашия бат Рафо, ние му пожелаваме здраве и късмет! Останалото той си го има в изобилие. А, и още нещо – Господи, как щях да забравя! Пожелаваме му от сърце никога, до сетния му дъх, да не секва неговата виталност, неговата жажда към радостта от живота, нещо, което ние, българите, независимо от възрастта ни, почти сме забравили и изгубили. Докато бат Рафо го пази това усещане винаги живо в себе си. Та представяте ли си – той, нашият мил приятел, това 95-годишно дете, да остане дори и за миг без най-хубавото, което е измислил Господ за мъжа? Да, жената…Която за бат Рафо е винаги красива, винаги стремеж и осмисляне на земното мъжко съществуване… Как само хубаво му викат жените на на г-н Рафаел – Рафи-и-и… Така меко, напевно, обещаващо… Затова – бъди ни жив и здрав, бат Рафи-и-и, да „илядиш”, както казва народът ни, за радост на еврейското семе, което те е родило, на българското – което те е създало и на френското – което те е приело и съхранило… Да, обичаме те,бат Рафи-и-и… Наздраве и сполай ти!


22 март 2011 г. Париж


От името на твоите приятели бг-емигранти в Париж – Димо Райков

четвъртък, 3 март 2011 г.

МИЛОСТ ЗА БАЩИТЕ НИ

ДУМИ НА АВТОРА
Днес е Трети март - нашият национален празник. С разказа–вопъл, публикуван по–долу, бих искал да поздравя останалите днес може би малцина българи, които все още са запазили своята българска чувствителност и въображение. Всъщност кога, ако не на такъв голям празник, ние, синовете и внуците, би трябвало да се сетим за тях, забравените и вече ненужните...


ПРЕДКОЛЕДНО ПОСЕЩЕНИЕ


Аз съм емигрант. И съм далече, много далече – чак в Париж. Татко е сам самичък в Малко Търново, да, там, на края на света, в планината Странджа, където по това време е царството на виелиците и студа.
Татко е сам, мама почина преди година. Татко е единственият мъж на нашата улица. Другите живи са вдовици.
След няколко часа настъпва Бъдни вечер.
Говорим с татко по телефона, обаждам му се през тридесетина минути…
Гласът отсреща е тъжен, леко продран от настинка, но и от… очакване. Обаче милият старец знае, че сега, часове преди Коледа, той ще бъде сам. Единствено със спомена за мама… И с мисълта за правнуците си…
Какво можех да направя в този момент аз, синът? Летището в Париж е в хаос, стотици спят по пода, а татко чака…
Обаждам се чрез Фейсбук на моя далечна роднина, съвсем млада жена, която ми е изпратила преди минути снимка от вчерашното тържество в читалището на Малко Търново. Там татко, пременен като дядо Коледа с костюмче, което му го купих от Париж, дава подаръци на децата на моето родно градче. Радост, усмивки…Татко също се усмихва, татко е щастлив…
И аз се подлъгвам – моля роднината да отдели няколко минутки, да го посети току пред Коледа, само едно „Здравей, дядо Петко!” да му каже. А на него по телефона му казвам да отскочи поне за минутка до съседката, единственото същество, с което той поддържа някаква връзка след смъртта на мама – тя му подаде нещо през оградата, той също на нея нещо…. Но как така, казва ми татко с почуда, че тя е сама жена, как така ще отида при нея, че нали след това цялото градче ще ме оклюкари. А и на нея сигурно са дошли децата й от Бургас, как така чужд човек, и то неканен, ще й ходи на гости…
Да, няма начин – остава само телефонът. Затова и пак звъня…
Този път, само няколко часа преди идването на Коледа, гласът на татко е задъхан от … вълнение.
- Диме, знаеш ли, имам гост!
И как само го каза това „Имам гост!” татко? Така-а-а, с радост, ама игрива, събудена за живот тръпка в гласа…- имам гост…
Оказа се, че мой учител, днес също старец на повече от осемдесет години, го посетил.
Е, това ако не е знак от Бога, рекох си, зарадвах се, стана ми хубаво, честитих на учителя празниците, благодарих му за жеста, че малко ли е това, в края на краищата и той е възрастен, и вместо да седи на топло при жена си, бе дошъл да види един самотен човек.
И както му говорех аз на моя учител по телефона от Париж, така и не усетих как гласът ми сам самичък поде:
- Учителю, за мен Вие винаги сте били пример, един хубав и добър човек, и добър,ама много добър преподавател, толкова неща научих от Вас…
Гласът отсреща онемя, само леко припукване в телефонната слушалка показваше, че все пак линията не се е закрила…
По някое време тишината се набразди:
- Райков / Той, учителят, винаги така се обръщаше към нас, на фамилно име, от уважение, разбира се,да, така – Райков…, и все на „Вие”…/, благодаря Ви! Вашите думи за мен ще бъдат най-хубавият подарък за Коледа…
Да, на мен също хубаво ми стана, защо да крия, та малко ли е това в днешно време, ето, онази, роднината, която бях помолил и на чиито деца татко бе доставил толкова радост като дядо Коледа, не откликна на молбата ми, но затова пък моят стар учител сякаш бе пратен от Господа…
И поуспокоен, какво ти поуспокоен, направо окрилен, поел някаква заразяваща по телефона топлина, аз затворих телефона. Предвидливо изчаках час-два, нека да си поговорят, нека …
Звъннах.
- Как е, тате?
Татко мълчеше. Стреснах се.
- Ами, как …- гласът му, този толкова познат татков глас, сега отново бе помръкнал.
- Ами той, учителят, знаеш ли защо бе дошъл?
Нещо ме бодна в сърцето.
- Ами, искаше ми двайсет лева, нямал пари, пенсията му e учителска, има няма стотина и нещо лева, абе той взима колкото жена…
„Взима колкото жена” – защо ли тези думи се вбиха в мен?
Татко продължаваше:
- Не му дадох, знаеш,че и аз нямам, след няколко дни е годината на майка ти, трябва да купя това-онова, ще трябват пари и за помена в ресторанта. Пък всичко е толкова скъпо… Сега отиде у друг съсед да моли… Лоша работа, синко, той все ходи, събира желязо, хартия, иначе не могат да изкарат месеца…Е, не го изпратих без нищо, посъбрах орехи, някоя ябълчица, някой компот… Ама пари не му дадох, пари и аз нямам…
Нещо се надигна в гърдите ми.
Моят учител по рисуване… Та той беше хубав, висок, достолепен… И благ. А сега? Сега този 85 годишен човек бъркаше по кофите…
И бе дошъл при моя баща, при бащата на ученика си, да моли за банкнота… И то само часове преди Коледа…
И нахлуха в мен въпросите…
Кой и как допусна всичко това?
Кой и защо продължава да се гаври с тези почтени и достойни хора, учили на добро и любов към род и родина стотици, хиляди българчета?
И защо ние, учениците, така се отплащаме на … учителите си?
Може ли човек да си го помисли – учител да ходи срещу Коледа да бърка в кофите за боклук и да моли за банкнота друг старец, и то баща на негов ученик?
Изтръпнал, впервам очи в компютъра. Срещу мен бе изскочила снимка, ама голяма, хубава снимка от предколедна веселба на някаквo министерство. Масите са отрупани с всевъзможни лакомства, веселящите са заели пози на дансинга, от които ти премалява… Разкош, лукс, изобилие…
Господи, не вярвам на очите си, разтривам ги…
Всъщност колко "Българии" има в България...България на татко, на моя учител... България на ония, разплулите се и със сърцата-парчета лед...

И започват едни видения да танцуват пред погледа ми – опърпан старец рови в кофите, после пък тази картина се сменя от ухилени, преяли и почервенели от изпития алкохол мазни физиономии… Бащите…Децата…
И пак дочувам гласа на татко:
- Хайде, Диме, весело прекарване, целуни всички, най-много правнучката…
И заглъхва гласът на татко, заглъхва, заглъхва…
Да, идва Коледа, след нея и Нова година…
Малко ли е това? Коледа и Нова година.
Най-големите, най-хубавите празници.
Да, празници…
Наистина хубави празници. Човешки…
Човешки ли?...
Всъщност нима думичката „човещина” вирее днес на територията, наречена „България”?


Димо Райков,
Париж, 3 март 2011 г.