посвещавам на моята внучка Диянка,за да помни винаги,че "Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите" и че "Светът не свършва със старите,но не започва и с младите"...
Имало едно време там, далече, в самия крайчец на Източна Европа една малка, но много хубава планина в също малката страна България.
Тя се казвала Странджа. Била ниска, нямала високи върхове, но затова пък била обрасла с цели гердани от белокори букови дървета и широколистни дъбове.
Планината била пълна със светлина, идваща денем от силното слънце, вечер от ококорената луна и едрите като гроздове звезди. Имала Странджа и много игриви поточета, чистри рекички, начело с най-бистрата река на света – Велека. Имала планината естествено и много, много-о-о рибки – кленове, мренки и пъстърва, които плували волно във водата сред отблясъците на силното слънце.
Хубава била планината, но животът в нея бил много труден. Хората, които живеели тук, били бедни, едва свързвали двата края с непосилна работа по малките нивички покрай рекичките, наречени лъки. Имало и богати хора, но те били много, много малко. Те се наричали чорбаджии.
Един от тези богаташи бил съсед по нива на бащата на Янка. Чорбаджията все се карал с татко й, все го нагрубявал и подигравал заради бедността му.
Янка била красиво и много умно дете, обичала да играе с приятелчетата си, но и слушала много родителите си и по-големите си братя и сестри.
Малкото момиченце знаело, че за да има на масата хляб, трябва и то да помага на своето семейство, разбира се, според силите си. Затова и то бързо бързо оставяло игрите, поглеждало със завист към другите деца, които продължавали да скачат и да се гонят на улицата и тръгвала с татко си към нивата. Ох, как само й се играело на Янка, но нямало начин да продължи чудната игра, нямало...
Тяхната нива, както вече казахме, била малка, но затова пък раждала най-вкусните картофи, домати, пипер... Янка обожавала обаче най-много мъничките тънкокори дини и жълтите, ама толкова жълтите пъпеши, наричани в планината „карпузи“ и „кауни“. Разбира се, хубавото момиченце харесвало и още куп други зеленчуци и плодове, от които майка им Златка приготвяла чудни гозби, пеейки им любимата песен – „Зеленчуци, който не яде, той голям не ще да порасте...“
О, хубавото момиченце Янка най-много обичало вечерните часове. Тогава цялото семейство – татко, мама и петте им деца – братята Никола и Желязко, сестрите Станка и Бърза, заедно с Янка, сядали около кръглата трикрака маса, наречена софра, направо върху постелята на пръстения под. Всички се прекръствали, поглеждайки към иконата на Света Богородица на стената, баща им притискал дъхавата пита към себе си, разчупвал я, като винаги давал първото парче на най-малкия член на фамилията, тоест на момиченцето Янка.
- Благодаря, тате – казвала тихичко малката красавица и изчаквала чинно и останалите да поемат от бащината ръка къшея хляб.
И се започвало едно ядене! Ех, колко вкусна била вечерята, сготвена от мама Златка. Та как няма да е вкусна, след като цял ден всички били работели до премала и сега имали пълното право да хапнат, да поемат от силата на храната, за да могат утре пак да тръгнат към нивата.
След вечерята Янка помагала на майка си, заедно със сестрите си Станка и Бърза - да измият чиниите, да подредят торбите на татко и братята й за утрешния ден... После лягала.
И тогава хубавото момиченце било най-щастливо. Тези няколко мига преди то да затвори морно клепачи, били най-чаканите късове време. Тогава Янка тръгвала да пътува. Тя напускала в съня си своята планина, този хубав, но затворен свят. Качвала се на каручката на дядо си и пътувала, пътувала...
Натам, към оня, другия, непознатия, но може би и затова толкова хубав свят оттатък планината...
Към оня по-добър, по-справедлив свят, където нямало лоши хора, където всички се обичали и били добри и усмихнати...
На сутринта Янка отново тръгвала с татко си към... нивата.
И всичко това – работата на нивата, после сънят и минутите в него на „онова“ пътуване, се повтаряло всеки ден и нощ. Работа, малко игри, бедничка, но вкусна вечеря и пътуване. Да, онова най-хубаво и най-приятно пътуване...
Веднъж обаче съседът им по нива, този най-богат човек в тяхното село, прекалил с обидите си към нейния баща. Бил много лош този техен богат съселянин. Много надменен, гледал така отвисоко към слабичкия и хрисим неин татко.
Момиченцето още било съвсем малко, нямало и пет годинки, но все пак разбирало, че този лош човек искал да вземе от баща й малката им нива.И как ли не го увещавал. Но татко й бил непреклонен. И бил прав. Защото с какво щял иначе да храни многобройната си челяд?
Бил топъл, ама много топъл летен ден. Душата на Янка пеела. Колко е хубава планината в такива дни! Ето, въздухът е пълен с ята от мушици, слънчеви зайчета играят като пощурели по тъмнозелените листа на буките и дъбовете... Да, колко бе хубава в подобни мигове нейната планина Странджа...
И тогава момиченцето чуло гръмогласния глас на съседа им богаташ.
Янка стресната видяла как той бил хванал в стоманената си прегръдка слабичкия й баща, как стискал гърлото му и любимият човек вече започвал да прохърква.
– Тате-е-е – изпищяла с всички сили Янка.
Оня се сепнал.
Баща й успял да се отскубне. Но само за миг.Защото оня бил охранен, едър като бик. И след секунда пак стиснал в огромните си лапи бедния човечец.
Янка гледала онемяла. Тя не можела да разбере какво всъщност бил направил баща й, та този човек така лошо се отнасял към него. Но тя била много малка и не знаела какво да прави, освен да плаче и да кърши пръсти.
Видяла като в просъница как любимият й човек вече започнал да проритва, така правело прасето, когато го колели...
И в последния миг, изглежда със сетни върховни сили баща й направил невероятно усилие и след секунда големият и лош човек, който не спирал да се хили гръмогласно, извикал.
Бил силен, болен вик. И после богаташът се строполил на земята.
Баща й, цял треперещ като буков лист и вече посинял, едва едва поемал въздух, държейки в ръце... окървавено джобно ножче... Което помогнало на добрия човек да спаси живота си. Но в това свое усилие той наранил смъртоносно богатия и лош човек, който починал.
И така започнали мъките на хубавото и щастливо до този миг момиченце Янка.
Баща й бил в затвора в големия град Бургас, който се намирал отвъд планината, а у тях през вечер идвали конни стражари от градчето Малко Търново. Без дори и да попитат уплашената й майка, те вземали Янка и тръгвали за околийския полицейски участък, който се намирал на цели десет километра от тяхното село Стоилово.
Не я питали мустакатите мъже в униформа нито дали е яла, дали е спала. По всяко време на денонощието идвали, удряли с приклади и шашки по схлупената врата на малката им къщичка. И тръгвали – те, стражарите, охранените едри мъжаги, възседнали също охранени едри коне...
А пред тях – почти голо, босо, в студ, дъжд и пек, подтичвало петгодишното момиченце Янка...
Камшиците плющели, оставяли кървави дири върху немощното телце.
- Бързай, бързай, кучко, че началникът ни чака!И ти трябва да кажеш истината! А истината е една, само една, чуваш ли? Баща ти нарочно е наръгал чорбаджията. Без причина, това е убийство. Баща ти, паленце, е убиец! И ти като единствен свидетел можеш да изкараш истината на бял свят.
- Ама истината, чичковци, е, че татко вече умираше, ей такава пяна бе изскочила от устата му...
– Млък, кучко – плющели камшиците. Не им отървало на стражарите това, което казвало детето. Заповедта на началника била категорична: “Това дете е единственият свидетел и само чрез него можем да осъдим този дрипльо, баща й, който си позволи да вдигне ръка срещу най-влиятелния човек в селцето Стоилово, а и в околността. Ще правим, ще струваме, но този негодник трябва да бъде осъден и то до живот, това трябва да служи за наздание на всички останали селяни, които трябва много да мислят, преди да вдигнат ръка на чорбаджия!“
Строг бил началникът, суров, а те, стражарите, се изпотили – колко пъти вече вдигали посреднощ това момиченце, колко бой то било яло, а резултат - никакъв...
Никакъв резултат нямало и когато след година мъчения завели Янка в окръжния град Бургас.
Ех, какъв голям град, колко хубаво миришел той, особено този дъх на прегорял слънчоглед, който идвал от фабриката за олио... И тези толкова красиви градски хора, така хубаво облечени – все едно от друг свят били...
И сред тях то – момиченцето Янка, в чистичко спретнато „гонелче“, шаячена връхна дреха от Странджа, разбира се, взета назаем от по-заможни съседи, е, големичка била дрехата, ама нова новеничка... Защото това било закон, когато се явяваш пред съда, трябва да бъдеш чист и спретнат.
Господи, каква съдба – на пет-шестгодишна възраст да те изправят пред съда...
И срещу теб да се нахвърля един от най-добрите адвокати на Бургас...
Как само я въртял той с въпроси – ту оттук, ту оттам... Само и само да се обърка, да каже, че баща й е виновен...
Едно заседание, второ, трето... По-голямата й сестра Бърза, тогава слугинче в заможно семейство в Бургас, едва издържала и още по средата на първото заседание си тръгнала разлюляна и разплакана...
И Янка искала, о, как искало хубавото момиченце и то да тръгне след Бързето, да се махне от тези лоши хора тук, но нямало начин.
И тя останала пак сама. Съвсем, съвсем сама...
Едно петгодишно дете срещу стадо от вълци...
Момиченцето, хубаво като картинка, само повтаряло – видях това, това и това, тоест истината.
Докато накрая я оставили.
Тогава в смълчаната зала се чул гласът на адвоката, този най-добър адвокат на Бургас:
– Ей, браво, момиче, че ти си по-голям адвокат и от мен! Браво, спаси сама своя баща! Само една твоя нерешителна дума и баща ти щеше да гние до края на живота си в затвора, а сега вече е свободен – и той, високият и строг мъж, я погалил по главата.
Янка победила, победила истината. Баща й бил освободен.Честта на семейството й била спасена.
И Янка се прибрала на село. Където я чакало многолюдното й семейство. И топлата дъхава бобена яхния със ситно нарязания магданоз... И ония мигове преди да дайде сънят – да, ония мигове на онова пътуване...
Янка победила! Но с цената на какво?
Е, тогава хубавото момиченце не си задавало подобен въпрос.
То просто било много, много уморено, но щастливо. Защото успяло да победи не само лошите хора, но то било победило и страха в себе си.
И така още на пет-шест години Янка разбрала една от тайните на нашия човешки живот.
Когато човек говори и отстоява истината, рано или късно, то тя ще възтържествува. Дори и с цената на това, че след време всичко преживяно ще направи така, че сърцето ти изведнъж да се пукне.
Но това щяло да стане след много години, а сега Янка гледала майчиното благо лице, очите на своите батковци и на сестра си Станка и една топлина, толкова тръпчива и толкова отмаляваща я обезсилвала, докато накрая я накарала да притвори клепачи.
И заспало хубавото момичнце Янка – там, при спасеното от нея нейно семейство... Спало детето дълбоко и праведно...
И така свършва и нашата приказка, с щастлив и поучителен край, нали?
Но тихо, тихо... Да не събудим хубавото, умно и толкова обичащо истината и своето семейство момиченце Янка... Което в този миг пътува натам, към оня другия, нармалния, хубавия, да, ОНЯ свят...
Нани на, нани на...
ДИМО РАЙКОВ
Париж, на брега на Сена, досами Английския мост - Алфорвил
23 януари, една година от смъртта на мама
