БЪЛГАРСКИ ИЗБОРИ В ПАРИЖ

Как така един писател ще изтърве подобен шанс – да види с очите си и усети със сърцето си нещо такова неземно – български избори в … Париж?!? А и аз самият никога до този момент не бях изтървавал такава гледка в България, та сега ли, при този шанс, да пренебрегна възможността, която съдбата ми даваше?
И ето ме на път към българското посолство.
Излизам от метрото, поглеждам – да, това е най-вълшебната гледка – Айфеловата кула – ах, красавицата на света…
А пък от тук, от това място, долния десен край на моста „Алма”, най-добре се вижда това прекрасно божие, а всъщност човешко творение, от тук и най-добре може да се направи снимка, затова и обикновено наоколо има много туристи с щракащи фотоапарати…
Но този път, освен обичайната глъч, чух и нещо толкова познато – да, нашенска реч, ама чисто нашенска, е, от оная, уличната, но все пак…
Някакъв млад мъж, иначе спретнато облечен, но с нескрита лукавост в погледа, веднага я усетих и потръпнах, говореше по телефона си. И то на висок глас, а това, тук, във Франция, е белег на ниска култура. Още от съвсем малки в училище децата ги учат да не повишават глас. Затова и чуеш ли някой да говори високо, я в метрото, я на улицата, трябва да знаеш – или е българин, или руснак, или сърбин, абе, нашенец…
- Виж сега, човекът е съгласен, няма да имат проблеми, казва, те ще гласуват за когото трябва, иначе той щял да уреди всичко останало, знаел как да ги залъже – някой проект, а и помощи щял да им уреди… Обаче казва ония 500 хиляди трябва да ги преведеш най-късно до ... И още нещо, той не е съгласен процентът за него да е петстотин лева, ама и аз ти казах, че това е подигравка за такъв човек, най-малко иска 5000… И пак ти повтарям, ония, петстотинте хиляди най-късно до …
Бях почти онемял – къде всъщност се намирах?
Разтърках очи – да, мостът „Алма” си бе тук, ето я и отсреща и нея, Айфеловата кула, моята красавица…
Да, намирах се в Париж, на едно от най-магическите места в света, а не в някое забутано българско селце…
Изтръпнах – целият треперех вече.
Е, това ли ще донесем от България тук?
С това ли ще шашнем, както често се каним, Европа?
И защо се сърдим, когато ни гледат със съжаление, примесено с подозрение, щом кажем, че сме българи?
И как, и откъде се пръкна този нашенец – и то тъкмо тук, на моста „Алма” в центъра на Париж, в центъра на света? И защо ли?
Пред посолството се виеше огромна опашка. Изглежда днес беше ден за изненади за мен. Защото това наистина не го бях очаквал – такъв интерес, и то от хора, повечето от които бяха дошли тук, прогонени тъкмо от тези, за които днес бяха дошли да гласуват…
Имаше доста съвсем млади хора. Взех да подпитвам, да ги провокирам, разбира се, лекичко, какво да се прави, професия, пък и любопитство – та не е ли интересно – да разбереш, да усетиш как един българин гласува в чужбина, и то не къде да е, а в … Париж!
Отговорите на младежите ме смръзнаха повече и от „срещата” с оня нашенец на моста – все едно слушах политиците от прехода, все едно гледах техните безизразни физиономии, които ми втръснаха цели двадесет и повече години…
И пак, рискувайки да си навлека нечий гняв, провокирам, търся дори един жест на нервност, на животец… Уви! Равно, безизразно. И хладно, ама толкова студено…
- Гласувам за бъдещето си…- „престраши” се едно момче.
- За кое бъдеще – не се предавам аз – виждате ли в някого от кандидатите за вашия глас човек, който би могъл да ви представлява, да се бори за вас по един или друг начин?
Момчето, а и тези около него, ме гледат – уморено, леко раздразнено вече…
Ясно – стига толкова.
А опашката, иначе голяма, непрекъснато се обновява с нови хора, и то повечето млади, но защо ли умората в очите на чакащите досега я съзирам и в очите на идващите на тяхното място?
Тръгвам си.
Някак си унило се развява, по-скоро опитва се да помръдва, омърлушеният национален трибагреник, под него някаква почти безизразна реклама-пано на Несебър като морски център…
А опашката – също безизразна, сякаш върви по команда…
И нито дума помежду чакащите един до друг, нито усмивка, нито жест…
Ами това е.
А, щях да забравя. Съзрях и едно куче – самотно, без стопанин…
И тук вече се вледених. Защото в Париж един от най-стриктно изпълняващите се закони е този, според който животно не може да бъде оставено само по улиците. И глобите са жестоки, стига се и до затвор.
Да, за животните в Париж има закон, който ги закриля.
Но за хората няма. Особено пък за българите… Които в този миг продължаваха да чакат на опашката – един до друг физически, но толкова далеч вътрешно…
И тази взаимна подозрителност… У-у-уф, студено, студено, студено. Да, три пъти студено…
Тръгвам към входа на метро номер 9, до паметника на принцеса Даяна.
И пак чувам оня глас, какво ли прави още тук този млад мъж:
- Значи така, парите … Чуваш ли, парите?
Не зная дали оня чуваше, но аз не само чувах, но и оглушавах…
И в пристъп на болка очите ми инстинктивно потърсиха… кого, мислите?
Да, познахте, очите ми потърсиха нея, най-голямата красавица на света – Айфеловата кула…
Да, кой каквото и да си казва, красива е кулата, абе какво красива, направо приказна.
Наистина, спор в това няма, няма…

23 октомври 2011 г.
Париж
ДИМО РАЙКОВ

П.П. Когато привършвах този материал, ми попадна един коментар във в. ”Сега”, който си позволявам да препубликувам тук:

"Мен хич не ме боли за тез, дето са вечно във властта. Нито пък ме боли за кукловодите им, дето ще си платят за заменките. Боли ме, че това се случва и се повтаря! За такива дела има поправителен труд! А тук това... се превърна в стил на живот:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И още няколко мнения от форума на в. „24 часа” по повод думите на властниците, че всичко в България е супер, че сме били по-добре от Гърция...

Петък, 28-ми Октомври 2011
Mnenie: Гърците ядоха, пиха и се веселиха, и ще продължат да го правят, защото хората на Гърция са най важни от всичко останало. Българите ще продължават да напускат страната за да си търсят препитание в чужбина, защото в България няма кой да помисли за народа и особено за децата на България. Учителки, Сестри, Счетоводителки, Интелектуалци ще продължават да обслужват гръцките баби, защото бабите имат достатъчно пари да плащат на гледачите си, а ние българите нямаме, защото сме отличниците на Европа по финансова дисциплина
без значение: Мразя всички ,които унижават тоя иначе толкова горд народ!Самодоволни,тъпи копелета,дано и вашите домове запустеят като нашите.Да,наистина,не всички могат да гледат как се мъчат децата им в мизерията,как слугуват за жълти стотинки на такива като теб,или по-зле-на вашите деца.Затова сме избягали,затова слугуваме далече от България.И съвсем не сме горди от това,и мен лично много ме боли от коментари като долните.Всеки е прав за себе си,за това-до каква степен е обезверен и отчаян.И не мисля,че това някога ще свърши.Елин Пелин беше казал „Дяволът е отворил в душите им бакалница и търгува там с доброто и злото“ПРОКЛЕТИ ДА СТЕ!!!!!!!
Петък, 28-ми Октомври 2011
със замразени заплати : на опасно ниско ниво нараства болестността и смъртността на населението ! ПО-ПРАВИЛНО Е ДА СЕ НАМАЛЯТ ВИСОКИТЕ ПРИХОДИ на някои ОТ ДИСПРОПОРЦИОНАЛНО ИЗЗЕМВАНЕ ПЕЧАЛБА И НЕСПРАВЕДЛИВО ПРЕРАЗПРЕДЕЛНИЕ КЪМ БОСОВЕ В ЧАСТНИЯ БИЗНЕС -ДА ИМА СПРАВЕДЛИВИ ТАРИФИ ЗА КВАЛИФИЦИРАН ТРУД,ДА НЕ СА РОБСКИ ,ДА СПРЕ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОЛИГАРСИ ОТ ЛИПСА НА регулиране и КОНТРОЛ . Нараства дела на смъртните случаи свързани с употреба на дрога,понякога след първата доза за зарибяването при веселбите ,явно -внезапна сърдечна смърт от аритмии,инфаркт ,инсулт навсякъде
Четвъртък, 27-ми Октомври 2011
bg: Това е истинска наглост и подигравка с България.Гърците които взимат 5 пъти по големи заплати от нас са в криза и ние трябва да им помагаме за да не намалеят пенсиите им от 1000 евро на 800.Това направо не е истина.И ние с нашите 200 евро заплати ще участваме в погасяването на дълга на гърците които и сега не си и помислят да се намалят заплатите.Европейците вероятни си казват:нера да помогнем на Гърция -те онези простаци в България могат и с 50 евро на месец да карат.Нямам нищо против гърците но бих ги разбрал само когато започнат да получават колкото нас и не могат да се оправят


Ами, това е,приятели! Някой ще каже – тъжно, безнадеждно. Аз ще добавя – и срамно, и нечестно спрямо … Париж, нали?
Обаче на кого му пука от моите думи? Идват следващите избори – хайде,народе, юруш!И така - до края на света, нали?

КОЙ ИСКА ДА ПОГРЕБВА КУЧЕТА В БЪЛГАРИЯ?

Нанизани като лястовици върху телефонни жици…

Напоследък съм шокиран – цялата привилегирована каста в моята родина се е запретнала да убеждава – народа, Европа, а и себе си – че в България е супер да се живее, че дори след няколко години ние сме щели да бъдем челна страна на континента?!?
Да се смееш ли, да плачеш ли?
Та как може на черното да се каже бяло, а на бялото – черно?
Изглежда може – щом страната, в която стават тези неща се нарича България.
Няма да коментирам цялата тази гнилоч, просто ще кажа, за кой ли път, че никога, никъде на друго място не съм срещал такава липса на солидарност, такава омраза към… себе си…
Защото как така, щом ти, по някаква линия на случайността, с цената на превит гръб и на предателства, си успял да се изкачиш временно, забележете, временно, по стъпалата на живота и веднага мислиш, че светът, това си ти! А той, светът, е толкова, ама толкова голям и дълбок, че изобщо не знае, не се сеща дори за теб, за твоята мъничка страна… Но това вече е друг въпрос.
Да се върнем на темата.
Никога не съм вярвал, че както е днес, така ще се напълни медийното пространство у нас с такъв "възторг", за да ни убеждава в нещо, което всеки ден, всеки миг го виждаме с очите си, разбира се, ако имаме очи, нали?
Наляво и надясно се тръби – супер сме, супер сме…
По форумите шестват дебили, назначени на тлъста заплата на държавната ясла, които, щом срещнат честно, изстрадано мнение, мигом надават вой – у-у-у, изменник, предател, като не ти е хубаво тук, махай се…
И изведнъж прочитам един пасаж от интервю с писател. О, ама какво стана в България с тези странни птици, още ли ги има? Художници, естрадни звезди пропищяха небосвода, че били зле, а те, писателите, просто си мълчаха. Мълчаха, мълчат и сега, всеки сам, отделно гледа да оцелява, да не е в грижа нито на държава, нито на семейство.
Мълчат българските писатели в този прокълнат за тях двадесет и първи век, мълчат и умират – кой от болест, кой се самоубил, кой…
И на никого не му пука – абе, кви са тези, бе, отперена работа…
Интервюто на журналистката Елена Коцева в „Блиц” с Янко Станоев е тъжно, но дълбоко…
Интервю-присъда над едно общество, над една власт, която вече повече от двадесет години е хванала в примка народа си…
На въпрос какво казва на дъщерите си,които живеят в чужбина от десетина години, Янко отговаря:
- Казвам им, че много се радвам, когато идват, но два пъти повече се радвам, когато си отиват. Защото това, което сме ние, нашето общество, щеше да убие децата ми.
Кратко, ясно, от сърце – да , от сърцето на един баща…
Какво е това – вик, крясък, спотаена болка? Или просто безнадеждност…
Не зная какво е точно. Но зная, усещам го цял – страшно е, противоестествено е – та как може баща да се радва на това, че децата му, неговата родна кръв, ще бъдат далече от него, че няма да ги вижда, че може би ще липсват и когато трябва някой в някой ден, който рано или късно, но непременно идва, да притвори очите му...
И кой, и защо е допуснал, а и допуска подобно противоестествено нещо?
Кой и защо?
А писателят продължава да говори и сърцето премалява, стискаш зъби…
Господи, какви са тези хора в тази малка, иначе толкова красива страна, наречена България, които са довели до такова състояние своите духовни чеда, своите първенци – писателите?
- На стари години разбрах колко сериозна е безработицата у нас. Оказва се, че аз сега искам да сека дърва, да подрязвам храсталаци, да погребвам кучета, изобщо каквото и да е да върша, но няма поръчки. Не знам каква работа може да си намери у нас човек на 67 години, който все още може да направи челна стойка. Не съм Лев Толстой, но ми се иска да се махна нанякъде, поне за 10 години. А не мога. Навремето не ме пускаха да пътувам, защото много дрънках, а сега сме свободни, ама виждаш ли пейките в градинките, навсякъде сме нанизани като лястовици върху телефонни жици. Свободни сме да пътуваме, ама нямаме пари. Никога българинът не е бил толкова беден. Той не може да отиде на Витоша. Затова пиша разкази, с които пътувам мислено. Къде ли не бях – в Африка, в Куба, в Русия, в Монголия. Сега ще пиша разказ за Сайгон и Валядолид. Хубаво е да си жив и да наблюдаваш собствения си живот. Хората трябва да гледат на себе си като на герои от някаква история. И тогава ще им е по-любопитно. Само по себе си да си жив, е такъв подарък на съдбата, че и най-окаяният клошар е по-щастлив и по за завиждане от покойния милиардер.
Да, той,писателят, представителят на съсловието на духовните първенци на всяка една нация, съвестта на всяко нормално общество, е доведен до такова състояние, че… дори и да иска „да погребва кучета”, няма кой да го наеме…
Ех, дами и господа, преяли и ояли се представители на тези пет процента от българския народ, които по ирония на съдбата днес сте богаташите на моята родина, нима нямате сърца, та дори и тези думи на българския писател не ви докосват? Как сте били възпитавани, какви песни ви е пяла майка ви, та толкова студени са станали сърцата ви? И нима мислите, че вие сте щастливците, че вие сте най-големите тарикати, които са прекарали и Господа? О, та може ли да бъде истински щастлив човек с парче лед в гърдите си вместо сърце? Рано или късно, сигурен съм, това ще го осъзнаете. Ще осъзнаете и думите на Янко:” И най-окаяният жив клошар е по-щастлив от мъртвия милиардер”… Всъщност вие, днешните хора на върха, на кой всъщност връх, нима не сте приживе мъртъвци?
Ще осъзнаете, и в това съм сигурен, но наистина много късно, и тези думи-проплак:
- Когато дъщерите ми си идват от чужбина, се радвам, но два пъти повече се радвам, когато си тръгват…
Ех, Българийо…


Димо Райков
Париж

П.П.
А, щях да забравя – днес, в последния четвъртък на октомври, така е всяка година, във Франция се празнува традиционният ден на новото Божоле – в хотели, бистра, кафенета са отворени буренца, бутилки… - затова, наздраве, Янко! И още веднъж ти благодаря за това твое интервю, което все пак ми даде куража, че има и хора, които все още не са изгубили човешкото в себе си. Наздраве!И нека да продължава онова, наше "на ужким" пътуване. Него,поне, никой не може да ни го отнеме - и преди, и сега, нали?

ЖЕЧКО ПОПОВ - ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО РИСУВАШЕ СЪС СЪРЦЕТО СИ ЛЕВСКИ

Добрите хора около нас - помним ли ги...


Днес цяла България е настръхнала - мило и драго се дава за ПОБЕДА! Всъщност за каква победа? На някакви си предопределени и отдавна ясни,дори и за слепеца, избори...
А пък аз се сетих за моя приятел Жечко. Жечко Попов - художникът, който най-добре рисуваше Левски. Който не само го рисуваше, но съпреживяваше и пренасяше чрез великолепните си картини посланията на Апостола към идните поколения.Не зная друг такъв пример на пълно сливане между творец и неговия обект на вдъхновение. За Жечко Левски бе радостта, но и отговорността от живота!Да бъдеш чист като Апостола, да носиш неговите завети за човещина, милосърдие и свободолюбие - това беше непосилен товар за един човек от двадесети век, но затова пък докосването да великия българин,макар и да му е коствало много, сигурен съм, е правило, а и прави и сега, там, Горе, Жечко щастлив от онова, което той като художник бе сторил. Там, Горе, далеч от кресливите и толкова преходни бездария днес,които пак са окупирали площадите...Които лъжат, манипулират обикновения смачкан и шашардисан народец. И това те,лъжците,го правят с очи безизразни и сърца, пълни с... омраза и безразличие към ближния. Сърца-парчета лед...
Поводът да напиша тези редове,макар че често се сещам за Жечко, бе случайно попаднал ми материал за него. И то в момент,когато се ядосвах от това, че един от кандидатите за президент разправяше наляво и надясно,че ние,българите,сме били в момента супер,че сме били по-добре и от французите... Материалът на журналиста Стефан Стефанов в "Блиц", топъл и човечен, ме разтърси - и пред очите ми се появиха Жечко и Апостолът... И двамата чисти, толкова чисти... Които никога не биха изрекли лъжа...
Препубликувах материала на Стефан Стефанов на своята страница във Фейсбук и от раз написах няколко разхвърляни, но от сърце думи. Ето ги и тях:

Жечко Попов беше великолепен художник, но чистотата и добротата му нямаха граници... За мен той е един от най-добрите хора, с които съм имал, благодарение на божията благословия, възможността да се срещна в своя живот - висок, достолепен, хубав... И това негово огромно и ...бистро сърце... У мен ще остане завинаги онази вълшебна картина, когато ми бяха на гости в Кюстендил преди много години - в центъра на магическия площад под Хисарлъка вървят те,двамата - Жечко и съпругата му Маргарита Петринска - млади, хубави, защо ли ми се струваха тогава като лебеди - може би защото за мен, момчето от крайграничното градче Малко Търново от далечната планина Странджа бе непосилна мечта да виждам честичко и да се докосвам до...лебеди - тези най-царствени и красиви птици... Вървяха те - едрият,леко прегърбен мъж с хубави мустаци и разрошена коса, до него,леко полюлявайси се, осъзнаваща своята иконна красота, "плуваше" Маргарита... Все едно някаква невероятна картина от Владимир Димитров-Майстора... А над тях синкавото до счупване небе на вълшебното градче Кюстендил и бухналата зеленина на Хисарлъка... Преди няколко години отидох на гробището на Горна баня, търсих часове Жечко, питах опърпани роми,те вдигаха рамене - огромно парче земя, къде ли е Жечко... И тогава видях небето,да, онова небе, което всъщност бе...да, онова,кюстендилското...И онази картина - Жечко и Маргарита... Колко са прави ония, които казват,че един човек е жив, докато е жив в паметта на близките,приятелите, докосналите се до него. Спи спокойно, Жечко, ти заслужаваш това...А аз, докато съм на този свят, ще пазя като нещо най-скъпо подарения ми от теб портрет на Левски и няколко други картички с неговия лик, рисуван от теб.. И,разбира се, онази картина от Кюстендил... С онова бистро до полуда небе, зеленината на Хисарлъка и двойката лебеди... Ех, Жечко...
П.П. Всъщност защо ние,българите, се сещаме за добрите хора около нас в оскъдни мигове. Защо времето ни като по правило минава в присъствието на бездарни, кресливи същества, които по нечия воля в момента са силните на деня?
Едно от нещата, които научих в Париж,където живея от няколко години, е да уважавам смъртта и възрастните хора. В най-хубавите предавания,в най-гледаното време се говори и се показват те, "сеньорите" на Франция, тоест възрастните люде.И какво уважение, какъв респект... А у нас - човекът е още на петдесет и по форумите надават глас -абе, пенсийо,ти ли ще ни учиш...
Да, разпокъсани мисли,невесели, но пък спонтанни. Породени от един спомен за един добър, много добър човек. Нека да е светла паметта му!
И още нещо - в Париж, в цяла Франция само след дни започва седмицата на "сеньорите", седмицата, в която цялата страна почита майките и бащите си. А ние,българите? Ние казваме, че те, нашите майки и бащи, живеят добре, супер - с петдесет евро пенсия...
Да, колко са ни нужни хора като Жечко и Апостола, нали?

ЕДНА ЕМИГРАНТСКА ИСТОРИЯ ЗА НАДМЕННОСТ И ЛИПСА НА ОБИЧ КЪМ...СЕБЕ СИ

„ПАРИЖАНИНЪТ” КИРКОР ОТ ПЛОВДИВ

Париж е пълен с арменци. Оказа се, че повечето от тях били родени тук, родителите им, дедите им са дошли в Париж след жестоките събития по онова време в Турция.
Аз обичам, откакто се помня, арменците. Като ученик в Бургас живеех в квартал, където всеки втори жител бе арменец, в един от моите романи – „Пансионът”, главен герой, покоряващ с добротата си, също е арменец – бат Гаро бръснарят… Господи, колко мъдър и светъл човек бе той…
В Париж срещнах много арменци на различна възраст. Повечето от тях вече почти не се различаваха от кореняците парижани-французи, е, естествено аз ги познавах веднага по характерните физически лицеви белези. И никой от тези добри хора лоша дума или жест не ми каза или показа.
В първата ми парижка книга – „Париж, моят Париж…”, която претърпя няколко издания и която продължава да се търси и да получавам за вея купища писма, един от главните герои бе прочутият певец Шарл Азнавур, който обграден от бодигардове, не само ми отдели време, но и ми позволи да бъда доста минути до него, един до друг, когато даваше автографи на новата си книга – разбира се, това бе знак на уважение не толкова към моя милост, колкото към моя народ… Всеки, който е бил в Париж и е потърсил контакт с личност от неговата величина, може да разбере думите ми и да оцени жеста на големия певец.
Единственият арменец, който ми причини болка в Париж, бе … българинът от Пловдив Киркор.
Близо до квартирата, в която живея, има един великолепен магазин – „Льоклер”, в него може да се намери, както казваме ние, българите, „от пиле мляко”. И то на цени по-ниски от нашите в България… да не говоря за непрекъснатите промоции, когато вземаш,например, един пакет супер бира, а ти дават и още един без пари…
Тогава търсехме с дъщеря ми хладилник. Понечихме да попитаме някой от работещите тук, а те бяха доста, за някаква информация. Но никой не се озова. Брей, викам си, толкова хваля французите, а те май са като нашите, все гледат да се скатават…
И се принудихме да спрем един от продавачите.
На баджа му пишеше „Киркор”.
- Арменец си, моето момче, нали? – попитах го.
Той ме погледна почти безизразно .
- Да, арменец съм. И то българин.
Значи ни бе чул как си говорим с дъщерята.
Едва не се хвърлих на врата му – ей, най-после да видя българин в тази върволица! Почти го прегърнах.
Той се отдръпна гнусливо.
Сега вече го поразгледах – бе иначе млад, съвсем млад човек.
Още от пръв поглед не ми хареса. Но имаше ли това някакво значение. Ние просто търсехме информация. В интерес на истината Киркор в началото прояви нещо като служебен интерес, но много бързо, разбрал какви сме, "поправи" поведението си - „ентусиазмът” му се изпари.
И той, или по-точно погледът му, стана един такъв, надменен, и много, много отвисоко… Ах, как, дори и сега, пишейки, изтръпвам от този поглед!
Тогава, макар и нов парижанин, вече знаех, много бързо отгатвах, когато французите „показваха”, че не ги интересуваш, тоест нямат желание за контакт с теб – извръщат се лекичко, ама съвсем лекичко, все едно, че ти не съществуваш…. Затова и веднага усетих отношението на Киркор към мен и дъщеря ми – да, ние бяхме българи, негови сънародници, тоест недостойни люде за вниманието му…
След време го виждам пак този „наш” Киркор.
Късмет, рекох си, та тъкмо тогава имахме нужда от едно устройство за телевизора, и какъв по-добър шанс – та нали Киркор работеше в отдела за продажба на елтехника.
Той беше с едно детенце и млада жена. Усетих веднага, че случайната ни среща му е неприятна. Но нямаше начин – ние вървяхме един срещу друг по кея на Сена и каквото и да правехме, трябваше да се срещнем почти очи в очи.
Но Киркор ме подмина като трамвай, и то български трамвай, от ония, нашенските, соцтрамваите…
Господи, никога не бях срещал подобна надменност. И парвенющина, и цинична демонстрация на „вижте ме мене, аз, вече парижанинът,не желая контакт с такива като вас, навлеци такива…”
Не можах да се сдържа. Избухнах – гледай го ти него, синковеца, когато успя да дойде тук, кога „наследи” най-лошото от французина...
Дъщеря ми ме дръпна – ама какво ти става, татко, та може ли така, не го ли виждаш колко е нещастен този. Но ти сам си си виновен, продължаваш да бъдеш спонтанен, продължаваш, щом видиш и чуеш българин, да скачаш, да се разлюляваш – о, сънародник... А виждаш как те „отряза” сега този.
Да, видях го.
Но защо?
Защо бе, Киркоре, момче младо, си така озлобено към своего брата българина, който малко по-късничко от теб е дошъл в Париж ? Как така бързо успя да станеш "парижанин"? И то какъв парижанин! Гледащ така-а-а, отвисоко, ама доста отгоре, от върха на Айфеловата кула бедните си съотечественици, които тепърва са поели вече почти извървяния от теб път към заветното „пофранцузване”. Пфу, каква дума, нали Киркоре?
Киркор, Киркор… Кир…Кир…кир….
Да, ето единственото положително нещо от тази наша среща – сетих за една позабравена думичка в моя речник, която толкова бе употребявана в казармата.
Лоша думичка -"кир", макар че за един писател никога няма такава, тъй като всяко слово е багра към палитрата, към инструментариума му.
Та, все пак ти благодаря, Киркоре от Пловдив. Благодаря за това, че ми „помогна” да се сетя за една рядка думичка в нашия разговорен език. Както и да намеря и в Париж точния еквивалент на мярката „единица за бг-надменност”, тоест „Киркор”...
Бях забравил за тази случка с Киркор.
Онзи ден се разхождах безцелно из квартала, това са редки мигове, в които човек наистина е сам с мислите си в този наш объркан и толкова забързан свят.
Мислех си за новината на деня – смъртта на Стив Джобс, този компютърен гений, чието име и дело ще останат в златния списък на хората, направили велики неща за човечеството. Мислех си колко понякога е несправедливо всичко – ето, гений, а си отива толкова рано, докато колко примитиви доживяват дълбоки старини, пръскайки злоба около себе си… Мислех си и за тази наша голяма илюзия, в която живеем, наречена Живот. Ето, милиардер, но парите не могат да победят болестта…
И изведнъж – о, позната физиономия! Да, забелязах го, макар и с крайчеца на погледа си, защото той, също познал ме, мигом се скри зад тясното прозорче.
Да, това наистина бе … Киркор. Киркор от Пловдив, Киркор от България… Надменният, студен Киркор, чийто стъклен поглед дни наред ме преследваше преди време.
Какво се оказа? Че той, младият мъж, който ме гледаше с присмех при онази наша среща в магазина, а и след това и на кея на Сена, всъщност обитава една, как да кажа, нищо и никаква квартирка – там, сврян, в крайния квартал, сред обитатели, които в голямата си част бяха по всяка вероятност клиенти на социалните служби… А пък аз си мислех, че щом е толкова надменен, сигурно е станал супер богаташ…
И ме проряза мисълта - имах толкова случайни или предварително уговорени срещи с арменци в Париж, родени и израсли във Франция,но никой от тях не ме обиди, докато този Киркор, роден и живял доста в България,се опита да ме унизи до кокъл. Възпитание, орис или просто проклятие...
Да, нашенски истории… Отиваш в големия град, криво-ляво се пооправяш, колкото да живееш що-годе сносно, и хоп – поглед отвисоко, студени очи, присмех към сънародниците, които също са тръгнали по твоя път, но по-късничко…
Та такива ми ти работи. А после – те, другите народи, са ни виновни, те готвят сценарии срещу нас, те ни мразят…
А ние? Ние, българите, обичаме ли се? Не, не да обичаме другия българин, а себе си?
Защото истината е една – човек, който унижава другия, той всъщност унижава себе си, той не обича себе си… А човек, който не обича себе си, как може да обича другия?
Великият Стив Джобс, преди да почине, казва – осъзнах, че в този живот нещото, което си заслужава, е да ПОМАГАШ НА ИЗПАДНАЛИТЕ В БЕДА! Всичко друго е от лукавого…
Да, Киркор, колко е просто всичко, нали, моето момче?
Просто ли?

П.П. Току-що,"мотаейки" се в интернет,разбрах,че в сайта "Chick-chat.org" участник във форума, по всяка вероятност млад човек - ALEXIA, на въпрос на сайта "Коя е последната хубава книга, която сте прочели?" отговаря,че е прочела моята книга "Кестени от Париж", която според нея е интересна и я препоръчва на останалите участници във форума. Е, на кой автор няма да му стане приятно от подобно нещо? В същото време ми се обади и жена ми - лекарят, при когото била на преглед, казал, че нещата не са сериозни... Стана ми хубаво, макар и днес в Париж да е доста студено. А като капак на всичко внучката ми, която преди дни навърши две годинки и чурулика непрестанно, ми каза нещо на френски, което така и не разбрах. Попитах я автоматично - как е на български? И останах втрещен - люлка,дядо! О, моята преводачка... Та как след всичко това няма да забравя Киркор?
Колко малко му трябва на човек! Да, колко малко...Особено пък на писателя, който и без това достатъчно се измъчва и саморазголва в текстовете си...Всъщност това и желая на моите читатели - усмивки, повече поводи за усмивки - днес,и това четох някъде, бил денят на усмивката. Хубаво, топло - ден на усмивката. А на Монмартър днес, утре и в неделя ще се "вихри" традиционният квартален празник на това своебразно "Сърце на Париж"...Карнавали,музика, гроздобер на единственото в света лозе в центъра на столица... С една дума - радост от живота Да, нещото,което ние,българите,май отдавна сме забравили. Или никога не сме усещали...

ДИМО РАЙКОВ
Париж

КАКВО ЗНАЧИ ДА СИ БГ-ПИСАТЕЛ В ПАРИЖ

ФРАНТЪТ


Цялото му същество – стойката, стегнатото му въпреки възрастта тяло, облеклото, о, как ме впечатли лилавата кърпичка, подаваща се от връхното предно джобче на изисканото му сако…, излъчваше увереност. И един школуван, личеше си, добре поддържан маниер на водене на разговор…
- Аз книги не чета… Особено пък на български език…
Мълчах.
Оня понечи да си тръгне.
Аз продължавах да гледам лилавата му кърпичка, подаваща се от вътрешния джоб на сакото му.
- А майка ви не чете ли?
Франтът се спря. Извърна се:
- А, майка… - погледна ме, този път в очите - Майка чете – пак се вторачи в мен, колко учуден бе погледът му - Да бе, майка чете…
Бръкна се, извади поомачкана банкнота, защо ли пък поомачкана, учудих се, после измърмори – Хмъ, не стигат..
- Не стигат – не усетих как и защо повторих думите му.
Оня се втренчи в мен.
„Ха, сега - усмихнах се вътрешно – да те видим, г-н богаташо, как ще се пазарим за пет евро…”
Но той изглежда се усети – почакайте малко, влезе в огромния магазин навътре, чийто собственик бе, след няколко минути се върна, подаде ми още една банкнота, този път – от пет евро.
- Хайде, хайде – като че ли пъдеше досадни мухи.
Той, богатият франт, ама много богатият нашенец, за когото тук българите казваха, че не си знаел парите, гледаше колкото се може по-бързо да се освободи от моя милост, в случая натрапник-представител на интелектуалците, хайде бе, бедни като църковни мишки, а тръгнали да пишат. Че писател става ли се така, без пари, без потекло, това да не ти е да си чистач, бояджия, мозайкаджия… Пфу-у, в тази наша България всичко е обърнато с краката нагоре… Поне да си стоят там, в онази пустош, а те тръгнали да превземат света. Абе, как така ще превземеш Париж, и то българин, че тук никой пет пари не дава за българин...
Да, сигурно така си е мислел в ония мигове този наш богат нашенец, без, разбира се, да си дава сметка, че той самият произхожда от беден род, че баща му е бил станал „висш” благодарение на комунизма, на преврата през 1944 г, че дотогава е бил един прост… бояджия. Да бе, такъв, също такъв, като ония, от които днес синът се отвращава…
И така се разделихме. Без всъщност да се… срещнем.

Аз тръгнах, стискайки двете банкноти, „завоювани” с много, и то честен труд, е, и с малко унижение, ще каже сигурно жена ми, но какво да се прави – и това влиза в играта, щом съм избрал в този недуховен живот да бъда писател… И то български писател не къде да е, а в Париж! В столицата на Свободата и Светлината, където обаче "бъка" от артисти, така тук наричат хората на изкуството, дошли от всички краища на света, тук, където няма тате, бате,далаверки и тъй нататък нашенски прийоми,където конкуренцията е страшна,където, щом кажеш, че си българин и почти веднага те подминават, където всеки сантим се печели с труд, непосилен и честен, където нямаш от никого подкрепа - сам,сам,сам...Всъщност в моя случай така, както и в България - сам,сам и пак сам...Какво да се прави - съдба... Но така или иначе - решението си бе лично мое. Избрах с цената на каквито и да е лишения да бъда вътрешно свободен, да не обслужвам и възхвалявам кастата на новобогаташите в България, които не мислят за нищо друго, освен за издутата си кесия и на които хич не им пука - е, щом не искаш, щом си ербап - хайде, натам, към чужбината...Пък оттам пиши, колкото си искаш и просвещавай бедните българи... Ти ги просвещавай, пък ние ще продължаваме да си ги ДОИМ...

Да, тръгнах си.
Тръгна си и той.
Малко навъсен, все пак му бях изгубил минути от ценното време. Което той бе отделил по всяка вероятност за традиционната в този ден и час партия билярд. Затова трябва да се реваншира пред партньорите си – какво са те виновни, че той малко се е размекнал пред някакъв български писател?
Хайде, хайде – ще почерпи, управителят на любимото бистро ще отвори каса елитно шампанско, всяка бутилка от което струва най-малkо по двайсетина книги на този… М-м-м, как само изтръпва небцето от елексира… Хайде, хайде… Айде бе, писател, абе, какъв писател, няма и десет евро в джоба…Хайде бе, какви навлеци се навъдиха в този Париж, ама тази свобода е виновна, отвориха границите и куцо и сакато нахлу…
Гледах високата, иначе стегната фигура на този господин и си мислех … Да, мислех си за неговата „България”, но и за моята.
Тези два паралелни свята, в които сме орисани да живеем бг-емигрантите в Париж. Два свята – паралелни и никога непресичащи се…
Да, гледах облечения луксозно от главата до петите българин-богаташ в Париж, гледах и забодения високо в небето връх на кулата Монпарнас и изведнъж нещо като стенание се откърти от мен – там, някъде от дъното на повяхналата ми в този миг душа:
- Ех, съдбо българска!
Но, естествено, вече нямаше кой да ми отговори.
Франтът бе изчезнал нанякъде.
А забодената в синевата на парижкото небе кула Монпарнас, да, тази толкова посещавана от туристите суператракция, бе безмълвна – на нея хич, ама хич не й пукаше за мен, някакъв си бг-емигрант, и то писател…
Да, писател, български…
Хайде, бе…


ДИМО РАЙКОВ
Париж

ДИРЕКТНО - КАТУНИЦА - БЪЛГАРИНО, ЩЕ ПРОГЛЕДНЕШ ЛИ?

Ако и сега българинът не прогледне, няма спасение!
Станалото в Катуница всъщност е символ на онова, което и слепият вижда в България – всеки град, всяко населено място е феодално владение на местен велможа – бизнесмен, мутра или кмет…
Той е една фигура, с прилепени около нея шепа подлизурковци, тоест представителите на онези, от „сой” хора, които всъщност са шайка професионални лапачи и … лизачи. Които лапат – яко, безпаметно, безцеремонно, като за последно…
А от другата страна – един изнемощял, търпелив до безумие, оскотял, обезверен и … РЪЖДИВ вече от мизерията народец… Идеална глина в грубите, космати, пардон, вече старателно епилирани, тоест обезкосмени, ръце на тартора и свитата му…
На въпрос тези дни на журналист към брата на покойния Галев дали прословутият „цар” Киро ще дойде да живее в Дупница, оня отговаря – а, как ще дойде, та кой е луд да му даде АВАНТА?
АВАНТА…
Ето, човекът си го казва простичко и елементарно – АВАНТА… Думичката, около която се движи всичко у нас.
Да, България е просто страна на АВАНТАТА. Където всеки,е,хайде, почти всеки, лъже, краде - кой на дребно, кой на едро, всекиму според предварително отпуснатата порция от ония, там, отгоре, да, сещате се от кои, нали?
Просто такъв е начинът на живот в територията,наречена България - ако не ти изнася, няма оцеляване, заминавай навън, а навън знаем как се изкарва и един сантим.../ Тук един страничен може би въпрос - защо в България напоследък се завърнаха толкова "юнаци", които уж били преуспели навън? И защо, след като паднаха от власт, още стоят в татковината - ами защото в чужбина тези мамини синчета нямат шанс, защото в чуждата страна трябва и за всяка стотинка да си съдереш з... Докато тук, в бащинията, татковите връзки, татковите приятели са насреща. А и зададеният от кукловодите калъп на живот е толкова удобен.../
България всъщност е страната, в която всеки плюе другия, гледа го лошо, мрази го… Където всеки май вече МРАЗИ И … СЕБЕ СИ!
Една малка, опоскана, вампирясала, РЪЖДИВА България…
В която обаче, щом се опиташ с болка да кажеш истината, мигом ставаш прицел на платените слуги – у-у-у, родоотстъпник, негодник!
Ето, чета днешната преса – френският съд осъди на 10 години затвор българката…, която направила опит да убие внука си, защото мразела снахата си…
И ме пита моят съсед, французин - Може ли, мосю Райков, да се убие внук от омраза?!?
Какво да му отговоря? Как?
Ех, българино, какво става наистина с теб?
Да, емоционален съм в момента – но кое е накарало тази вече над 70-годишна жена така да постъпи с кръвта си, тоест с нейния внук? Та нали за българина най-милото е внучето? Какво ли е изтърпяла тази жена? Та мотивите й за убийство да бъдат - исках по този начин да накажа снаха си...Да я заболи най-много...
Защо ние,българите, толкова обичаме да се мразим – и в България, но и в чужбина?
И кой ни е виновен за това?
Циганите ли? Или онова вътре в нас, което ни пречи просто да бъдем нормални граждани и да живеем нормално? Търпението, овчето търпение, смирената главица, склонността да се оставяме на манипулацията,да се насъскваме един спрямо друг, търсенето на виновния все в ближния… И още, и още… / И пак страничен, о, дали е страничен този въпрос - защо никой,дори в това предизборно време, не повдига въпроса за МОНОПОЛИТЕ в България, за ПАРНОТО, например, един от най-непочтените и варварски начини в днешния век на ограбване, и то "законно" ограбване,на народа от властта? Никой не пита кандидатите за кмет на София защо търпят подобно безумие и защо не го решават този проблем? Никой.../
Доскоро, да си призная, пламвах от гняв и обида, когато в Париж често, след като съм започнал да контактувам с някой французин, споменавах, че съм българин и мигом събеседникът ми охладняваше към мен – а, българин ли сте,аз пък Ви мислех за италианец… И се обръщаше човекът леко встрани – а това тук е знак, че вече не си му интересен… И аз пламвах, бях готов,признавам си,дори и на груби думи...
Сега вече не съм толкова ербап – защото все по честичко се питам – не е ли вярна народната мъдрост:” Каквото сам си направиш и най-големият враг не може да ти го направи…”
Всъщност защо ли ги пиша тези редове? За да изскочат веднага ония, „патриотите” и да започнат да ме оплюват – е, ние сме майстори на оплюването!
Защо наистина пиша?
Та ето – чета, сега вече в българския печат, че един от "големите" хора в днешна България бил в чужбина, разправял наляво и надясно колко било хубаво в България… Как финансово сме били дори по-добре от … Франция, която трябвало да се учи от нас?!? Да не говорим за Гърция, Испания, Ирландия, че и Италия, които искат милиарди от Европа...
Хвърлил тези думи нашенецът и се върнал в България.
А тук,във Франция, мен ме питат - защо, след като толкова е хубаво у вас, вие сте тук, защо Париж е пълен със 70-годишни женици, които работят като чистачки и миячки и вечер се прибират с подути и зачервени от жесток труд на гурбетчийки ръце? Защо стотици хиляди българи работят като аргати в Гърция,Испания,Португалия, тоест в тези страни, които вие осмивате и подигравате като страни с лошо управление? Защо ромите тук, когато ги връщаме обратно, казват - където искате,ни пращайте,но никога не ни връщайте в България,където пенсията е 50 евро на месец, а заплатата -сто и петдесет...
Разбира се, аз нямам отговор на тези въпроси на французите. Надявам се,че "патриотите",тоест слугите на ония, ще отговорят вместо мен. Но се съмнявам дълбоко. Защото те са силни само на територията на България, само там има хора,които се хващат на техните манипулации.
Е, какво повече… Щом в предизборно време така се лъже, значи тези хора вече са се така самозабравили, че...
Значи нещата у нас са предопределени. Независимо от Катуница, независимо от препоръките на Европейския съюз...
Значи грабежът ще си продължава - ония ще продължават да пълнят вече препълнените си гуши. А ние, които не сме включени в схемата, какво ще правим? Ами, каквото и досега. Тоест на нас, "бурмичките",ще ни се разпорежда и ,това е много важно, РАЗРЕШАВА - великодушно и от сърце, пак да се ... МРАЗИМ помежду си! Да се плюем, да се обиждаме на улицата и в интернет, да търсим кой е комунист, кой-фашист... А ония,богопомазаните, социално безчувствените далавераджии,простете, спечелилите с "честен" труд милионите си, в братска прегръдка, ще продължават да потриват ръце, щастливи и усмихнати широко - ех, кой като нас, ама случихме на прост народ,ей...
Ами, това е.
И все пак, и все пак…
ДИМО РАЙКОВ

П О М Е Н З А М А М А - разказ от Димо Райков

На всички онези, които бързат да обичат майките си…




Днес бе деветият ден от смъртта на моята майка Яна.
Това, което се бе случило с мен преди седмица и няколко дни, не го пожелавам и на най-големия си враг.
Беше най-студения ден от както се помня, сутринта мярнах в интернет, че в моята планина – Странджа, където кротко догаряха любимите ми старци – баща ми Петко и майка ми Яна, това били рекордни ниски температури, всичко било затрупано от сняг, студ бил сковал земята, обявено било бедствено положение.
Нещо повече – цяла България била в подобно състояние – дори магистралата от Карнобат до Бургас, една съвсем немалка отсечка, била забранена за движение, имало десетки затрупани от виелиците и спасителни екипи ги търсели часове наред…
Нещо ме ухапа – болката бе направо в сърцето. И когато ми съобщиха по телефона,/ Ох, кой ги измисли тези мобилни апарати? / страшната вест, аз като че ли вече я знаех.
Мама била починала. За миг, просто изкачвала стълбите в къщи, тупнала и докато татко пристигне, тя вече била там, Горе…
Новината ме обезсили мигом.
Приседнах, по някое време поех дъх – и кой знае защо се сетих за… паспорта…
Да, за оня международен паспорт…
Мама обичаше толкова да пътува.
А не бе излизала от своето градче и планина никога. Затова и мечтата й бе да има международен паспорт, да отиде да види внучките си в Германия и Франция, пък и да разбере, да усети с очите си как живеят и те, другите хора…
За живота отвъд планината тя цял живот бе слушала от олющената радиоточка над леглото, всъщност единствената връзка през почти целия й съзнателен живот с останалия свят.
Никога не ще забравя радостта в майчиния глас, когато по телефона ми сподели, че е отишла, снимала се е за паспорт, дала десетина лева, не е малко това, та пенсията й беше тогава цифром и словом шестдесет лева… Ама, остави ги парите, майка, важното е, че ще имам паспорт, за ония страни, майка, хубавите, там, дето са внучките…
В дребното, крайгранично градче в Странджа планина Малко Търново, в един отрязък от време се оказа така, че на нашата улица почти само татко и майка бяха останали живи, докато в другите къщи поне единият бе починал.
И минава мой съсед, съвсем млад човек, мама го поздравява:” Господ здраве да ти дава”, му казва. А оня се спира като треснат, извръща се и просъсква:
- Абе вие, старци такива, докога ще живеете?
После си тръгва, прави две-три крачки, пак се извръща:
- Ей, ама ти си била страшна баба, ма! Цяло Търново говори, че си правиш международен паспорт. Ха-ха-ха, паспорт, че защо ти е той? Не виждаш ли, че вече си с единия крак в оня свят, ей, ще ме умори тая баба, паспорт й се приискало, абе тя на пръст мирише…
Спира се мама, усмивката й, меката, добра и толкова изстрадала майчина усмивка, увисва във въздуха, разлюлява се:
- Дъхът ми, майка, спря, светът се завъртя и почти припаднах… Та какво лошо му бях казала, че аз просто го поздравих…
А оня, доволен и щастлив, се смее – улучил е десетката!
И още един случай, разказан от майка по телефона, ме връхлетя – мама и татко излизат от концерт в местното читалище. Нова година идва, настроението и на тези измъчени бедни хорица е приповдигнато, нима и те нямат право на глътка радост от живота, пък и концертът е бил хубав, а и безплатен на това отгоре, че то иначе с тези пенсийки-подигравки? Доволни са мама и татко, щастливи. Артистката ги разплакала, абе голяма артистка е Стоянка Мутафова, толкова добре играела, така-а, по човешки, истински. И то на тези години като техните…
Да, радостни и леко възбудени били моите старци. Нали и те имат право на глътка радост от живота? Дори и в неговия заник. Че то иначе все работа, работа, все оцеляване, оцеляване…
Но уви! Хорската злоба не спи и в такива мигове.
Читалищната стълба е стръмна, заледено е, татко хваща за ръката мама, тя се обляга на рамото му… И веднага чуват зад гърба си злобно съскане:
- Айде бе, пенсии, метни я на гърба, ха-ха-ха… И гледай какви обеци турила бабушкерата…
Тук забравих да ви кажа, че една от внучките изпратила на майка обеци. Те повече отивали на млади хора, такива едни с дълги, блестящи гроздове… А и вече старомодни, нали знаете кое ние, по-младите, подаряваме обикновено на възрастните си близки?
Но мама ги харесала много тези обеци, до този момент тя почти не бе носила такава иначе обикновена и типична за жената украса, като изключим едно подобие на обеци-точици от месинг.
Зарадвала се милата, а и концертът, да, безплатният концерт-театър в читалището, бил добър повод да се облече – с новата рокля, която от години стои в гардероба, подарена й от големия писател и толкова добър човек Ефрем Каранфилов, когото бях поканил преди години в къщи в Малко Търново, с обувчиците, които снахата й също бе подарила, е, малко били вече поолющени, но затова пък модерни, а и мекички, краката на възрастната жена потъвали в тях, удобно им било.
Но "върхът" на премяната били обеците, и те също не в първа младост, ама на, от пръв поглед й харесали…
Дълги гроздове, красиви…
А и как блестели!
Какво да се прави – и моята майка, макар и бедна, макар и възрастна, била все пак жена…
Та пременила се мама, сложила си новите обеци… И чула там, на концерта, думи, които я вледенили.
- Гледайте я, мари, тази баба Яна как се издокарала като плашило! – думите идвали от… местната шефка на културата?!?
За миг посърнали моите старци.
Лицето на мама повяхнало, а татковото се издължило.
Това съм го запомнил от малък – когато татко се ядоса от нечия обида, за която той по правило никога не търсеше вина у нанеслия я, а преди всичко в себе си или в нас, най-близките около него, лицето му придобиваше подобен вид.
Още, както се казва, не са се били прибрали в къщи и той извадил старите, хванали лека ръжда по краищата клещи:
– Давай, Яно, обеците!
И започнал татко да кастри, тоест да скъсява дългите, блестящи „гроздове”…
- Е, сега оная ще е доволна. Няма повече да ти се подиграва.
Майка гледала отрязаните „гроздове”, мълчала, а отвътре идвали на талази хрипове…
Стенания, чийто приглушен звук се смесвал с „ръждясалите” прищраквания на захабените таткови клещи…
И от това невъобразимо за нормалните възприятия съчетание се получавал един такъв „меланж”, тоест въртоп от усещания, от който всичко наоколо изтръпвало…
Защо и с какво тя, обикновената, толкова добра женица, която раздаваше и на непознатия от залъка си, бе заслужила подобни думи? Защо и как нейната глътка радост от живота, макар и демонстрирана по такъв един неумел и може би малко кичозен, но затова пък толкова мил начин, бе предизвикала подобен гняв-завист у младата й съгражданка?
Затова исках, ох, как исках да дойде тя в Париж, да ни погостува, да усети нормалния живот… Да види как тук хората, а и властите се грижат за възрастните, как им осигуряват и безплатен транспорт, и срещи, и танци, и концерти-„гратюи”, тоест без пари, театрални представления, как младите мигом им освобождават място в метрото или автобуса, как ги наричат с почит – сеньори…
Да, не „пенсии”, а „сеньори”, хубаво звучи, а, мамо?
По време на безбройните ни телефонни разговори, които продължаваха често и с часове – от Париж до близо седемдесет страни в света те са безплатни… - все натам я водех – да дойде, да види…
Говорех й дълго за нещата в огромния град, за възпитаните хора, за добротата, утаена навсякъде…
Майка слушаше притихнала, с облагородено и усмихнато, виждах го това със сърцето си, лице, мълчеше, само от време на време натежалият й от нега глас лекичко набраздяваше шумовете в телефонната слушалка:” Така ли?”
Но винаги в края на разговора тя ми казваше:
- Да знаеш как ми се идва, ей така, само да зърна правнучката, а и Париж… Ама стара съм вече, майка, нали виждаш как ми се подиграват тук хората – така ми отговаряше мама, но аз усещах, че тя цяла се пропуква от желанието да дойде, да види Париж, да види правнучката си, носеща нейното име…
- Сигурно е хубаво в Париж, майка - продължаваше сякаш в унес любимата жена - аз винаги слушам по радиоточката какво говори Юлия Талева, тя бе запомнила името на кореспондентката на Българското национално радио от Франция, много хубаво говори тя за Париж, като тебе, майка, ама от мене да знаеш, майка – няма, никъде няма по-хубаво от родината… Родината, родината, родината, майка…
Но въпреки всичко, въпреки думите й, аз усещах, че тя се готви за… Париж.
Всъщност така и било.
Когато я преобличали, намерили в гардероба на родната ни къща, където мама ни бе отгледала със сестра ми, две купчини чисто нови дрехи.
Върху двете имало по една бележка, написана с разкривения майчин почерк върху парчета от картон.
На едната бележка пишело: ”ДРЕХИ ЗА ПАРИЖ”. На другата – „ДРЕХИ ЗА УМИРАЛКА”…
В първата купчина намерили и… ”гроздовете”…
Да, същите „гроздове” от ония обеци, да, срязаните обеци…
Значи майка ги е скрила от татко, скътала ги е и запазила по всяка вероятност за Там, за Париж…
За оня, другия, хубавия свят, където все се бе надявала да дойде и да види своята току-що родила се правнучка, да, оня свят, друг и съвсем различен от този на малкото й градче, свят, където можеше да носи и такива „гроздове”, където ги нямаше оня злобен глас на „културната” шефка и ръждясалите клещи на татко…
И ето сега тя, моята майка, бе отлетяла… Пременена с дрехите от втората купчина…
Трябвало веднага да се погребе, не можело да се излезе дори на метър от прага на къщата ни, вледеняваш се от студа, вятърът те запокитва… Преспите били погълнали цялото градче, а и планината, прогнозите за следващите дни били още по-лоши, земята вече била достатъчно твърда…
Гласът на татко бе подивял, плачеше отвътре, на големи, идващи издъно късове-стонове:
– Трябва да я погребем най-късно утре на обед, гробарите и сега не искаха, земята е вече вкоравена, блъскаш, блъскаш с лопатата, нищо не става, ама ги молих, плаках, накрая ги убедих. Ако мислиш поне мъничко за мен и не искаш и аз да умра сега, ще се съгласиш, синко…
И аз се съгласих. Да не си взема сбогом с мама, да не бъда егоист, да остана дни, години наред с бесовете в себе си, но да не изгубя и другия си любим човек…
Това беше най-трудното в живота ми решение.
В ония мигове не знаех дали съм жив или умрял.
Тази картина ще остане в мен за цял живот – тук, в Париж, на 2500 километра от родната ни стара, но поддържана с толкова обич къща, събрани накуп, допрели изтръпнали сетива до телефонната слушалка, ние, семенцата на тая обикновена, но толкова всеотдайна женица, която живееше единствено за децата, внуците и правнуците си, които представлявахме всъщност в тези мигове една мъничка странджанска общност в многомилионния град, изпращахме по един своеобразен и ужасен за мен начин нашата майчица…
Хлипанията, забързаният глас на едва успелия да дойде през преспите поп, пропукванията на догарящите свещи… - всичко това набраздяваше сякаш мозъка ми и обагри в бяло и последните останали черни мои коси…
В този момент от другата стая проплака Дияна, моята внучка и правнучката на мама, която тя така и не успя да види приживе…
Не зная каква бе тази сила, която мигом ме изхвърли от вцепенението и само след миг аз бях долепил шишето с биберона до устенцата на малкото същество.
И стана нещо невероятно – звуците на падащите буци пръст върху ковчега на мама, тези глухи стонове на смъртта, се примесиха с жизнерадостните мляскания на лакомите детски устенца.
Господи, това бе една невъобразима мелодия, всъщност мелодията на Живота… Да, на негово величество Живота…
И когато гледах как лакомо смучеше безценната течност това все още невръстно създание, като гледах как потрепва телцето му, аз осъзнах, че мама всъщност е жива, че тя се е преродила в това ангелче пред мен и че този живот, този наш толкова ужасен, но и същевременно толкова красив живот, продължава…
И че тя, нашата майка, пак, макар и отгоре, ще ни закриля, ще ни напътства и ще се моли за нас…
И ето – днес е деветият ден от отпътуването на мама.
Татко е поуспокоен, гласът му по телефона звучи мъничко по-нормално, днес се раздава на живите наоколо по нещо за „Бог да прости душата на човека”.
Мама много обичаше Господа. Сигурно тази любов бе взаимна, иначе защо така светкавично я бе притеглил към себе си?
Мисълта ме проряза - къде да отида, на кого да дам парченце хляб в този огромен, красив, но толкова студен сега за мен Париж.
И докато се чудех, краката ми сами ме поведоха натам, към любимата река Сена.
Виждам познатата палатка. Да, и в този студ тя е тук.
Палатката на прокудените от България момчета, тръгнали да си търсят късмета по големия свят.
Едни от последните думи на мама по телефона бяха: „Родината, мама, родината, само така говорят по телевизията, най-хубаво си е в родината…, как така ще оставиш апартамента си в София, как така ще ходиш в чужбина… Родината, родината, родината…” - така, по три пъти – нарочно ли?, повтаряше мама…
В момента, в който доближих палатката, видях как от нея излязоха трима младежи, единият от тях бе почти дете.
То извади от джоба си, о, Господи… прашка.
Да, нашенска, собственоръчно направена прашка, такава каквато имах и аз в онова мое далечно и толкова прашно детство – с груби ластици от гума, черна, иначе гъвкава автомобилна гума…
Стана ми хубаво, топло, ей така, нещо ме хвана за гърлото. В главата ми нахлуха рояци от сладостни спомени – ех, какви „войни” водехме едно време в онова наше босоного детство… И винаги победител, тази мисъл пък защо ли влетя този миг в мен, излизаше справедливостта, да, справедливостта…
Шадраванът пред парижкото кметство е съвсем близо до палатката на нашите момчета, тук обикновено те си дават среща с други сънародници на тяхното дередже.
Разкъсвам на парчета баницата, раздавам им я – Бог да прости моята майка…
Там, отсреща, сиянието на парижкия залез обагря „Нотр Дам дьо Пари” – в този миг чувам звъна на камбаните…
И виждам мама – там, горе, заобиколена от ангели…
И оня благ, но продран от вътрешно напрежение глас:
– Родината, родината, родината, майка, от нея по-хубаво няма…
Понечвам да й отговоря, да я попитам – коя родина, мамо? Тази, която ни изгони почти насила, тази, която е майка за мошениците, наглите и циниците и мащеха за хората, надарени с въображение и чувствителност?
Исках, ама много исках да й задам аз, синът, на нея, майката, тези въпроси. Макар и да знаех предварително отговорите й.
Защото за нея, моята майка Яна, тази обикновена, но честна и достойна майка Яна Вълчева Райкова от никому неизвестното странджанско селце Стоилово, нямаше по-свято нещо от родното парче земя, което я бе родило и откърмило, макар и в крайна мизерия и нищета.
И тъкмо това усещане на хората като моята майка толкова добре използваха и използват ония, които и до ден днешен живеят на гърба, потта и кръвта на нашите майки и бащи, разчитайки на тяхната пословична благодарност към парчето родна земя и онова търпение, непознато другаде по света…
Гледам Сена – широката река на свободата, с димящите над нея, дори и в този кучешки студ, облаци от пара...
И тук, на моста „Дубл”, на метри от вълшебната катедрала „Нотр Дам дьо Пари”, аз сякаш виждах през премрежените си очи оня последен майчин танц в кварталния пенсионерски клуб по случай Бабин ден – иху, иху…
Танц от сърце, сподирен от злобното шъткане на шефката на читалището Катя: ”Гледай я, стара жена, а тръгнала да играе като момиче…”
Всъщност това е бил прощалният танц на моята мила майчица – там, в онова далечно и безмилостно градче Малко Търново, където не се търпят багри, където преобладава сивият и черният цвят, където правило номер едно е: ”Наведена главица сабя не я сече!”
И търпение, търпение… И оцеляване, оцеляване…
Ето така я виждах в оня момент, така ще я виждам и винаги – засмяна, щастлива, пременена, милата – с цветните дрехи, подарени й от снаха й и с дългите момичешки обеци, дадени й от внучката и скосени и лишени от блестящите „гроздове” от татковите ръждясали клещи…
И това „Иху, иху…”, идещо отвътре, от издълбокото на душата и отлитащо натам, Горе, където само след броени часове щеше да се озове и тя, майка ми…
Да, тя тогава не е обръщала внимание на злобните подмятания, защото тя, моята майка, обикновената жена от никому неизвестната по широкия свят планина Странджа, в тези последни мигове вече е общувала с него, Господа… И е била тръгнала към него…
И, изтръпнал, осъзнавам – моята майка отдавна вече не е там, в опърпаното парче земя, тоест гробището на крайграничното градче Малко Търново, а навсякъде в този наш свят – нейният дух и нейното усещане на добра и любяща майка, живяла почтено и бедно, без дори и стотинка изкарана без труд, се намираше над нас, в нас и по цялата планета…
Тръгвам си – така, отвътре просветлен – към дома на моята дъщеря Яна и четиримесечната внучка Дияна, тоест внучката на мама и нейната правнучка, носещи името й.
В този миг чувам глас:
- Благодаря Ви, господине! Това парче баница и глътката ракия ме сгряха, толкова ми бяха нужни тъкмо днес, в този момент…
Обръщам се – срещу мен бе момчето с прашката. Красиво, умно лице, Господи, та това бе все още дете?
Нещо, кой знае защо, ме захапва в сърцето.
И сякаш отново чувам оня злобен глас:
- Гледайте я бе, облякла се като млада и играе като…
После чувам и гласа на съседа:
- Ха-ха-ха, международен паспорт ще си прави, абе ти миришеш на пръст, паспорт ще имаш…
И гняв, гъст и клокочещ като вино алжирка, онова най-хубаво, но тежко вино на моето детство, сега вече взе да се просмуква в мен, да ме изпълва целия…
Поглеждам още веднъж момчето, после очите ми се залепват за красивата, ама наистина невероятно красивата сграда на парижкото кметство, прелитат над зъберите на кулите на прочутата катедрала…
И един вик се откъртва – от мен ли, от момчето ли?
- Защо, кому е нужно това, Господи? Кому? Каква е тази наша прокълната българска орисия?
Но отговор така и не идва.
Немеят зъберите на „Нотр Дам дьо Пари”, гласът на камбаните се бе утаил нанякъде…
Наоколо пощурели потоци от хора летят ту насам, ту натам.
Да, хората, нормалните хора от нормалната държава Франция просто си живееха живота - този толкова кратък и същевременно толкова дълъг наш човешки живот, който е един-единствен…
В този миг нещо тупна пред краката ми и ме извади от унеса.
Беше врабче. Едно от ония обикновени парижки, сиви и толкова жизнени врабчета.
Това сега бе самотно.
И мъртво.
Като по команда се обърнах.
Лицето на момчето сияеше от радост!
Изстинах – защо ли това дете така се радваше на смъртта, която всъщност бе негово дело?
На смъртта на едно самотно и гладно в студения зимен ден същество. Което толкова приличаше на … самия него…
И защо отново, за пореден път, с такова удоволствие то, момчето-емигрант, се приготвяше да разтяга грубите нашенски ластици?
Тръгнах си - внезапно – така както и внезапно сe бях озовал тук.
И в мене пак нахлу и взе да набъбва оня благ, продран от нега глас:
– Родината, родината, родината, майка…
Вървях, нещо в мен простенваше.
А мъглата, обичайната парижка мъгла, властно прихлупваше цялата тази неземна красота наоколо…

----
Разказът е от новата книга "Кестени от Париж"