ДИРЕКТНО - ЕДИН БГ-МИНЬОР НА ВЪРХА НА АЙФЕЛОВАТА КУЛА

Мечтата, неосъществимата мечта на татко, тоест миньора Петко Димов Райков, сега пенсионер, да види Париж вече е осъществена.

Чудото, да, чудото стана! Татко е на върха на Айфеловата кула. И Париж е под него… В асансьора към върха на кулата татко не е уплашен. Напротив, като голямо дете излъчва любопитство, целият е сякаш един такъв омекотен… И наляво и надясно казва може би единствената дума, която знае на френски – бонжур! Бонжур, бонжур… Хората наоколо и те – бонжур, бонжур… Вълшебната думичка, изречена с усмивка, да, непременно с усмивка…

Гледам любимото лице. И си мисля - от това татково гостуване разбрах, че всичките тези приказки за някаква генна предопределеност, за това, че „роденият да пълзи, цял живот ще пълзи” и тем подобни неща не струват пукната пара и биват разбити на пух и прах. Стига само човек внимателно да наблюдава хора като моя татко. Той, беднякът, сиракът, роденият поради капризите на съдбата в едно нищо и никакво селце там, в онази почти неизвестна за европееца планина Странджа, намираща се половината в България, половината – в Турция, живял до 81 години в тотална, контролирана мизерия, все в очакването на оня, мечтания ден „утре”, който, разбира се, никога така и не идва на онези географски прокълнати ширини, сега, изведнъж, попаднал в нормални условия на живот, при нормални взаимоотношения между нормални хора, се оказва, че е може би по-нормален и от най-нормалните французи… Няма е вече прежната нервност и изпитост на лицето му, няма го страхът в очите му… Един нормален, възрастен мъж…

Случи се така, че в един от дните на татковото посещение в Париж се озовахме двамата на едно соаре, тоест почерпка-коктейл. В интерес на истината татко се дърпаше, къде ще те излагам, синко, иди и си свърши работата, а пък аз ще те почакам отвън… Милият… какво ти отвън? Та студът не се търпеше, макар и в Париж… И, разбира се, татко се озова вътре, там, при шикозните, там, при нормалните хора…И поведението на татко бе такова, че когато накрая се разотивахме, при нас дойде един от организаторите, който ме познаваше и ме попита: „Мосю Райков, кой е господинът с Вас? Аз бих искал да се запозная с него. За първи път в своя живот виждам такова интелигентно излъчване, непосредствено, деликатно, абе, френско, но френско от ония времена, които и ние, потомствените французи, вече отдавна позабравихме…”

Невероятно, но факт, нали? Какво показва всичко това? Не толкова, че теорията на онези за генното начало е най-съществена, а това, че грях носят тези, които са поставили в условия на бедност, унизителна и тотална, хора като татко. А такива са доста от нас, българите. Доста ли? И какво излиза? Че ако татко бе живял в условията на съществуване на французите, например, той би имал съвсем друга съдба, той би станал друг и би дал съвсем друго на своята страна… И кой е виновен за това? Кой в България предопределя вече векове кой да бъде „европеец” и кой слуга? И по какъв критерий? Мисли, мисли, мисли… Защо тъкмо тук те ме връхлитат? Татко е на върха на Айфеловата кула… Виждам, че сълзи се търкулват по скулестото му лице. Нищо не го питам. И той нищо не ми казва. Просто – татко плаче… Там, на върха на Айфеловата кула. Мълчаливи, гъсти сълзи-вадички, които се оттичат по любимото лице… За какво ли може да плаче един възрастен, видял и патил мъж като татко? И то там, в Париж, на върха на Айфеловата кула, символа на свободния, на ОНЯ, нормалния свят… До който моите българи, а и татко само допреди дни, пътуваха но единствено възможния начин – чрез въображението си, лягаш, завиваш се през глава и… натам, натам…

Месецът свършва. И аз връщам татко в България. Пристигаме в градчето Малко Търново, в нашата Странджа планина. Мрачно, сиво, безнадеждно… Минават хора, тоест наши съграждани. Татко ги поздравява. Разбира се, не с „бонжур”, ами с еквивалента му на български – добър ден! - Добър ден, Добър ден… Мълчание. Поглеждам татко. И изтръпвам. Лицето на татко е придобило отново прежния си вид – изострено, с прежълтял оттенък по краищата… И оня страх в очите… Тръгвам си. Прегръщаме се – татко притиска глава към гърдите ми: – Диме, нали ще дойдеш пак. И тогава ще ме вземеш. Ама завинаги! Нали, Диме? Буцата ме задавя. Пътувам. Обратно за Париж. Заедно с буцата. И с въпросите – кой и защо открадна живота на татко? Кой и защо открадна и нашия живот? Да, пак въпросите… Самолетът се приземява. Изведнъж светлини, рояк светлини избухнаха пред очите ми. Да, светлините на Париж… Всъщност Градът на Светлината. И на…Айфеловата кула. Тоест, градът на …баща ми, нали? И на моите българи. Които просто се завиват презглава и тръгват. Да, натам, натам…

ДИРЕКТНО - НАЙ-ВЪЗРАСТНИЯТ БГ-ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ СТАНА НА 95 ГОДИНИ

ДУМИ НА БЛАГОДАРНОСТ КЪМ Г-Н РАФАЕЛ АЛМАЛЕХ ПО СЛУЧАЙ НЕГОВАТА 95-ГОДИШНИНА

Господи, не е за вярване – нашият бат Рафо, българският евреин с огромна-а-а и бездънна като океана доброта и с топло сърце, а не парче лед както на повечето българи, живеещи в Париж, днес навършва 95 години! Не един, не два, не петдесет, не седемдесет, а … цели 95 лазарника! Приятели, погледнете това обло, излъчващо толкова благост лице – нали нашият бат Рафо всъщност е едно голямо, все още ненаиграло се дете, което съдбата е предопределила да доживее до дълбоки старини, но същевременно в добро здраве, да не притеснява близки и познати, а да ги окуражава с присъствието си и добри думи и жестове към тях? Погледнете усмивката на този достолепен българин, който и макар живеещ в чужбина от толкова години не е забравил най-българското, онова, което все още ни крепи като нация и усещане – способността да състрадаваш на ближния, да споделяш неговото щастие, но и болка, да поемаш от чуждата тъга и да я превръщаш в радост от живота…Това днес го умеят малцина нашенци, и то в България, а бат Рафо го демонстрира не къде да е, а в Париж, този иначе чудесен град, в който обаче ние, българите, често изтръпваме от студа и лошотията на нашего брата бг-емигранта. Приятели, погледнете, да, погледнете бат Рафо – този посланик на доброто и сложете ръка на сърцето – нима има друг нашенец в Париж, който да е по-подходящ от него за олицетворение на българския абат Пиер-френския символ на живот в името на другия? Нима някой друг от нас в най-пълна степен би имал право да приеме за свои свещените думи:” Ако спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!” Думи, които съпътстват делата, добрите човешки дела, на господин Рафаел. Колко от нас винаги ще носят спомена за добрините, които той ни е вършил и върши, колко българчета ще си спомнят как в най-тежки за тях мигове,останали без подслон под мостовете на Сена, са прибирани от този чудесен човек. Когато веднъж го попитах, след като разбрах, че доста често някои от тези млади хора вместо благодарност са му отмъквали портфейла, защо продължава да върши това, нашият приятел ме погледна укорително:” Райков, че как ще оставя българче да нощува под моста, та хотелите тук са толкова скъпи, а и е опасно. Е, майната му на парите. Пък и аз вече се изхитрих – оставям само по двайсет евро в порфейла…” Да, така ми каза тогава бат Рафо. И се засмя – ситно, къдраво – едно голямо и добро дете… И като прекланяме днес, на върха на неговата 95-годишнина глава пред огромното топло и тръпнещо от любов към човека сърце на нашия бат Рафо, ние му пожелаваме здраве и късмет! Останалото той си го има в изобилие. А, и още нещо – Господи, как щях да забравя! Пожелаваме му от сърце никога, до сетния му дъх, да не секва неговата виталност, неговата жажда към радостта от живота, нещо, което ние, българите, независимо от възрастта ни, почти сме забравили и изгубили. Докато бат Рафо го пази това усещане винаги живо в себе си. Та представяте ли си – той, нашият мил приятел, това 95-годишно дете, да остане дори и за миг без най-хубавото, което е измислил Господ за мъжа? Да, жената…Която за бат Рафо е винаги красива, винаги стремеж и осмисляне на земното мъжко съществуване… Как само хубаво му викат жените на на г-н Рафаел – Рафи-и-и… Така меко, напевно, обещаващо… Затова – бъди ни жив и здрав, бат Рафи-и-и, да „илядиш”, както казва народът ни, за радост на еврейското семе, което те е родило, на българското – което те е създало и на френското – което те е приело и съхранило… Да, обичаме те,бат Рафи-и-и… Наздраве и сполай ти!

22 март 2011 г. Париж

От името на твоите приятели бг-емигранти в Париж – Димо Райков

МИЛОСТ ЗА БАЩИТЕ НИ

ДУМИ НА АВТОРА
Днес е Трети март - нашият национален празник. С разказа–вопъл, публикуван по–долу, бих искал да поздравя останалите днес може би малцина българи, които все още са запазили своята българска чувствителност и въображение. Всъщност кога, ако не на такъв голям празник, ние, синовете и внуците, би трябвало да се сетим за тях, забравените и вече ненужните...


ПРЕДКОЛЕДНО ПОСЕЩЕНИЕ


Аз съм емигрант. И съм далече, много далече – чак в Париж. Татко е сам самичък в Малко Търново, да, там, на края на света, в планината Странджа, където по това време е царството на виелиците и студа.
Татко е сам, мама почина преди година. Татко е единственият мъж на нашата улица. Другите живи са вдовици.
След няколко часа настъпва Бъдни вечер.
Говорим с татко по телефона, обаждам му се през тридесетина минути…
Гласът отсреща е тъжен, леко продран от настинка, но и от… очакване. Обаче милият старец знае, че сега, часове преди Коледа, той ще бъде сам. Единствено със спомена за мама… И с мисълта за правнуците си…
Какво можех да направя в този момент аз, синът? Летището в Париж е в хаос, стотици спят по пода, а татко чака…
Обаждам се чрез Фейсбук на моя далечна роднина, съвсем млада жена, която ми е изпратила преди минути снимка от вчерашното тържество в читалището на Малко Търново. Там татко, пременен като дядо Коледа с костюмче, което му го купих от Париж, дава подаръци на децата на моето родно градче. Радост, усмивки…Татко също се усмихва, татко е щастлив…
И аз се подлъгвам – моля роднината да отдели няколко минутки, да го посети току пред Коледа, само едно „Здравей, дядо Петко!” да му каже. А на него по телефона му казвам да отскочи поне за минутка до съседката, единственото същество, с което той поддържа някаква връзка след смъртта на мама – тя му подаде нещо през оградата, той също на нея нещо…. Но как така, казва ми татко с почуда, че тя е сама жена, как така ще отида при нея, че нали след това цялото градче ще ме оклюкари. А и на нея сигурно са дошли децата й от Бургас, как така чужд човек, и то неканен, ще й ходи на гости…
Да, няма начин – остава само телефонът. Затова и пак звъня…
Този път, само няколко часа преди идването на Коледа, гласът на татко е задъхан от … вълнение.
- Диме, знаеш ли, имам гост!
И как само го каза това „Имам гост!” татко? Така-а-а, с радост, ама игрива, събудена за живот тръпка в гласа…- имам гост…
Оказа се, че мой учител, днес също старец на повече от осемдесет години, го посетил.
Е, това ако не е знак от Бога, рекох си, зарадвах се, стана ми хубаво, честитих на учителя празниците, благодарих му за жеста, че малко ли е това, в края на краищата и той е възрастен, и вместо да седи на топло при жена си, бе дошъл да види един самотен човек.
И както му говорех аз на моя учител по телефона от Париж, така и не усетих как гласът ми сам самичък поде:
- Учителю, за мен Вие винаги сте били пример, един хубав и добър човек, и добър,ама много добър преподавател, толкова неща научих от Вас…
Гласът отсреща онемя, само леко припукване в телефонната слушалка показваше, че все пак линията не се е закрила…
По някое време тишината се набразди:
- Райков / Той, учителят, винаги така се обръщаше към нас, на фамилно име, от уважение, разбира се,да, така – Райков…, и все на „Вие”…/, благодаря Ви! Вашите думи за мен ще бъдат най-хубавият подарък за Коледа…
Да, на мен също хубаво ми стана, защо да крия, та малко ли е това в днешно време, ето, онази, роднината, която бях помолил и на чиито деца татко бе доставил толкова радост като дядо Коледа, не откликна на молбата ми, но затова пък моят стар учител сякаш бе пратен от Господа…
И поуспокоен, какво ти поуспокоен, направо окрилен, поел някаква заразяваща по телефона топлина, аз затворих телефона. Предвидливо изчаках час-два, нека да си поговорят, нека …
Звъннах.
- Как е, тате?
Татко мълчеше. Стреснах се.
- Ами, как …- гласът му, този толкова познат татков глас, сега отново бе помръкнал.
- Ами той, учителят, знаеш ли защо бе дошъл?
Нещо ме бодна в сърцето.
- Ами, искаше ми двайсет лева, нямал пари, пенсията му e учителска, има няма стотина и нещо лева, абе той взима колкото жена…
„Взима колкото жена” – защо ли тези думи се вбиха в мен?
Татко продължаваше:
- Не му дадох, знаеш,че и аз нямам, след няколко дни е годината на майка ти, трябва да купя това-онова, ще трябват пари и за помена в ресторанта. Пък всичко е толкова скъпо… Сега отиде у друг съсед да моли… Лоша работа, синко, той все ходи, събира желязо, хартия, иначе не могат да изкарат месеца…Е, не го изпратих без нищо, посъбрах орехи, някоя ябълчица, някой компот… Ама пари не му дадох, пари и аз нямам…
Нещо се надигна в гърдите ми.
Моят учител по рисуване… Та той беше хубав, висок, достолепен… И благ. А сега? Сега този 85 годишен човек бъркаше по кофите…
И бе дошъл при моя баща, при бащата на ученика си, да моли за банкнота… И то само часове преди Коледа…
И нахлуха в мен въпросите…
Кой и как допусна всичко това?
Кой и защо продължава да се гаври с тези почтени и достойни хора, учили на добро и любов към род и родина стотици, хиляди българчета?
И защо ние, учениците, така се отплащаме на … учителите си?
Може ли човек да си го помисли – учител да ходи срещу Коледа да бърка в кофите за боклук и да моли за банкнота друг старец, и то баща на негов ученик?
Изтръпнал, впервам очи в компютъра. Срещу мен бе изскочила снимка, ама голяма, хубава снимка от предколедна веселба на някаквo министерство. Масите са отрупани с всевъзможни лакомства, веселящите са заели пози на дансинга, от които ти премалява… Разкош, лукс, изобилие…
Господи, не вярвам на очите си, разтривам ги…
Всъщност колко "Българии" има в България...България на татко, на моя учител... България на ония, разплулите се и със сърцата-парчета лед...
И започват едни видения да танцуват пред погледа ми – опърпан старец рови в кофите, после пък тази картина се сменя от ухилени, преяли и почервенели от изпития алкохол мазни физиономии… Бащите…Децата…
И пак дочувам гласа на татко:
- Хайде, Диме, весело прекарване, целуни всички, най-много правнучката…
И заглъхва гласът на татко, заглъхва, заглъхва…
Да, идва Коледа, след нея и Нова година…
Малко ли е това? Коледа и Нова година.
Най-големите, най-хубавите празници.
Да, празници…
Наистина хубави празници. Човешки…
Човешки ли?...
Всъщност нима думичката „човещина” вирее днес на територията, наречена „България”?

Димо Райков,
Париж, 3 март 2011 г.

ЕМИГРАНТ СЪДИ „ДЪРЖАВАТА”

ЗАЩО СЕ СЪДЯ С ПАРНОТО

Размисли за геноцида български, за дефектния ген и за още нещо…

Няма да се разпростирам в обяснения за взаимоотношенията си с госпожа Парно. Няма да рева и плача, че вече десет години нямам парно, техник, на когото платих?!, откачи радиаторите ми. Представяте ли си – в двадесет и първи век един писател, всъщност то няма значение, един човек, се лишава от онова, за което се е трудил цял живот. Няма да пиша за огромната болка – и физическа, имам здравни проблеми, за които е лудост да живееш без топло, но и вътрешна – съседи те гледат накриво, мутри ти тропат на вратата, обаждат ти се да те заплашват по телефона, вратата и коридора ти се облепват с призовки, стопират ти сметки…

И успоредно с това – продължават да те крадат, да ти надписват сметките, да плащаш за парно повече от съседите, които имат малки деца и работещи радиатори?!? Какво става? Полудял ли е този българин? Пиша молби, представяте ли си – аз, мачканият, лъганият, да пиша прошения, да се моля, да обяснявам на ония, наглите и циничните, че нямам парно, че отдавна съм го изключил, че нямам басейн в къщи, за да ми пишат тонове топла вода на месец… А, така ли, хилят се ония, щом е така, щом мърмориш, щом си недоволен, няма пощада. Никакво намаляване на сметките, плащай, иначе СЪД!

Много съм пътувал, много неща съм видял през живота си, много мъка съм изпитал, но пораженията, отношението на служителите на Топлофикация и Техем са нещо, което, убеден съм, го няма никъде на друго място в нашия днешен свят. А вероятно и в миналия, а и в отвъдния… Такова безсилие никога по друг повод не съм изпитвал – седят, хилят ти се, наричат те „длъжник”, „крадец”, вместо обяснение измислят всевъзможни начини да те унизят, да те смачкат…

Всъщност няма да е преувеличено, ако кажа, че едно от най-важните неща, което натежа при трудния ми избор да емигрирам на тази моя възраст бе именно това отношение на Топлофикация.

Как така ще те лъжат най-безочливо, най-нагло, как така ще ти пращат сметки, които те самите не могат да обяснят защо и как са изчислени, как така ще ти се подиграват най-цинично и ти няма да имаш право дори да попиташ?
Как така, когато ти вече не можеш да дишаш и решиш да спасиш живота си, понечваш да се откажеш от топлото, неговите чиновници те закрепостяват. Не, не можеш да се откажеш. Или по-точно – откажи се, но пак ще плащаш. И то повече от съседите, които ползват парно?! И какво излиза – ти изобщо не ползваш парно, не живееш в това жилище, но трябва да плащаш като поп, и то повече от ползващите?!? Е, къде го има това явление?

Абсурдистан?! Един омагьосан идиотски кръг, от който няма отърване. Заради чиито притеснения идва инфарктът, инсултът – води ли някой статистика колко хора са си отишли заради госпожа Парното? Ще я осъди ли някой тази госпожа за причинени телесни и морални злини?

А в същото време шефовете на Топлофикация, да ви споменавам ли имената им, уф, втриса ме, дори само и от това на прословутия Вальо Топлото, живеят като крезове – джакузита, манекенки, милиони, сметки в Австрия…

Да, няма по-търпелив, какво всъщност да крием, няма по-т…, ох, хич не искам да го кажа, но ми е на устата, народ от нашия.

Когато разправям „парната” си одисея на мои приятели французи, те не могат да проумеят как така човек може насила в днешния двадесет и първи век да бъде задължаван да ползва нещо, което не желае?

Къде тук е държавата, къде тук е съдът, питат французите. И правилно питат, но, те, милите, не знаят, те не могат да си представят какво значи да живееш в … България. Където и държавата, и съдът помагат на …крадеца?!? И то „законно”…

Дори и ония от тези мои приятели французи, които усещат моята болка, ме гледат учудено и невярващо – че как така стотици хиляди души са мъчени и лъгани, тормозени от едни мафиоти и мошеници? Как така вие стоите и не скачате! Ако това стане във Франция, те начаса ще бъдат обесени по дърветата… Ние тук вземаме минимална заплата и пенсия от над хиляда евро и пак всеки месец сме на улицата с лозунги „Долу мизерията”, а вас ви тъпчат и си траете…

Гледам французите, мълча и да, трая си, а сърцето ме боли, боли…
Как да им кажа, че генът ни, семето ни май е дефектно, че ако един се опита да протестира, веднага неколцина съседи ще скочат – мани го тоя тарикат, не иска да си плаща парното, ние да не сме луди… А в действителност тези същите съседи или съграждани търсят начини те да откраднат, те да подкупят, те да платят по-малко – всеки се спасява поединично. А това ценно „качество” от българската психика много добре го знаят тези от Парното, а и от другите крадливи монополи и много добре го прилагат и използват – насъсквай българина срещу съседа и им гледай сеира на тези плебеи. Защото българинът повече от всичко обича познатият му да се валя в тиня…

Та какво можех тогава да кажа аз на моите приятели-французи?
Нищо, разбира се.
Нищо не им казах и когато те ме попитаха – ама как така толкова години може има такъв позорен факт у вас? Какво правят политиците? Защо ги избирате, а и как ги избирате, след като те не могат да решат дори един такъв елементарен казус? Та какво му има на едно парно? Да дойдат във Франция, да вземат принципа на действие на нашата топлофикация и край на проблема! Да, ама „нашите” не искат, те дори не си правят труда, след като не си платил месец-два, да ти изключат сами парното. Защо? Ами защото на тях им са нужни „длъжници”, тоест хора, които да живеят в стрес и мизерия. Да, такива хора са нужни на тях, парнаджиите, но и на политиците – мисли ли уплашеният и смачканият за свобода или справедливост?

Питат ме французите, разпитват. Аз пак мълча – как да им кажа, че самите политици чрез ЗАКОН узаконяват този циничен и нагъл грабеж, че всички партии мълчат като по правило, дума не отронват за тази язва? Че дори един депутат, и то европейски, Уручев ли, Куручев ли, предлага и затвор за онеправданите, за малтретираните?!? Той, избраният от народа, щял да вкарва народа в затвора?!? Вместо той да обясни на Европа какъв геноцид се провежда у нас…Ех,бюрократи-чиновници, с огромни заплати в евро, със секретарки-манекенки и с толкова злъч и омраза към собствения си народ?!? Който обаче като овен пак гласува за подобни недоразумения…

Как да им обясня на французите, че думичките СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ е непозната за тези географски ширини, че тук трябва само да се търпи, да навеждаш врат…Та има ли друг народ с такава „мъдрост”- „Прекслонена главица сабя не я сече”…

Е, има и проблясъци. Те всъщност ми и дадоха надеждата. Например стореното от Емил Измирлиев, един честен български писател, който години наред е водел битка с Топлофикация и накрая я победил.

Надежда ми дават и хора като проф. Милан Миланов от „Пирогов” и актьора Георги Мамалев, които на въпрос, зададен им журналистката Лиляна Филипова от в. „24 часа” относно 20 февруари, деня на социалната справедливост, Боже, и такъв ден има в Европа, отговарят по следния начин.

Ето какво казва проф. Миланов:
- Ограничено е да смятаме, че социалната справедливост е само грижата за бедни, болни, пенсионери и деца. Трябва да се мисли за справедливост в рамките на цялото общество. Но какво можем да очакваме в една държава, в която човек всяка сутрин се събужда виновен. Виновен, че не си е изчистил винетката, че не си е платил поскъпналия ток, че не се е преборил с километричната опашка за смяна на личните документи, че не си е запалил фаровете. Когато сутрин се събуждаш виновен, очевидно нещата не са наред. Измишльотините на старците от ООН, от Европейския съюз изобщо не вървят у нас. Каква социална справедливост има в България? Тя е тотално потъпкана. И то най-драстично от народните избраници, от държавата и нейните институции. Оттам идва и абсолютната безнаказаност. А срещу това нормалният човек реагира. Затова нека превърнем деня на справедливостта в ден на гнева.

А ето и думите на актьора Георги Мамалев:
- За каква социална справедливост може да говорим в България? Хората на културата, учителите са изтикани в ъгъла. Големи български артисти тънат в мизерия, а цял живот са се раздавали на сцената. Скандални са случаите с работниците, неполучавали месеци наред заплата. Ако това се случи в Гърция, ще подпалят фабриката, всички ще излязат на площада. Никой няма да допусне това. Къде са профсъюзите?! Тренчев се прави ту на Фидел Кастро, ту на Че Гевара. Ходи с лула и си мисли, че от това позата му ще стане по-героична. Само че ние нямаме нужда от това. Къде е другият синдикат - КНСБ? Чудя се как изобщо може да се живее в такава държава, да се работи без пари. Всеки мачка народа, както си иска. Вече 20 г. се извършва тотален геноцид. Всичко поскъпва - токът, водата, парното, хлябът. И на кого да разчитаме да ни защити - на няколко ояли се синдикалисти?! Може би престъпниците в България имат основание да празнуват социалната справедливост - съдебната система е справедлива към тях. През сълзи се смях на един политик, който наскоро сподели публично прозрението си, че в мигове на трудност трябва да отваряме тефтерчето на Левски. А на лицето му бе изписано: "Краде ми се!" За 20 г. създадохме най-ужасната държава, която не зачита своите граждани. Горд е този, който е успял да открадне. А още Сократ е казал, че една държава загива, ако не се отнася добре към добрия гражданин и не наказва лошия.

Да, от казаното по-горе личи, че все още има свестни хора в България.
Затова, макар и да не отговорих на моите френски приятели, извиках последната си капка кураж и не клекнах, макар че вече съм емигрант де факто и де юре, макар че роднини и приятели ми казваха – това е глупост, не виждаш ли, че мафията е превзела България, че този назначен елит си играе игрите необезпокояван от никого, че кучетата си лаят, а керванът си върви…
Имаше и „благодетели”, които тихичко просъскваха след мен – хайде бе, ще се опълчва на парното, че той може да си го позволи, щото е в чужбина, а те там всички са богати…Богати ли? Ех, българино, защо все гледаш в паницата на другия? Без да знаеш, че емигрантите български живеят от трудно по-трудно в оная наистина богата и подредена Европа, че няма човек, който да е дошъл в чужбина от хубаво, че в странство всеки сантим се изкарва с много, много пот и все сами, със собствените си ръце, а не с далавери и прекарване на ближния като в България. Че вече да си емигрант-българин, особено сега, след ромското нашествие, значи да си готов да те срещат като натрапник, да те обиждат, както ние обиждаме в България мургавите си събратя… Разбира се, това е тема на друг разговор.

Но така или иначе аз реших, за пореден път в своя живот, да се опитам да потърся Надеждата, вярвайки че все още има свестни българи в съдийски тоги и адвокати, че все още има поне зрънце чистота в толкова мръсната за съжаление родина.
Когато отидох в районния съд срещу хотел Славия, когато видях как обезумели от притеснение и обида възрастни жени и мъже, треперейки, поемаха призовките разлюлени, разбрах, че пак съм сбъркал. Че пак съм се излъгал. Разбрах, с кожата си усетих, че оправия в България не е имало, а и няма да има. Че тази страна е прокълната и вече се е превърнала в ТЕРИТОРИЯ на сенките, на ВИНОВНИТЕ, както казва по-горе проф. Миланов, на хората-уста без зъби, на една клоака, където думичката СПРАВЕДЛИВОСТ предизвиква псувня и погнуса и от мръсника-мангизлия, но и от, о, Господи, тоталния бедняк…
Какво можеш да очакваш от такава територия и такива оскотели хора?
И все пак аз въстанах! И все пак аз, имайки примера на моя колега-писател Емил Измирлиев, който успя да се пребори с пипалата на октопода Парно, както и моралната подкрепа на шефа на Федерацията на потребителите, Павел Кърлев, пуснах възражение.

А и не можех да постъпя иначе.
Защото нямаше как да се гледам до края на земните си дни в огледалото. Защото нямаше как да продължа да пиша и да отговарям на писмата, мейлите и обажданията на хилядите си читатели…
Просто нямаше да съм аз.
Случайността ми намери и адвокат – младо, хубаво момиче, видях, че имаше болка в иначе бистрите й очи, като гледаше хората-сенки в районния съд, затова и не се подвоумих – адвокат Сашка Митева стана моят защитник. Убеден съм, надявам се, че младият човек не ще подходи формално, а честно и професионално, защото какво е един хонорар пред усещането, че си помогнал на СПРАВЕДЛИВОСТТА? Да, едно може би отдавна забравено у доста българи усещане. Дай Боже, такъв да бъде и българският съд.

А пък аз обещавам на вас, моите читатели, че ще ви информирам редовно за хода на нещата. Защото тази моя битка всъщност е битка на ОНЕПРАВДАНИТЕ, на ВИНОВНИТЕ хора, на малките пешки, без които обаче тази игра, наречена ЖИВОТ В БЪЛГАРИЯ, не би била възможна…

Вместо епилог

Всъщност какво излиза? Сега, живеейки в Града на Свободата и Светлината – Париж, града-мечта на живота ми, който ми дава много, но и много ми взема, аз чакам три неща – пролетта, невероятната пролет на Париж, за да мога на воля да разхождам моята внучка Дияна, кръстена на мен и на моята майка Яна, отишла си от тоя свят с пенсийка, пенсийка ли, от цифром и словом 63 евро, така и не успяла да види правнучето си, да чакам новата ми книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ, за която ето какви думи ми писа издателят ми, шефът на една от най-големите издателски къщи Стойо Вартоломеев: „Здравей приятелю!
Страхотна книга си написал! Много горещи кестени си извадил от Париж. Чак и аз се опарих от тях. И моята душа проплака. Особено в този великолепен разказ за нашите изстрадали български майки-мадони, за които животът беше само работа и дълг. Поздравявам те! Имаш пълната ми морална и издателска подкрепа. Надявам се до 3-4 месеца книгата да бъде издадена и направим представяне не само в България, но и в Париж. Продължавай да пишеш и да вярваш в доброто. Светът е оцелял, защото вярата е свещена и доброто винаги е възкръсвало. И побеждавало, колкото и странно да звучи това за този съвременен абсурден свят! Продължавай да пишеш!
Стойо Вартоломеев”

Да, хубави неща чакам, нали? Но… И, няма да сме българи, ако в подобен момент липсва това толкова обичано от нас НО.
Та чакам и развитието на третото нещо, което, за съжаление ,хич не е приятно като останалите две, тоест делото ТОПЛОФИКАЦИЯ – ДИМО РАЙКОВ, тоест Голиат срещу Давид, тоест Октопода срещу писателя, шайката от нагли и цинични играчи срещу дръзналия се да им се опълчи, вкусил от Свободата на нормалния човешки свят… Е, малко се поувличам, нали, не съм чак такъв самооблащаващ се човек, не съм и чак такъв смелчага, но нали не може повече така да се търпи…
Ще познаете ли резултата? Май че да! Все пак мачът се играе в… България. Не в държавата, а в територията БЪЛГАРИЯ… Там, на Балканите, където законите и правилата са различни от тези в нормалния свят…
Но все пак надеждата умира последна. Хайде, ще видим. Въпреки че, въпреки че… А и вече има Страсбург, нали уж сме членове на този толкова чакан Европейски съюз…

ДИМО РАЙКОВ
Париж, 20 февруари, Деня на социалната справедливост

КАК СЕ ГРАБИ "ЗАКОННО" В БЪЛГАРИЯ

„БАНДИТСКА ТОПЛОФИКАЦИЯ” – КНИГА ЗА ЕДИН ПЛАДНЕШКИ ГРАБЕЖ

Най-после в България се появи книга, която честно, изстрадано и с топлота към обикновените хора показва коя всъщност е истинската причина за днешното трагично положение на българина.
„Бандитска топлофикация” от Емил Измирлиев стряска.
Тя е оглушителен шамар срещу планираното безразличие на властимащите, които и да са те през последните години, към съдбата на милиони свои поданици.
Нещо повече - книгата убедително анализира този най-голям и най-скрит опит за мафиотизиране на бг-обществото. Показани са как действат механизмите на властта заедно с тези на уж самостоятелното търговско дружество, как планомерно се ограбва народът чрез евтини, но иначе толкова старателно прикривани трикове.
Чрез книгата лъсват истини, които втрещяват свикналия вече на какво ли не българин. Показана е взаимовръзката между официална власт в лицето на парламент, на независима власт - в лицето на съда и на мафиотизирано ръководство на едно търговско дружество. В резултат – народът плаща измислени, фалшиви сметки за нещо, което нито е употребявал, нито е искал. Но идва парадоксът – народът, този СУВЕРЕН, в чието име се кълнат всички политици, се оказва не само в необрано лозе, тоест няма на кого да се оплаче, ами е впримчен в никъде на друго място по света несъществуваща примка.
Искаш не искаш – плащаш!
Иначе – съд! Иначе – мутри ти звънят, тропат на вратата, притесняват… И ето го инфарктът, ето го инсултът…
А през това време шефовете на Топлофикация като Валю Топлото и останалите му събратя ядат и пият на корем, харчат като за световно в компанията на манекенки и джакузита. И няма кой да им каже дума! Продажни политици, продажни журналисти, продажни магистрати…
И цялата тази армия-сган е срещу негово величество обикновения българин, който ошашавен просто пита – ама какво искате от мен? Как така ще плащам парно от неколкостотин лева, след като аз вземам сто лева пенсия, а и не съм се топлел, тъй като радиаторите ми са откачени още преди десетина години?
Няма такова нещо, байно! Щом си имал нещастието да се родиш в това подобие на държава, ти нямаш право на глас! Плащай, щото иначе…- заплашват ония. И то не скрито, а по всички медии. И насъскват един срещу друг хората. О, те знаят, че българинът е податлив на внушение, че на него му дай все да гледа в чуждата паница. Ха-ха-ха – гледай сега как са се хванали гуша за гуша съседите, а през това време ние, дембелите, ще лапаме, ще крадем, ха-ха-ха…
Всичко това е разказано пестеливо и майсторски от Измирлиев. Един честен глас в джунглата от оглушали мазни гласове!
Ще разбуди ли той заспалата ни съвест?
И докога ще търпим, спим и …Да, ще квичим от кеф, когато ни…забиват ножа. И то посредствени, елементарни алчни хора, които просто не могат да виреят никъде другаде, освен в територията, наречена „България”.
Това е книга-вопъл за възстановяване на справедливостта, за възцаруване на солидарността – все неща, които не само че липсват, но и за които май няма скорошна перспектива да се появят в тази прокълната балканска държавица. Където иначе според политиците, всичко е о,кей…
Дай Боже, повече книги като БАНДИТСКА ТОПЛОФИКАЦИЯ на Емил Измирлиев, за да може светът да разбере какъв геноцид се върши в една иначе минаваща за нормална европейска страна!
Страна, която уж е член на Европейския съюз, а всъщност е огнище на най-откровен и нагъл геноцид, извършван от една алчна прослойка от оскотели люде над техните бащи, майки и родственици.
Всичко това го има в книгата БАНДИТСКА ТНОПЛОФИКАЦИЯ от писателя Емил Измирлиев.
Прочетете я непременно. После помълчете. Заради паметта на хилядите жертви на това раково образование, които заради неговите притеснения вече не са между нас.
Прочетете, помислете. И после…
После пак търпете…
Да, тихо, кротко. Докато ония ти забиват ножа…
Всъщност това, да търпим, май го можем най-много ние, българите, в света, нали?
И все пак – прочетете БАНДИТСКА ТОПЛОФИКАЦИЯ!

Всеки, който желае да има тази книга може да осъществи контакт с автора й на следните координати,които взех от неговия блог. Надявам се, че той няма да ми се сърди:

emilizmirliev@gmail.com или на тел. 0877037287, 028467741-дом.; 029306794-сл

И още нещо - на 15 февруари тази година в книжарницата на София прес ще се състои премиера на книгата. Подробности може да прочетете в сайта БАНДИТСКА ТОПЛОФИКАЦИЯ на Измирлиев. Аз,за съжаление, нямам възможност да присъствам, но съм сигурен, че ще има много хора,въпреки явните опити на кукловодите подобни избухвания на свободолюбивия дух на все още крехкото гражданско общество да бъдат всячески игнорирани и потулвани. Но недоволствието на народа е вече такова,че няма спиране.

А като още една красноречива илюстрация за геноцида на Топлофикация предлагам на читателите и само едно от десетките хиляди мнения по форумите:

" Случвало ли ти се е да пуснеш топлата вода и да чакаш няколко минути докато дойде ...?На мен ми се случи . Повиках техниците от топлофикация които ми казаха че проблемът ни е в циркулацоинната помпа на абонатната ни станция.Сменихме я.Вземам старата включвам я - работи...!На другата сутрин пускам водата - пак чакам.Грамотен съм слизам в абонатната през нощта бутам тръбата - леко затоплена -няма циркулация.Вземам инструмента развивам помпата развивам първото съединение и..."Добър ден"...-поставена една заглушка отвора и колкото грахово зърно.Махам я пускам тръбата топла циркулацията върви.Минават два месеца една сутрин пускам-същото.Знам си урока отивам долу този път заглушката на друго място.Проста работа- докато чакаш да се източи водата и да дойде топлата плащаш но плащаш топла...!Питам ги техниците какво става кой я е монтирал мълчат и вдигат рамене.Затова мисля че дружеството не е коректно като мафия са от горе до долу и им нямам вяра...!
Не плащайте на крадците от Топлофикация. Призивът ми е към тези с изключените радиатори (и без такива) и спряната топла вода. Няма кой да ви осъди, ако се браните както трябва.Има си Федерация на потребителите и те ще поемат защитата ви срещу скромна сума. Топлофиказция е търговско дружество и никое такова няма право да ви натрапва услугата си. Мен от 12 г. ме преследват да ме съдят, но досега и една стотинка не са получили, няма и да получат докато съм жив! Иначе шлекса в къщи е готов за рязане..."

Може ли човек да си представи какво е преживял този гражданин, че да напише такива думи? Ало, къде сте, г-да политици от ГЕРБ, които дойдохте уж да донесете справедливост? Къде сте, г-жо Фандъкова? Хората чакат на вас. Не се иска много. Просто да се закрие сегашната Топлофикация, да се сложи ред, да не се краде и да се приложи принципът, по който работят такива дружества във Франция, например. Не е сложно, нали?
Стои открит въпросът - защо това не се прави? Защо? Да,отговор ще намерите в книгата на Измирлиев...

БГ ХЛЯБЪТ Е КАНЦЕРОГЕНЕН!!!

ЯДЕМ НАЙ-ЛОШИЯ ХЛЯБ В ЕВРОПА

Какво следва след едно такова признание? И то на министъра на земеделието, тоест на този, който е призван да отговаря за този най-важен ресор от нашия живот? Ами нищо.
Да, в България това са поредните думи, думи, думи…А знаете ли какво значат те? Че ние, българите, просто сме…овце. О, как ще скочат след тези мои думи дежурните по форумите платени слагачи – как не те е срам, ти българин ли си?
Да,българин съм. Затова и ги пиша тези редове.
Хлябът е най-свещеното нещо на тази земя. Заради него, например, във Франция са се вдигали куп революции. И свободолюбивите хора, които същите тези платени форумци наричат „петли” и с разни други обидни названия, са си извоювали с цената на много кръв Закон за багетата. Според този закон – това може по-подробно да видите в моята книга „55 тайни на Париж”, цената на багетата, тоест народния хляб, е под контрола на държавата и е почти постоянна величина. В ресторантите хлябът е …безплатен. И колко още други неща са си извоювали французите. Да бе, същите тези „нещастници”, тези, дето не могат да се справят с черните си емигранти…
И това – в четвъртата по богатство в света страна…
А как стоят нещата в най-бедната в Европа страна?
Непрекъснато цената на насъщния се вдига. И на никого не му пука. Абе, той е най-беден, най-мачкан, най-лошо лекуван, най-прецакван, най…, да изброявам ли още, обаче мълчи, трае, даже с наслада гледа на това и се кефи!?! Мазохизъм, простотия, примитивизъм…Или от всичкото по малко…
А сега като капак и това признание на министър Найденов. Ядели сме най-лошия хляб. А прочетете и коментарите, там настръхваш от мнението на …хлебарите. Те пишат неща, от които свят ти се завива. Хлебарите нарочно, заради печалбата, слагали вътре в брашното неща, които били канцерогенни. И след това ние сме били най-болни…
Е, какво да прави човек при това положение?
Да пее дитирамби, да пише химни, да ръси чалга, да крещи – ние сме най-великите, ние сме най-умните, ние сме…
Какъв е този народ, който търпи на всичко това?
И как може българин, в случая хлебарите, да причиняват това на събратята си, че и на себе си?!?
Оставям вие да си изберете едно от определенията, които често употребяват за нас чужденците – безмозъчни, бавноразвиващи се, примитивни, нахални, тарикати, търпеливи като овце, „хора-тоалетни”…
Избрахте ли? Или се спряхте не само на едно?
Или споделяте мнението на ония, дежурните слагачи – ей, родоотстъпник, ей, национален предател, мамка ти, „дришльо” и тем подобни…
Да, пак питам – какъв може да бъде един човек, след като сам позволява над себе си подобна гавра – ДА ЯДЕ НАЙ-ЛОШИЯ, НАЙ-КАНЦЕРОГЕННИЯ ХЛЯБ В ЕВРОПА и пак да тръби – ние сме най-великите, ние сме „юнашко племе”…
Има ли отговор? Няма, разбира се. Защото този човек живее не къде да е, а в ТЕРИТОРИЯТА, наречена „БЪЛГАРИЯ”. Най-красивата, най-справедливата, най-хуманната „държава” на света…
Ура! Ура! Ура! „Велик е нашият войник, велик, велик, велик…”, да, три пъти „най-велик”…
Ало, един хляб, ако обичате…
Ето накрая и обещаното „четиво”. Не бих го коментирал повече, само ще добавя на министъра да прочете, ако благоволи де, това,което съм написал за Закона за багетата във Франция. А не да казва,че няма какво да се направи срещу поскъпването на…най-лошия хляб в Европа. Също така според него нямало зърнена криза, че каква по-голяма криза от тази, за която той сам говори – да ядеш най-лошия хляб… И друго – нямало какво да направи държавата. Как да няма бе,Найденов? Елате в Париж да разберете! Ама, какво пиша, та Вие вече сте идвали тук, доколкото си спомням първия път бяхте тук почти веднага след изборите, как така ще пропуснете Париж, нали…Само че по всяка вероятност не сте отишли там, където би трябвало… Просто сте се поизгубили в този хубав град, простено да Ви е, ех, какви забележителности има в него, колко неща за разглеждане… Е, има и хлебарници, на всеки ъгъл са те, от хубави по-хубави, от ароматни по-ароматни, ама тях ли сега ще гледаме…
Ох, хайде да свършвам, че вече наистина нямам нерви…

ДИМО РАЙКОВ
Париж, 5 февруари 2011 г.

П.П. Днес татко има рожден ден. Да ти е честит, тате! Моят старец много обича да си похапва хлебец. И то нашенски. Наскоро бе при мен един месец. Храната му допадна много, но нещо не му хареса френската багета. Каза ми – Диме, аз си обичам нашия хляб, оня, който в Малко Търново ни го карат от Бургас…Повдигнах рамене – вкус и цвет, нали…И тогава съзрях устата, която татко старателно бе крил през целия този месец – тя бе празна, тоест нямаше зъби… Само оголени, вкоравени вече венци…Как така с тях той ще яде от хрупкавата багета, с чудната коричка… Да, татковите венци, а и венците на тези над два милиона бг-пенсионери са наистина „достойни” само за нашенския хляб. Да, за същия този хляб, за който по-долу говорят министър Найденов, а и хлебарите…

МАТЕРИАЛЪТ
Найденов: Ядем най-лошия хляб в Европа Агенцията по храните пуска стандарти и за насъщния
петък, 04 февруари 2011
Ядем най-лошия хляб в Европа и на това трябва да се сложи край, заяви днес във Варна земеделският министър Мирослав Найденов.
Голямата тема е хлябът и се надявам след като приемем устройствения правилник на Агенцията по храните на 9 февруари, още на другия ден, с промоцията й, да се занимаем с качеството му, зарече се министърът.
Той се срещна с Асоциацията на зърнопроизводителите в страната. "Знаете, че нещата, които казвам се случват. Не знам дали хлябът ще се казва "Стара планина". Преди имахме три вида хляб - бял, Добруджа и черен, но истински. Сега имаме 30 вида и не ядем този хляб, който заслужаваме ние и нашите деца, каза министърът.
Той допълни, че задължително ще бъдат направени стандарти и ще се даде право на избор на потребителите да ядат насъщен какъвто искат, а не с безброй подобрители и оцветители. Световната тенденция е цената на зърното да върви нагоре и затова в България няма как тя да стои на едно място. В света се произвеждат около 650 милиона тона зърно, България прибира годишно около 4 милиона тона, което е под 1%. Затова страната ни няма как да влияе на пазара, коментира министърът.
Държавата не може да извърши интервенция за сваляне цената на зърното. Такава процедура е предвидена само ако цената му падне под 101 евро на тон, допълни още той.
Интервенция се прави при ниска цена. ЕС има интервеционни запаси, които могат да стартират и да се използват при ниска цена. По отношение на таван на цените на зърното такъв не може да бъде наложен. В Кипър има таван на основните хранителни продукти, но как една малка страна като нея ще се справи в свободния европейски пазар, попита риторично министърът.
България не може да наложи таван на цените, ако такова решение вземе ЕС, трябва да се каже и как ще се компенсира разликата между тавана и реалната цена, посочи Найденов.
Той е категоричен, че няма зърнена криза, има достатъчно жито в хамбарите - 1,5 милиона тона, което е достатъчно и предостатъчно до новата реколта.
Това ще касае животновъди и тютюнопроизводители. "Не мога да направя прогнози докъде ще растат цените на зърното. Ако можех щях да пусна фиш да падне джакпота или да си подам оставката като министър и да стана дилър на борсата", така министърът отклони въпроса до къде ще расте цената на житото у нас.
Кръстина Маринова

Коментар
7. От: hleb
петък, 04 февруари 2011 16:13
работещ в фурна да ви изясни какво ядете ;
7 чувала с бели вещества на цвят се сипват към истинско брашно
Трайност-1 ден 2 дни мухъл 3 дни камък
Канцерогенен е .Няма вкус именно заради добавките а процеса се извършва още преди хляба да е стигнал до фурните .да не споменавам че всички фурни си имат още по няколко чувала собствени съставки
затова в българия хляба е ОТРОВА ,боклук и ОТРОВА а РАКа е повсеместно заболяване във всички възрастови групи ВСИЧКИ ХЛЕБАРИ СА за затвор .Това не са хора а животни .

6. От: http://www.originalni.be - ORiginalni Futbolni teniski
петък, 04 февруари 2011 16:40
Ххахаха и взимаме най-малкото пари , най-лошото здравеопазване и всичко най-зле и пак сме живи ;)
5. От: I M
петък, 04 февруари 2011 22:22
Ne na vrednite produkti ne samo v hlyaba, no i vqv vsichkite ni hrani!
4. От: ivenceto
петък, 04 февруари 2011 23:28
Браво! След саламите и сирената най-накрая дойде ред и на хляба!.....Хлеб наш насушний!!!!
3. От: Малчо
събота, 05 февруари 2011 7:36
Преди имахме три вида хляб - бял, Добруджа и черен, но истински. Сега имаме 30 вида и не ядем този хляб, който заслужаваме ние и нашите деца, каза министърът.И Вие и Ние ще търсим и плачем за стандартите на соца- тогава всичко беше истинско и на достъпна цена. Защо държавата не изкупува зърното както е н-р в Гърция и тя да разполага с него. Тази година мелниците изкупиха зърното по 18 - 20 стотинки килограм, търговците го изнесоха , остана некачественото и отгоре на това ядем хлеб по 1 до 1.20 лв. 750 гр. и пак нема виновни. За какво е това министерство на земеделието? Едно България може да храни още 3 Българии без да се оправдаваме с пазарната икономика.
2. От: даведа
събота, 05 февруари 2011 8:51
Как може един ветеринарен лекар бил то и министър по земеделии и храните да дава толкова експертно мненене по хляба и зърното. За това си има специалисти - например Университет по хранителни технологии бившия ВХВП. Да съгласен съм, че хляб може да се прави без подобрители ама за 5 годишната си практика срещнах само една партида с перфектни показатели и самостоятелно без подобрители може да се направи хляб. А истината е, че още в мелниците в брашното почват да се влагат подобрители. Ако ще се прави хляб - Стара планина нека да се почне първо от пшеницата. Вече е ясно че правим хляб от фуражна пшеница защото тя има по висок добив. Затова се влагат повече подобрители. Недейте изкарва хлебарите виновни. Липсата на каквото и да е стратегия в земеделието, финасиране, субсидиране, ето това са проблемите. Почнете от първоизточника министър Найденов. Но явно светлината на прожекторите ви се отразява доста нездравословно.

ПАРИЖ И СОФИЯ - ДВА ТОЛКОВА РАЗЛИЧНИ СВЯТА…

ТРЪПКАТА НА СВОБОДНИЯ ДУХ


Ще си призная – никак не ми е лесно да бъда емигрант в Париж.
Но всеки миг благославям съдбата и Господ, че имам възможността да живея, да дишам въздуха на този единствен в света Град на Свободата…
Снощи поех поредната глътка опияняващ дъх на освободеното творчество – гледах по телевизионния канал 2 един филм-епопея на човещината и изконното право на всяко живо същество на достоен земен път.
Такъв филм днес в България не е възможно нито да се направи, нито да се излъчи.
Защо?
Не може да се направи, защото у нас липсва Свободата на Духа.
Не може да се излъчи, защото … Ами пак поради същата причина.
Само изцяло, вътрешно и материално свободен човек може да сътвори такъв апотеоз на Духа.
И той да бъде показан на хората в една от най-гледаните телевизии, и то в най-гледаното време.
Има и нещо друго.
С всеки изминат ден в странство, тук, в Париж, аз усещам и с кожата си, че на нашите, балкански географски ширини тежи, а и може би ще тежи винаги проклятието да бъдем несвободни. Да преживяваме живота си все в очакване на онова „УТРЕ”, което така и никога не идва. И в това очакване да се обезличаваме като човеци, да се учим на Омраза, а не на Обич към ближния, да се разделяме, а не да се обичаме…
Всъщност филмът, за който пиша сега, носи странното, но показателно заглавие – „Близкият неприятел”. Тоест врагът, който всъщност ти е близък… Врагът около теб, но и в теб…
Накратко – действието се развива по време на войната в Алжир. Една група войници-французи патрулира из пустите и обезлюдени планини. Цялата тази пустош, разбира се, съзнателно търсена от създателите на филма, навява усещането за безсмислеността на тази война, за нейната трагична предопределеност. Жестокостта ражда жестокост, равнодушието, фалша и лицемерието раждат престъплението… И в края на краищата страда Човечеството, страда Планетата от това противоестествено изтребване уж в името на някакви висши идеали и помпозни приказки за „дълг”,”патриотизъм”… Гарнирани с поредната порция „смърт”, придружена от поредния орден за „изпълнен дълг в името на отечеството”…
Грозното лице на войната е всъщност главният герой на този чудесен и като идея, и като изпълнение филм. Тоталните, нечовешки поражения на подобни екстремни състояния са предадени чрез преживяванията на младия командир на военната част – един чувствителен, обикновен французин, влюбен в семейството си, който в края на краищата, въпреки вътрешната си съпротива, се превръща в … звяр. Това е цената на „патриотизма”, на „войната-дълг” в името на родината…
Филм-жестока сатира на лъжепартиотизма, на войнолюбието…
Само си представям лицата на доста мои познати в България, ако такъв филм с подобна тематика, но засягаща наши „героични” периоди от живота на държавата ни бъде създаден и разпространяван у нас!
Като в хор ще гракнат почти всички – какъв позор, родоотстъпници, безродници, предатели, изменници неидни… Естествено, най-активни ще бъдат, както винаги, тъкмо онези, които добре, абе, какво добре, направо яко, се напечелиха, а и продължават да печелят, тъкмо от такива лъжепатриотични кампании! О, ние, българите, сме майстори на определения от подобен род! И само с каква наслада ги употребяваме! Разбира се, винаги в ущърб на някой друг, не за себе си. И с каква страст после наблюдаваме как се разръфва тялото, а и въздуха около „виновника-предател”! Ама така му се пада, нали? Че как така той ще плюе върху паметта на дедите ни, върху героичното ни минало…
Войната в Алжир все още е много жива в съзнанието на днешните французи, така както са живи и много от важните събития от времето на тоталитаризма у нас. Раните от загубените около половин милион близки все още кървят… Но хората, нормалните хора в нормалната държава Франция не спират не само да си задават неудобни въпроси, но и да търсят още по-неудобните отговори за тези събития. Докато ние като щрауси си затваряме не само очите, но и сърцата. Че ние дори елементарни периоди от своето минало все още не сме открехнали. Защо? Ами защото са „държавна тайна”, „квалифицирана информация” и тъй нататък… Защото нашата история е само героична, нейните страници са само велики…
Да, колко всъщност сме далече, ама наистина толкова далече от нормалността на нормалния свят. От света на Духа…
Дни наред вървя и дишам, разтърсен от видяното. И някак си отвътре просветлен – да, истинското изкуство все още е живо. Благодарение на такива острови на свободата като Париж.
Ех, Париж…
Пускам по инерция българския телевизионен канал – изтръпвам. Но този път от безсилие – все ония безлични сладникави сериали-патриотични бози от рода на „топчето се пукна”…Защо толкова обичат някои да мислят,че цял един народ е съставен от примитиви? Защо и на кого днес са нужни такива елементарно поднесени соцтворби за олигофрени? На кого ли?
Но това не е всичко.След поредното повторение на такъв сериал започват баталните, все едни и същи вече двадесет години съвременни караници, особено пък сутрин, между доморасли политици, назначени журналисти, културтрегери… Нахвърлят се един срещу друг, байчето ги гледа щастливо, пафка поредната цигара в беззъбата си вече уста-дупка, къде ти пари за чейне, и с кеф, ама какъв кеф, изрича – ех, този й е…, простете за израза, мамата на тази…
Сладко, безгрижно, безнадеждно…
Париж и София.
Два свята…
Единият – светът на необявената, но продължаваща вече двадесет години война в България срещу Духа, този вкиснат свят на мизерията, вследствие на контролираната вече толкова години бг-бедност, на скотското съществувание, придружено от лютиви псувни под мустак и страхливо озъртане в пореден опит за аванта за парчето хляб… Светът на тоталната липса на солидарност между тъй наречения и назначен незнайно от кого „елит” с огромни доходи и милионите останали бедняци, тоест бащите и майките на този „елит”, с 50 евро пенсии и заплати…

И другият – светът на солидарността, но и на разкъсващите човешкото стремление въпроси, на непрекъснатата борба със себе си, със своето вътрешно „аз”, облъхнат от усещането за Дух…
Два толкова различни, паралелни свята в единна Европа.
В единна ли?

ДИМО РАЙКОВ
Париж
10 януари 2011 г.