ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 10 декември 2008 г.

ДУМИ НА БЛАГОДАРНОСТ КЪМ ПАРИЖ И НА ОЩЕ НЕЩО



/Слово, произнесено на "парижката" вечер, посветена на книгата "Париж, моят Париж...", във Френския културен институт в София/

Мнозина от вас сигурно са се питали, а някои навярно се питат и сега, защо и как тъкмо Димо Райков успя да напише „Париж, моят Париж...”?
Тайната може би се крие и във факта, че аз, дръзналият да напиша тази книга български писател, съм роден в Малко Търново - най-закрития град не само в тоталитарна България, а и във всички страни от бившия Варшавски договор. Той се намира на няколко километра от българско-турската граница – най-строго охраняваната зона в социалистическия лагер. Странно, нали – идвам от най-пазения град и отивам в най-свободния град в света – Париж!
Онзи град-мечта, до който всички българи в ония времена пътувахме по единствено възможния, но затова пък толкова хубав начин – чрез въображението си! Пътуване без билет, без виза, без гари и летища...
Когато се озовах преди десетина години за първи път в Париж, аз имах усещането, че това е моят град, че всичко ми е до болка познато! Че едва ли не всяка улица, всеки ъгъл, всяко паве винаги са били част от моя свят... Париж ме приласка и до ден днешен не мога да се откъсна от него...
Не можеше да бъде иначе – та аз „пътувах” години наред всяка вечер към любимия град, събирайки изрезки от вестници, списания – всичко, което бе свързано с Париж!
Затова и успях да напиша книгата си, макар и да „тръгнах” към нея по възможно най-трудния начин – освен чрез моите мисли, но и чрез мислите и преживяванията и на десетки парижани – местни и емигранти.
Без никакви спонсори, със съвсем оскъдни средства, с доста слаб френски език и току що станал от легло след тежка двегодишна болест, аз успях благодарение преди всичко на три неща.
Първо – на сърцето си! Аз тръгвах към всеки парижанин, независимо от ранга и професията му, с цялото си сърце, раздавах се без остатък, събрах десетки папки с материали, направих хиляди фотографии, написах няколко хиляди страници, за да отсея най-доброто, според мен, разбира се.
Къде ли не ходих, с кого ли не се срещах, само аз си знам какво съм преживял по време на работата ми върху книгата!
Второто нещо, което страшно ми помогна, за да може днес „Париж, моят Париж...” да бъде издадена във втори тираж и да се радва на голяма читателска любов, е и способността, страшната и невероятна, типична за французите способност да уважават човека на духа!
Парижани усещаха – от най-висшите политици в Народното събрание до клошаря Роже под моста „Дубл” на метри от катедралата „Нотр Дам дьо Пари”, че аз идвам към тях със сърце и обич и затова по всяка вероятност те ми прощаваха понякога прекаленото ми любопитство, мъничкото нахалство, лошия език.
Затова от все сърце благодаря ти, Париж!
И третото нещо, което помогна за успеха на книгата ми – за сетен път се убедих, че българинът обича Париж и Франция! Убедих се, че България винаги е била, е и ще бъде франкофилска страна! Това го доказа и огромният интерес на българи от различни поколения към моята книга.
Нямате си представа как българите, особено по-възрастните, галеха чудесната корица, взираха се в Айфеловата кула и ми казваха, че с моята книга те всъщност са направили най-хубавото си пътуване в своя живот!
Първа това ми го каза голямата ни актриса Татяна Лолова, която е възпрепятствана да дойде тази вечер, но по телефона ме увери, че ще бъде мислено с нас. Една вечер тя ми се обади и с вълнение в гласа каза: „Господин Райков, десетки пъти съм била в Париж, но чрез Вашата книга аз направих най-хубавото си пътешествие из любимия град!”
Получих десетки, стотици имейли, писма от моите читатели!
Какво повече е нужно за един автор?
Затова още веднъж, благодаря ти, Париж!
Благодаря и на всички, които ме подкрепяха – преди всичко на моята съпруга Офелия, на моята дъщеря Яна, на зет ми Александър, които бяха моите преводачи, на собственика на Издателска къща „Хермес”, литературния критик Стойо Вартоломеев, и на неговия екип, издал една наистина чудесно оформена книга. Както, разбира се, и на героите на моята книга.
Благодаря и на медиите и книжарите, които дадоха и дават възможност на „Париж, моят Париж...” да достигне до читателя.
Благодаря на всички, които ми повярваха, и които продължават да ме подкрепят!
Благодаря на хилядите ми читатели и особено на онези стотина възрастни хора от моето родно градче Малко Търново, които отделиха от оскъдните си пенсии, за да купят моята книга. Да, при пенсия от сто лева, или петдесет евро, те отделиха 10 лева за „Париж, моят Париж...” - значи те се лишаваха от храна за цяла седмица...
Това всъщност бяха хора, които никога не съм и предполагал, че могат да имат интерес към Франция, хора, които никога през живота си не бяха напускали България, а някои от тях – дори и родното си градче. Те купуваха моята книга, молейки се да им бъде дадена на изплащане за 3-4 месеца.
Никога няма да забравя как моята съседка баба Злата галеше книгата ми, сякаш бе новородено дете и шепнеше: „Много е скъпа, синко...”
И когато й я подарих, тя се хвърли на врата ми и ме целуваше минути наред.
Тя, осемдесетгодишната баба Злата, от онова забравено и от Бога градче искаше, тя търсеше, тя се радваше на Париж, на оня нейния Париж...
И тогава проумях онова, което тези хора търсеха в моята книга. Това бе тяхната надежда в Париж, в оня, техния Париж, Париж на изконната човешка мечта, че не може светът да е толкова лош, че той, светът, се гради върху доброто и светлината...
След месец моите родители ми казаха, че баба Злата е починала.
Старицата си отиде, без да види с очите си Париж.
Всъщност дали наистина тя не го бе видяла?
Да, на тези мои „парижани” искам да благодаря...
Благодаря и на госпожа Лиз Ялъмов от тогавашния екип на Френския културен институт за моралната й подкрепа. Благодаря и на господин посланика Етиен дьо Понсен, който ми изпрати един трогателен имейл в навечерието на Коледа и който имейл, заедно с тези на големия писател Марк Леви, на г-н Патрик Дьоведжиан – генерален секретар на UMP (Patrick Devedjiаn - secrétaire général de l'UMP), както и на директорите на световноизвестното кабаре „Мулен Руж” – Жан-Люк Пео-Рико, на галерия „Манмартър” – Бертран Тенез, и на останалите герои от моята книга, приех като знак на добро отношение преди всичко към моята книга!
Благодаря сърдечно и на г-жа Катрин Сюар, на г-н Жан-Мари Верже, на г-жа Манюел Дебрине-Ризос, на г-жа Албена Шарбанова, на г-жа Мария Конакчиева, както и на всички, които сътвориха тази невероятна „парижка вечер” в София и които ми подариха тази незабравима среща!
Благодаря и на г-жа Ина Клуе за нейното чаровно партньорство, както и на автора на рисунките, които допълват чудесно празничната атмосфера на този наш досег с любимия Париж!
Благодаря и на всички вас, които уважихте мен, моята книга и „моя Париж” и сте тук тази вечер, вместо да гледате поредния „Сървайвър” или „Островът на изкушението”...
Защото онова, което ни е събрало, е наистина велико – обичта към един град-мечта!
Защото всички ние, дошлите на тази грешна земя, имаме нужда, особено днес, от „своя” си Париж!
От оня Париж на Духа, на Свободата, Красотата и Светлината...
Колко хубаво го е казал Анатол Франс: „Във всеки град има по нещо, в Париж – има всичко!”
На спирката на метрото при кметството има надпис: „Париж дава тона!”
Ех, Париж...
Благодаря за вниманието !

7 коментара:

Анонимен каза...

Е,наистина е супер!

SStoyanova каза...

Толкова красив път към една мечта.
Приключение. Страст. Цветове. Аромати. Още не съм чела книгата, но виждам. Всичко това може да се докосне.
Не съм пътувала във Франция във въображението си. по принцип не пътувам в познатото на теографията, по-скоро пътуванията ми са на изключително нереалистични места. Аз ги създавам в себе си. Но преди година сънувах как седя в едно улично кафене, не съвсем в центъра на Париж, беше старинна павирана уличка, не много широка... Аз пиех кафе, едновременно с това усещах аромата на топли кифли. Беше несравнимо! От този момент нататък желанието ми да посетя тази страна стана нещо, което започна да живее с мен. Още са пред очите ми наситените цветове, гъстите миризми и студенината на камъка под летните ми сандали. Аз бях там! И искам пак да се върна! Но този път наистина, ще намеря това място, където и да е.
8 години уча английския и в университета 1 година го продължих, но вече знаех, че искам френски да уча. Много от колегите ми са завършили френски гимназии и са половин французи, но това мен не ме притеснява. След дълъг бюрократично-административен процес, успях да си сменя езика и сега изучавам френски. Предстои ми първият изпит по френски!
Пожелайте ми успех. А книгата Ви... ще я потърся и прочета при първа възможност!

Анонимен каза...

Сибилла,
Току-що видях и втория Ви коментар.От отговора ми на първия, Вие ще усетите, че в моите думи за странностите при мен има истина...Често казвам на моите читатели, когато им давам автографи, че не след дълго ще отидат в Париж, щом са взели моята книга. И това не е някакъв трик, не е - десетки души по-късно стреснати, но радостно-възбудени ми се обаждат или пишат ,че са били в Париж!/ В това може да се убедите, ако прочетете коментарите в другия ми блог./ Така, убеден съм в това, ще бъде и с Вас. Освен усещането ми, сигурност за подобно мое твърдение ми дава и Вашето чудесно късче от великолепна проза, което всъщност представляват Вашите думи - не може човек с такава дарба да не отиде в Париж. Наивно, може би, но вярно - защото Вие всъщност отдавна,ама много отдавна,Сибилла, благодарение на този Ваш сън, а и на всичко, което носите в себе си, сте намерили "своя" си Париж...А това е нещо голямо,доста голямо...
Успех на изпита!
С поздрав:
Димо Райков

Красимир Кабакчиев каза...

Много интересно, г-н Райков!
И двамата сме учили теория на литературата (художествената), но за разлика от Вас аз отдавна не се занимавам систематично с това. Все пак знам, и като семантик, че погледът отвън към едно явление може да бъде много по-проникновен, отколкото този на "вътрешния човек".
Ще потърся тази Ваша книга още утре на "Славейков". Ако ми напишете тук къде точно я има, ще бъда благодарен.

SStoyanova каза...

Дълбоко ме развълнувахте с отговорите на моите коментари..., но дозата конско кафе, която погълнах преди това се превърна в дявол, който иска да спука сърцето ми =)И в такива моменти се сещам за едно изречение, което като найлонова торбичка подхваната от вятъра танцува в пространството кокло мен:"мисля, че понякога от толкова много красота сърцето ми няма да издържи и ще се пръсне..." Американски прелести

Ще Ви пиша непременно на мейла, имам какво да споделя и без да съм прочела още нищо ваше.

Анонимен каза...

Сибилла и Красимире,
Благодаря за вниманието!
Имам проблеми с интернет, а и съм се "скрил", тъй като трябва до дни да предам новата ми книга "55 тайни на Париж".
Страшното е, че в България днес няма въздух - ето, в момента гледам по телевизията нещо жестоко - спор за това, че на едно дете-инвалид са му направили нещо като асансьор в кооперацията, за да може да се придвижва...Съседката иска да го премахне това съоръжение...За да продължава болното дете да...пълзи по стълбите...Ужас...Елате да видите как се грижат за инвалидите в Париж! В градските автобуси има специално монтирани платформи, които се накланят на спирките и "поемат" инвалидите. Според новия закон в Париж вече всяка сграда трябва да има съоръжение за инвалиди. А в България...
Все пак - желая ви глътка топлота в тези толкова студени дни!
С поздрав:
Димо Райков
П.П. Ето, забравих - г-н Кабакчиев, моите три книги - "Париж,моят Париж...","BG емигрант в Париж" и "Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа, благословени от Ванга" , мисля, че ги има в повечето книжарници,въпреки
че,без да се хваля, бързо изчезват. Вижте на маса №40 на "Славейков" при Иво, в централната книжарница на "Пингвините", също на площад "Славейков", както и в книжарниците във ВИТИЗ и под колоните на "Кристал"...

Красимир Кабакчиев каза...

Точно така е с инвалидите! Вече 20 години от началото на промените тази държава остава в много отношения варварска, (пост)комунистическа. Дори днес - в ЕС. Има какво да се мисли във връзка с членството - дали контролът над тая "държава" не е драстично занижен. Вероятно в ЕС не съзнават напълно, че с балканските комуно-варвари трябва "да се работи" по съвсем друг начин. Впрочем може би вече съзнават, защото санкции бяха наложени. Но ... Да видим ...
Благодаря много за информацията за книгата. Вчера и днес тук е бесен студ, така че ме улеснявате.