----
Този мой текст,или по-точно част от него, го препубликувам от Фейсбук. Той всъщност представлява коментар на един хубав текст от поета Валери Станков за детето, което винаги съществува съхранено в писателя.
----
Да, Валери... Детето... Ами това е. Само че, мисля, не eдинствено писателят е нужно да съхрани ДЕТЕТО, а изобщо човекът, нали?
Благодаря за този текст, защото той идва в един много особен за мен момент. От известно време се намирам в "сърцето", във водовъртежа на голямото познание, тоест пребиваването ми в Париж ми дава възможност да се докосвам до такава култура, каквато никога и не съм предполагал, че съществува в подобни мащаби. Тук, в този град-библиотека, както някои го наричат, дори и въздухът е напоен със знание…
Но наред с хубавото има и доста разочарования.
Преди време, например, имах среща с един голям творец. Изглежда му допаднах по някакъв начин, та ме покани на неговата маса по време на едно соаре. А това, тук, в Париж, да те покани човек на неговата маса, е нещо голямо и специално, така се смята във френския етикет на взаимоотношенията.
Но изведнъж, разбрал, че съм българин, той се промени, направо ме "засече" - а, българин. Вие, българите, никога не можете да имате голям творец...
Болката ми бе огромна, после, вече навън, взех сам да се успокоявам - не един и два пъти вече преживявах подобни унижения.
И то защо?
Само защото съм се родил българин...
После се опитах да вникна в евентуалните причини за едно подобно отношение.
Защо българин да не може да бъде голям, световен поет, писател, драматург?
Дали защото сме малък народ, с малък език, който не дава възможност на много хора по света да се докоснат до написаното българско слово, дали защото към нас, балканците, тук, в големия свят, липсва доброто отношение...
Но дали не е и заради самите нас? Знаеш ли, Валери, колко огорчения тук, в странство, българинът изпитва от... сънародниците си. Каква завист, каква злоба...
Един друг,също известен френски писател пък веднъж ме попита:" Защо, Райков,българите не се уважавате взаимно? Колкото пъти попитам българин за някой ваш творец и той винаги казва - а,този ли... И маха с ръка,много странно маха с ръка - ей,така...
А след това - те,другите,не ни уважават. Ами ние сами уважаваме ли се? Че ние доста често мразим и ...себе си...
Всъщност, извинявай за моето "отплесване", хубав е този твой текст, накара ме и аз да се "разпиша", но наистина дали ние, българите, умеем да уважаваме твореца, както, например, французите умеят?
Да видиш тук какво отношение имат към "артистите", така наричат всички творци, не само финансово, само като споменеш, че си артист и веднага те поглеждат с едно внимание...
А знаеш ли колко много хора са ме питали в България:" Добре,де,пишеш,ама я ми кажи какво работиш?"
За него това,че ти всекидневно,ежеминутно си в огъня на мисленето, в "сътворяването" е нищо, за него,нашенеца, работа е единствено физическото усилие...
Онзи ден отидох пак в любимата ми книжарница "Фнак" на метростанция "Шатле" - Господи, няма по-хубава картина от тази на дълги, дълги опашки за... книги. Застанали десетки, стотици хора - деца, възрастни, с по едно, две, че и повече томчета в ръка... И чакат тихо и кротко да си платят... Други пък насядали направо на пода на огромната зала, четат, водят си бележки...
А у нас?
У нас „бъка” от "назначени" писатели, които мислят, че са "пъпа" на света, а всъщност са толкова, ама толкова смешни и нищожни, те просто си нямат представа, колко са нищожни… Дано да дойдат в Париж, но не за ден-два, а да поживеят повечко, да се опитат да си изкарват хляба сами, както съм аз в случая, да тръгнат тепърва да учат трудния френски език, особено пък разговорния… И тогава, сигурен съм, ще усетят колко са "велики", колко са далече, ама толкова далече от истината. И ще преживеят такъв страшен шок, че сигурно ще онемеят …
Да, "назначените" бг-писатели си поделят в България наградите, творческите командировки и тъй нататък благинки, защото те са удобни, те са "велики"...
Кой от тях,"великите",например, е извикал,че няма по-беден днес в Европа от българина,че това,което се върши спрямо пенсионерите е геноцид?
Мълчание,мълчание,чоплене на креватни истории, на някакви толкова отдавна забравени тук,на запад,теми-еднодневки...
Но, за съжаление,освен тези "бг-великани",удобни на всяка власт, са "назначени" май и някои читатели,които си изкарват прехраната с коментари във Фейсбук, които са готови да оплюят всеки дръзнал поне мъничко да разкрие булото на лъжата в нашата татковина... Както и майстори на Мнението, тоест без да е прочел книгата и дава мнение, обикновено, абе, мани го тоя, нали си го знаем..
Тъжно ми стана,когато преди година,когато излезе книгата ми с разкази "Кестени от Париж",един иначе с голямо мнение за себе си рецензент написа:" Романът на Димо Райков..." Значи той дори не бе разгърнал книгата,дори и не я бе погледнал...И въпреки това написал доста редове...
Да не говорим пък,когато творецът е над 50-те.Тогава обикновено с един замах бива разсечен - мани го тоя...
Остави това, ами ще проявят и рядко срещано в нормална страна нахалство - не така, а така трябва да пишеш, стига с тъжни истории,на народа трябва оптимизъм,трябва...
Да,трябва чалга!
И започва той,който още не знае и българската азбука, който не знае къде да постави запетая,пълен или непълен член, да те поучава кое как...
Защо ние,българите,така обичаме да нахлуваме в личното пространство на другия,особено на твореца...
А тук, в Париж, питаят такова внимание към дори 90-годишните?!?
Ето, "престарелият" за нас, българите, Стефан Хесел тук е на такава почит, че направо да изтръпнеш.
Хесел предизвиква невъобразим интерес навсякъде, където се появява, неговото иначе "тънко" книжле всъщност е в основата на световното движение "Възмутете се", което обръща света. Представяш ли си - 90-годишен и след него тичат в захлас ученици-пубери...
Възможно ли е това у нас?
Та в иначе милата ни родина обидите започват,както вече споменах, още към 50-годишните - ти ли ще ме учиш, айде бе, изкуфял дядка... Дори наскоро четох от един наш критик,че истинските писатели в България щели да да се появят от тези,които сега са до 40 години.
Какво да кажеш в отговор на такава "мисъл"? Да му говориш за Хесел, за Жан-Клод Кариер, за Умберто Еко и колко още други умове, които вече имат "нещастието" да бъдат над 80 години...
Но хайде, доста се разпрострях. Поздрави на семейството!
И, разбира се, на детето в теб, Валери…
П.П.
Вече бях публикувал текста,когато "се усетих",че днес е 8 март. Да,празникът на жената...И ми стана интересно.Защото във Франция не празнуват по нашенски този ден. При нас обикновено мъжете се напиваме,гуляем, а после,може би за извинение,поднасяме някое цвете,ако изобщо се сетим, на половинката си. Докато тук няма букети, няма честитки, има ...борба. Да,борба. На този ден жените на Франция демонстрират по улици, площади правото си на труд и живот наравно с мъжа. А нашите,милите... Кротко се чудят как да скърпят отънелия винаги бюджет,разбира се, нямам предвид ония,по-особените българки,които винаги намират най-точния,най-удобния за тях начин да...прекарат мъжа до себе си. Аз пиша с тъга за ония български майки,които са запазили ДЕТЕТО в себе си. За ония бг-мадони,които на преклонна възраст изкарват своя,а и на семействата си,хляб в чужбина, които със сетни сили мият,чистят,слугуват - съвременните бг-роби на 21 век,изоставени и захвърлени на произвола на съдбата си от тези,които са създали...
ВИЖТЕ САМО КАКВА КАРТИНА СЕ ПОЯВЯВА НАВРЪХ НАШИЯ ЕМИГРАНТСКИ 8-МИ МАРТ - БЪЛГАРКИ НА ОКОЛО 70 ГОДИНИ,С БИНТОВАНИ,ПОДУТИ РЪЦЕ,СВРЕНИ В СТАИЧКИ-ДУПКИ,НИКОМУ НЕНУЖНИ,НИЧИИ...И ЕДНА СЪЛЗА,ОГРОМНА И ЛЕПКАВА,КОЯТО СЕ ТЪРКУЛВА ПО ДЪЛБОКИТЕ БРЪЧКИ...НА ТЯХ,НИЧИИТЕ...
На мадоните-роби - дълбок поклон,майки български! И простете! Ако,разбира се,можете...
Димо Райков
8 март 2012 г.
Париж
Няма коментари:
Публикуване на коментар