Най-възрастният бг-емигрант Рафаел Алмалех, починал на 97 години: ” Моята мечта е на гроба ми да има поне един човек, който да заплаче…”
Да, с „отпътуването” на бат Рафи си отиде и частица от добротата на света.
Толкова години не чух от него нито една лоша дума за друг човек. А това за нас, българите в Париж, всъщност май изобщо за нас, българите, е нещо, най-малкото, странно, нали?
Този достолепен мъж приютяваше, тоест спасяваше, в своята легендарна стаичка-кутийка на булевард „Сен Марсел” толкова изпаднали в беда българи. И все на сутринта намирал портфейла си… празен… И, когато го питах защо продължава, той ми отговаряше с неговата си „обла” и хубава усмивка:
- Как така, Райков, ще оставя българче да спи под мостовете, че и да е гладно… - казваше ми той, после добавяше – Да спасиш един човек, значи все едно си спасил целия свят… - после пак се усмихваше и продължаваше – Ама аз вече се изхитрих. Слагам в портфейла само по една банкнота от двайсет евро…
И смехът, този накъдрен, сочен смях на възрастния човек, който в тези мигове представляваше едно голямо дете, се утаяваше в стайчето…
Да, той спасяваше…
А сега завършва земния си път там, във френската земя, в … общ гроб на парижкото кметство…Така погребват в този огромен град онези, които нямат никакви близки по документ…
Той, мъдрецът, казваше и това:
- Ние, българите, Райков, не умеем да се обичаме, ние не обичаме и себе си… А трябва, трябва да се обичаме…
И още:
- Правете добро. То, доброто, рано или късно, винаги се връща…
И знаете ли каква е била неговата мечта, която промълвил минути преди смъртта си на Нели, жената, която го гледаше?
- Моята мечта е, когато умра, на гроба ми да има поне един човек, който да заплаче…
Ех, съдбо емигрантска…
Ех, съдбо българска…
Спи спокойно, бат Рафи, да, там, във френската земя, в оня ничий общ гроб на парижкото гробище…
Спи спокойно… Защото ти всъщност си в най-обичното на света, най-безценното място – в сърцата на неколцина твои приятели…
А нима е малко това…
В този иначе хубав, но понякога, особено за нас, българите, толкова студен свят да бъдеш в сърцето на поне един човек – о, това е привилегия, която нито пари, нито постове могат да купят…
Бог да те прости, бат Рафи…
Няма коментари:
Публикуване на коментар