СЪЕДИНЕНИЕТО НА... НАЙ-РАЗЕДИНЕНИТЕ...
Днес, казват, е празник...
Всъщност какъв празник е? На Съединението... Да, на съединението на най-разединената нация в света...
Елате и в чужбина, за да видите какво значи българин - сам, толкова самотен...
Затова и днес препубликувам този свой разказ от книгата ми "Кестени от Париж". Съжалявам, че е в такъв "насипен" вариант, става дума за оформлението. Но така става понякога при компютъра. Така или иначе болката си я има...
За мен Съединението е Тя, Майката... Която почти забравихме, а и забравяме, докато е жива... И на която ние, уж най-красивите, най-интелигентните на света, отредихме да живее така скотски вече десетилетия, да догаря в немотия и все с мисъл за онова "утре", което на тези георграфски ширини никога не идва... И за съжаление, няма и да дойде... А май вече идваме и ... ние... Да, ние... Които все смятаме, че сме безсмъртни... Ами тогава...
Преди няколко дни бях в България. Видях и усетих неща, които ме разлюляха и все още не мога да си поема дъх...
После съдбата ме изпрати за няколко дни в Нормандия. Там пък видях неща, които вече ме накараха да вия от безсилие от неволното сравнение, което направих...
Места, сринати през Втората световна война до основи, днес предлагаха такива условия на живот, че... Такава красота... И то при сурови природни условия... И курортите пълни с хора на по 80 - 90 години... Жизнени, с бронзирани лица и тела...
Кой, как и защо е отредил на нашите майки такава съдба... Защо другите могат да живеят и да се радват на живота, а нашите мадони да тънат в мизерия и тъга... И на 70 години да стават... гастарбайтерки... Да перат чужди гащи, да мият чужди задници... Заради насъщния... Елате в Париж да ги видите... Ще ви заведа, вас, все невярващите,"патриотите", в квартирите-кутийки от по няколко квадратни метра на тези наши старици, ще видите разранението им, превързани с бинтове длани, ще ви покажа и палатките на 70-годишните българи в гората на Венсен...
Толкова гъста българска мъка в иначе най-красивия град на света... Срамно за 21 век явление, непознато никъде другаде и наш, български патент...
Явление, за което никой никъде не споменава и думичка...
И се сетих за казаното ми от големия Стефан Хесел, до когото имах честта да се докосна, преди да ни напусне - " Господин Райков, по това как синовете и дъщерите се отнасят към своите майки, се съди за степента на зрялост на едно общество"...
Да, зрялост...
Да, общество...
Толкова непознати думи у нас...
Днес, казват, е празник...
Всъщност какъв празник е? На Съединението... Да, на съединението на най-разединената нация в света...
Елате и в чужбина, за да видите какво значи българин - сам, толкова самотен...
Затова и днес препубликувам този свой разказ от книгата ми "Кестени от Париж". Съжалявам, че е в такъв "насипен" вариант, става дума за оформлението. Но така става понякога при компютъра. Така или иначе болката си я има...
За мен Съединението е Тя, Майката... Която почти забравихме, а и забравяме, докато е жива... И на която ние, уж най-красивите, най-интелигентните на света, отредихме да живее така скотски вече десетилетия, да догаря в немотия и все с мисъл за онова "утре", което на тези георграфски ширини никога не идва... И за съжаление, няма и да дойде... А май вече идваме и ... ние... Да, ние... Които все смятаме, че сме безсмъртни... Ами тогава...
Преди няколко дни бях в България. Видях и усетих неща, които ме разлюляха и все още не мога да си поема дъх...
После съдбата ме изпрати за няколко дни в Нормандия. Там пък видях неща, които вече ме накараха да вия от безсилие от неволното сравнение, което направих...
Места, сринати през Втората световна война до основи, днес предлагаха такива условия на живот, че... Такава красота... И то при сурови природни условия... И курортите пълни с хора на по 80 - 90 години... Жизнени, с бронзирани лица и тела...
Кой, как и защо е отредил на нашите майки такава съдба... Защо другите могат да живеят и да се радват на живота, а нашите мадони да тънат в мизерия и тъга... И на 70 години да стават... гастарбайтерки... Да перат чужди гащи, да мият чужди задници... Заради насъщния... Елате в Париж да ги видите... Ще ви заведа, вас, все невярващите,"патриотите", в квартирите-кутийки от по няколко квадратни метра на тези наши старици, ще видите разранението им, превързани с бинтове длани, ще ви покажа и палатките на 70-годишните българи в гората на Венсен...
Толкова гъста българска мъка в иначе най-красивия град на света... Срамно за 21 век явление, непознато никъде другаде и наш, български патент...
Явление, за което никой никъде не споменава и думичка...
И се сетих за казаното ми от големия Стефан Хесел, до когото имах честта да се докосна, преди да ни напусне - " Господин Райков, по това как синовете и дъщерите се отнасят към своите майки, се съди за степента на зрялост на едно общество"...
Да, зрялост...
Да, общество...
Толкова непознати думи у нас...
Няма коментари:
Публикуване на коментар