ЕДНО НЕОБХОДИМО ДОУТОЧНЕНИЕ КЪМ МОИТЕ ЧИТАТЕЛИ
посвещавам на Мариана Лазарова
Приятели, това своеобразно „уточнение” съм го правил и друг път, разбира се, в по-непълен вид. Вече доста време, при мен са навършени цели шест години „пребиваване” в мрежата, а иначе цял съзнателен живот аз съм на показ пред читателите си.
За всички е ясно, че живея и пиша безплатно за едните принципи на хуманност и подкрепа на човечността - и на бедните, и на низвергнатите.
Заради това приех и позволих да си причиня - на себе си и на семейството си, многогодишни мъки. Но да имам една "привилегия", която никой вече не може да ми я отнеме - да не съм роб на парите и оттам да бъда свободен!
Аз имах „капчицата”, имах шанса да се родя и да бъда отгледан в семейство на бедни и обикновени българи, но будни и пълни с въображение и чувствителност, с любопитство, да бъда закърмен от мама и татко с оня вечен стремеж към нещо "още повече", макар и имагинерно, макар и никога постижимо за мен самия. Просто да бъда "вечно недоволен". Имам и "привилегията" да живея с цената също на доста усилия, на прегряване на мозъка, в най-свободния и красив в света град, който като никой друг пречупва представите на всяко същество за това що е туй чудо "кратък човешки живот".
Имах куража да тръгна на 50 години от нулата отново, сам, сам и пак сам, да направя нещо в чужда страна, но със сладкото и велико усещане за собствена значимост, нещо, което се постига само тогава, когато си достигнал до него единствено със своите си способности и труд. В едно общество с жестока конкуренция, но свободно, с възможност за шанс за всеки, а не в кланово като нашето, където всичко е предначертано от мама, тате, вуйчо, от Схемата…
Това нещо никой и никога не може да ми го отнеме. Както и онова, което моята мисъл е закодирала в книгите ми, които са факт и вече си имат своя живот. Защото те не са само по книжарниците, по библиотеките на България, но и в най-големите и авторитетни книжовни центрове на света – в 15 от най-известните и национални библиотеки – Харвард, Блумингтън, Ню Йорк, Вашингтон, Париж, Лондон, Москва, Прага, Букурещ, Белград, Варшава, Бъркли, Мелбърн…
Знаете ли какво значи това - да стигнеш физически, а и чрез книгите си, до толкова далечни и различни краища на света - да го постигне един син на един миньор и една чистачка, тръгнал от едно градче на българско-турската граница в една страна и един регион, които почти никой по широкия свят не знае, а и не иска да знае…
Да тръгнеш от най-закритото градче на Варшавския договор на онази комунистическа система, оттам, откъдето пиле не можеше да прехвръкне! И да стигнеш до нея, Сена, реката на Свободата, до него, Париж, града на Светлината и необозримотото тръпно усещане, че все пак, макар и с трошица живот, си живял ненапразно, че все пак нещо си посял…
Да, зная, подобен „поход”, макар и изстрадан, макар и жесток в определени моменти, не се прощава в моята страна. Особено от ония, които никога не ще имат куража да тръгнат подир мечтата си.
Зная и това, че това „непрощаване” не струва нищо пред искрата в очите на моите внуци, за чиято възможност да живеят в нормален свят с нещичко съм допринесъл и аз, тръгналият от нищото, дръзналият да се пребори със своите демони странджанец…
Да се погледнеш отстрани, да се съотнесеш не с едно ограничено място, а със света, към оня свят на голямата и истинска конкуренция, да видиш какво ти липсва, да го потърсиш, да го откриеш, да се опиташ да се поправиш... О, това го може само свободен човек, презрял, или поне опитващ се да стори това, суетата на човешките предразсъдъци…
И тогава да кажеш - твърдо и с гордост - аз също имам право да бъда сред вас, аз съм като вас!
Затова реагирам, а и винаги ще реагирам на онова, което според моите принципи и представи е античовешко, независимо от нечий партизанлък.
Аз вече проумях, че е грешка, че е непосилно дело за отделен човек да се опита да освести българина, да го накара поне за миг да се погледне вътре в себе си. Това нашенецът най-много мрази! Той всичко знае, всичко може, той не търпи никаква критика, хеле пък отправена към него, още по-малко обича да се саморазголва, да се самобичува, да си признава наличието на демони в себе си... А това „качество” е характерно, и това трябва да си признаем, за хора, които по правило са израсли във винаги несвободно общество.
Но все пак понякога се появява някой, който ме обнадеждава, макар и след това и той обикновено да ме разочарова. И аз продължавам. Дори и заради един българин. Да, съдба...
Затова и благодаря на Париж. Че ми помогна да разширя това свое усещане да гледам на себе си отвътре. Макар и то да ми носи страдание. Това е мой избор - на начин на живот, на начин на отношение с познати и непознати, с българи и хора от цял свят. Да бъда максимално искрен с тях,болезнено дори, и да иска същото от тях. Нещо, почти несъществуващо в днешното време, нали? И все пак остава надеждата. Защото аз изповядвам, че ние, хората на 21 век, трябва, ние сме орисани, осъдени сме да живеем заедно. Защото съм убеден,че затварянето в една черупка е нещо, което не само е неприемливо за този наш век, но е противопоказно.
То води до убийство не само на плътта, но и на духа, на порива към свобода.
А какво е човек, който цял живот живее на колене? Смъртник приживе...
Никого не упреквам, никого не поучавам, не менторствам, всеки, дошъл на тази земя, има правото сам да разполага с живота си. Просто защитавам своето усещане за човека. Нищо повече.
Но когато си българин, каквото и да правиш, все си на прицел. И ако няма в един момент друг, който да се цели в теб, ти попадаш на прицела на ... себе си...
Наистина съдба. От която, дори и в Париж, не можеш да избягаш…
За всички е ясно, че живея и пиша безплатно за едните принципи на хуманност и подкрепа на човечността - и на бедните, и на низвергнатите.
Заради това приех и позволих да си причиня - на себе си и на семейството си, многогодишни мъки. Но да имам една "привилегия", която никой вече не може да ми я отнеме - да не съм роб на парите и оттам да бъда свободен!
Аз имах „капчицата”, имах шанса да се родя и да бъда отгледан в семейство на бедни и обикновени българи, но будни и пълни с въображение и чувствителност, с любопитство, да бъда закърмен от мама и татко с оня вечен стремеж към нещо "още повече", макар и имагинерно, макар и никога постижимо за мен самия. Просто да бъда "вечно недоволен". Имам и "привилегията" да живея с цената също на доста усилия, на прегряване на мозъка, в най-свободния и красив в света град, който като никой друг пречупва представите на всяко същество за това що е туй чудо "кратък човешки живот".
Имах куража да тръгна на 50 години от нулата отново, сам, сам и пак сам, да направя нещо в чужда страна, но със сладкото и велико усещане за собствена значимост, нещо, което се постига само тогава, когато си достигнал до него единствено със своите си способности и труд. В едно общество с жестока конкуренция, но свободно, с възможност за шанс за всеки, а не в кланово като нашето, където всичко е предначертано от мама, тате, вуйчо, от Схемата…
Това нещо никой и никога не може да ми го отнеме. Както и онова, което моята мисъл е закодирала в книгите ми, които са факт и вече си имат своя живот. Защото те не са само по книжарниците, по библиотеките на България, но и в най-големите и авторитетни книжовни центрове на света – в 15 от най-известните и национални библиотеки – Харвард, Блумингтън, Ню Йорк, Вашингтон, Париж, Лондон, Москва, Прага, Букурещ, Белград, Варшава, Бъркли, Мелбърн…
Знаете ли какво значи това - да стигнеш физически, а и чрез книгите си, до толкова далечни и различни краища на света - да го постигне един син на един миньор и една чистачка, тръгнал от едно градче на българско-турската граница в една страна и един регион, които почти никой по широкия свят не знае, а и не иска да знае…
Да тръгнеш от най-закритото градче на Варшавския договор на онази комунистическа система, оттам, откъдето пиле не можеше да прехвръкне! И да стигнеш до нея, Сена, реката на Свободата, до него, Париж, града на Светлината и необозримотото тръпно усещане, че все пак, макар и с трошица живот, си живял ненапразно, че все пак нещо си посял…
Да, зная, подобен „поход”, макар и изстрадан, макар и жесток в определени моменти, не се прощава в моята страна. Особено от ония, които никога не ще имат куража да тръгнат подир мечтата си.
Зная и това, че това „непрощаване” не струва нищо пред искрата в очите на моите внуци, за чиято възможност да живеят в нормален свят с нещичко съм допринесъл и аз, тръгналият от нищото, дръзналият да се пребори със своите демони странджанец…
Да се погледнеш отстрани, да се съотнесеш не с едно ограничено място, а със света, към оня свят на голямата и истинска конкуренция, да видиш какво ти липсва, да го потърсиш, да го откриеш, да се опиташ да се поправиш... О, това го може само свободен човек, презрял, или поне опитващ се да стори това, суетата на човешките предразсъдъци…
И тогава да кажеш - твърдо и с гордост - аз също имам право да бъда сред вас, аз съм като вас!
Затова реагирам, а и винаги ще реагирам на онова, което според моите принципи и представи е античовешко, независимо от нечий партизанлък.
Аз вече проумях, че е грешка, че е непосилно дело за отделен човек да се опита да освести българина, да го накара поне за миг да се погледне вътре в себе си. Това нашенецът най-много мрази! Той всичко знае, всичко може, той не търпи никаква критика, хеле пък отправена към него, още по-малко обича да се саморазголва, да се самобичува, да си признава наличието на демони в себе си... А това „качество” е характерно, и това трябва да си признаем, за хора, които по правило са израсли във винаги несвободно общество.
Но все пак понякога се появява някой, който ме обнадеждава, макар и след това и той обикновено да ме разочарова. И аз продължавам. Дори и заради един българин. Да, съдба...
Затова и благодаря на Париж. Че ми помогна да разширя това свое усещане да гледам на себе си отвътре. Макар и то да ми носи страдание. Това е мой избор - на начин на живот, на начин на отношение с познати и непознати, с българи и хора от цял свят. Да бъда максимално искрен с тях,болезнено дори, и да иска същото от тях. Нещо, почти несъществуващо в днешното време, нали? И все пак остава надеждата. Защото аз изповядвам, че ние, хората на 21 век, трябва, ние сме орисани, осъдени сме да живеем заедно. Защото съм убеден,че затварянето в една черупка е нещо, което не само е неприемливо за този наш век, но е противопоказно.
То води до убийство не само на плътта, но и на духа, на порива към свобода.
А какво е човек, който цял живот живее на колене? Смъртник приживе...
Никого не упреквам, никого не поучавам, не менторствам, всеки, дошъл на тази земя, има правото сам да разполага с живота си. Просто защитавам своето усещане за човека. Нищо повече.
Но когато си българин, каквото и да правиш, все си на прицел. И ако няма в един момент друг, който да се цели в теб, ти попадаш на прицела на ... себе си...
Наистина съдба. От която, дори и в Париж, не можеш да избягаш…
Димо Райков
https://www.facebook.com/dimo.raikov.7/posts/10204706265514715
Няма коментари:
Публикуване на коментар