В новата ми книга "Париж - радостта от живота..." давам отговор на всички ония "приятели", които все ме упрекват, че съм бил негативно настроен. Хайде сега да видим как ще реагират на една книга-светлина, книга, в която няма и една тъжна дума.
Разбира се, аз зная предварително - пак ще се намерят нашенци, които ще кажат - айде стига им се слага на тия петльовци, колко пари ти дадоха да ги хвалиш...
Всъщност тази книга е не за вечните нашенци, които не знаят какво искат и така си отиват от тоя свят, без да са усетили истинската красота и на съзерцанието, но и на борбата...
Тази книга е за ония, които не са ходили никога в Париж и за ония, които искат пак да го видят...
Книга за радостта от живота, за красотата, за тръпката,че все още си жив, че дишаш, че живееш с достойнство, а не само да оцеляваш, и то на колене....
Книга, след чийто прочит човек осъзнава, че животът му е даден един-единствен път, че сега и само сега той трябва да му се радва и че грях вършат тези, които лъжат, заблуждават останалите, че утре, утре и само утре е той, Животът...
А той, Животът, е днес, днес и само днес...
Или както казва клошарят Роже: "Аз се радвам, че днес съм жив. Защото съм могъл и да не се събудя, нали?"
Вижте пак тази прелестна картина, като булка-кокетка е кулата - небесното творение на човешкия гений, вижте и как природата, в случая снегът, допълва цялата тази красота, омекотява я, дава й ...топлина.
Когато моят баща, странджанският миньор Петко Димов Райков, Бог да го прости, дойде за първи път в Париж, първото му желание бе веднага да тръгнем към кулата. И да се качим, въпреки огромните опашки от хора, най-горе... - ама, Диме, най-горе,чуваш ли, там, на върха на света... И когато се качихме на "върха на света", той, миньорът, който цял живот бе дълбал земята на Странджа, на никому неизвестната планина, там, на Балканите, ме прегърна, една сълза се търкулна по скулестото любимо лице и думите на татко ме зашеметиха:" Благодаря ти, синко, че ме доведе да видя нормален свят. Как иначе щях да си отида, без да съм видял тази красота..."
Не след дълго татко отлетя. Към оня, нормалния свят... Сложихме му за дългия път едно мъничко златисто копие на неговата любимка - Айфелката, както той я наричаше. Това му беше достатъчно, знаех го, чувствах го...
Моята книга е за нашите татковци и майки, за ония от тях, които никога не ще успеят да зърнат Айфелката наяве. Но които винаги са били, а и ще бъдат, с нея, на нея, там, на нейния връх, на "върха на света". Благодарение на въображението си, благодарение на добротата, благостта и милозливостта си, все изконни за българина неща, които ние май изгубихме...
Прочетете и онова, което е казано от Мелвин Дъглас :" Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина."
Е, повече думи нужни ли са?
Да, моята нова книга "Париж - радостта от живота..." върви към вас. Заедно с тайните, с душата и сърцето на този Град на светлината и красотата. На този единствен в света град-човек... Който толкова ни е нужен, на нас, хората на студения 21 век, които забравихме, че носим в гърдите си ...сърца, а не парчета лед...
Разбира се, аз зная предварително - пак ще се намерят нашенци, които ще кажат - айде стига им се слага на тия петльовци, колко пари ти дадоха да ги хвалиш...
Всъщност тази книга е не за вечните нашенци, които не знаят какво искат и така си отиват от тоя свят, без да са усетили истинската красота и на съзерцанието, но и на борбата...
Тази книга е за ония, които не са ходили никога в Париж и за ония, които искат пак да го видят...
Книга за радостта от живота, за красотата, за тръпката,че все още си жив, че дишаш, че живееш с достойнство, а не само да оцеляваш, и то на колене....
Книга, след чийто прочит човек осъзнава, че животът му е даден един-единствен път, че сега и само сега той трябва да му се радва и че грях вършат тези, които лъжат, заблуждават останалите, че утре, утре и само утре е той, Животът...
А той, Животът, е днес, днес и само днес...
Или както казва клошарят Роже: "Аз се радвам, че днес съм жив. Защото съм могъл и да не се събудя, нали?"
Вижте пак тази прелестна картина, като булка-кокетка е кулата - небесното творение на човешкия гений, вижте и как природата, в случая снегът, допълва цялата тази красота, омекотява я, дава й ...топлина.
Когато моят баща, странджанският миньор Петко Димов Райков, Бог да го прости, дойде за първи път в Париж, първото му желание бе веднага да тръгнем към кулата. И да се качим, въпреки огромните опашки от хора, най-горе... - ама, Диме, най-горе,чуваш ли, там, на върха на света... И когато се качихме на "върха на света", той, миньорът, който цял живот бе дълбал земята на Странджа, на никому неизвестната планина, там, на Балканите, ме прегърна, една сълза се търкулна по скулестото любимо лице и думите на татко ме зашеметиха:" Благодаря ти, синко, че ме доведе да видя нормален свят. Как иначе щях да си отида, без да съм видял тази красота..."
Не след дълго татко отлетя. Към оня, нормалния свят... Сложихме му за дългия път едно мъничко златисто копие на неговата любимка - Айфелката, както той я наричаше. Това му беше достатъчно, знаех го, чувствах го...
Моята книга е за нашите татковци и майки, за ония от тях, които никога не ще успеят да зърнат Айфелката наяве. Но които винаги са били, а и ще бъдат, с нея, на нея, там, на нейния връх, на "върха на света". Благодарение на въображението си, благодарение на добротата, благостта и милозливостта си, все изконни за българина неща, които ние май изгубихме...
Прочетете и онова, което е казано от Мелвин Дъглас :" Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина."
Е, повече думи нужни ли са?
Да, моята нова книга "Париж - радостта от живота..." върви към вас. Заедно с тайните, с душата и сърцето на този Град на светлината и красотата. На този единствен в света град-човек... Който толкова ни е нужен, на нас, хората на студения 21 век, които забравихме, че носим в гърдите си ...сърца, а не парчета лед...
Димо Райков
На снимаката: Татко, Бог да го прости, миньорът Петко Димов Райков от Малко Търново, пред Айфеловата кула, неговата мечта...
Няма коментари:
Публикуване на коментар