Два часа – протест, после три часа – коктейл в посолството…
Зарадвах се.
Та малко ли е и в Париж, на хиляди километри от родината, да се даде знак на протестиращите в България, че са подкрепяни и от своите сънародници зад граница…
Та още през 2006 г. в книгата си „Париж, моят Париж…” аз непрекъснато задавах въпроса – кога Париж ще „дойде” и в София… Години наред пиша за контролираната мизерия у нас, за геноцида над обикновените българи…
И ето, Париж наистина „дойде” в София…
И аз още от първия ден подкрепих протеста, тоест подкрепих себе си, своите усещания да свобода и солидарност със сладкото съзнание, че и аз съм с нещичко допринесъл за днешната „лудост”…От две седмици убеждавам, дори и се карам с доста „демократи” и колеги, че трябва да уважаваме и да помагаме на протестиращите…
Казвам го това не да се изтъкна, който е чел книгите, а и статиите ми, знае много добре това, но защото следващите редове на някои може би ще се сторят горчиви.
Казвам го и като човек с опит да предпазя протестиращите от подводните камъни на нашенската действителност – у нас, но и в чужбина…
Затова пак казвам – моята болка е предизвикана само от отделни единици от протеста в Париж. Което не е я прави по-малка…
На първото събиране не успях да отида заради жесток грип. Но на второто бях.
Видях веднага обаче някои лица – „на всяка манджа мерудия”, които, от опит го знам това, хич не ме изпълниха с ентусиазъм. По-точно – ентусиазмът ми взе да се поизпарява…
И не се излъгах.
Рехаво присъствие, добре беше, че Петко носеше знаме, та ни отсрами…
А, щях да забравя – писмото на Левски, което бе прочетено, все едно бе писано днес…
Също така една от организаторките, не бяхме ли ние всички организатори, та нали това бе свободен, граждански протест, започна да реди думичките като на отечественофронтовско събрание – това не може, трябва да имаме депутати, да приемем нова конституция…
Не издържах. Опитах се да кажа няколко думи и аз – от рода на тези, че когато народът е на улицата, всичко може…Че когато властта не работи за хората, то тя трябва да си отиде…/ Справка - днешните новини за намаляването на цената на тока, за парното, за…/ Че без морал повече не може…Че и един свестен да има сред протестиращите в България, а и в чужбина, протестите трябва да се уважават… Че ние сме дошли не да се правим на кой от кой по-велик, не да си избираме водачи, а просто да подкрепим с няколко думи протестиращите в родината…
Не спестих и нещо, което бях прочел на сайта на организаторите – там пишеше, че нарочно е преместен протестът днес близо до посолството ни, за да може по-късно да отидат протестиращите на …прием…
- Как така – обърнах се директно към присъстващите – вие протестирате срещу статуквото, срещу сегашната политическа система, а отивате на коктейл при неговите и нейните сегашни представители? Вие отивате при тези, срещу които протестирате…
Е, това, което последва, ме разлюля. Какво ти разлюляване, направо ми отне дъха.
Да оставим настрана това, че самопровъзгласилата се „организаторка”, която много добре познавам, се опита да ме прекъсне…
Да ме прекъсне на свободен, граждански протест, през чието повече време се… мълчеше…
Представяте ли си – че мен не ме прекъснаха нито царските хора, нито от Тройната коалиция, нито Борисов, а ето сега, в центъра на Париж, на метри от Сена - реката на свободата, се опитаха да ми отнемат думата… И то хора, които и не искам изобщо да коментирам…
След моя въпрос съзрях притеснение, а и разочарование у някои наоколо - о, та те вече се бяха май настроили за коктейла – да, там ще е хубаво, ще има в изобилие салатка, кюфтенца, ракийка…Че и лютеничка… Къде българин без лютеница… Па макар и в Париж… Нищо, че бяха поканени малко насила, нищо, че официалното честване-коктейл било вчера – да, за по-първите българи и за чуждите дипломати…А това днес бе за … народа, тоест за плебса… Каквото остане, каквото дал Господ – да се изяде и изпие…
И то в същото време, когато площадите и улиците на България са препълнени от протестиращи българи…
Когато Пламен, факлата на протеста, е издъхвал…
Как се нарича това?
И някои от „моите” парижки протестиращи, попарени от думите ми, заедно с други – естествените водачи, студентите Ралица, Митко, които сигурно и предварително бяха решили така, си тръгнаха за дома.
Но някои, и то немалка част, тръгнаха към … посолството…
Там, при тези, срещу които протестираха…
Гледах.
Мълчах.
А сърцето ми трепереше.
И се сетих за Стоян Михайловски.
Когато получавал покани от Фердинанд, той просто написвал в единия им ъгъл: „Не щъ!"
Майката на великия Албер Камю пък му казва, когато получил покана от френския президент – тези хора не са от нашата черга. Ти нямаш никаква работа с тях…
Какво е това, което се разиграваше пред очите ми?
Значи ние протестираме. В знак на солидарност с протестиращите в България.
Но ние не се отказваме от благинките, които властта ще ни подхвърли.
Тоест, ние ще отидем на гости на тези, срещу които уж протестираме…
Е, това не мога, а и не искам да го проумея.
Цял живот съм бил принципен, още като студент съм се борел последователно срещу неправдата, това всеки състудент по мое време от Великотърновския университет ще го потвърди, отстоявал съм с цената на лишения и трудности тези свои принципи и после в живота. Сигурно, разбира се, съм и грешал, в това наше кучешко битие кой не е грешал, но никога не съм бил двуличен, сервилен, подмазвач…
А сега…
Кой и как е възпитал тези млади хора на подобно двуличие, на подобна сервилност…
Да, сърдят се някои, че понякога употребявам силни думи, но я ми кажете не е ли подобен начин на поведение категорично доказателство за генна недостатъчност. За родилен дефект…
Гледам ги – млади, красиви, усмихнати…
И то тук, в Париж, в града на свободата, в града на светлината, в центъра на света…
Където и да не искаш, пак ставащ… протестиращ. Просто такъв е въздухът в този вълшебен и революционен град – „заразява” те…
Но където за нас, българите, май пак се оказва, че си носим „къщичката” върху себе си, а и онова нашенско в главите…
Да, млади, безумно красиви…
И сега вече приятно възбудени…
Да, ще отидат, ще хапнат от посолските дажби, които никак не са малко и в тези кризисни времена, щом има два приема – за първа класа българи и чужди гости в събота, за простолюдието – на следващия ден…
Кебапчета, кюфтенца, нашенско вино, че може и греяна ракия да им е направил посланикът и посолските хора…Тези същите, срещу които се борят протестиращите в България, тоест, представителите на статуквото…
Да, представителите всъщност на ония, срещу които някои, пак повтарям, някои, не всички, наши „борци” от Париж … протестират…
Ама яко „протестират”.
До кебапчето…
И чашата вино…
Наздраве!
3 март
Париж
Димо Райков
