ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ! САМО "ЛЕВСКИ"!

Посвещавам този откъс от моята книга, подготвена за печат – „Левски”, моят „Левски”… - на всички онези левскари, които тази вечер ще изпълнят стадион „Васил Левски” и ще почетат паметта на „сините” герои, осъществили тази свята епопея на славното ни име!

По този начин и аз,  както и милионите левскари, пръснати  по света, ще бъдем заедно с вас, приятели, ще викнем в един глас – „Само „Левски”!

Честит свят юбилей! Да пребъде името ни славно! И да пазим като зеницата на окото си него, Пръстена, оня пръстен, без който бихме били мъртъвци приживе… Да пазим „синята” памет!

С левскарски поздрав:

Димо Райков

Париж

23 май 2014 г.

ПРЪСТЕНЪТ

В центъра на моето родно градче Малко Търново имаше едно удивително съоръжение. То представляваше  нещо като тонколона, от която по цял ден звучеше програмата на радио „София”.

Всъщност околното пространство  беше „заплюто” предимно за запалянковците. Когато имаше мач, и то от големите, тъй наречените дербита, още часове преди началото му площадчето се изпълваше с хора.

По онова време, времето на моето детство, в Малко Търново нямаше телевизия, поради простата причина, че не бе монтиран телевизионен предавател и тъй като градчето ни се намираше в една падина, нямаше как да се приема сигналът.

И единствената ни утеха бе „радиото”.

Да ден днешен от него съм запомнил прогнилите му ламарини, леко поръждавели по краищата…

Иначе звукът бе ясен, все едно, да, все едно говорителят, тогава всички го наричахме „коментаторът”, бе до самите нас…

Особено пък, когато той се казваше Митко Чуков. Е, този човек бе наистина легенда. Неговият любим глас присъстваше дори и в детските ни сънища – как само умееше изкусният коментатор да владее гласа си, да го забавя, после изведнъж да го усилва – и ние все едно гледахме на живо срещата…

Спокоен ли е гласът му, значи нещата се разиграват в средата на терена, има ли обаче опасност, той забързваше, а пък отбележеше  ли се гол, о, тогава гласът на Митко Чуков ечеше – гол, гол, гол…

И глухи да имаше, нямаше начин да не чуят…

И, естествено, привържениците на вкаралите гол избухваха във възторг, другите унило се свиваха…

После пък – когато другият отбор вкарваше топката в противниковата врата,  се разлюляваше  другата половина от жителите на планинското ни  селище…

Този мач никога не ще го забравя.

Играеха любимият ми „Левски” и „Славия”, това бе най-старото столично дерби.

В тази среща нашите загубиха. „Белите” имаха тогава един играч – Мишев, той все ни огорчаваше. Така стана и сега…

- Топката е у Мишев, внимание, удар – гол, гол, гол…

После ние натискахме, натискахме, но…

Колко положения изтърваха тогава нашите…

И в един момент, в изблик на напрежение ли, на гняв ли от пропуските, един от съгражданите ми, батко, у когото бях забелязал, че има на ръката си един великолепен пръстен с емблемата на „Левски”, оная, нашата си, синьо-жълта-червена емблема, с  годината на създаването ни – 1914, го изсули от ръката си и го запокити ядосан…

Нещо ме удари – право в сърцето – та как може толкова хубав и толкова „син” пръстен да се запокити като ненужна вещ?

Мачът свърши. Загубихме.

Както винаги при загуба аз плаках – дълго, с изтръпнало сърце, там, проснал се по очи на една от пейките в градската градина…

После станах и унило тръгнах към къщи. За последно хвърлих поглед към „радиото”.

И изстинах.

Сетих се за мига, когато оня батко бе хвърлил ядосан пръстена си, да, оня пръстен, с гравираната върху облата му част емблема на моя отбор…

Започнах да търся…

Нещо проблесна на последните за деня лъчи на силното все още слънце.

Подскочих по инстинкт, да, там имаше нещо…

И това нещо бе…  Да, пръстенът…

О, ама оня, любимият пръстен…

Взех го разтреперан, притиснах това свещено за мен парче от алуминий до разтуптяното си сърце.

Да, ами как така ще оставя аз това скъпоценно нещо, този символ на любовта към „синия” отбор… Как ще го оставя захвърлен  и никому ненужен?

И хукнах към къщи.

Баща ми, още щом ме видя, ме „посрещна”:

- Какво е това?

Нима можех да излъжа?

- Ами, пръстен…

- Не е на теб, нали?

- Не е.

- Защо тогава си го взел?

И шамарът на татко ме „хвърли” в единия край на стаята.

- Защо бе, тате… - плачех беззвучно - че то аз не съм го откраднал, знаеш, че и чужда игла не мога да взема, просто го намерих, беше захвърлен, а можех ли да го оставя в праха…

- Веднага да го върнеш! – гласът на татко бе леден – Не искам чужда вещ вкъщи. Ние сме бедни, но от честен род.  Аз така знам още от прадядо ти - да откраднеш, това е най-голямото престъпление. Това трябва и ти  да го знаеш за цял живот! Да го предадеш на твоите деца, а те – на своите…

И аз, с изцапано от сълзите лице, се отправих обратно към „радиото”. За да изпълня татковата заръка…

Оставих пръстена на същото място.

И пак тръгнах за дома.

Но  се спрях. Сърцето не ми даде да продължа. И се върнах.

И го взех – него, пръстена…

И за първи и единствен път в своя живот аз излъгах татко.

Аз „откраднах”…

Но запазих пръстена.

Запазих името…

Запазих любовта си, запазих мечтата си… Своята „синя”, необикновена, пареща сърцето и въображението  ми мечта… Оная все още неосъзната, но властна мечта по нещо друго, по нещо хубаво, тръпно, непознато и толкова, ама толкова силно… Мечта-порив  по нея, Свободата…  Която се намираше там нейде, отвъд планината…

И до ден днешен аз го пазя – него, пръстена.

И в миговете, когато съм обезсилен, а те никога не са малко в този наш български живот, когато зная, че няма да има за мен и капчица помощ отнякъде, аз, вече мъжът на почтена възраст, отново се превръщам в онова босоного дете – и отивам, и взимам пръстена, и впивам очи, за кой ли вече път, в него…

Да, беше, а и продължава да е,  иначе нищо и никакъв

пръстен, купен по всяка вероятност на поредния панаир-събор от циганска сергия за стотинки.

Обикновен пръстен от алуминий, с гравираната върху повърхността му любима емблема…

Обикновен ли…

Димо Райков

Париж

23/24 май 2014 г.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА "ДИАГНОЗА:БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" ОТ ДИМО РАЙКОВ

СВЕТИ РАВНОАПОСТОЛНИ КОНСТАНТИН И ЕЛЕНА

Днес е празникът на моята родна планина – Странджа! Днес е денят на нестинарите, на Константин, моя едногодишен внук, който се появи на бял свят с името си,на моя приятел Константин Колев, останал ми верен толкова години, на литературния критик Константин Еленков, публикувал един от първите ми разкази в сп. „Септември”, на всички приятели от живота и от Фейсбук, на моите читатели с тези честити имена!
Избрах своеобразен поздрав за тях – откъс от моята най-нова книга „Диагноза: Българин в чужбина”. Убеден съм, този текст, този издъх - „Високи сини планини, реки и златни долини…” - ще ги трогне. И ще им покаже и на тях, а и на самия мен, че сетната надежда, макар и излиняла, макар и толкова вече плаха, все още съществува, все още я има – там, в зова, тласъците на кръвта ни. Нашата жилава,бистра и никога непобеждавана родна кръв…

„ ВИСОКИ СИНИ ПЛАНИНИ…”

Август е. Един от последните дни на прочутото парижко лято „Пари плаж”.
Тръгнал съм да водя моята внучка да види за първи път с очите си какво значи насред град като Париж да направиш… море. Да, море! Инициативата на кмета Бертран Деланое вече години наред радва парижани.
Ами това е, казвам си, хората от нищото правят нещо, само за часове израстват палми, плажове, бирарии, библиотеки, площадки за танци… И така цял месец.
Това е за хората с по-скромни доходи, казват французите, нека и те да „видят” морето… Прочутата парижка солидарност, която толкова ни липсва на нас, българите. Сещам се в този миг за нашето Черноморие – потънало в бетон, без отходни инсталации, едно пиянско сборище … Отпъждам тази мисъл, че и сега ли ще тровя съзнанието си, та нали съм тръгнал да водя Диянка на „Пари плаж”…
Слизаме на най-оживената метростанция – „Шатле” - и се озоваваме при бате Сашко.
Да, бате Сашко Булът… Най-големият майстор в Париж на правенето на балони от сапунена пяна…
Той винаги е на своето място пред централния вход на уникалния център на културата „Помпиду”.
Визитката му е кратка, но респектираща - бивш национален състезател по борба, с доста шампионски титли от републиканското първенство, с връх първо място на световния шампионат… Световен шампион, е, това вече си заслужава, нали?
Сашко всъщност представлява едно ниско, леко окръглено момче, което бе емигрирало, след като в „работата” го накарали да смачка с чук ръцете на един пианист, имащ някаква задължение…
И Сашко тръгнал към Париж. Нямал късмет, заболял го кракът, нещо го объркали лекарите и той почти окуцял… Но трябвало да се живее животът му с живот…
И Сашко, след дълго митарстване, намира своя Клондайк – правенето на сапунени мехури. Една радост и за децата, и за него самия. И тъй като на френски сапунено балонче значи „бул”, ето ти и името – Сашко Булът…
О, няма по-изкусен майстор от нашето момче в тази „професия”! Наоколо е пълно с румънци, които се опитват да откраднат занаята му, но къде те ще се сравняват с него. Да видиш само как изкусно извайва, същински художник, балоните – тези всяващи буйна радост у френските деца балони от пяна…
До него седи на едно пластмасово столче още един българин – Пешо Барона от Монтанско… Направил той няколко топки, да, детски топки за игра, продава ги, викайки – дистрес, дистрес… Парижани много харесват всичко що е срещу стрес…
По-надолу от двамата, почти на самия вход на центъра отново има нашенско присъствие – баба Еленка и дядо Велико, от някакво шуменско ли, разградско село… В компанията на едно куче и едно… коте… Скрибуцат осемдесетгодишните старци с подобията си на гъдулки, бай Велико пее песента за Янко Разбойникът… Сашко ги е „осиновил”, пази ги от пияници и крадци…
В този момент сигурно сме представлявали странна гледка – на няколко квадратни метра парижка земя, и то каква земя – около магическото място на центъра „Помпиду”, се бяхме събрали, омаяни и сгрени от нещо тръпно, нещо трудно за обяснение, но хубаво, нашенско, една своеобразна бг-общност – баба Еленка и дядо Велико със скрибуцащите сълзливо гъдулки, Пешо Барона с неговите топки-играчки, бате Сашко Булът с балоните си, тоест „буловете” от сапунена пяна и аз – писателят със своята внучка, нямаща още три години – Диянка…
И изведнъж о, чудо… Моето малко момиченце, току-що дошло от десетдневното си първо посещение в България, запява, без каквато и да е покана, научената от прадядо й Петко от крайграничното градче Малко Търново песен :
- Високи сини планини, реки и златни долини, небето като от коприна, това е моята родина…
И тези бг-емигранти, тези мили несретници като опарени с вряла вода се стресват, забравят, че сега всяка минута е ценна – та потокът от хора е толкова голям, а оттам и вероятността някой сантим да попадне в паничките им… И застиват.
Пее детето, русо и със сини очи – същинско ангелче, пее отдавна забравената от тези нашенци песен за Родината, да, за нашата свята родина… Най-хубавата, най-добрата…
Бърше баба Еленка ромката очи, дядо Велико в унес гледа някъде в небитието, забравил вече за този Янко Разбойникът му ниеден… Пешо Барона мачка замечтано своите топки-играчки, а бате Сашко, цял облян от сапунена пяна, е прегърнал това божие създание-моето внуче и само повтаря…
- Пей, миличко, пей, покажи им на тези французи, че и ние имаме родина, че няма по-хубави от нашите планини и реки, пей…
Една наистина невероятна общност – там, в центъра, в магическия център на Париж. Най-хубавото, най-„българското” място в тези мигове в света…
- Високи сини планини… Тук мила ми е всяка птичка и всяка мъничка тревичка…
Гласчето на Диянка е ясно, звънливо – същинска росна сълза.
Спират потоците от забързани французи и туристи от цял свят.
Спират и стреснато гледат, забравят, че сега за тях всяка секунда е ценна, та колко неща имат да видят за ограничено време в този вълшебен град, после се усмихват, та кой няма да се усмихне пред такава невинност и толкова хубава песен, нали…
И питат те Сашко:
- Мосю, коя е родината на тази песен?
- България - казва бате Сашко Булът, изправя се, забравя болката в недъгавия си крак, стъпва здраво на земята, на тази парижка земя, и повтаря – България…
Да, пее моето момиченце, до него свири дядо Велико, акомпанира му, тоест скрибуца, леля Еленка…
А Сашко е изпънал тяло, все едно току-що са го наградили с поредния златен медал…
Поглежда нагоре, там по всяка вероятност пък би трябвало да се намира трибагреникът, родния български трибагреник.
И под звуците на „Високи сини планини…”, идващи от сладкото гласче на детето, той, Сашко Булът, широко се усмихва.
Ех, колко хубаво се усмихва куцото момче, така отвътре, от дълбокото на изстрадалото си сърце…
Каква наистина странна, но същевременно и тръпна картина – едно набито, със замечтан поглед момче, с едната ръка е хванало две пръчки, свързани по краищата с връв, всъщност „оръжието” за направата на сапунени мехури, така наречените „булове”, а другата ръка е поставена там, на онова място, вляво от гърдите…
До него, също притихнала, група от бг-емигранти…
И някъде наоколо, а и вътре в тях, тоест в сърцата на тази своеобразна и странна бг-общност, намираща се сред толкова, ама толкова много французи и хора от цял свят, изпълнили пространството пред културния център „Жорж Помпиду”, се носи волно и предизвикваща влага в очите мелодията, идваща от детското гласче :
- Високи сини планини, реки и златни долини…
Ех, Българийо, Българийо…

Димо Райков
откъс от книгата "Диагноза:Българин в чужбина"

"МОНИТОР" ЗА " ДИАГНОЗА:БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" ОТ ДИМО РАЙКОВ

http://www.monitor.bg/article?id=428956

Тарикатлъкът на дребно ни мъчи най-много

www.monitor.bg

БНТ ЗА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" ОТ ДИМО РАЙКОВ

http://bnt.bg/part-of-show/diagnoza-ba-lgarin-v-chuzhbina-novata-kniga-na-dimo-rajkov

“Диагноза: Българин в чужбина” – новата книга на Димо Райков

bnt.bg

ВИДЕО НА БГНЕС ЗА ДИМО РАЙКОВ

http://video.bgnes.com/view/48225

Агенция БГНЕС - Д. Райков: Само пречистени може да бъдем граждани на Европа и на света

video.bgnes.com

ДОЙЧЕ ВЕЛЕ ЗА ДИМО РАЙКОВ Разговор на Георги Папакочев с Димо Райков в Дойче Веле

Диагноза: Българин в чужбина

"Какво става днес с нас, българите? Защо е тъй оскотяла душата ни, та при досег с нормалния свят у нас се завихрят ненормални усещания?" се пита в новата си книга писателят Димо Райков. С него разговаря Г. Папакочев.

Българинът боледува от много неща, но днес преди всичко той е много объркан, разлюлян. Лута се в един постоянен „организиран хаос“. Във второто десетилетие на 21 век, обаче, подобно състояние не се приема, нито се прощава, казва писателят Димо Райков, който от две десетилетия живее в Париж. Според него, точно оттам произтича полярността в усещанията на хората. Едно от отрицателните български качества - завистта, например, често прелива и се утаява в необяснима злоба към ближния, към другия, към различния, смята писателят. "Парадоксалното е, казва Райков че тази злоба е и към самите нас! А ние, българите, всъщност не сме толкова лоши. В някои от есетата си съм споделил своята сетна, поизтъняла надежда и тя е в наследството на кръвта, в традиционните добродетели на нашите „майки мадони“, които се предават на нашите внуци. А по средата, за съжаление, сме ние, нашето лутащо се поколение", казва авторът.

Генезисът на омразата

Скандалният случай в с. Розово със сирийските семейства, прогонени под лозунга „България за българите“, повдига според него въпроса трябва ли да се сърдим тогава на французи, германци, холандци, които едва ли са съгласни с неговия друг вариант „Европа за българите“?

Отговор на този въпрос писателят търси в романа си „Реката на смъртта", публикуван преди две години в България. "Като човек, израсъл в Малко Търново на българо-турската граница, съм убеден, че генезисът на тази омраза се крие в някогашното „възпитание в родолюбие и патриотизъм“, които си бяха чиста омраза към другия, към врага, дори към ближния", казва Райков. И допълва, че тоталитарната идеология е умеела не само добре да промива мозъците на хората, но и да се „впива“ в тях, да ги обезсилва и чрез езика на омразата да омаловажава несгодите в мизерния живот на социалистическия човек. "Вече сме 21 век, уж сме свободни, членуваме в ЕС, а всъщност робуваме на наслоенията от 50-те и 60-те години на миналия век. Как е възможна такава наивност у българина, който толкова лековерно продължава да се „хваща“ на тези изпитани идеологически въдици до днес! Мизерията в България, материална и духовна, е повсеместна и в употреба отново се пускат насъскването, омразата към другия, нетолерантността", категоричен е писателят.

Димо Райков на представянето на новата му книга в София

Патология на характера

Според неговото виждане, напускащите родината си българи пренасят всичко това със себе си в Европа, в страни със стари и укрепнали демокрации. "Затова бия камбаната с моята „Диагноза“", пояснява той. И дава няколко примера: "Една от първите стъпки на президента Оланд преди две години беше премахването на таксата за работа от около 1000 евро, която ние, имигрантите, плащахме на френската държава, за да започнем дори най-ниско квалифицирана работа. Когато разговарях с българи в Париж, бях изненадан да чуя, че повечето от вече „стъпилите на краката си“ сънародници казват: „Как така, защо? Аз навремето платих тази такса, а сега новодошлите се измъкват тънко!“. Сред най-разпалените подръжници на Марин Льо Пен и нейния Национален фронт има много български имигранти, разказва Райков. Самите те се възмущавали, че българите във Франция били предостатъчно, бедняци при това, които само разваляли обстановката. "И това, забележете, е начин на мислене дори на работещи нелегално, на живеещи в мизерните палатки във Венсенската гора край Париж! Затова съм озаглавил едно от есетата в книгата си „Емигрантът мрази...емигранта“. Затова и случилото се в казанлъшкото село Розово е стряскащо, то демонстрира докъде е проникнала патологията в българския характер", заключава писателят.

Да се спрем, да се замислим!

Той разказва как чул по българското радио кмет да апелира за помощ, защото нито една институция в държавата не работи. "Изглежда че и главата на българина вече не работи", добавя Райков и се пита къде е причината. Дали в постоянно възпроизвеждащата се бедност или контролираната мизерия, която изстисква докрай соковете на поколения българи? - "Не знам, но едно от „качествата“ на българина е, че той никога нищо не признава – той знае всичко, може всичко, надсмива се над останалите, въобразява си, че той и неговата „палатчица“ са светът. Точно за това е моят вопъл в книгата – да поспрем за малко! И подобно на зрелите нации – френска, германска, британска – да се огледаме в собственото си огледало! Просто да преосмислим тези наши превратни разбирания, да ги потиснем в някаква степен", казва Райков. Едва тогава според него е възможно българите да станат по-толерантни не само към другите, но и към самите себе си. "Просто ние, българите трябва да заслужим днешна Европа - Европа на толерантността, на уважението към човека, на цивилизацията, ако щете и на елементарното и учтиво : „Добър ден“, „Благодаря“, „Довиждане“! Но преди да заслужим Европа, следва да осъзнаем, че това е нужно. За нас самите, а и за другите", казва писателят емигрант Димо Райков.

DW.DE

в. "Монитор" - Димо Райков свали маските на емигрантите

Димо Райков свали маските на емигрантите Новата му книга поразява с красноречие и обективност ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА 03.05.2014 Тъжно е да четеш новата книга на Димо Райков, но нищо не може да те накара да спреш, преди да стигнеш до последната страница. Всеки ред носи удоволствие заради искрения и точен изказ. А проницателността на писателя е брилянтна: той е видял и пресъздал поразително ясно капаните, които сами си поставяме по пътя към равностойното ни приемане в Европа. Именно това прави „Диагноза: Българин в чужбина” (ИК „Хермес”) една от най-истинските книги, излизали напоследък. За нея Димо Райков разказа първо пред читателите на в. „Монитор” миналата година, че тя е най-изстраданата му творба, плод на наблюденията му през последните години, откакто живее в Париж. Съдбата го среща с различни личности: духовни аристократи и морални пигмеи; щедри и стиснати; арогантни и скромни. Те оживяват в есетата му, които отразяват съвременната народопсихология. Писателят разказва защо първото правило във френската столица е: „Видиш ли българин – бягай!”; как наши сънародници мамят властите, получавайки жилища и помощи „на аванта”; защо сме прословути с тарикатлъка и чиновническото безхаберие... Особено актуални са разсъжденията на Димо Райков за проблема, върху който акцентират все повече психолози и социолози: оскотяването. Това превръща книгата му в огледало, което показва много точно комично-печалните последствия от българския преход. Красноречието и талантът на писателя са познати на многото му читатели от предишните му творби: „Пансионът”, „55 тайни на Париж”, „Кестени от Париж”, „Реката на смъртта”.