СВЕТИ РАВНОАПОСТОЛНИ КОНСТАНТИН И ЕЛЕНА
Днес е празникът на моята родна планина – Странджа! Днес е денят на нестинарите, на Константин, моя едногодишен внук, който се появи на бял свят с името си,на моя приятел Константин Колев, останал ми верен толкова години, на литературния критик Константин Еленков, публикувал един от първите ми разкази в сп. „Септември”, на всички приятели от живота и от Фейсбук, на моите читатели с тези честити имена!
Избрах своеобразен поздрав за тях – откъс от моята най-нова книга „Диагноза: Българин в чужбина”. Убеден съм, този текст, този издъх - „Високи сини планини, реки и златни долини…” - ще ги трогне. И ще им покаже и на тях, а и на самия мен, че сетната надежда, макар и излиняла, макар и толкова вече плаха, все още съществува, все още я има – там, в зова, тласъците на кръвта ни. Нашата жилава,бистра и никога непобеждавана родна кръв…
„ ВИСОКИ СИНИ ПЛАНИНИ…”
Август е. Един от последните дни на прочутото парижко лято „Пари плаж”.
Тръгнал съм да водя моята внучка да види за първи път с очите си какво значи насред град като Париж да направиш… море. Да, море! Инициативата на кмета Бертран Деланое вече години наред радва парижани.
Ами това е, казвам си, хората от нищото правят нещо, само за часове израстват палми, плажове, бирарии, библиотеки, площадки за танци… И така цял месец.
Това е за хората с по-скромни доходи, казват французите, нека и те да „видят” морето… Прочутата парижка солидарност, която толкова ни липсва на нас, българите. Сещам се в този миг за нашето Черноморие – потънало в бетон, без отходни инсталации, едно пиянско сборище … Отпъждам тази мисъл, че и сега ли ще тровя съзнанието си, та нали съм тръгнал да водя Диянка на „Пари плаж”…
Слизаме на най-оживената метростанция – „Шатле” - и се озоваваме при бате Сашко.
Да, бате Сашко Булът… Най-големият майстор в Париж на правенето на балони от сапунена пяна…
Той винаги е на своето място пред централния вход на уникалния център на културата „Помпиду”.
Визитката му е кратка, но респектираща - бивш национален състезател по борба, с доста шампионски титли от републиканското първенство, с връх първо място на световния шампионат… Световен шампион, е, това вече си заслужава, нали?
Сашко всъщност представлява едно ниско, леко окръглено момче, което бе емигрирало, след като в „работата” го накарали да смачка с чук ръцете на един пианист, имащ някаква задължение…
И Сашко тръгнал към Париж. Нямал късмет, заболял го кракът, нещо го объркали лекарите и той почти окуцял… Но трябвало да се живее животът му с живот…
И Сашко, след дълго митарстване, намира своя Клондайк – правенето на сапунени мехури. Една радост и за децата, и за него самия. И тъй като на френски сапунено балонче значи „бул”, ето ти и името – Сашко Булът…
О, няма по-изкусен майстор от нашето момче в тази „професия”! Наоколо е пълно с румънци, които се опитват да откраднат занаята му, но къде те ще се сравняват с него. Да видиш само как изкусно извайва, същински художник, балоните – тези всяващи буйна радост у френските деца балони от пяна…
До него седи на едно пластмасово столче още един българин – Пешо Барона от Монтанско… Направил той няколко топки, да, детски топки за игра, продава ги, викайки – дистрес, дистрес… Парижани много харесват всичко що е срещу стрес…
По-надолу от двамата, почти на самия вход на центъра отново има нашенско присъствие – баба Еленка и дядо Велико, от някакво шуменско ли, разградско село… В компанията на едно куче и едно… коте… Скрибуцат осемдесетгодишните старци с подобията си на гъдулки, бай Велико пее песента за Янко Разбойникът… Сашко ги е „осиновил”, пази ги от пияници и крадци…
В този момент сигурно сме представлявали странна гледка – на няколко квадратни метра парижка земя, и то каква земя – около магическото място на центъра „Помпиду”, се бяхме събрали, омаяни и сгрени от нещо тръпно, нещо трудно за обяснение, но хубаво, нашенско, една своеобразна бг-общност – баба Еленка и дядо Велико със скрибуцащите сълзливо гъдулки, Пешо Барона с неговите топки-играчки, бате Сашко Булът с балоните си, тоест „буловете” от сапунена пяна и аз – писателят със своята внучка, нямаща още три години – Диянка…
И изведнъж о, чудо… Моето малко момиченце, току-що дошло от десетдневното си първо посещение в България, запява, без каквато и да е покана, научената от прадядо й Петко от крайграничното градче Малко Търново песен :
- Високи сини планини, реки и златни долини, небето като от коприна, това е моята родина…
И тези бг-емигранти, тези мили несретници като опарени с вряла вода се стресват, забравят, че сега всяка минута е ценна – та потокът от хора е толкова голям, а оттам и вероятността някой сантим да попадне в паничките им… И застиват.
Пее детето, русо и със сини очи – същинско ангелче, пее отдавна забравената от тези нашенци песен за Родината, да, за нашата свята родина… Най-хубавата, най-добрата…
Бърше баба Еленка ромката очи, дядо Велико в унес гледа някъде в небитието, забравил вече за този Янко Разбойникът му ниеден… Пешо Барона мачка замечтано своите топки-играчки, а бате Сашко, цял облян от сапунена пяна, е прегърнал това божие създание-моето внуче и само повтаря…
- Пей, миличко, пей, покажи им на тези французи, че и ние имаме родина, че няма по-хубави от нашите планини и реки, пей…
Една наистина невероятна общност – там, в центъра, в магическия център на Париж. Най-хубавото, най-„българското” място в тези мигове в света…
- Високи сини планини… Тук мила ми е всяка птичка и всяка мъничка тревичка…
Гласчето на Диянка е ясно, звънливо – същинска росна сълза.
Спират потоците от забързани французи и туристи от цял свят.
Спират и стреснато гледат, забравят, че сега за тях всяка секунда е ценна, та колко неща имат да видят за ограничено време в този вълшебен град, после се усмихват, та кой няма да се усмихне пред такава невинност и толкова хубава песен, нали…
И питат те Сашко:
- Мосю, коя е родината на тази песен?
- България - казва бате Сашко Булът, изправя се, забравя болката в недъгавия си крак, стъпва здраво на земята, на тази парижка земя, и повтаря – България…
Да, пее моето момиченце, до него свири дядо Велико, акомпанира му, тоест скрибуца, леля Еленка…
А Сашко е изпънал тяло, все едно току-що са го наградили с поредния златен медал…
Поглежда нагоре, там по всяка вероятност пък би трябвало да се намира трибагреникът, родния български трибагреник.
И под звуците на „Високи сини планини…”, идващи от сладкото гласче на детето, той, Сашко Булът, широко се усмихва.
Ех, колко хубаво се усмихва куцото момче, така отвътре, от дълбокото на изстрадалото си сърце…
Каква наистина странна, но същевременно и тръпна картина – едно набито, със замечтан поглед момче, с едната ръка е хванало две пръчки, свързани по краищата с връв, всъщност „оръжието” за направата на сапунени мехури, така наречените „булове”, а другата ръка е поставена там, на онова място, вляво от гърдите…
До него, също притихнала, група от бг-емигранти…
И някъде наоколо, а и вътре в тях, тоест в сърцата на тази своеобразна и странна бг-общност, намираща се сред толкова, ама толкова много французи и хора от цял свят, изпълнили пространството пред културния център „Жорж Помпиду”, се носи волно и предизвикваща влага в очите мелодията, идваща от детското гласче :
- Високи сини планини, реки и златни долини…
Ех, Българийо, Българийо…
Димо Райков
откъс от книгата "Диагноза:Българин в чужбина"
Днес е празникът на моята родна планина – Странджа! Днес е денят на нестинарите, на Константин, моя едногодишен внук, който се появи на бял свят с името си,на моя приятел Константин Колев, останал ми верен толкова години, на литературния критик Константин Еленков, публикувал един от първите ми разкази в сп. „Септември”, на всички приятели от живота и от Фейсбук, на моите читатели с тези честити имена!
Избрах своеобразен поздрав за тях – откъс от моята най-нова книга „Диагноза: Българин в чужбина”. Убеден съм, този текст, този издъх - „Високи сини планини, реки и златни долини…” - ще ги трогне. И ще им покаже и на тях, а и на самия мен, че сетната надежда, макар и излиняла, макар и толкова вече плаха, все още съществува, все още я има – там, в зова, тласъците на кръвта ни. Нашата жилава,бистра и никога непобеждавана родна кръв…
„ ВИСОКИ СИНИ ПЛАНИНИ…”
Август е. Един от последните дни на прочутото парижко лято „Пари плаж”.
Тръгнал съм да водя моята внучка да види за първи път с очите си какво значи насред град като Париж да направиш… море. Да, море! Инициативата на кмета Бертран Деланое вече години наред радва парижани.
Ами това е, казвам си, хората от нищото правят нещо, само за часове израстват палми, плажове, бирарии, библиотеки, площадки за танци… И така цял месец.
Това е за хората с по-скромни доходи, казват французите, нека и те да „видят” морето… Прочутата парижка солидарност, която толкова ни липсва на нас, българите. Сещам се в този миг за нашето Черноморие – потънало в бетон, без отходни инсталации, едно пиянско сборище … Отпъждам тази мисъл, че и сега ли ще тровя съзнанието си, та нали съм тръгнал да водя Диянка на „Пари плаж”…
Слизаме на най-оживената метростанция – „Шатле” - и се озоваваме при бате Сашко.
Да, бате Сашко Булът… Най-големият майстор в Париж на правенето на балони от сапунена пяна…
Той винаги е на своето място пред централния вход на уникалния център на културата „Помпиду”.
Визитката му е кратка, но респектираща - бивш национален състезател по борба, с доста шампионски титли от републиканското първенство, с връх първо място на световния шампионат… Световен шампион, е, това вече си заслужава, нали?
Сашко всъщност представлява едно ниско, леко окръглено момче, което бе емигрирало, след като в „работата” го накарали да смачка с чук ръцете на един пианист, имащ някаква задължение…
И Сашко тръгнал към Париж. Нямал късмет, заболял го кракът, нещо го объркали лекарите и той почти окуцял… Но трябвало да се живее животът му с живот…
И Сашко, след дълго митарстване, намира своя Клондайк – правенето на сапунени мехури. Една радост и за децата, и за него самия. И тъй като на френски сапунено балонче значи „бул”, ето ти и името – Сашко Булът…
О, няма по-изкусен майстор от нашето момче в тази „професия”! Наоколо е пълно с румънци, които се опитват да откраднат занаята му, но къде те ще се сравняват с него. Да видиш само как изкусно извайва, същински художник, балоните – тези всяващи буйна радост у френските деца балони от пяна…
До него седи на едно пластмасово столче още един българин – Пешо Барона от Монтанско… Направил той няколко топки, да, детски топки за игра, продава ги, викайки – дистрес, дистрес… Парижани много харесват всичко що е срещу стрес…
По-надолу от двамата, почти на самия вход на центъра отново има нашенско присъствие – баба Еленка и дядо Велико, от някакво шуменско ли, разградско село… В компанията на едно куче и едно… коте… Скрибуцат осемдесетгодишните старци с подобията си на гъдулки, бай Велико пее песента за Янко Разбойникът… Сашко ги е „осиновил”, пази ги от пияници и крадци…
В този момент сигурно сме представлявали странна гледка – на няколко квадратни метра парижка земя, и то каква земя – около магическото място на центъра „Помпиду”, се бяхме събрали, омаяни и сгрени от нещо тръпно, нещо трудно за обяснение, но хубаво, нашенско, една своеобразна бг-общност – баба Еленка и дядо Велико със скрибуцащите сълзливо гъдулки, Пешо Барона с неговите топки-играчки, бате Сашко Булът с балоните си, тоест „буловете” от сапунена пяна и аз – писателят със своята внучка, нямаща още три години – Диянка…
И изведнъж о, чудо… Моето малко момиченце, току-що дошло от десетдневното си първо посещение в България, запява, без каквато и да е покана, научената от прадядо й Петко от крайграничното градче Малко Търново песен :
- Високи сини планини, реки и златни долини, небето като от коприна, това е моята родина…
И тези бг-емигранти, тези мили несретници като опарени с вряла вода се стресват, забравят, че сега всяка минута е ценна – та потокът от хора е толкова голям, а оттам и вероятността някой сантим да попадне в паничките им… И застиват.
Пее детето, русо и със сини очи – същинско ангелче, пее отдавна забравената от тези нашенци песен за Родината, да, за нашата свята родина… Най-хубавата, най-добрата…
Бърше баба Еленка ромката очи, дядо Велико в унес гледа някъде в небитието, забравил вече за този Янко Разбойникът му ниеден… Пешо Барона мачка замечтано своите топки-играчки, а бате Сашко, цял облян от сапунена пяна, е прегърнал това божие създание-моето внуче и само повтаря…
- Пей, миличко, пей, покажи им на тези французи, че и ние имаме родина, че няма по-хубави от нашите планини и реки, пей…
Една наистина невероятна общност – там, в центъра, в магическия център на Париж. Най-хубавото, най-„българското” място в тези мигове в света…
- Високи сини планини… Тук мила ми е всяка птичка и всяка мъничка тревичка…
Гласчето на Диянка е ясно, звънливо – същинска росна сълза.
Спират потоците от забързани французи и туристи от цял свят.
Спират и стреснато гледат, забравят, че сега за тях всяка секунда е ценна, та колко неща имат да видят за ограничено време в този вълшебен град, после се усмихват, та кой няма да се усмихне пред такава невинност и толкова хубава песен, нали…
И питат те Сашко:
- Мосю, коя е родината на тази песен?
- България - казва бате Сашко Булът, изправя се, забравя болката в недъгавия си крак, стъпва здраво на земята, на тази парижка земя, и повтаря – България…
Да, пее моето момиченце, до него свири дядо Велико, акомпанира му, тоест скрибуца, леля Еленка…
А Сашко е изпънал тяло, все едно току-що са го наградили с поредния златен медал…
Поглежда нагоре, там по всяка вероятност пък би трябвало да се намира трибагреникът, родния български трибагреник.
И под звуците на „Високи сини планини…”, идващи от сладкото гласче на детето, той, Сашко Булът, широко се усмихва.
Ех, колко хубаво се усмихва куцото момче, така отвътре, от дълбокото на изстрадалото си сърце…
Каква наистина странна, но същевременно и тръпна картина – едно набито, със замечтан поглед момче, с едната ръка е хванало две пръчки, свързани по краищата с връв, всъщност „оръжието” за направата на сапунени мехури, така наречените „булове”, а другата ръка е поставена там, на онова място, вляво от гърдите…
До него, също притихнала, група от бг-емигранти…
И някъде наоколо, а и вътре в тях, тоест в сърцата на тази своеобразна и странна бг-общност, намираща се сред толкова, ама толкова много французи и хора от цял свят, изпълнили пространството пред културния център „Жорж Помпиду”, се носи волно и предизвикваща влага в очите мелодията, идваща от детското гласче :
- Високи сини планини, реки и златни долини…
Ех, Българийо, Българийо…
Димо Райков
откъс от книгата "Диагноза:Българин в чужбина"
Няма коментари:
Публикуване на коментар