ДА СЕ ВГЛЕДАМЕ В СЕБЕ СИ - ТАМ Е БЪЛГАРСКОТО СПАСЕНИЕ...

Това, което пише в своето есе " Ужасете се от себе си" Андрей Кончаловски, този голям ум, аз също го изповядвам вече толкова години.
Заради това нещо аз причиних на себе си и на семейството си толкова мъка...
И вече години наред "лапам дръвцето" на ония вечни и възпроизвеждащи се "патриоти", които все ми съскат - Райков, пиши положително...
А аз просто единствено исках, а и продължавам да искам, да се вгледаме в ...себе си.
Да не търсим оправдание за май вечната ни лоша подредба на българската ни къщичка в световната конспирация, в другите. А в себе си.
Да се погледнем, да се пречистим, ако можем, разбира се, и да вървим напред. С любов, а не с омраза...
Заради това предприех на 50 и повече години този самоубийствен, според някои пак "патриоти", ход да променя издъно начина си на живот, да заживея в една от най-великите държави на Свободата, за да мога да пия вода от извора. Да "пия", да видя, да изживея и да го предам на моя българин...
Но...
Да, май сбърках - не предполагах, че това не е позволено на хора като мен, тръгнали от нищото, тоест от едно бедно семейство, което цял живот е оцелявало и чиито поколения също така, пак според някои нашенци, трябва вечно да оцеляват безропотно, а не да се опитват да...мислят. Не и да питат. Че да се осмеляват и да показват...
И най-странното - най-ревностни мои противници днес се оказват тъкмо мои събратя по произход и съдба - те не могат да преживеят мисълта, че някой от тяхната черга е дръзнал да изплува от казана, че се е опитал да надскочи предопределеността си, че е имал куража и саможертвата да тръгне подир порива си към свобода и човешко достойнство.....
Подобно нещо в България не се прощава. Защото "Роденият да пълзи, трябва винаги да пълзи"...Спомнате ли си онова - да, онова прословуто "софийско жителство"? Щом си роден там, там ще жимееш, там ще си умреш, големият окръжен град, София, Пловдив, Варна, Бургас не са за теб... Светът не е за теб!
Всъщност тази ранна утрин, прочитайки този текст на Кончаловски, аз проумях окончателно своята незавидна съдба, а и онова, което сам чувствах през тези толкова мъчни и разтърсващи ме години на емигрантство.
Защо наистина предприех този свой ход на живота? Защо преживях, а и преживявам всичко това? За да поемам ежечасно вродената лоша енергия на скования от страх човек, който винаги търси вината у другия, който не иска да се променя за нищо на света? И за когото хора като мен са просто ...българомразци...
Да, всяка промяна, всяко вглеждане в себе си иска усилие, иска нажежаване до червено на мозъка...Иска вътрешна вяра, че сам можеш, сам и пак сам...
Колцина всъщност го могат това? Колцина биха платили цената за това? Защото на този свят за всичко се плаща, за всичко. И то как само се плаща...
Колко по-лесно е да кажеш - а, аз съм жертва, другият е виновен...
И да не рискуваш.
И да подминеш.
И да не нарушаваш уюта на мизерния си животец...Живот без никакво усилие...И да мразиш оня, който все пак ти казва - погледни в себе си...
Да, "Няма по-сляп от този, който не иска да види"...
Да, Кончаловски пише в това свое есе за Русия.
Но нима това не важи и за България? Разбира се, в съответстващите й размери.
Да се вгледаме в себе си.
Една може би неизпълнима повеля, една мечта за руснака. А и за българина...
Едни мои май погубени толкова години...
И все пак..Да, и все лак...

Димо Райков

Андрей Кончаловски: Ужасете се от себе си - Glasove.com

Моят блог се нарича „Ужаси се от себе си”. Не случайно избрах това заглавие. Маркс има една знаменита фраза: „За да се вдъхне на народа смелост,…

GLASOVE.COM

ПЕТКОВДЕН Е...

един "нежен" пост

ДНЕС Е ДЕНЯТ НА ТАТКОВЦИТЕ НИ

Днес е денят на татко, днес е денят на Петковците, на нашите бащи...
Нека всеки от нас, който има баща, да отиде при него и да му каже, че го обича. Нека всеки от нас, чийто баща вече е отлетял, да му звънне по небесния телефон. Да му се извини, че когато е бил жив се е притеснявал да го погали и да му каже, да, сега, по този наш български небесен телефон, че много, много го е обичал...
Благодаря ви предварително за реакцията, приятели! Аз виждам, усещам със сърцето си, че харесвайки и споделяйки този мой текст, вие всъщност ще поздравявате по този начин и своите си татковци.
Често съм се питал - защо ние, българите, си скъпим толкова благото, защо не умеем да кажем простичко и на най-близките си - обичам те...
А после плачем.
И строим паметници...

НЕБЕСНИЯТ ТЕЛЕФОН НА ПЕТКО ДИМОВ РАЙКОВ...

"Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас..."
Ян Твардовски
полски поет свещеник

Татко днес щеше да има имен ден...
Татко знаеше за всеки роднина, че и бегло познат, кога и къде се е родил, неговият притеснен, но благ глас често пропукваше от радиоточката в предаванията на "Хоризонт", особено на любимото му ранобудно " По първи петли" - "Петко Димов Райков от Малко Търново поздравява за рождения му ден..."
А мама все го гълчеше - стига, Петко, не мирясваш, ей, пак ще се чудим защо сметката за телефона е голяма... А и не виждаш ли как хората ти се смеят…
Но татко не "мирясваше".
Да, татко поздравяваше всички...
Оттам, от затворения свят на своята далечна планина татко, миньорът от Странджа, дядо Коледа, както бе известен в Малко Търново, поздравяваше целия свят... С чисто, почти детско сърце и бистри помисли...
В замяна някои от поздравяваните му се ...подиграваха.
У нас открай време чистият и благороден жест, нетърсещ каквото и да е осребряване, е подложен на присмех - абе, мани го тоя, пълно куку, тръгнал да се излага...
Но татко продължаваше да се "излага"... По парижки... Без и да осъзнава това. Просто воден от сърцето си, от това сърце на сирак, което не бе казвало, това татко ми го призна дни преди отлитането му, никога думичката "мамо"...
Да, татко поздравяваше целия свят по радиоточката...
А ние, поздравяваните, " сериозните", често, да не кажа почти винаги, го забравяхме. Дори и да му телефонираме...
И ето, сега той Там, милият, долепил ухо до небесния телефон, виждам го по най-хубавия начин, със сърцето си, чака.
Чака някой да го поздрави...
Да, всеки българин, жив или отлетял, има нужда от зрънце поздрав, от поне мъничко усещане, че някой някъде се е сетил с добра дума за него, че този негов мъчен живот не е минал като роса някаква, а все пак е оставил една ...усмивка или сълза...
Прости, татко!
И честит имен, честит небесен имен ден, тате...
Дано небесният телефон да работи, дано шайбата му да не върти бързо, та да имаш парички да си платиш и това мое обаждане... Защото ти винаги си плащаше сметката, това за теб бе закон, ти никога не искаше някой да плаща заради теб... Дори и едно телефонно обаждане. Винаги...
Обичам те!
Твой син: Димо

П.П. Не исках да пиша този послепис, но някаква сила ме накара – когато татко почина, а и вече години след това, почти нито един от тези, на които татко така настойчиво, така вярно, с такава любов се обаждаше по земния си телефон, не ми каза дори едно – моите съболезнования… Но аз зная, че татко чака тези думи ответ, там, застанал кротко, примрял от очакване и нега.
Да, виждам го, усещам го, с всяко изтръпване на сърцето си. И зная, че те, абонатите на татко, все някога ще се стреснат, ще му се обадят на небесния му вече телефон…
Но дали ще знаят номера?
Да, дали…
-----

Бях публикувал този текст във фейсбук. И веднага получих първия коментар. От Жечка Петрова от Сарафово, Бургаско.

Жечка Петрова Последният ми спомен от бай Петко. Отиваме да видим свекъра ми. Заварваме го с бай Петко, който често ходеше да му помага. Свекърът ми както обикновено започва да ни се оплаква от болежките си. С каква мъдрост татко ти му казва - "Георги, порадвай се на децата си, като си тръгнат ще се оплакваме тогава." Изумих се на природната му интелигентност и чувство за такт. Всъщност това е моята добра дума за татко Ви, г-н Райков. Дано да я чуе по небесния телефон.

Какво следва след подобни думи у един син? Една пареща сълза, която засяда на гърлото…И един въпрос. Всъщност толкова въпроси укори…
И онази чудна мисъл на поета католик –„ Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас…”

Dimo Raikov Най-тъжното е, Жечке, че тази природна интелигентност и такт у татко му причиняваха само болка. Сам сирак, той знаеше какво значи да бъдеш обиждан и руган, само защото си от село или просто си безсилен...Ние, българите, обичаме да причиняваме болка на по-слабите от нас, обичаме да неглижираме най-близките си...В страни като нашата, във време като днешното, където властват арогантността и грубата посредственост, човекът с все още запазен морал, човекът, съхранил чувствителността и въображението си, е маргинализиран, подритван, подхвърлян е на обществен присмех и фейсбукаджийска примитивност.Днес хора като нашите бащи и майки не са желани дори и от децата им, за тях те са анахронизъм. Нещо повече - те са мразени! Как иначе можем да си обясним наличието на този геноцид като пенсиите? Та как ще искаме поне мъничко държавата ни да се пооправи, след като държим родната си кръв да се изцежда чрез този геноцид?Затова и бащите ни си отиват тъжни от този тъжен свят, където липсата на морал е белег за качество. Да, те, родителите ни, си отиват... Оставаме ние със своите си демони.... Благодаря Ви, Жечке, за тези думи спомен за татко. Трогнахте ме издъно...
Харесвам • Отговор • 1 • 43 мин. • Редактирани

-----

А това факсимиле е от първите страници на новата ми книга "Париж -радостта от живота", която е посветена на татко и академик Ефрем Каранфилов, на всички наши татковци и майки... Които толкова обичаха Париж, този единствен в света град-човек... Да, оня Париж...

На снимките: Татко в Париж...Първото докосване с очи на татко о Айфелката... Вижте това изстрадало лице - то беше радост... А пък после, когато се качи на "върха на света",о, тогава...

Харесва миПоказване на още реакции

КоментарСподеляне

ДОКАТО ЛУДИЯТ СЕ НАЛУДУВА...

Докато народът бива зомбиран и се напластява у него страх от бежанците, ето какво всъщност става в действителност...
Тарикатите, тарикатите, тарикатите...
Докато те съществуват в България, народецът хубаво никога не ще види...
Все ще има нещо, от което да се паникьосва - преди беше капитализмът, шпионите по границата, войната, която всеки миг щеше да избухне, после "фашистите", "комунистите", ромите, американците, руснаците...Сега вече идва редът на бежанците...
А тарикатите... Тарикатите винаги си плетат кошничкага. И то яко я плетат...
Ех, народе български - толкова наивен, толкова търпелив, толкова лесно възприемащ, и то май с кеф, поредната манипулация...

Димо Райков

П.П. И нека дежурните тролове да не се нахвърлят пак срещу мен, аз просто споделям казаното от министри, от депутати...Прочетете думите им. И се замислете. Ако все още сте сподобни на това, разбира се...

Някой покровителства българските каналджии? | България | DW.COM | 12.10.2016

Каналджийството в България процъфтява, а това навежда на мисълта, че някой навярно го покровителства. Има ли "чадър" над този очевидно много…

DW.COM|ОТ DEUTSCHE WELLE (WWW.DW.COM)

МЪЛНИЯ

ЛЮБОМИР ЛАМБОВ Е НОСИТЕЛ НА БРОНЗОВ МЕДАЛ ОТ СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО ПО БОРБА ЗА ВЕТЕРАНИ ВЪВ ФИНЛАНДИЯ!

Току-що завърши награждаването, при което моят голям приятел и съгражданин завоюва бронзов медал.
Да си 63-годишен, да се бориш с двайсетина и повече години по-млади от теб...
И миналата година да си вицешампион, а днес да бъдеш с бронзов медал...
Гордост, радост...
Браво, Любчо!
Честито, приятелю!

П.П.
Любчо отказа категорично на предложението на американската федерация по борба да се състезава от името на САЩ.
"Аз съм българин, макар че живея и работя повече от десет години в Чикаго.България ме е направила такъв, какъвто съм днес, аз й дължа златен медал!"
Аз зная какво означават тези думи. Защото видях с очите си как Любчо ходеше и търсеше парички за билет поне...
И то след тежката катастрофа, която претърпя преди няколко месеца..
И пак успя! И то как само успя! С бронзов медал!
Сега думата има ...България...
Поне да му плати билета...
А кметовете на Бургас и Малко Търново незабавно да му отдадат дължимото още от миналата година - почетното гражданство...
На кого по-честно и почтено то би прилягало, нали?
Но така или иначе, Любчо, ти доказа, че ние, странджанци, макар и мъчени цял живот, носим в себе си силата, енергията и обичта към родината, които ни правят винаги корави и ...мечтатели..
И това всъщност е ЗЛАТНИЯТ медал на живота ни...
Ти вече го завоюва!
Оше веднъж - честито! Прегръщам те братски!
Ех, Странджа, ех, България...

Димо Райков

Да, малко по-добра снимка...Пак не се чете текстът, но той всъщност е ясен:
"ИК "Хермес" ви кани на премиерата на "Париж- радостта от живота" от Димо Райков в книжен център "Гринуич" на 27 септември от 18,30 часа"
Водещата дори започна така - дългоочакваната премиера...
Всъщност вече цели 10 години Париж е в България...

Radosveta Zhelyazkova добави 3 нови снимки — в компанията на Dimo Raikov в/във Greenwich Book Center.

27 септември в 20:21 · Sofia, Sofia City Province · 

С един от любимите ми писатели - Dimo Raikov на премиерата на най- новата му книга "Париж - радостта от живота"!

Mariana Arsheva сподели публикация на Мери фешън — съсСписание Мери и Dimo Raikov.

27 септември в 23:35 · 

Мери фешън добави 3 нови снимки — в/ъв Книжен Център "гринуич".

27 септември в 23:33 · Sofia, Sofia City Province · 

. За всеки един, който присъстваше на презентацията, Димо носеше от Париж бонбон и химикал. Какво по - лично и по - човешко отношение към нас, неговите фенове. Не пропусна да спомене и факта, пред всички, че той е първият редактор, който е пуснал мои стихове, преди години, когато бях студентка, в тогавашния вестник " Студентска трибуна". Сега е лесно, напиша нещо във фейса и стигне до хиляди хора, но тогава, тогава беше много важно, всички да разберат за моите стихове, разкази, поезия. Тогава да те забележат и от студентския клуб " Димчо Дибелянов", да те поканят, беше нещо велико. Продължавай все така Димо, да пишеш за Париж, градът, който е обичан от всички, нали така каза и хилядни тиражи!