Подобно на това, което разказва тази жена по-долу изживях и аз с татко преди две години. Но за съжаление не успях да взема любимия човек в чужбина и това никога не ще си простя. Обадиха ми се от мястото, където бе той, чак когато вече бил починал. А само два дни преди това ми бяха казали,че всичко с него е наред, дори бил много добре... Беше някакъв женски глас. Равен, безизразен - баща Ви почина тази сутрин... После гласът нещо се обърка и рече -преди два дни получи криза... Когато аз изревах и изкрещях - извикахте ли лекар, как така два дни и две нощи сте го оставили без лекар, сам да се мъчи, а и на мен да не ми се обадите, жената, която така и не пожела да ми се представи каква е в здравното заведение , ми каза:" За какъв лекар говорите, за каква "Бърза помощ", та той е над осемдесет години... " Плачех по телефона от Париж и ги питах - вие хора ли сте? Жената ми отговори:" Господине, ама Вие не знаете ли, това тук е България..." После го повтори още веднъж:"Това тук е България!" Думи, които още кънтят у мен. И винаги ще кънтят... ТОВА ТУК Е БЪЛГАРИЯ... А някои тук ми пишат,че трябвало да съм положителен,, че много съм пресилват понякога нещата... Да, "пресилвам" ги, пиша ги, саморазголвам се и се самобичувам, за разлика от вас, които си кротувате, показвам ги, за да не попаднете и вие в моето положение с татко. Но няма начин да не попаднете, макар че мислите, че вас, лично вас, това няма никога да ви настигне... И аз така мислех...
Централните френски новини... Репортаж от пункт, един от стотиците хиляди пунктове във Франция за раздаване на храна на най-бедните... Един от тях, един от най-бедните французи, взима безплатните пакети и говори пред камерата:" Пенсията ми е 792 евро, за къде по-напред..." 792 евро! Значи 1600 лева...При храна, която в суперите във Франция е по-евтина и къде-къде по-качествена от тази в българските магазини... 1600 лева пенсия, най-ниската, за хора, които не са работили и ден във Франция... И се разлюлявам - по официални данни на Националния статистически институт в България милион и половина българи живеят с доходи на месец под 75 евро, тоест под 150 лева... Загасям телевизора и сядам пред компютъра, най-пряката ми връзка с България. Зачитам поредното съобщение от читател, представящ се за инженер еди кой си:" Райков, безроднико, стига си циврил за старците, те трябва да изчезнат колкото се може по-бързо. Темпо,темпо..." Ставам. Поглеждам небето, небето на света. И сърцето ми, българското ми сърце, "безродното" ми сърце, изтръпва... И проплаква:" Защо, Господи, защо така ни наказваш..."
Народът избухна. И наказа Борисов, който си беше повярвал. Политическата класа се стресна. И бързо взе мерки да не ....бърза. И хвана спасителната сламка на един референдум. Докато и победени, и победители от тези избори се разберат и подготвят поредния сценарий за следващите...избори. Защото "Парен каша духа", нали? Докато слугинажът от тарикати се преориентира и отново намери вече новия си господар... Да, от избори на избори. Колко е весело, колко е тръпно! Сега народът ползва с пълно право заслужената почивка, отново блажено заспива в "стабилната" България. В стабилната откъм нищета и корупция страна, където никой не обича критичния дух, а слави тариката. Където нищо ново не е научено и нищо старо не е забравено. Където децата нехаят за несретната съдба на своите родители-пенсионери.Където всяко ново правителство запазва основата на незавидното дередже на българина - контролираната мизерия и възпроизвежда непрекъснато бедността... Където е един безкраен и тъжен празник... Който си е толкова харесван от народа...
Винаги съм спазвал културата на изказа, дори и във Фейсбук. Защото уважавам думата, защото зная нейната сила, защото тя е смисъл, единствена утеха и начин на моя живот! Но сега не мога да се овладея. Сега целият съм в гняв. Защото ми писна от тарикатите на прехода! Писна ми от бездушието, от мръсотията в душата на ония българи, които се гаврят с нашите майки и бащи вече десетилетия наред, които винаги използват думичката "популизъм", щом стане дума за увеличение и с един лев на пенсиите. Писна ми, защото зная как се краде в държавата, как пълнят гуша точно тези, които говорят за популизъм. Писна ми да гледам как тарикати изтезават родителите ни до края на живота им! Запомнете това име - ДАНИЕЛА ПЕТКОВА, шеф на пенсионната компания "Доверие"! Тя, "милата" и нещастна специалистка от неземно качество, получавала месечна заплата от ...200 000 лева, цели 100 000 евро!?! Това официално бе изнесено на семинар от шефа на "Подкрепа" Димитър Манолов. А аз съм тръгнал, беден и болен, по света, за да казвам истината за българското дередже... Как е възможно това, което прави тази, а и хиляди като нея? Кой го позволява? Аз зная от опит, че тази Даниела сега ще започне да се отмята, да се обижда, да казва, че не получавала толкова, обаче ще видите, че няма да спомене точната сума на заплатата си. Но дали тя получава колкото една пенсия, как мислите? Как така за едни ще има непрекъснато милиони, а за народа и пет лева нямало, щото фондът, щото бюджетът...А за тези крадци и наглеци няма ли бюджет,а? В най-бедната страна, с най-бедните пенсионери, тази, която е призвана да им вдигне пенсиите, ги граби най-безочливо пред очите на десетки, хиляди привърженици на тезата, че да увеличиш пенсията на майка си с пет лева било...популизъм... Нека това име, нека тази физиономия да стане нарицателно за грабеж, кражба, безсърдечие, липса на каквато и да е елементарна солидарност, наглост, цинизъм... Нарицателно име на този проклет преход, който ни счупи не само живота, но и сърцето... И до нейното име трябва всеки от все още останалите хора с въображение в тази кална територия да слага всеки ден, всеки час тъкмо онези, които говорят, че било популизъм да станат на африканско ниво пенсиите на родителите ни. Да станат, не да останат, защото днешните подаяния-пенсии не са дори и африкански. Не са дори и македонски, там, в малката Македония, на която ние все се подиграваме, минималната пенсия вече е към 500 лева... А у нас за 300 лева разни "десни", "леви" и тем подобни циници-милионери ми говорят, че това било популизъм. Спрете се! Дори и Фейсбук се изчервява от вас, радетели на "стабилна" България, в която властва единствено в света КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ! В момента, по данни на държавния статистически институт, милион и половина българи живеят с доход на месец под 75 евро!!! Значи 150 лева. Хайде, разделете ги тези парички-трохи на 30 дни. Не ви ли е срам от цифрата, която се получава? Това може да стане само в страна като България! Където дори и при този взрив на гняв преди дни по време на изборите нямаше и дума за геноцидните пенсии. Българите, куцо, кьораво и сакато, се занимават вече дни наред с един Бойко, с една Цецка, с една първа дама, колко били дълги краката й, каква пола носела, какв "дрескод" имала, боже, каква дума, и то в нашенските условия на тотална мизерия ... А в къщото време майките ни умират! И на никого не му пука! Казвам ви - обиколил съм света, но такива хора с толкова ледени сърца има само в България! Току-що виждам по БНТ как синдикати и шефове на бизнеса се прегръщат и в един глас казват, че пенсия от 300 лева щяла да погуби държавата!!! И никаква реакция - нито от страна на водещия, нито от страна на Фейсбук... Тези продължават да се занимават с "дрескода"... Гръм да бе паднал, не би така разцепил земята! Това е върхът! Върхът на българската наглост и цинизъм! 300 лева, значи 150 евро... Всеки месец, всяка седмица най-големите синдикати на Франция изкарват на улиците на Париж стотици хиляди. И винаги в челото стои един огромен лозунг - " Не на мизерията"... Френската "мизерия" - минимална пенсия 1000 евро, значи 2000 лева, плюс десетки бонуси, безплатно лечение, безплатни напълно медикаменти, общински жилища, бонуси за храна, безплатно море, курсове за танци, да, на 80 години ги учат как да танцуват и тъй нататък и тъй нататък... Минималната френска заплата сега е 1435 евро, тоест... Хайде само си ги изчислете... И пак, и винаги французите са на улицата! И никой - нито политици, нито "десни", нито "леви" измекяри не продумват думичката "популизъм"... Вчера мой познат, арабин, всъщност това какъв е няма никакво значение, който работи като преподавател по френски език на бежанци, ми сподели, че за един учебен час взима възнаграждение от кметството ...180 евро!?! А това кметство се води като едно от най-бедните на територията на голям Париж... 180 евро, тоест 360 лева само за едни 45 минути преподаване... А в същото време нашите учители, тези свети люде, които живееха заради нас и въпреки нас, тези, които въпреки контролираната мизерия ни направиха малко или много човеци, взимат ...75 евро за цял месец... Ей, хора, ей, българи, ей, последователи на тази Даниела Петкова, шеф на пенсионна компания "Доверие", спрете се! Всъщност към кого е отправен моя призив? Към едни тарикати, които цял живот живеят чрез сълзите на майките си. Солените сълзи на нашите майки-мадони. Чиято мечта бе цял живот да ... хапнат на воля маслинки... И чийто единствен грях е, че са се родили ...българки. В страна, където тема номер едно винаги е било ...полата, краката, бедрото на някоя първа или последна дама...
В новата ми книга "Париж - радостта от живота..." давам отговор на всички ония "приятели", които все ме упрекват, че съм бил негативно настроен. Хайде сега да видим как ще реагират на една книга-светлина, книга, в която няма и една тъжна дума. Разбира се, аз зная предварително - пак ще се намерят нашенци, които ще кажат - айде стига им се слага на тия петльовци, колко пари ти дадоха да ги хвалиш... Всъщност тази книга е не за вечните нашенци, които не знаят какво искат и така си отиват от тоя свят, без да са усетили истинската красота и на съзерцанието, но и на борбата... Тази книга е за ония, които не са ходили никога в Париж и за ония, които искат пак да го видят... Книга за радостта от живота, за красотата, за тръпката,че все още си жив, че дишаш, че живееш с достойнство, а не само да оцеляваш, и то на колене.... Книга, след чийто прочит човек осъзнава, че животът му е даден един-единствен път, че сега и само сега той трябва да му се радва и че грях вършат тези, които лъжат, заблуждават останалите, че утре, утре и само утре е той, Животът... А той, Животът, е днес, днес и само днес... Или както казва клошарят Роже: "Аз се радвам, че днес съм жив. Защото съм могъл и да не се събудя, нали?" Вижте пак тази прелестна картина, като булка-кокетка е кулата - небесното творение на човешкия гений, вижте и как природата, в случая снегът, допълва цялата тази красота, омекотява я, дава й ...топлина. Когато моят баща, странджанският миньор Петко Димов Райков, Бог да го прости, дойде за първи път в Париж, първото му желание бе веднага да тръгнем към кулата. И да се качим, въпреки огромните опашки от хора, най-горе... - ама, Диме, най-горе,чуваш ли, там, на върха на света... И когато се качихме на "върха на света", той, миньорът, който цял живот бе дълбал земята на Странджа, на никому неизвестната планина, там, на Балканите, ме прегърна, една сълза се търкулна по скулестото любимо лице и думите на татко ме зашеметиха:" Благодаря ти, синко, че ме доведе да видя нормален свят. Как иначе щях да си отида, без да съм видял тази красота..." Не след дълго татко отлетя. Към оня, нормалния свят... Сложихме му за дългия път едно мъничко златисто копие на неговата любимка - Айфелката, както той я наричаше. Това му беше достатъчно, знаех го, чувствах го... Моята книга е за нашите татковци и майки, за ония от тях, които никога не ще успеят да зърнат Айфелката наяве. Но които винаги са били, а и ще бъдат, с нея, на нея, там, на нейния връх, на "върха на света". Благодарение на въображението си, благодарение на добротата, благостта и милозливостта си, все изконни за българина неща, които ние май изгубихме... Прочетете и онова, което е казано от Мелвин Дъглас :" Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина." Е, повече думи нужни ли са? Да, моята нова книга "Париж - радостта от живота..." върви към вас. Заедно с тайните, с душата и сърцето на този Град на светлината и красотата. На този единствен в света град-човек... Който толкова ни е нужен, на нас, хората на студения 21 век, които забравихме, че носим в гърдите си ...сърца, а не парчета лед...
Димо Райков
На снимаката: Татко, Бог да го прости, миньорът Петко Димов Райков от Малко Търново, пред Айфеловата кула, неговата мечта...
Димо Райков: Човек не може да избяга от българската си съдба
Ако бъде победен Париж, то ще бъде победен и ЖИВОТЪТ, казва за Фрогнюз писателят, чиято нова книга „Париж – радостта от живота…” излезе току-що на български. интервю на Ана Кочева
– Г-н Райков, напоследък българинът като че ли спря да усеща радостта от живота. Вашата нова книга „Париж – радостта от живота…” пък е свързана тъкмо с вкуса на живота? Питам как да си го върнем, въпреки че съзнавам колко индивидуални са рецептите за това.
– След дълги години живот в чужбина разбрах една от основните разлики в поведението, в мисленето между нас, българите, и французите. Хората в Париж отдавна са осъзнали, че човешкият живот е един-единствен и че той се дава на човека веднъж и само веднъж. И че трябва да му се порадват, докато все още са на земята. Докато ние, българите, все мислим, че той, Животът, нашият български живот, е вечен! Че той ще се живее, и трябва да се живее все утре, все в сияйното бъдеще. Че радостта от живота може да почака до това „утре”… А нещата са толкова прости – ето, един от моите герои, клошарят Роже, казва „рецептата”: „Важното е, че днес съм жив, че днес чувствам и живея. И съм щастлив. Защото съм могъл и да не се събудя сутринта.” Ето, това е. Проста рецепта, нали? Проста ли? Една огромна и, за съжаление, май непреодолима разлика в усещанията между два народа…
– Правите опит да влезете в обувките на французите, да разкажете за народопсихологията им. Къде са най-драстичните разлики с нашата?
– Мисля, че Вашият колега Гриша Атанасов онзи ден много точно е уловил духа, смисъла на моите послания в новата ми книга. В своя рецензия той я нарече „пътеводител в душата на Париж и на французите”. Аз обичам Париж и Франция от дете. И винаги съм смятал за голямо предизвикателство да се докосна до народопсихологията на този велик и същевременно толкова нежен народ. Сега читателят ще каже дали съм успял. Но при всички случаи за мен ще остане тръпката, че съм имал куража да навляза в една толкова сложна тема, да видя с очите и сърцето си на един източноевропейски писател, на един творец от Балканите, живял половината си съзнателен живот под похлупака на тоталитаризма и без право на полет и порив към свободата, откъде всъщност идва силата и вечната непримиримост у най-недоволния човек на света, у най-критично настроения и свободолюбив дух – френския…Затова „Париж – радостта от живота…” е „пътеводител в душата на Париж и на французина…”. Лично за себе си приемам като една от най-големите награди за творчеството ми казаното от г-н Понсен, бивш посланик на Франция: „Г-н Райков, с Вашите парижки книги Вие всъщност сте посланикът на Париж в България!”. Това е хубаво, това е моята обична награда.
– Твърди се, че е лесно да се коментира отстрани и отдалеч. Тъкмо дистанцията обаче помага, за да се видят ред неща по-трезво, по-обективно. Затова – променил ли се е българинът, какво се случва с него, та на преден план излязоха толкова жестокост, агресия, първични страсти?
– О, труден въпрос…Знаете ли, миналото лято се застоях повечко време в моята родна Странджа, а и в България. И като гледах как си живеят моите земляци, а и софиянци – кротко откъм обществена енергия, яко наблягане на хапването и пийването, на ракийката, на замезването с доматки…, си казах – защо трябваше да тръгна на тези години към Париж? Защо трябваше да започвам всичко наново и издъно на една вече почтена възраст – в друга страна, с друг език, при друг начин на живот? За да докосна Свободата, да предам от огъня на френското недоволство на моите сънародници…Но нима те го искаха това…Нима те го желаеха.? Та те толкова добре и уютно се чувстваха там, изолирани от света…И не сгреших ли аз, тръгвайки след порива си за свобода и след любопитството си да се съизмервам с най-стойностното на тази наша планета…Не трябваше ли да си остана там, в уюта на подножието, закътано от ветровете и бурите? Да пощадя себе си, близките си… За сметка на този мой изконен порив към свобода, незнайно как и откъде утаил се в мен…Разбирате какво искам да Ви кажа, нали? Ами, това е. Да, демоните в душата ми българска… Каквото и да направим, както и да го направим, тези демони винаги ще бъдат разлюлени в нас… Ето, исках поне това интервю да е светло като настоящата ми книга. Преди броени дни шефът на ИК „Хермес” Стойо Вартоломеев в телефонно обаждане от България ми каза, че е получил от печатницата първия екземпляр от „Париж – радостта от живота…” и тя е „опарила” ръцете и очите му с толкова светлина… Но въпросите Ви пак ме насочват към критичната ниша. Какво да се прави, човек не може да избяга от съдбата си. Да, от българската си съдба.
– Да се върнем тогава към Париж. Кое е най-любимото Ви кътче във френската столица и защо, с какво го свързвате?
– Ще бъда пределно конкретен. Обожавам Париж, винаги ме изумява неговата способност като единствения град човек в света да изненадва непрестанно, но и да приласкава дошлия в него. Любимото ми място е книжарницата „Шекспир” – на метри от „Нотр Дам”. Това е една уникална книжарница, единствената в света, която същевременно е и … хотел. Тази традиция е завещана от Хемингуей – дойде ли тук писател от чужбина, той може да преспи безплатно на втория етаж, където има няколко подобия на миндери. Самата постройка е в стила на класическия български дом, изба, с опушени греди и едно особено очарование, идващо от поразхвърляните в пространството наоколо гроздове от книги. Книги, книги, и пак книги…Да се качиш на втория етаж по скърцащата стълба, да съзерцаваш от прозореца как отсреща залезът обагря магичните кули на най-вълшебната катедрала в света…О, това е дар от Бога! А имаш ли и редкия късмет по същото време да прокънти и звънът на камбаните – е, тогава ти, дошлият от малка и почти никому неизвестна България, за първи път в своя живот усещаш, че ти и само ти, си център на тази люлееща се сега около теб вселена… Усещаш с всяка частица на тялото и душата си, че наистина си вечерял с Господа….
– Господин Райков, самият Вие повече парижанин ли се чувствате или българин?
– Днес аз съм СВОБОДЕН ЧОВЕК! Не зная колцина от моите сънародници ще могат да разберат тези думи. Защото трябва човек да преживее онова, което аз съм преживял, а и продължавам да живея, за да усети цената на привилегията да живееш в този град. Трябва да си е причинил – на себе си, на близките си също, онова, което аз си причиних. И тогава ще проумее силата но тези две думи СВОБОДЕН ЧОВЕК. Трябва, всъщност това на никого не го пожелавам, да погребе майка си по телефона. Прочетете моя разказ „Помен за мама”, който преди време бе поместен и във Вашия сайт, и ще разберете цената на СВОБОДАТА. Защото в този наш свят днес нищо не се дава даром. За всичко се плаща. И то само как се плаща от нас българите…
– Накрая -„проглежда” ли Европа за новите опасности? Във Франция романът на Мишел Уелбек произведе фурор. Възможен ли е неговият сценарий?
– Ще Ви отговоря по своему, по моя си начин. Париж, т.е. Европа, т.е. нормалният цивилизован свят не може да бъде победен! Защото, ако бъде победен Париж, то ще бъде победен и ЖИВОТЪТ! Ще бъде победена Мечтата, изконното човешко стремление към Свобода, Красота и Състрадание между хората. Аз мразя конспиративните теории, винаги търся проблема в главата, в начина на мислене и възприемане на заобикалящия ни свят. Аз обичам живия живот! Сигурно съм непоправим наивник, но вярвам, че доброто у човека винаги е повече от злото. Защото съм българин, а ние всички българи сме де факто, както и всички европейци, бежанци. Защото лично аз имам примера на моите родители, дядовци и баби, които живееха не за себе си, а за децата, за кръвта си. Живот не за себе си, а за другия. Защото видях също така след атентатите в Париж неща, които ме вцепениха и накараха да преосмисля някои свои виждания. Ето един пример. Кварталът около залата „Батаклан”, където бе най-кървавият атентат на 13 ноември 2015 година… Питам една парижанка, чието дете се оказва, че е сред загиналите, защо е приела в нощта на жестокото клане непознати хора у дома си, след като по телевизията непрекъснато повтаряха да се внимава, тъй като сред оцелелите имало и терористи. И тя би могла да приеме убиеца на дъщеря си!Жената ме погледна право в очите и рече: ”Господине, как може изобщо да ми задавате такъв въпрос? Тези хора тогава имаха нужда от моята помощ, как да им я откажа? Нали след това цял живот щях да се мразя…” Ето, мисля, че Ви отговорих на въпроса, нали? Да, Париж, Животът, никога не ще загине. Никога!
––––––––––––––––––-
Известният писател Димо Райков, който живее и твори в Париж, е един от най-интересните съвременни български автори. Той е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Неговите книги се намират в 15 от най-големите библиотеки в света.
Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българо-турската граница. През последните няколко години Димо Райков, преди да се установи да живее в Париж, поделя времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което бе един уникален и любопитен триптих за Града на светлината. Той обхваща популярните му книги: „Париж, моят Париж…“ (2006 г.), претърпяла три издания, „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.). Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“, който съдържа изключителния разказ „Помен за мама“, романа „Реката на смъртта“, който е книга на живота му, „Диагноза: Българин в чужбина“, „Сини сърца“. Единствен от съвременните писатели, с книгата “Париж, моят Париж…“, Димо Райков е класиран в топ 20 на най-продаваните и четени 20 книги сред всички книги, издадени от ИК „Хермес“ за 20-годишната история на най-голямото издателство у нас
ДИМО РАЙКОВ
е роден на 31.07.1954 г. в гр. Малко Търново.
Завършил е минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".
Димо Райков е работил като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на "Връзки с обществеността" в Министерството на труда и социалната политика.
Член е на Сдружението на българските писатели.Носител е на редица национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина.
Автор е на книгите: "Стълба от камък", разкази, 1983; "Жребият," повест, 1987; "Мигът на невестулката", разкази, 1989, "Писма до мъртвия брат", роман, 1993; "Пансионът", роман, 1995; " Париж, моят Париж...", претърпяла три издания -2006, 2007, 2008 ; " BG емигрант в Париж ", 2008; "Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа, благословени от Ванга", 2008 г; "55 тайни на Париж", 2009 г;" Кестени от Париж"- разкази, 2011 г."Реката на смъртта"-2012г. "Писма до мъртвия брат" и "Пансионът" се намират в 12 от световноизвестните библиотеки.
Димо Райков живее и твори в Париж.
