-0:16
147 преглеждания
Lyubomir Lambov
Моят приятел,големият писател Димо Райков е запълнил Софийското метро.
четвъртък, 13 октомври 2016 г.
МОЯТА НАГРАДА...
Мислех да напиша няколко думи за тази чудесна среща.
Но моите читатели ме изпревариха, моите думи вече са безпредметни. Защото аз подарих сърцето си на препълнената зала, а тя ми отвърна с толкова обич...
Каква невиждана, наистина парижка опашка за автографи, всъщност започнах да подписвам книгите още преди началото на премиерата, имаше хора, които бяха отскочили само за автограф, тъй като имаха болни тежко роднини у дома си...
Неудобно ми бе хората да чакат с часове за моя автограф, но не мога да скрия, че сърцето ми потръпваше...
Благодаря на Стойо Вартоломеев, Константин Еленков и Гриша Атанасов, които говориха за моето творчество!Благодаря на домакините от книжен център "Гринуич", както и на ИК " Хермес" за чудесната организация!
Благодаря на десетките мои почитатели, сред които имаше хора, които редовно, от десетина и повече години, идваха на премиерите ми, но имаше и нови мои читатели...
Какво повече може човек да напише след едно такова уникално и вълнуващо преживяване? Да, значи все още има надежда...
Но как да забравя думите на тези люде, които ми казваха, че съм възвърнал с моите книги надеждата им за достоен живот, че моите книги ги променят и удължават живота им...
А какво да кажа за жеста на бронзовия медалист от световното първенство по борба за ветерани във Финландия, Любомир Ламбов, който по време на премиерата стана и ми подари ...медала си...
Е, това вече ме разтърси! Да, десетките автографи, вниманието, сълзите и топлотата, медалът на Ламбов, песните на Калинка Згурова и Манол Михайлов ме заредиха с такава енергия и сладост на духа, че наистина вече думите не ми стигат. Просто се отдавам на преживяното. И го желая на всеки свой колега...
Но моите читатели ме изпревариха, моите думи вече са безпредметни. Защото аз подарих сърцето си на препълнената зала, а тя ми отвърна с толкова обич...
Каква невиждана, наистина парижка опашка за автографи, всъщност започнах да подписвам книгите още преди началото на премиерата, имаше хора, които бяха отскочили само за автограф, тъй като имаха болни тежко роднини у дома си...
Неудобно ми бе хората да чакат с часове за моя автограф, но не мога да скрия, че сърцето ми потръпваше...
Благодаря на Стойо Вартоломеев, Константин Еленков и Гриша Атанасов, които говориха за моето творчество!Благодаря на домакините от книжен център "Гринуич", както и на ИК " Хермес" за чудесната организация!
Благодаря на десетките мои почитатели, сред които имаше хора, които редовно, от десетина и повече години, идваха на премиерите ми, но имаше и нови мои читатели...
Какво повече може човек да напише след едно такова уникално и вълнуващо преживяване? Да, значи все още има надежда...
Но как да забравя думите на тези люде, които ми казваха, че съм възвърнал с моите книги надеждата им за достоен живот, че моите книги ги променят и удължават живота им...
А какво да кажа за жеста на бронзовия медалист от световното първенство по борба за ветерани във Финландия, Любомир Ламбов, който по време на премиерата стана и ми подари ...медала си...
Е, това вече ме разтърси! Да, десетките автографи, вниманието, сълзите и топлотата, медалът на Ламбов, песните на Калинка Згурова и Манол Михайлов ме заредиха с такава енергия и сладост на духа, че наистина вече думите не ми стигат. Просто се отдавам на преживяното. И го желая на всеки свой колега...
Димо Райков
Lyubomir Lambov
Невиждана опашка за автографи на премиерата в центъра на София на големия писател и мой приятел Димо Райков.За мен беше гордост да видя как толкова хора обичат книгите на моя съгражданин от Малко Търново.
ПРЕМИЕРА В СОФИЯ НА КНИГАТА „ПАРИЖ – РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА“
Един български писател вече е безспорна емблема на Париж. Цели 10 години ДИМО РАЙКОВ създава книга след книга за този световен мегаполис. Точно толкова време мина от издаването на първото томче от тази поредица – „Париж, моят Париж...“ (2006), претърпяла вече три издания и наредила се сред топ 20 на най-четените книги в 20-годишната история на ИК „Хермес“. Последваха „BG емигрант в Париж“ (2008) и „55 тайни на Париж“ (2009), изградили триптих за Града на Светлината. Носталгично прозвуча сборникът му с разкази „Кестени от Париж” (2011). Популярността на Райков нарастна след широкия обществен отглас от драматичния му роман „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза“ (2012), последваха хитовите заглавия „Диагноза: Българин в чужбина“ (2014 г.), която също има ново преиздание, и „Сини сърца“ (2015).
През септември Димо Райков пристигна в София, за да представи лично последната си книга „Париж – радостта от живота“.
Премиерата на 27 септември в Книжен център „Гринуич” събра десетки почитатели на автора.
Премиерата на 27 септември в Книжен център „Гринуич” събра десетки почитатели на автора.
Събитието се водеше от СТОЙО ВАРТОЛОМЕЕВ (управител на ИК „Хермес”), който сподели: „Чрез тези книги на Димо Райков ние се опитваме да покорим Париж! Чрез тях ние говорим за красотите и тайните на Париж, за българите там – за техните възходи и падения. Димо пише с голяма любов за това чудесно място, а тази нова книга ще ни разходи из Париж – да се повозим по Сена, да пием по едно розе в парижко бистро, да видим града през погледа на известни парижани, да подишаме парижки въздух... Тук има много тъга, но и много светлина! Бих казал, че Пловдив, бидейки през 2019 г. Световна столица на културата, ще се опитва да достигне този величествен град. Може би не знаете, но Мопасан е бил изключителен противник на Айфеловата кула. И какво решение е намерил той? Отивал е всяка сутрин да пие кафе под кулата и е казвал: „Само оттук не се вижда тази кула.” Димо е литературният посланик на България в Париж!”
Подробно за стила и сюжетите на Димо Райков говори литературният критик КОНСТАНТИН ЕЛЕНКОВ: „Бих казал, че не ви трябва да ходите в Париж, а просто прочетете неговите книги. Димо е гениален писател – летописец, който сам определя мисията си като благородна, но неблагодарна. Неговите емигрантски книги са открити, директни, той лови сюжети във въздуха, героите са от улицата. В книгата му есетата съжителстват с фейлетони, той разлиства потайностите на българската душа, особено на емигранта. Занимава го тарикатлъкът на дребно, но ни разказва и за срещите си с Шарл Азнавур, с други световни интелектуалци. Книгите на Димо Райков са своеобразно „вграждане”!”
Лични момемнти за приятелството си с автора и за творчеството на Димо сподели преподавателят ГРИША АТАНАСОВ (издател на e-vestnik): „Защо Димо Райков и неговите книги имат такъв успех? Той успя да усети и да използва силата на социалните мрежи. Изключителната му активност – в два блога и във фейсбук, го издига на гребена на читателската активност, защото той притежава особен социален поглед – той умее да открие това, което вълнува българина – и тук, и в Париж. Ти, Димо, гледаш света през очите на своите родители, през погледа на отрудените хора на България. Това е погледът на българина, който вече 26 години чака да живее нормално.”
Димо Райков прочете есето си „Моята награда”, в което се казва: „На този свят, в 21 век, нищо не се дава даром. Париж ми даде и дава много, но и ми отне много... Прочетете само разказа ми „Спомен за мама” от книгата ми „Кестени от Париж” и ще разберете какво казвам... Париж е във всеки от нас. Той е нашата изплакана, сетна надежда, спасителна глътка въздух, нашата мечта...”
В тази невероятна среша се включи и българинът Любомир Ламбев (съгражданин на автора от Малко Търново), който в момента живее в Чикаго. Той беше пристигнал директно от Финландия, където ден по-рано беше спечелил бронзов медал по борба на Световно първенство за ветерани! Особено впечатли неговият жест - как той с голяма радост и почит към Димо Райков свали медала от гърдите си и го връчи на писателя - за творческия подвиг да пише неуморно за българската кауза, за трънливия път на българите по света.
Репортаж:
АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
Фото: © Sofia Ars Net
АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
Фото: © Sofia Ars Net
ДВЕТЕ БЪЛГАРИИ
Това, което най-много липсва днес, а май и винаги, на България е усмивката.
Преди дни се озовах в Южния парк. Имаше концерт на любимата ми народна странджанска певица Калинка Згурова.
Огромната поляна бе обрамчена от павилиони с бира и скара - о, как димят топлите, току-що изпечени кебапчета и кюфтета, плескавици, пържолки... Как искри студената бира...
Но аз видях нещо ужасно.
Видях две България.
Едната част от огромното пространство, заето от маси и пейки, бе осеяно с млади хора - ядене и пиене на корем, бира след бира...
А другата част - сива, безлична, тъжна, много, много тъжна...
Възрастни хора.
Излишни.
Тръгнах нарочно из "възрастниге" маси.
Взирах се през ароматните пушеци от дим.
Не видях никъде нито едно кебапче, нито едно кюфте, нито една бира...
Купих дузина кебапчета. Възрастна, иначе достолепно облечена госпожа ми направи мястенце в края на пейката.
Подадох й кебапче.
- Ама, моля Ви, господине, аз не искам...
Но видях как преглътна милата...
Работила цял живот в едно посолство като готвачка. Сега пенсията й била под 200 лева. За къде по-напред с тези парички, за храна ли, за лекарства ли, за ток ли, за парно ли...
И извади госпожата от найлоновата си торбичка завити във вестник парче сирене, два домата, две люти чушлета, мъничко сол...
Станах, оставих й всичко, което бях купил...
Сърцето ми кървеше.
И пак погледнах - първо едната половина, оная, която ядеше и пиеше на корем. После и другата - тъжната, сивата, с хората с уста-дупки, тоест без зъбички...
Да, усмивката...
Тъжната усмивка на устата-дупки...
Два свята, две различни Българии...
Кой, как и защо ни раздели?
Кой, как и защо раздели кръвта ни...
Как се всели у нас тази страшна липса на капчица солидарност, и то към онези, които са ни създали?
По отношението към възрастните във всяко нормално общество се съди за неговата сила, за неговата зрялост.
А у нас...В "стабилна" България на двете Българии...
Да, докъде ни докараха. Всъщност докъде се докарахме. И най-тъжното, което видях и усетих и при тези мои дни в България - ние сами си го докарахме...
И даже си го харесваме...
Просто начин на живот...
Да, усмивката...
А, щях да забравя - вече се бях отдалечил, когато на крайна маса видях младо, толкова красиво семейство с две деца ангелчета да се тръшка едва ли не на земята. Защо? Ами защото кученцето, мъничкото и толкова красиво кученце Деси, не искало да яде - как ли не му пъхаха вкусотиите в устата, как ли не го убеждаваха, но милото животно бе вече с подуто коремче, къде място за още и още...
Вървях, гледах кристалното този ден небе над София.
Красива е "Витошка", модерна, радостна...
Но моето сърце плачеше...
Огромната поляна бе обрамчена от павилиони с бира и скара - о, как димят топлите, току-що изпечени кебапчета и кюфтета, плескавици, пържолки... Как искри студената бира...
Но аз видях нещо ужасно.
Видях две България.
Едната част от огромното пространство, заето от маси и пейки, бе осеяно с млади хора - ядене и пиене на корем, бира след бира...
А другата част - сива, безлична, тъжна, много, много тъжна...
Възрастни хора.
Излишни.
Тръгнах нарочно из "възрастниге" маси.
Взирах се през ароматните пушеци от дим.
Не видях никъде нито едно кебапче, нито едно кюфте, нито една бира...
Купих дузина кебапчета. Възрастна, иначе достолепно облечена госпожа ми направи мястенце в края на пейката.
Подадох й кебапче.
- Ама, моля Ви, господине, аз не искам...
Но видях как преглътна милата...
Работила цял живот в едно посолство като готвачка. Сега пенсията й била под 200 лева. За къде по-напред с тези парички, за храна ли, за лекарства ли, за ток ли, за парно ли...
И извади госпожата от найлоновата си торбичка завити във вестник парче сирене, два домата, две люти чушлета, мъничко сол...
Станах, оставих й всичко, което бях купил...
Сърцето ми кървеше.
И пак погледнах - първо едната половина, оная, която ядеше и пиеше на корем. После и другата - тъжната, сивата, с хората с уста-дупки, тоест без зъбички...
Да, усмивката...
Тъжната усмивка на устата-дупки...
Два свята, две различни Българии...
Кой, как и защо ни раздели?
Кой, как и защо раздели кръвта ни...
Как се всели у нас тази страшна липса на капчица солидарност, и то към онези, които са ни създали?
По отношението към възрастните във всяко нормално общество се съди за неговата сила, за неговата зрялост.
А у нас...В "стабилна" България на двете Българии...
Да, докъде ни докараха. Всъщност докъде се докарахме. И най-тъжното, което видях и усетих и при тези мои дни в България - ние сами си го докарахме...
И даже си го харесваме...
Просто начин на живот...
Да, усмивката...
А, щях да забравя - вече се бях отдалечил, когато на крайна маса видях младо, толкова красиво семейство с две деца ангелчета да се тръшка едва ли не на земята. Защо? Ами защото кученцето, мъничкото и толкова красиво кученце Деси, не искало да яде - как ли не му пъхаха вкусотиите в устата, как ли не го убеждаваха, но милото животно бе вече с подуто коремче, къде място за още и още...
Вървях, гледах кристалното този ден небе над София.
Красива е "Витошка", модерна, радостна...
Но моето сърце плачеше...
Димо Райков
Интервю с Димо Райков за „Реката на смъртта“ – роман, чието действие се развива в България.
– След цикъла „френски книги“ какво Ви провокира да напишете „Реката на смъртта“ – роман, чието действие се развива в България и чийто главен герой е българин? Лесно ли се завърнахте към чистата художествена форма?
– С обозначените от Вас като „френски“ книги, както и с този мой роман, аз искам да предизвикам една сълза в душата и очите на читателя. Това като писател ми стига. Затова и толкова много ме радват десетките, стотиците отзиви на читатели, които ми пишат или телефонират и които ми казват, че моите книги са ги трогнали, благодарят ми, че съм преобърнал живота им.
Така че формата мен не ме привлича, не я търся преднамерено, просто онова, което се ражда в главата и сърцето ми, когато сядам да пиша, само диктува – аз просто се оставям… А и вече имам доста опит като писател, под ръката ми са излезли хиляди страници…
– Казвате, че романът Ви описва механизма на машината за омраза – насаждането от детска възраст, че чуждият и различният е враг и престъпник. Това ли считате за най-голямото престъпление на онзи режим?
– Аз съм категоричен, че най-голямото престъпление на всеки режим е потъпкването на човешкото достойнство, смачкването на индивидуалността. Равно, еднакво, униформено… И безнадеждно… А няма ли го цвета, няма ли я тръпката, идва омразата. Все трябва някой да е виновен, когато живеем така равно, нали?
И още нещо – страшно престъпление спрямо човека е един режим да се опита да наложи идеология, каквато и да е тя, на всички в една общност. И то да я наложи насилствено. Това наистина е престъпление, което не трябва да се прощава. Или поне да не се забравя…
– Германия се слави като държава, която не бяга от историческата си отговорност. Как реагира германската страна по казуса със загиналите на чужда, включително на българска територия източногермански поданици?
– При подготовката ми за романа, когато разбрах, че дори и днес – и в България, но и в Германия, тези невинни жертви на ОМРАЗАТА продължават по някакви си бюрократични приумици да бъдат считани за предатели, за престъпници, дъхът ми секна. Как е възможно това в нова, обединена Европа? Европа на човешката солидарност, на справедливостта… И то в Германия, един от стожерите на Европейския проект?
Разбрах и това, че май нямаше да имам куража да напиша този роман, ако не живеех сега в Париж.
Разбрах и доста други неща, но нека да оставим на читателя да се докосне до тях, прочитайки романа…
– С обозначените от Вас като „френски“ книги, както и с този мой роман, аз искам да предизвикам една сълза в душата и очите на читателя. Това като писател ми стига. Затова и толкова много ме радват десетките, стотиците отзиви на читатели, които ми пишат или телефонират и които ми казват, че моите книги са ги трогнали, благодарят ми, че съм преобърнал живота им.
Така че формата мен не ме привлича, не я търся преднамерено, просто онова, което се ражда в главата и сърцето ми, когато сядам да пиша, само диктува – аз просто се оставям… А и вече имам доста опит като писател, под ръката ми са излезли хиляди страници…
– Казвате, че романът Ви описва механизма на машината за омраза – насаждането от детска възраст, че чуждият и различният е враг и престъпник. Това ли считате за най-голямото престъпление на онзи режим?
– Аз съм категоричен, че най-голямото престъпление на всеки режим е потъпкването на човешкото достойнство, смачкването на индивидуалността. Равно, еднакво, униформено… И безнадеждно… А няма ли го цвета, няма ли я тръпката, идва омразата. Все трябва някой да е виновен, когато живеем така равно, нали?
И още нещо – страшно престъпление спрямо човека е един режим да се опита да наложи идеология, каквато и да е тя, на всички в една общност. И то да я наложи насилствено. Това наистина е престъпление, което не трябва да се прощава. Или поне да не се забравя…
– Германия се слави като държава, която не бяга от историческата си отговорност. Как реагира германската страна по казуса със загиналите на чужда, включително на българска територия източногермански поданици?
– При подготовката ми за романа, когато разбрах, че дори и днес – и в България, но и в Германия, тези невинни жертви на ОМРАЗАТА продължават по някакви си бюрократични приумици да бъдат считани за предатели, за престъпници, дъхът ми секна. Как е възможно това в нова, обединена Европа? Европа на човешката солидарност, на справедливостта… И то в Германия, един от стожерите на Европейския проект?
Разбрах и това, че май нямаше да имам куража да напиша този роман, ако не живеех сега в Париж.
Разбрах и доста други неща, но нека да оставим на читателя да се докосне до тях, прочитайки романа…
– Пред паметта на загиналите или пред идните поколения смятате, че носим по-голяма отговорност?
– Всъщност най-голямата отговорност на всяко човешко същество е пред Паметта – и миналата, и днешната, и бъдната. И пред кръвта, която опреснява паметта.
Просто с този роман открехвам една непозната, непоказвана до този миг страница от оня Живот, който не само че не трябва да бъде забравян, но и който трябва винаги да бъде у нас, а и у децата и внуците ни. Страница, която да ни напомня, че всички сме божи същества, дошли временно на тази земя и приемащи усещането, че доброто винаги е повече от злото, че омразата ражда насилие, а насилието – престъпление… И че когато нараняваш достойнството на другия, ти всъщност нараняваш себе си…
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Димо Райков е един от най-интересните съвременни български писатели. Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българо-турската граница. През последните няколко години Димо Райков, преди да се установи да живее в Париж, поделя времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което бе един уникален и любопитен триптих за Града на светлината. Той обхваща популярните му книги: „Париж, моят Париж…“ (2006 г.), претърпяла три издания, „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.). Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“, който съдържа изключителния разказ „Помен за мама“, „Реката на смъртта“, която е книга на живота му, „Диагноза: Българин в чужбина“. На 27 септември се състоя премиера на най-новата му книга „Париж – радостта от живота“ на издателска къща Хермес.
Единствен от съвременните писатели, с книгата“Париж, моят Париж…“, Димо Райков е класиран в топ 20 на най-продаваните и четени 20 книги сред всички книги, издадени от ИК „Хермес“ за 20-годишната история на най-голямото издателство у нас. Също така, книгите на Димо Райков се намират в 15 от най-големите библиотеки в света.
Просто с този роман открехвам една непозната, непоказвана до този миг страница от оня Живот, който не само че не трябва да бъде забравян, но и който трябва винаги да бъде у нас, а и у децата и внуците ни. Страница, която да ни напомня, че всички сме божи същества, дошли временно на тази земя и приемащи усещането, че доброто винаги е повече от злото, че омразата ражда насилие, а насилието – престъпление… И че когато нараняваш достойнството на другия, ти всъщност нараняваш себе си…
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Димо Райков е един от най-интересните съвременни български писатели. Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българо-турската граница. През последните няколко години Димо Райков, преди да се установи да живее в Париж, поделя времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което бе един уникален и любопитен триптих за Града на светлината. Той обхваща популярните му книги: „Париж, моят Париж…“ (2006 г.), претърпяла три издания, „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.). Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“, който съдържа изключителния разказ „Помен за мама“, „Реката на смъртта“, която е книга на живота му, „Диагноза: Българин в чужбина“. На 27 септември се състоя премиера на най-новата му книга „Париж – радостта от живота“ на издателска къща Хермес.
Единствен от съвременните писатели, с книгата“Париж, моят Париж…“, Димо Райков е класиран в топ 20 на най-продаваните и четени 20 книги сред всички книги, издадени от ИК „Хермес“ за 20-годишната история на най-голямото издателство у нас. Също така, книгите на Димо Райков се намират в 15 от най-големите библиотеки в света.
The post Скандалният роман „РЕКАТА НА СМЪРТТА“ на Димо Райков appeared first on АЛАРМА - новини, горещи събития, истории, позиции.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
