ДВЕТЕ БЪЛГАРИИ
Това, което най-много липсва днес, а май и винаги, на България е усмивката.
Преди дни се озовах в Южния парк. Имаше концерт на любимата ми народна странджанска певица Калинка Згурова.
Огромната поляна бе обрамчена от павилиони с бира и скара - о, как димят топлите, току-що изпечени кебапчета и кюфтета, плескавици, пържолки... Как искри студената бира...
Но аз видях нещо ужасно.
Видях две България.
Едната част от огромното пространство, заето от маси и пейки, бе осеяно с млади хора - ядене и пиене на корем, бира след бира...
А другата част - сива, безлична, тъжна, много, много тъжна...
Възрастни хора.
Излишни.
Тръгнах нарочно из "възрастниге" маси.
Взирах се през ароматните пушеци от дим.
Не видях никъде нито едно кебапче, нито едно кюфте, нито една бира...
Купих дузина кебапчета. Възрастна, иначе достолепно облечена госпожа ми направи мястенце в края на пейката.
Подадох й кебапче.
- Ама, моля Ви, господине, аз не искам...
Но видях как преглътна милата...
Работила цял живот в едно посолство като готвачка. Сега пенсията й била под 200 лева. За къде по-напред с тези парички, за храна ли, за лекарства ли, за ток ли, за парно ли...
И извади госпожата от найлоновата си торбичка завити във вестник парче сирене, два домата, две люти чушлета, мъничко сол...
Станах, оставих й всичко, което бях купил...
Сърцето ми кървеше.
И пак погледнах - първо едната половина, оная, която ядеше и пиеше на корем. После и другата - тъжната, сивата, с хората с уста-дупки, тоест без зъбички...
Да, усмивката...
Тъжната усмивка на устата-дупки...
Два свята, две различни Българии...
Кой, как и защо ни раздели?
Кой, как и защо раздели кръвта ни...
Как се всели у нас тази страшна липса на капчица солидарност, и то към онези, които са ни създали?
По отношението към възрастните във всяко нормално общество се съди за неговата сила, за неговата зрялост.
А у нас...В "стабилна" България на двете Българии...
Да, докъде ни докараха. Всъщност докъде се докарахме. И най-тъжното, което видях и усетих и при тези мои дни в България - ние сами си го докарахме...
И даже си го харесваме...
Просто начин на живот...
Да, усмивката...
А, щях да забравя - вече се бях отдалечил, когато на крайна маса видях младо, толкова красиво семейство с две деца ангелчета да се тръшка едва ли не на земята. Защо? Ами защото кученцето, мъничкото и толкова красиво кученце Деси, не искало да яде - как ли не му пъхаха вкусотиите в устата, как ли не го убеждаваха, но милото животно бе вече с подуто коремче, къде място за още и още...
Вървях, гледах кристалното този ден небе над София.
Красива е "Витошка", модерна, радостна...
Но моето сърце плачеше...
Огромната поляна бе обрамчена от павилиони с бира и скара - о, как димят топлите, току-що изпечени кебапчета и кюфтета, плескавици, пържолки... Как искри студената бира...
Но аз видях нещо ужасно.
Видях две България.
Едната част от огромното пространство, заето от маси и пейки, бе осеяно с млади хора - ядене и пиене на корем, бира след бира...
А другата част - сива, безлична, тъжна, много, много тъжна...
Възрастни хора.
Излишни.
Тръгнах нарочно из "възрастниге" маси.
Взирах се през ароматните пушеци от дим.
Не видях никъде нито едно кебапче, нито едно кюфте, нито една бира...
Купих дузина кебапчета. Възрастна, иначе достолепно облечена госпожа ми направи мястенце в края на пейката.
Подадох й кебапче.
- Ама, моля Ви, господине, аз не искам...
Но видях как преглътна милата...
Работила цял живот в едно посолство като готвачка. Сега пенсията й била под 200 лева. За къде по-напред с тези парички, за храна ли, за лекарства ли, за ток ли, за парно ли...
И извади госпожата от найлоновата си торбичка завити във вестник парче сирене, два домата, две люти чушлета, мъничко сол...
Станах, оставих й всичко, което бях купил...
Сърцето ми кървеше.
И пак погледнах - първо едната половина, оная, която ядеше и пиеше на корем. После и другата - тъжната, сивата, с хората с уста-дупки, тоест без зъбички...
Да, усмивката...
Тъжната усмивка на устата-дупки...
Два свята, две различни Българии...
Кой, как и защо ни раздели?
Кой, как и защо раздели кръвта ни...
Как се всели у нас тази страшна липса на капчица солидарност, и то към онези, които са ни създали?
По отношението към възрастните във всяко нормално общество се съди за неговата сила, за неговата зрялост.
А у нас...В "стабилна" България на двете Българии...
Да, докъде ни докараха. Всъщност докъде се докарахме. И най-тъжното, което видях и усетих и при тези мои дни в България - ние сами си го докарахме...
И даже си го харесваме...
Просто начин на живот...
Да, усмивката...
А, щях да забравя - вече се бях отдалечил, когато на крайна маса видях младо, толкова красиво семейство с две деца ангелчета да се тръшка едва ли не на земята. Защо? Ами защото кученцето, мъничкото и толкова красиво кученце Деси, не искало да яде - как ли не му пъхаха вкусотиите в устата, как ли не го убеждаваха, но милото животно бе вече с подуто коремче, къде място за още и още...
Вървях, гледах кристалното този ден небе над София.
Красива е "Витошка", модерна, радостна...
Но моето сърце плачеше...
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар