Моето малко момиченце, внучката ми Диянка, вчера участва в своя първи концерт по случай завършването на първата си училищна годинка…
Цяла година аз я взимах след занятията, които траеха сутрин от 9 до 11 и 30 часа.
Сега тя беше „индианка”. И беше заедно с приятелите и съучениците й – французойчета, но и чехкинче, румънче, африканче, италианче, китайче…
Сюжетите на спектакъла бяха из историята на света… Тоест, от „цвета” на кръвта на почти всички дечица… Да, още от съвсем мънички децата трябваше да опознават света, за привикват да бъдат толерантни към другия… И към… себе си…
Моето момиченце беше толкова щастливо… Заедно с нейните приятелчета…
И странно – най-малките бяха като че ли най-подготвени, най-добри в изпълнението си… А нямаха дори и четири годинки…
В целия този вчерашен ден аз имах оше две преживявания. които ме разтърсиха.
Когато тръгвах да водя внучката половин час по-рано, ние летяхме по улиците на Париж – тя с „тротинетката”, аз подир нея, пеейки високо и хубаво – Зайченцето бяло, цял ден си играло…
Изведнъж две момиченца, по-големички, с майка си, се спряха пред нас, широко се усмихнаха… И … започнаха да ни пригласят на чист български същата песничка…
О, българи, стана ми още по-хубаво, нямах съмнение в предположението си… Че какви, освен българи, могат да бъдат тези непознати, щом пееха нашата красива песничка на чист български език…
А се оказа, че са французойчета…
Просто „ нунуто” им, тоест, гледачката, българска туркиня от Лудогорието, на име Шени, ги била научила на тази любима песничка…
А втората случка бе по време на самия спектакъл.
Както танцуваше в групичката си, моето момиченце изведнъж се отдели, притича към мен, дядото, и ме притисна и целуна…
Ето, това ми стига…
И то, заедно с книгите ми, никой, ничия злоба и завист нашенска, не може за нищо на света да ми отнеме… Това бе и моята най-сладка награда…
Хубав ден, благословен…
Пожелавам подобни изживявания на всички, които имат добри помисли в този иначе толкова студен и „подпухнал” от „ лоши очи” бг- Фейсбук…
А на тези, които в България се притесняват, че децата и внуците им биха тръгнали на училище на три годинки, какво да кажа… Просто да попоглеждат по-често в очите на децата си… И да не им отнемат с предразсъдъците си … щастието от познанието… Тоест, радостта от живота…
Няма коментари:
Публикуване на коментар