ДЯДО КОЛЕДА И КМЕТЪТ НА МАЛКО ТЪРНОВО- разказ от Димо Райков

       Още щом го видях това костюмче и хлъцнах от радостно усещане – да, това ще бъде най-добрият подарък за татко.

         Баща ми е наистина голям чешит – едно  толкова любопитно 80-годишно дете, което не се уморява всеки ден, всеки час да открива нещо ново в света, да го притегля към себе си, да го оценява, разбира се,  чрез собствените си мерки и познания и да му се …радва.

Това, последното, е особено важно, защото ние, хората на този двадесет и първи век, май че забравихме да се радваме на простите човешки радости. Нещо, което баща ми, или бай Петко, както си го знаят съгражданите ми от дребното планинско градче Малко Търново, намиращо се на десетина километра от българско-турската граница, все още бе съхранил.

         Татко повече от всичко боготвореше Париж. Той бе съумял да внуши тази обич и на мен, а и на цялото ни семeйство. За него, странджанския миньор, израснал в това затворено по силата и иронията на съдбата и политиката кътче земя, светът оттатък планината бе… Париж.

Оня непознат, тайнствен и толкова загадъчен, непостижим, но затова пък така сладък свят на нещо ново, нещо хубаво, нещо, абе, както ми казваше често той, в невъзможност да се изрази, нещо по-така, Димчо…

До този свой свят баща ми, който бе природно интелигентен човек – той знаеше стотици народни песни и приказки и не се уморяваше непрекъснато да ги пее и разказва, като често вместо благодарност, да, нещо напълно естествено за нравите на тези географски ширини, получаваше присмех, пътуваше по единствено възможния за него тогава, в ония години, а и сега, начин – чрез въображението си.

Пътуване без билет, без автобус, влак или самолет, просто лягаш и… тръгваш.

 Но не за това сега ми е думата.

         Та щом го видях това костюмче, веднага просто си представих лицето на татко. Онова лице, което, спомням си, на моята сватба в Кюстендил така бе вдъхновило нашата известна поетеса Блага Димитрова, че я чух да казва зад гърба ми: ”Вижте бащата на Димо, за първи път съзирам човек, на чието лице да е изписано това, което чувства на мига…”

         И сега, при вида на това семпличко, но толкова хубаво костюмче аз си представих доброто лице на татко, широко отворените му от почуда очи и оная блага припряност да излезе навън, да се „поперчи”, да сподели радостта си с околните…

         Да, че малко ли е това – синът ми го изпрати  от Париж. Ей, чак от Париж…

         Наистина попадението ми бе добро и в целта – костюмчето бе и с горнище, и с долнище, имаше и шапка, брада, мустаци… - същински „парижки” дядо Коледа… Нещо, което хората в градчето Малко Търново не бяха и сънували, в единственото читалище имаше от край време един протрит кожух, но червеното на боята му отдавна се бе олющило, а и бе три-четвърти, та човекът, предрешил се в дядо Коледа, или навремето, дядо Мраз, по-скоро приличаше на палячо, отколкото на светия старец. Докато това  си бе костюм от класа, абе, парижка му работа…

         Само като му казах по телефона – тате, изпращам ти един костюм на дядо Коледа, и от другата страна на жицата настана познатата ми тишина – подобни паузи любимият ми човек правеше, когато бе най-щастлив, после винаги питаше, и то неизменно по два, че и повече пъти:”  Ама на мене ли? Ама на мене ли…”

         Така бе и сега – пауза, трептяща от радостно вълнение, последвани от думите: ”Ама на мене ли? Ама на мене ли…” Които пък от своя страна винаги бяха посрещани от моето малко троснато: ” Ами на теб, на кой друг…”

- Диме, ама има ли всичко – започна да подпитва татко – такова, горнище, долнище, мустаци, брада…

-         Има всичко, тате, има…, само обувки няма.

- Е, ти пък и обувки, виж сега, аз обувки ще си намеря, малко ли ги имам от теб… Ама гледай да ми го изпратиш бързо, че Коледа идва, знаеш ли как ще се радват тук хората, те такова нещо не са видели…

Не знам дали съм прав, но вътрешно усещам, че само хора, които са живели в България, и то в такива места като родното ми градче Малко Търново, в тъй наречените през комунизма гранични зони, могат да проумеят радостта  на баща ми. Защото тези „втори гранични зони” и тем подобни измислици от онова време бяха просто места, закрити за достъп от други хора, освен от вътрешните, тоест от тези, които сме родени там.

Дори и такива като мен, които отдавна живеехме по други градове в страната, не можехме да отидем да видим, например, внезапно разболелите се родители, защото трябваше да имаме открити листове, а за тяхното вадене бе необходимо да подадеш молба цял месец по-рано. Една страшна и омагьосваща система, чиято единствена цел бе да те лиши от възможността да пътуваш, зa да не узнаеш какво представлява светът отвъд планината…

И затова моите земляци бяха измислили изход - тe се спасяваха от втълпяваната им изолация, както се спасяваше и  баща ми,  благодарение на въображението си – моите планинци пътуваха по света на ужким, обикновено вечер, когато заспиваха – тогава те тръгваха необезпокоявани от никого натам, към оня свят, далечен и толкова, толкова хубав… Да, те това, че светът е хубав, го знаеха, защото логиката бе проста – за да ти забраняват нещо, значи е хубаво, нали?

И ето сега моите съграждани си имаха истински дядо Коледа – отгоре на това и „парижки”…

През тези дни, когато звънях в Малко Търново, татко все липсваше от къщи, мама с топлота гълчеше:

- Ех, мама, защо му го изпрати това костюмче? Не се е спрял. Къде ли не ходи, навсякъде го викат – и в детската градина, и в читалището, и по къщите на хората, и по улиците… Снимат се с него, искат да носи подаръци на децата… И знаеш ли колко пари изхарчи, колко бонбони е купил, щото вика, как така ще оставя дете без бонбон, нали съм дядо Коледа…

- Мамо, не му се карай, аз съм виновен – прошепвам.

 Майка ме прекъсва:

- Ама на мене не ми е мило бе, Димчо, нека да купува, ама никакъв не се прибира в къщи, все навън е, ще се разболее този човек… Иначе и на мене ми е хубаво. Щото той, нали знаеш, е кръгъл сирак, той, татко ти, хубаво не е видял като малък, все по чужди къщи е израснал, сега как ще остави някое дете без бонбон…

Най-после, часове преди Коледа, успявам да „хвана” по телефона татко. Гласът му пееше:

- Диме, да видиш колко се радват хората! Ей, такова чудо тук не е имало. Но и на мен ми е хубаво. Ей, щях да забравя – редакторът на местния вестник ме снима, каза, че след месец, когато вестникът бъде готов, ще ми запази един брой. Пък аз му викам, как така един брой, десет ще купя…Та да знаеш, да чакаш, след месец и на теб ще пратя, там, в Париж, да ме гледате като дядо Коледа. Ей, Диме, да видиш как ми отива това костюмче…

Нещо ме ухапа изведнъж. Но бързо прогоних все още неясната мисъл.

Но когато след месец гласът на татко потрепваше глухо по телефона, обяснявайки ми как станало там нещо в печатницата, как в последния момент  неговата снимка като дядо Коледа паднала от вестника, аз вече знаех цялата история.

Защото подобни епизоди сам бях преживявал много, много пъти в битността си на журналист и писател, знаех, че национален спорт при нас, българите, е да огорчаваме, но забележете, винаги в последния момент, ближния си по един или друг начин, особено когато той е абсолютно сигурен в нещо.

- Тате, не исках тогава да ти скършвам радостта, но аз съм сигурен, че тук е замесен този кмет. Както през тези десет години на неговото господство той не поиска нито за миг да чуе моето име, както не даваше дори да се спомене то в местния вестник, а и по радиоточката, както и симулира повреда в радиоцентъра само и само да не чуят моите съграждани разговора с мен по националното радио, така и сега и с тебе е постъпил. Защото ти си мой баща. А хора като този не правят компромис – щом мразят сина, значи мразят и бащата! Такива хора, тате, гонят до дупка, до дупка, разбираш ли…

- Их пък и ти, от дума не разбираш. От къде накъде  кметът ще ми прави мръсно? Че какво лошо аз съм му направил?

Прекъснах разговора. Безпредметно бе повече да разговарям с татко на тази тема. Много добре познавах неговата психика, както и тази на почти всички останали мои съграждани. Те, хората с вродена и наивна доброта и вътрешна нравствена чистота, не можеха, не предполагаха дори колко цинични и нагли, колко сурови и безмилостни могат днес да бъдат някои люде, които под маската уж на някакви партийни пристрастия преследваха само едно – да трупат, ама яко да трупат облаги – вили, парцели, пари…

Изчаках тактично. И когато се обадих след седмица, гласът на татко бе почти изгаснал:

- Диме, ти излезе прав. Кметът бил причина да ми махнат снимката в последния момент. Нали вестникът е на общината, той го преглеждал всеки път, видял снимката, попитал, кой е този дядо Коледа  и щом му казали –  бай Петко Райков, бащата на писателя Димо Райков, той веднага наредил да не я публикуват. Прав си, Диме, ама не мога да го разбера аз този човек, какво лошо съм сторил… А и може да не я вярно това, може наистина да не е имало място във вестника…

Да, нямаше да го разбере, наистина никога татко нямаше да разбере постъпките на хора като малкотърновския велможа…

Разбира се, не му се карах, не го и упрекнах.

Просто си замълчах – усетих огромна буца как се настанява в гърдите ми.

Татко също мълчеше. Но дъхът му, долових го това и онемях, плачеше.

Видели ли сте, чули ли сте, как едно осемдесетгодишно, видяло и патило дете плаче – без сълзи, без глас – само широко отворени очи и едно недоумение в тях – какво лошо, какво престъпление  всъщност бе сторило то, та  бе получило такъв шамар?

Стоях онемял, стисках до овлажняване телефонната слушалка и пред очите ми бе татко – рехавата му фигура, със стаено в нея изумление и разлюляна от един въпрос: ” Защо?”

Може ли един нормален човек да осмисли подобни минути – да усети такъв дъх, да „чуе” такъв въпрос, и то от родния му баща…

         Главата ми пареше, обидата ме задушаваше, знаех го, много добре познавах манталитета на тези хора като малкотърновския кмет.

Такива същества в България са под път и над път – дребни, отмъстителни душици, но овластени, които до обед мразят себе си, а след обяд – целия свят. За тях правило номер едно бе не само да малтретират по всякакъв начин тези, които всъщност ги бяха избрали на този пост, но и да ги държат в неведение, да бъдат те неграмотни, незнаещи, просто примитиви… За да бъдат, естествено, по-лесно манипулирани и управлявани.

Хора, които смачкват всяко зрънце порив към свобода и радост от живота у обикновените хора, които според тяхната логика не са нищо повече от овце за стрижене, тоест източник за трупане на богатства. И като използват пословичната търпеливост и милозливост у българина, те го малтретират и изтезават безнаказано. Хора, които живеят, за да пръскат злоба, хора, които не могат да заспят спокойно, без да са унизили някого.

         Сега, година след тази случка, често в Париж поглеждам към снимката на бюрото ми – татко, в цял ръст, облечен като дядо Коледа. Разбира се, по нищо човек не може да познае, че това е моят баща Петко Димов Райков от град Малко Търново, по старому, окръг Бургаски.

         Само аз си го познавам – там, сред вълмото на костюма, съзирам две очи – изпълнени с копнеж, нега и желание, да, това никога неизпълнимо желание, и той, милият старец, да види града на светлината и красотата – Париж…

 Града, до който той, миньорът от българската планина Странджа, пътуваше единствено по възможно най-хубавия начин – чрез въображението си – без билет, без гари, самолети и прочее…

Колко просто, нали – вземаш едно костюмче, обличаш го и напук на разните там дребни душици, ти тръгваш на пътешествие – на онова най-хубаво и сладко пътешествие.

Което никой не може да ти отнеме.

Дори и всевластният господар на цялата планина Странджа, а защо ли не и на цяла България – малко търновският кмет…

П.П.  Няколко месеца след тази история излезе поредната ми книга за Париж.  Бях на гости у мой приятел-емигрант, когато случайно чух по българското радио любимия татков глас. Казвам случайно, защото в Париж  си бях наложил поне известно време да не се натоварвам психически и емоционално, знаейки нрава на моите „приятели” там, които нищо ново не бяха научили и нищо старо не бяха забравили. Тези, които умееха, ах, как само умееха, повече от всичко на този свят да… мразят. Да, да мразят…

Беше някакъв поздравителен концерт. Татко говореше в ефира:

- Обажда се Петко Димов Райков от град Малко Търново / Татко никога не пропускаше това представяне /, поздравявам сина си Димо Райков по случай излизането на новата му книга за Париж…

Последва пауза, гласът на любимия човек потрепна, но продължи: ”А на себе си пожелавам да…, да… - татко позаекна, но след секунди „изстреля” - … да видя Париж!”

Сякаш светът се завъртя около и в мен – изведнъж тази история с дядо Коледа възкръсна.

Слушах стиснал зъби, гърлото ми пресъхна – да, татко всъщност в тези няколко думи бе  изплакал мечтата на живота си…

Сега вече разбирам окончателно моя родител – той подсъзнателно, с вродения си усет на добър човек бе реагирал не само на мечтата си, но и на отношението на тези лоши и зли, самозабравили се хора от рода на кмета на Малко Търново…

Да, това бе един вопъл-вик от дъното на една чиста и все още девствена душа, но и повик-присъда над едно болно общество на алчни и безчувствени люде, които, кой знае защо, забравят, че той, светът, наистина не се крепи на тях, а на хора като Петко Димов Райков от странджанското крайгранично градче Малко Търново, чиято мечта над мечтите бе да види… Париж.

 Да, Париж…

/  Разказът е от книгата ми " Кестени от Париж" /

 ЗАБЕЛЕЖКА 

Вижте каква радост доставя на моите малки съграждани татко... И заради това получаваше ... "благодарност" от някои...
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.475765479131829.99276.129840117057702&type=1.