Току-що получих писмо с пожелания за хубава 2014 година. Топло и от сърце, усетих го това осезателно, непозната госпожа ми пишеше, че след като цял живот мечтаела за Париж най-после, да, най-после, щяла да види за два-три дни великолепния град. И ме пита жената, моли ме - вижте, нали знаете, българка съм, бивша учителка, средствата ми са ограничени, бихте ли ми дали съвет как да "усетя" най-добре Париж...
Ха сега де!
И просто спонтанно посегнах към моята книга " 55 тайни на Париж", Разлистих я... И попаднах на ето тези страници...
Ами, това е!
Всъщност, г-жо Стоянова, тези странички просто са моето "следновогодишно намигване". Не само към Вас, но и към всички приятели във Фейсбук. А иначе оставете всичко останало в... България.
Сега вече Вие сте в Париж. И този чуден град в момента е Ваш, лично Ваш... Какво повече от това, нали?
Господ Ви е подарил тези мигове!
И Вие, учителката цял живот, бъдете сега... егоистка. Напук на всичко онова, на което са Ви учели, а и което Вие сте внушавали толкова много на възпитаниците си...
Просто направете си този подарък - поглезете се! Може би за първи, а и единствен, път в живота Ви...
Обичайте се - сама себе си обичайте!
Да, да се докоснеш до Мечтата...
-------
РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА…
/ откъс от книгата "55 тайни на Париж" от Димо Райков/
Не съм видял до ден днешен друг народ като френския, който така да умее да цени радостта от мига.
Веднъж пред „ Нотр Дам дьо Пари” се заприказвах с един клошар, който хранеше гълъбите почти всеки път, щом минех край катедралата. Мосю Пиер така ми каза: ” Колко му трябва на човека, мосю – няколко трохи…Да, колкото и на „пижон”-а (тоест гълъба…- б.а.)”
Друг пък негов събрат – Роже, чието обикновено място е под моста „ Дубл” до църквата и който е герой на книгата ми „Париж, моят Париж…”, често повтаряше девиза си:” Щом съм жив, значи съм добре!”
Да, няма друг град в света, където човек да може да усети с всяка фибра на тялото си тръпката, че е жив…
В един слънчев ден на моста „Нотр Дам”, до кметството, се спрях при група музиканти. Бяха майстори, особено добре свиреше един черен контрабасист. Изчаках антракта и го заприказвах – оказа се, че мосю Фарис Смит е дошъл от Америка, там имал хубава работа, всичко било „ о’кей”… И когато го запитах защо сега е в Париж, той ме погледна с изненада: „ Мосю, в моята родина аз получавах няколко пъти повече, но дойдох да живея тук, защото … - и човекът отново втренчи очи в мен, преди да продължи – … защото, как да ви кажа, това е необяснимо. Просто няма друг град в света като Париж. Особено за артиста. Париж ме зарежда…”
Да, Париж зарежда…
И ето че стигнахме до
ЕНЕРГИЯТА…
Наред с всичко останало клошарят Роже ми каза и това:
- Най-хубавият начин да опознаете Париж е чрез… краката. Тогава най-пълно ще усетите пулса на моя град, неговата енергия, сила и нежност…
И моят приятел се оказа прав – в това сам се убедих. Дни, месеци наред се мъчех да открия тайната на тази извираща отвсякъде енергия. И накрая май че пооткрих магията.
Париж няма да ви стресне с огромни смайващи сгради, тук вие ще усетите навсякъде памет, тук има надграждане на камък върху камък.
И това чувство идва ненатрапчиво, сякаш от само себе си – ще останете смаяни, когато разберете, че сградата пред очите ви е на няколко века – толкова е добър нейният вид, от вътрешността й се чува смехът и говорът на обитателите.
Една разходка из Ситé (Ile de la Cité), тоест най-старата централна част на Париж, обрамчена от двата ръкава на Сена, ще ви потопи в онова безвремие, което ние, дошлите временно на тоя свят, толкова рядко усещаме.
Спомням си как в един прекрасен ден, уморен от ходене, аз просто инстинктивно събух обувките си и тръгнах бос по една от алеите край Сена.
О, това наистина бяха блажени мигове. Да докосваш с ходилата си пръстта, земята на Париж… Да усещаш, да поемаш прочутата парижка енергия…
И тогава се замислих – защо наистина в София, а и в Москва, да речем, има такива огромни мраморни тротоари, плочки, а тук, в тази толкова богата страна – не?
Нима французите са глупави? Не, разбира се. Те просто държат на естественото, на ненасилието над природата – нещо, което май ние, подвластни толкова години на мегаломанията на соцархитектурата, пренебрегвахме. А и днес пренебрегваме…
Не е нужно да шашнеш новопристигналия, да му вземеш акъла с гигантски, стресиращи погледа сгради и пътеки от студен мрамор…
Просто – пръст и дребни камъчета… Просто – живот…
И когато вървите по тази най-обикновена и най-естествена, миришеща на живот пръст, когато около вас, а и в самите вас, всичко е толкова топло, вие вече започвате да проумявате всъщност една от най-големите тайни на Париж – ето откъде неговите жители черпят неистовата си енергия за живот и за победа, ето откъде те поемат силата да живеят истински, честно и почтено.
Да, от тази иначе толкова непретенциозна и обикновена пръст на необикновения град…
Няма мрамор, няма гранит - има пръст, топла, димяща, миришеща на живот пръст…
Има едно естествено, ненатрапчиво преливане на енергия от нея, нашата майка земя, у вас, човеците, дошли временно на тоя свят…
И тук ще ми позволите да ви дам един съвет – тръгнете по „Шан-з-Елизе”, Тюйлери, или Люксембургската градина, или по алеите край Сена – вървете, дишайте с пълни гърди.
После поспрете, седнете на някоя от чистите като огледало пейки, свалете си обувките, а и чорапите…- не, не се притеснявайте, че някой ще ви види, това тук не прави на никого впечатление, и докоснете с босите си нозе нея, майката пръст…
И тогава, вече съм сигурен в това, ще подскочите, опарени от електричеството, което усещате как се прелива от меката, топла и вибрираща пръст и се утаява във вас…
И притихнали, ще усетите и още нещо – ще почувствате нейно величество Светлината – да, оная парижка светлина, за която толкова много се питахте преди малко откъде и как идва при съзерцанието ви на „Нотр Дам дьо Пари”, на „Сакрé Кьор”…
Ето я тайната, голямата тайна на Париж – няма друг град в света, където да съществува такова преливане, такова „бракосъчетание” между пръст, обикновена наша пръст и небе – небето на вселената. И между тях – пръстта и небето, е той, човекът, той - парижанинът…В случая това сте вие, читателите на тази моя книга…
И така - докоснали се до една от най-големите тайни на Париж – вие се потапяте в един друг, по-добър и по-човечен свят, до който отдавна май че не сте се докосвали …
Наистина, вървете пеш, колкото се може повече пеш. За да усетите поредната тайна на Париж…
И на този наш толкова кратък, но същевременно и толкова дълъг живот...
Няма коментари:
Публикуване на коментар