Съпругата ми очаква с нетърпение поредното издание на френското предаване. Аз се сърдя – та как може да гледаш такива глупости.
Говоря така, защото имам опита от българското издание, едно предаване, където често се унижаваше човешкото достойнство, където водещите, а и журито, се подиграваха с участниците, иронизираха ги…
А и за някои от участниците - спомням си винаги, например, ония двама роми-музикални инвалиди, които бяха извикани в нашето предаване само и само да се гаврят с тях най-долнопробно, си личеше, че те бяха подбирани нарочно, че просто те предварително са търсени, за да бъдат жертви, тоест поради скудоумието на организаторите да привличат по този начин интереса на българина. И ако ги питаш тях, организаторите, те сигурно ще кажат – какво да правим, като нашият зрител иска това… Тоест да се унижава, и то публично, човека, да му се подиграваш, да се гавриш над него… За да се радваш на…зрителски интерес…
Жена ми обаче настоя – ще видиш, френското издание няма нищо общо с нашето.
И аз се загледах.
И останах изумен.
Защото няколко часа пред очите ми бе сякаш съвсем друго предаване.
Часове наред аз изпитвах удоволствието, че съм жив… Че дишам…
И за това ми помогнаха не само участниците, сред които нямаше слаб певец, но преди всичко членовете на френското жури – великолепни музиканти, певци, професионалисти от супер класа, но и чудесни хора – такава чувствителност, толкова обич към непознатия участник…
Потръпвах не един и два пъти, когато тези светила на френското изкуство ставаха на крака, представете си – звездите, но не фалшивите наши звезди, стоящи вдървено по столовете и с надменен блясък в очите, а истинските, изстрадалите своята известност таланти на Франция, където конкуренцията е световна, ставаха на крака, с широко грейнали лица и естествена обич прегръщаха поредния участник-„новобранец”… Няма преграда, няма недменност, няма – „Всяка жаба да си знае гьола”… А едно единение, едно човешко послание – пред таланта няма „звезди”, няма аутсайдери, има целунати от Бога люде и те трябва да се зачитат взаимно, да си помагат, да се обичат, защото по този начин обичат не само Бог, но и себе си…
А лесно ли е да обичаш… себе си…
Всъщност колко малко му трябва на човека – просто зачитане на неговото достойнство, глътка отношение на равен към равен… И създаване на най-подходящите условия за равен старт, за да може всеки да покаже възможностите си.
Равен старт, една забравена думичка в България...
Къде остана нашенската надменност на журиращите и водещите, къде останаха подигравките, „клъвванията” по самочувствието на треперещия участник…
Не, как да ви опиша с думи тази красота – и външна, но преди всичко вътрешна – и у членовете на журито, но и в цялостната атмосфера, в реакцията на публиката, в кадрите с близките на участниците, които стискат палци, радват се или страдат със своя участник.
Просто една топлота, една радост от живота…
Но дори и когато не се получаваше, нямаше драма, нямаше яд, сълзи – а просто една усмивка, една добра дума, намиране на кураж за едно ново начало…
Да продължавам ли…
Да, всъщност разликата – „малката” голяма разлика между два начина на живот и усещане… Между два коренно противоположни свята…
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар