Ей тези книги пред мен никой не може да ми ги отнеме - нито завистта,нито злобата, които иначе така хубаво виреят в нашата душа, а и във Фейсбук...
Само аз си знам, и донякъде най-близките около мен, какво ми е коствало не само тяхното написване, тяхното идване на бял свят, но преди всичко преодоляването на вродения бг-негативизъм към оня, който поне мъничко е постигнал нещо в този наш опърпан и окраден ни живот... / Тук искам в скоби да кажа - повече, много повече усилия хвърлих не толкова в написването, в раждането на моите творби, а в преодоляването на онова тъмно в нашенския характер, демонстрирано и преди, и сега, а навярно и винаги от някои "доброжелатели".../
Вижте ги - "Париж, моят Париж...", "BG емигрант в Париж", ""55 тайни на Париж", "Кестени от Париж", "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза", "Диагноза:Българин в чужбина", както и останалата зад кадър "Писма до мъртвия брат.Пансионът", а и другите ми книги са факт. И това за мен е най-важното. Те са по библиотеките на хиляди, десетки хиляди мои верни читатели, както и в останалите обществени библиотеки, в 15 от най-големите световни хранилища на духа - Харвард, Блумингтън, Вашингтон, Москва, Белград, Ню Йорк, Лондон, Париж, Букурещ, Прага, Бъркли, Мелбърн... Там, където случайни творби не отиват...
И там те са бронирани от бг-завистта...
Там е моят свят, моето усещане на едно момче-все още дете, родено в едно от най-несвободните кътчета на тази земя, сред невероятна мизерия, но сред толкова природна красота на една магическа планина-Странджа и вълшебните приказки на баба и мама, сред хилядите томове на една стара, почти грохнала,но иначе достолепна градска библиотека, където една чудна жена, библиотекарка-инвалид, с грейнало лице му даваше всяка сутрин нова и нова книга за прочит у дома...
Едно момче, омагьосано от силата на словото и от мириса на хартията, утаила в себе си тайните на това вълшебство-реденето на думите...
Едно дете, поело глътката свобода в притръпналото си сърце, тръгнало невръстно и само, само и пак само...от крайграничното никому познато градче в една също така непозната за широкия свят страна и стигнало, въпреки всичко и всички, въпреки телените заграждения не само на границите на оня комунизъм, но и телените заграждения на човешката мисъл и греховност, там, в столицата на Свободата и Красотата...
Само човек, направил "подобен преход" в своя временен живот може да ме разбере... И тук, във Фейсбук, наред с многото мои резерви към този начин на общуване, има, сигурен съм в това, много такива хора, които ще ме усетят, а и вече са ме усетили...
Благодаря им! Благодаря и за снимката на Рашел, която нагледно показва при всяка моя премиера уважението си към мен и книгите ми. Но тя, поетесата с ранима толкова душа, също така показва и нещо друго, нещо толкова рядко у нас, в българските условия на живот и творчество - колегиалното усещане на творец към свой събрат - да, колко ни липсва това днес, а и винаги ни е липсвало, нали?
Благодаря още веднъж, Рашел, благодаря и на всички останали приятели и читатели заради усещането за въображение и чувствителност, което все още притежавате.И което, а това е още по-важно, всъщност то е най-важното, не се свените да... показвате наяве. И то към един автор, който не е от Схемата, от оная толкова позната родна Схема,впримчила българите във всяка една сфера на обществения ни, раздиран от партизанщина и дребен тарикатлък живот.
Към един писател, който по един или друг начин ви е развълнувал.
А нима е малко това, днес, в студения 21 век - да развълнуваш някого...Приятен ден и повече усмивки! И да има винаги повече и все по-плътен мирис около вас, да,оня вълшебен мирис. Мириса на хартия, примесен с дъха на печатарско мастило...
Новата, току-що разтворена книга...Да е благословена!
Димо Райков
Малко Търново - Париж
https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10203531289543764&set=a.1359119618946.52750.1260207798&type=1&theater
Няма коментари:
Публикуване на коментар