Аз имах честта да познавам този голям ум и човек. Имах късмета да се срещна и да разговарям с него няколко пъти, благодарение на общата ни обич към единствения в света град човек - Париж... Благодарение и на общото ни преклонение пред литературата, тази светлина на душата...
Великият италианец обичаше Париж, но той обичаше и българите, и България. Докосвал съм се до много от големите умове в света, но най-топли и човешки думи за България ми каза той, Маестрото на световната литература.
Той не обичаше да бъде сниман, сподели ми, че има някакво заболяване на очите и светкавиците на фотоапаратите му пречели. Затова и бодигардовете около него не позволяваха да бъде фотографиран. Но на мен, българския писател, той не отказа да си направим снимка още при първата ни среща. Дори каза на пазачите си да ме пуснат, направи ми място до себе си, това бяха едни от най-щастливите ми мигове - там, сред хилядите му почитатели ние двамата бяхме пред тях, и то един до друг... И докато те чакаха чинно за безценен автограф, ние говорихме, говорихме... О, с каква завист ме гледаха французите...
Да се докоснеш до един от най-великите си съвременници, за минути да бъдеш не около него, а редом с него, и то с неговото изрично застъпничество, да си говорите за малка и почти никому неизвестна България с толкова симпатия и нежност...
И големият творец три пъти, да, цели три пъти, повтори в унес:" Аз съм бил няколко пъти във Вашата страна със съпругата ми. Обичам, обичам, обичам България..." После се срещнахме пак. И пак... И винаги Маестрото бе усмихнат...
Моят поклон е за Вас, Маестро! За огромния Ви талант, за голямата Ви човешка дарба да съдите за хората не по мащабите и известността на страната, в която са се родили, а единствено заради усещането си към тях!
Благодаря Ви, Маестро, за споделените толкова ценни и топли мигове! Снимките с Вас, както и записите с гласа Ви, светлината и мъдростта, която струеше от Вас ще бъдат винаги до мен и в мен, един безценен миг от спомените ми докосвания до великите умове на 21 век...
Аз съм сигурен, че само след часове целият свят ще Ви отдаде нужната почит.
Не може и да бъде иначе. Защото освен талант, Вие обичахте обикновените хора, Вие бяхте влюбен в критичното начало. Вие бяхте тяхната надежда...
Така и при една от срещите ми казахте:"Райков, ако писателят не е критичен, ако той не търси винаги в онова, което би взривило недоволството му, нима той е писател..."
И още:" ...критикът на нравите трябва да бъде рязък, трябва да се държи като Хораций, а не като Вергилий, който възхвалява божествения Август..."
И още:" Времената са мрачни, нравите - корумпирани, а самото право на критика, когато не е подтискано през цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам."
Тези думи ми даваха, а и продължават да ми дават куража за написването и публикуването на моите книги, тези Ваши думи всъщност продължават нашия разговор...
Поклон, маестро!
Великият италианец обичаше Париж, но той обичаше и българите, и България. Докосвал съм се до много от големите умове в света, но най-топли и човешки думи за България ми каза той, Маестрото на световната литература.
Той не обичаше да бъде сниман, сподели ми, че има някакво заболяване на очите и светкавиците на фотоапаратите му пречели. Затова и бодигардовете около него не позволяваха да бъде фотографиран. Но на мен, българския писател, той не отказа да си направим снимка още при първата ни среща. Дори каза на пазачите си да ме пуснат, направи ми място до себе си, това бяха едни от най-щастливите ми мигове - там, сред хилядите му почитатели ние двамата бяхме пред тях, и то един до друг... И докато те чакаха чинно за безценен автограф, ние говорихме, говорихме... О, с каква завист ме гледаха французите...
Да се докоснеш до един от най-великите си съвременници, за минути да бъдеш не около него, а редом с него, и то с неговото изрично застъпничество, да си говорите за малка и почти никому неизвестна България с толкова симпатия и нежност...
И големият творец три пъти, да, цели три пъти, повтори в унес:" Аз съм бил няколко пъти във Вашата страна със съпругата ми. Обичам, обичам, обичам България..." После се срещнахме пак. И пак... И винаги Маестрото бе усмихнат...
Моят поклон е за Вас, Маестро! За огромния Ви талант, за голямата Ви човешка дарба да съдите за хората не по мащабите и известността на страната, в която са се родили, а единствено заради усещането си към тях!
Благодаря Ви, Маестро, за споделените толкова ценни и топли мигове! Снимките с Вас, както и записите с гласа Ви, светлината и мъдростта, която струеше от Вас ще бъдат винаги до мен и в мен, един безценен миг от спомените ми докосвания до великите умове на 21 век...
Аз съм сигурен, че само след часове целият свят ще Ви отдаде нужната почит.
Не може и да бъде иначе. Защото освен талант, Вие обичахте обикновените хора, Вие бяхте влюбен в критичното начало. Вие бяхте тяхната надежда...
Така и при една от срещите ми казахте:"Райков, ако писателят не е критичен, ако той не търси винаги в онова, което би взривило недоволството му, нима той е писател..."
И още:" ...критикът на нравите трябва да бъде рязък, трябва да се държи като Хораций, а не като Вергилий, който възхвалява божествения Август..."
И още:" Времената са мрачни, нравите - корумпирани, а самото право на критика, когато не е подтискано през цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам."
Тези думи ми даваха, а и продължават да ми дават куража за написването и публикуването на моите книги, тези Ваши думи всъщност продължават нашия разговор...
Поклон, маестро!
Димо Райков
П.П. Само преди месец и нещо написах няколко думи, за да го поздравя за рождения му ден. А той вече се е подготвял да отлети от нас...
Няма коментари:
Публикуване на коментар