хххххх
/ Публикувам този отрязък от моята книга с поздрав за рождения ден на великолепния Стефан Павлов - Фифи Перото, по случай неговата 71-годишнина. Той бе един от хората, които много ми помогнаха при работата ми върху моята "синя" книга. Благодаря, Фифи! За много години! Само "Левски"!
Нека сегашните футолисти и запалянковци да прочетат твоите думи от дълбокото на голямото ти "сшиньо" сърце и да прумеят най-после какво значи да си левскар... Нещо, което те отдавна май са забравили.../
Нека сегашните футолисти и запалянковци да прочетат твоите думи от дълбокото на голямото ти "сшиньо" сърце и да прумеят най-после какво значи да си левскар... Нещо, което те отдавна май са забравили.../
ххххххххх
Полузащитникът Стефан ПАВЛОВ (Фифи Перото)
Стефан Павлов – известен като Фифи Перото, е роден на 26 май 1945 г. в Годеч, започва футболния си път в местния „Ком”, после играе в „Чепинец”, после в „Левски”. За периода от 1967 до 1978 г. Фифи е душата и моторът на „сините”, става шампион четири пъти, прегръща толкова пъти и купата. Има 231 мача и 15 гола в А-група.
Павлов сам обича да изтъква собствения си рекорд
Той е играл 16 мача срещу ЦСКА, от които има само три равни… Забележете – няма нито една загуба… Какъв само рекорд!!!
Как бих желал днешните, а и утрешните футболисти със сини фланелки да знаят за този рекорд, да прочетат тези редове…
Стефан Павлов – известен като Фифи Перото, е роден на 26 май 1945 г. в Годеч, започва футболния си път в местния „Ком”, после играе в „Чепинец”, после в „Левски”. За периода от 1967 до 1978 г. Фифи е душата и моторът на „сините”, става шампион четири пъти, прегръща толкова пъти и купата. Има 231 мача и 15 гола в А-група.
Павлов сам обича да изтъква собствения си рекорд
Той е играл 16 мача срещу ЦСКА, от които има само три равни… Забележете – няма нито една загуба… Какъв само рекорд!!!
Как бих желал днешните, а и утрешните футболисти със сини фланелки да знаят за този рекорд, да прочетат тези редове…
КОГАТО ВИДИШ 70 ХИЛЯДИ, ИЗТРЪПВАШ…
Фифи Перото – какъв хубав прякор. И точен…Толкова леко, почти като перце се носеше из терена този футболист, че беше несравнимо удоволствие да го наблюдаваш. И да оставаш изумен как допреди миг си го видял в единия край на огромния терен, а в следващия миг го съзираш в другия, срещуположен ъгъл!
Какви дробове имаше този иначе слабичък и на вид крехък младеж, та по време на всичките мачове, в които съм го гледал, нито веднъж не спря и за миг!
Като автор и аз си имам своите пристрастия. Всъщност цялата тази книга е едно мое пристрастие.
Фифи е един от футболистите на „Левски”, които винаги ще бъдат в сърцето ми. Спомените ми за неговата необичайна игра, тип, „Кройф и останалите лалета” до ден днешен е еталон за мен за себераздаване, за „горене” без никакъв остатък във всеки един мач, независимо от неговата важност.
Затова и съдбата ме дари, когато работех върху книгата, да имам възможността да се видя с него няколко пъти, самият той да ми покаже своя архив, да ме покани на Герена, където работи и сега. Всъщност за мен една от целите на тази книга бе постигната чрез Фифи Павлов. Аз спечелих, в това за себе си съм сигурен, още един приятел – сърдечен, мил и същевременно искрящ от „синя” обич и жизненост. Има такива хора и днес все още, нали? Когато се докоснеш до тях, усещаш с всяка клетка на тялото си, че не е напразен този наш кратък човешки живот, че си срещнал нещо хубаво, нещо тръпно, че си срещнал истински човек. А това нима е малко в днешния студен 21 век?
Какви дробове имаше този иначе слабичък и на вид крехък младеж, та по време на всичките мачове, в които съм го гледал, нито веднъж не спря и за миг!
Като автор и аз си имам своите пристрастия. Всъщност цялата тази книга е едно мое пристрастие.
Фифи е един от футболистите на „Левски”, които винаги ще бъдат в сърцето ми. Спомените ми за неговата необичайна игра, тип, „Кройф и останалите лалета” до ден днешен е еталон за мен за себераздаване, за „горене” без никакъв остатък във всеки един мач, независимо от неговата важност.
Затова и съдбата ме дари, когато работех върху книгата, да имам възможността да се видя с него няколко пъти, самият той да ми покаже своя архив, да ме покани на Герена, където работи и сега. Всъщност за мен една от целите на тази книга бе постигната чрез Фифи Павлов. Аз спечелих, в това за себе си съм сигурен, още един приятел – сърдечен, мил и същевременно искрящ от „синя” обич и жизненост. Има такива хора и днес все още, нали? Когато се докоснеш до тях, усещаш с всяка клетка на тялото си, че не е напразен този наш кратък човешки живот, че си срещнал нещо хубаво, нещо тръпно, че си срещнал истински човек. А това нима е малко в днешния студен 21 век?
ххх
" Ще ме извиниш, ама ще започна с нещо, което ме мъчи и не ми дава мира – аз играх цели 12 години в "Левски”. През това време с ЦСКА имах 16 победи, само 3 равни мача, нямах загуба, а сега…
Ще ти кажа и защо и откъде дойде този мой прякор – Фифи Перото…
Прякорът ми идва от едноименния френски филм. Ние тогава гледахме много френски филми – Луи дьо Фюнес, Жан Маре, Жерар Филип… Главната роля в този филм играеше Клод Ришар. Във филма той летеше над покривите – волен, свободен… Аз също съм лек, бърз, не спирам… На един мач със „Сент Етиен” във Франция, в когото победихме с 3:2, трябваше да се срещна с актьора. Играхме пред 45 хиляди души… И тогава французите започнаха да говорят – елате да видите този играч, та той не стъпва по тревата, лети като Фифи Перото. После отидохме в Германия, там играхме срещу „Шалке”, срещу нас бяха девет немски национали, а мачът завърши 3:2. Немските вестници излязоха на първа страница със заглавия : ”Гледайте Фифи Оверат!” Викали са ми и Паганини, и други прякори… Но този – Фифи Перото, „залепна” за мен завинаги…
7:2…
Когато видиш на стадиона 70 хиляди и изтръпваш…
Още от тунела Сашо Костов ги започна – абе, какво сте пребледнели, бе…
Във втората минута Вуцата изчисти топката, тя се удари в Аладжата и… автогол. А те го записаха на Жеков…
И ние започнахме – един, два, три, четири, пет, шест, седем…
Имам запазена една снимка при втория гол, където Сашо я вкарва, аз му я връщам с пета и са наредени седем от ЦСКА…. Веднага след това Борето Богданов отбеляза третия гол…
Тогава, при 3:1, генерал Здравко Георгиев слиза към съблекалните. Но докато слезе, минава време, ние вкарваме четвърти гол, той не го вижда. И слиза генералът в съблекалнята, чака цесекарите, Митата Якимов и Пената ми го разказаха този случай. Генералът им вика: „Спокойно, момчета, няма страшно, 3:1 е, ще изравним второто полувреме”. А Пената му казал с поглед в земята: „Другарю генерал, ама резултатът е 4:1”. И оня като зяпнал… Отворил ей такава уста. И ги напсувал мръсно – мамка ви да…
Започна второто полувреме. Резултатът бързо-бързо стана 6:1. Със Сашо сме един до друг, той вика към Зафето и Цецо Атанасов – кой е по-бърз от вас двамата?
Цецо вика:”Аз съм на дългите, а Зафето е на късите…”
И Сашо продължава, ама сериозен, към Цецо:” Бягай тогава до „Армията” да вземеш таблото, че няма място за головете ни…”
Оня му вика – да ти таковам…
Тогава вкарахме и седмия гол.
После и те вкараха.
И Цецо вика:”Бате Сашо, вкарах, ама няма къде да ми пишат името.” При 7:1 те много искаха да вкарат гол.
Нямаш ли сърце, не можеш да бъдеш футболист.
Ето, сега си спомням за един мач, също с ЦСКА, бихме ги с 1:0, аз вкарах гола. Играх с 39 градуса температура, главата ме цепеше, всичко се въртеше пред очите ми, но как така ще изтърва такъв мач… По едно време съм повърнал на терена… Потях се през целия мач, но успях да навъртя най-големия километраж… И 22 минути преди края вкарах победния гол. А, сетих се – преди мача му викам на треньора, тогава той беше Йончо Арсов – не мога, много съм болен. А той – не ме интересува, влизаш и играеш. Знаеш си задачата. На излизане от терена ми вика:” Видя ли, че можеш!” И се смее…
Нещо подобно изпитах и когато играехме в Барселона, тогава бяхме натровени с Кирил Ивков, а аз трябваше да пазя Кройф…
За да си левскар, преди всичко е важно да имаш сърце!
Сега гледам тези чужденци в отбора ни. Колко левскари има в този наш отбор днес, колко и цесекари има при тях? Тези чужденци, а и всякакви, дето са ги събрали, какво им разбират главите от „Левски” и ЦСКА?
Ние играехме пред 70 000 души, знаеш ли какво е като викнат на терена, не можем да се чуем на два метра, само усещаме туптенето на сърцето…А сега! Че едно време на тренировките ни идваха повече хора…
Аз вече ти казах, че с Гунди се познаваме от деца. Няма да забравя как веднъж пристигнах в София за мач срещу юношите на „Спартак” на стадион „Раковски”, качен в багажното отделение на покрива на автобуса – бяхме много бедни, бях сирак, ние сме 8 деца… Тогава на автогарата се засякох с Гунди, той беше във войнишки дрехи. Гледа нашия мач, в който бихме с 4:1 и аз вкарах два гола. След двубоя се поздравихме, пожелахме си успех и се разделихме – той замина за „Ботев”-Пловдив.
За мен Гунди и Котков са двама велики българи. Изключителни – и като мъже, и като футболисти. Винаги съм ги обичал! Три години съм бил в една стая с Гунди, бяхме и семейни приятели, водех го на риба край родното ми градче. Той все ми викаше – земляк, това, земляк онова… Той също ме обичаше. Винаги се е застъпвал за мен. Никога не ще забравя как се опълчи и на ръководството, когато те постъпиха несправедливо с мен след обединението със „Спартак”. Тогава се бяхме събрали много футболисти и ръководителите ни се чудеха как да се разделят с някои от нас, как да ни препратят в други отбори. И тогава мен ме изкараха „фашист”. Щото дядо ми навремето бил в Америка, като си дошъл, си купил крави човекът с поспестените парици, та станал богаташ според тях. И аз съм съм негов внук, значи съм бил „фашист”, не съм заслужавал да стана военен като останалите колеги. Тогава Гунди хвърли капитанската лента преди мача с „Гурник”-Полша, като високо каза – „ Ето ви лентата, ето ви всичко! Щом така ни делите, играйте сами!”
На другия ден след мача с ЦСКА -7:2 отиваме с Гунди в Годеч. На басейна, това бе любимото ни място, ние сме от един край, аз съм от Годеч, а Гунди, по-скоро баща му, бай Аспарух, е родом от село Беренде.
Сега ще ти кажа една новина с дата днешния май 2014 година. Това село Беренде ще го кръстят на Гунди, ще стане Аспарухово. Генерал Войнов извади нужните документи, всичко е решено.
Та тогава ние отиваме с преспиване. Градът бе излязал на плажа, имаше над 2000 души, народ, народ… И всички го гледат… Все едно е Бог… Толкова много го обичаха хората!
Където отидеше Гунди в онова време, за тамошните жители бе празник!
Няма да го забравя месец преди да загине. Целият Годеч бе на колене пред Гунди. Тогава за последно го видях. Беше толкова щастлив и усмихнат от народната любов. Толкова му беше кеф на душичката…
За мен няма по-черна вест от тази за трагедията с него и Котков. Стоях изтръпнал и все едно бях мъртъв.
Понякога си мисля, че всичко е било предопределено и тази трагедия е била неизбежна. Малко хора знаят, че дясната спирачка на колата на Гунди беше повредена. Иван Попов, бивш наш футболист, който се грижеше за колата му, му бе казал това, дръпна го встрани и му рече – „ Да знаеш, че дясната спирачка не държи!” Гунди само се усмихна по своя си начин. Явно не обърна внимание на предупреждението. На Петрохан спират с Котето да заредят с бензин. Там качват и капитанчето, дето загина на задната седалка. Това спиране може да се е оказало фатално. Гунди прави опит да изпревари камиона отдясно, обаче в последния момент вижда ремаркето. Бие спирачки, 18 метра „Алфа”-та се движи на две гуми и се възпламенява в резервоара.
Мачът с ЦСКА – 4:1 също няма да забравя. И тогава мислеха, че ще ни бият лесно. А ги попиляхме. Аз тогава вкарах два гола. Около мен бяха все младоци като Ангел Станков, убихме ги…
Каква сага се разигра с мен, когато идвах да играя в „Левски”…
Тогава, то това бе и нещо обикновено в ония времена, защото всички трябваше да караме казармата в ЦСКА, бях юношески национал, ЦСКА ме вземат, а не съм завършил техникума. В казармата срещам Соколов, беше на пост в пълно бойно снаражение. Като ме видя, вика ми – бягай бързо, тези ще те уморят…
И аз реших да бягам. Играехме тогава в Търново, контролен мач, това е единственият ми мач с червената фланелка, вкарвам гол, тогава моят братовчед от Русе, актьорът Васил Поплилиев, ме качи на колата си и право в София. Хванаха ме в Дианабад на басейна – белезници, право в дисципа. После ме изпратиха във Велинград. Другата година ме взеха в „Левски”. Тогава треньор бе Кръстьо Чакъров, но не можах да се наложа, защото бяха все едни имена… Имаше жестока конкуренция. Постоях малко на „закачалката” и отново се върнах в „Чепинец”. После пак ме извикаха в „Левски”. И тогава заиграх редовно. Наследих фланелката с номер 10 на Патрата - Христо Илиев. Вече казах, че Гунди ми помогна най-много да заиграя в отбора. Той помагаше на всички по-млади, пазеше ни и ни насърчаваше, винаги намираше подходящата дума и жест да ни окуражи. Аз, понеже съм си устатичък, все си навличах неприятности, това дори ми е струвало титулярното място в отбора. Веднъж ме бяха наказали да не играя няколко мача, вътрешно наказание. Тогава Гунди заяви на всеослушание с капитанската лента, че ако не ме амнистират, няма да играе – играйте си вие, щом знаете да редите отбора, отсече той. А неговата дума страшно тежеше. И ме опростиха. С голямо уважение се ползваше и Котков. След обединението със „Спартак” на мен ми казаха, че не мога да остана в отбора, тъй като дядо ми бил емигрант на времето в Америка,случаят ми бил политически, заедно с Иван Вуцов ни пратиха в Академик. Аз дори си бях стегнал багажа за „Дунав”-Русе, но Борис Велчев ме спря – оставаш в София. И след два месеца отново се върнах. Тогава отказаха да ме направят офицер.
Стана така че пробих във футбола чрез столичния „Септември”, където ме забелязаха и станах национален юношески състезател.
Тогава имах огромен мерак, изгарях на терена. Бяхме много бедни, аз съм най-малкото дете от осемте деца на семейството ми, а и останах сирак твърде рано. Првех какви ли не фокуси само и само да се докопам до стадиона, често пъти пътувах гратис на покрива на автобуса, в багажното… или скрит в някой камион… Когато дойде време за казармата ме поискаха в ЦСКА, но аз си бях по душа левскар и без да му мисля много избягах. Вече разказах за този епизод от живота ми.
В „Левски” Гунди ми каза още в началото – земляк, стой плътно до мен. Той беше голям и като човек.
Вика ми – на никого не се доверявай. Каквото правя в игрова ситуация, ще ти обясня, ще ти кажа. Например, центрирам метър встрани, пред теб и тъй нататък…
Това е много, много важно за един младок, току-що дошъл в такъв голям отбор. Сърцето ми щеше да се пръсне, но Гунди ме успокои.
Гунди бе машина за голове. Неслучайно такъв и до днес не се е родил
Две години поред биехме яко. Бяхме отбор-чудо! И ни обединиха. Като стана обединението, на мен единствено не ми дадоха чин.
Мен тогава ме наказаха. Цървенушев бе председател на „Левски”, свали ме от рейса, вика ми – ти си фашист… Виждате колко пъти повтарям това „фашист”, но тази обида още ме гори…
Хванах го за очилата…
И ме наказаха две години. След един месец идва Витлачил и им казва:” Без Павлов аз не играя.”
Върнаха ме. ЦСКА водеха с 6 точки, като ги започнахме – бой, бой…
До ден днешен футболист като Гунди не можа да се роди. Това са героите на „Левски” – Левски и Гунди! Това са героите на българския народ!
Да, голям мач, знаменит мач бе този – 7:2 СРЕЩУ ВЕЧНИЯ СЪПЕРНИК!
Ние бяхме приятели. И сега продължаваме да сме такива. В отбора бяхме като един – с Гунди, Сашо Костов, Вуцата, Ивков – всички. И не само за Нова година, ами за всякакви празници. Дори бяхме приятели и с доста от играчите на ЦДКА – Пената, Гаганелов, Якимов, Жеков, да не ги изброявам всичките, празнувахме заедно. Помня една Нова година, посрещахме на ресторанта на Ловния парк, цяла нощ два ескорта от милиционери ни пазеха, на сутринта ни закараха в един бар на ул. ”Паун Грозданов”. Помня, че пя тогава един гръцки певец, Гунди му припяваше, танцувахме цяла вечер. Друг път помня как Сашо Костов в хотел „Москва” измести барабаниста и свири на негово място. Пийвахме по малко, ей така, колкото за здраве, хапвахме, смеехме се. Какво да се прави – живот, нали…
Ще ти кажа и защо и откъде дойде този мой прякор – Фифи Перото…
Прякорът ми идва от едноименния френски филм. Ние тогава гледахме много френски филми – Луи дьо Фюнес, Жан Маре, Жерар Филип… Главната роля в този филм играеше Клод Ришар. Във филма той летеше над покривите – волен, свободен… Аз също съм лек, бърз, не спирам… На един мач със „Сент Етиен” във Франция, в когото победихме с 3:2, трябваше да се срещна с актьора. Играхме пред 45 хиляди души… И тогава французите започнаха да говорят – елате да видите този играч, та той не стъпва по тревата, лети като Фифи Перото. После отидохме в Германия, там играхме срещу „Шалке”, срещу нас бяха девет немски национали, а мачът завърши 3:2. Немските вестници излязоха на първа страница със заглавия : ”Гледайте Фифи Оверат!” Викали са ми и Паганини, и други прякори… Но този – Фифи Перото, „залепна” за мен завинаги…
7:2…
Когато видиш на стадиона 70 хиляди и изтръпваш…
Още от тунела Сашо Костов ги започна – абе, какво сте пребледнели, бе…
Във втората минута Вуцата изчисти топката, тя се удари в Аладжата и… автогол. А те го записаха на Жеков…
И ние започнахме – един, два, три, четири, пет, шест, седем…
Имам запазена една снимка при втория гол, където Сашо я вкарва, аз му я връщам с пета и са наредени седем от ЦСКА…. Веднага след това Борето Богданов отбеляза третия гол…
Тогава, при 3:1, генерал Здравко Георгиев слиза към съблекалните. Но докато слезе, минава време, ние вкарваме четвърти гол, той не го вижда. И слиза генералът в съблекалнята, чака цесекарите, Митата Якимов и Пената ми го разказаха този случай. Генералът им вика: „Спокойно, момчета, няма страшно, 3:1 е, ще изравним второто полувреме”. А Пената му казал с поглед в земята: „Другарю генерал, ама резултатът е 4:1”. И оня като зяпнал… Отворил ей такава уста. И ги напсувал мръсно – мамка ви да…
Започна второто полувреме. Резултатът бързо-бързо стана 6:1. Със Сашо сме един до друг, той вика към Зафето и Цецо Атанасов – кой е по-бърз от вас двамата?
Цецо вика:”Аз съм на дългите, а Зафето е на късите…”
И Сашо продължава, ама сериозен, към Цецо:” Бягай тогава до „Армията” да вземеш таблото, че няма място за головете ни…”
Оня му вика – да ти таковам…
Тогава вкарахме и седмия гол.
После и те вкараха.
И Цецо вика:”Бате Сашо, вкарах, ама няма къде да ми пишат името.” При 7:1 те много искаха да вкарат гол.
Нямаш ли сърце, не можеш да бъдеш футболист.
Ето, сега си спомням за един мач, също с ЦСКА, бихме ги с 1:0, аз вкарах гола. Играх с 39 градуса температура, главата ме цепеше, всичко се въртеше пред очите ми, но как така ще изтърва такъв мач… По едно време съм повърнал на терена… Потях се през целия мач, но успях да навъртя най-големия километраж… И 22 минути преди края вкарах победния гол. А, сетих се – преди мача му викам на треньора, тогава той беше Йончо Арсов – не мога, много съм болен. А той – не ме интересува, влизаш и играеш. Знаеш си задачата. На излизане от терена ми вика:” Видя ли, че можеш!” И се смее…
Нещо подобно изпитах и когато играехме в Барселона, тогава бяхме натровени с Кирил Ивков, а аз трябваше да пазя Кройф…
За да си левскар, преди всичко е важно да имаш сърце!
Сега гледам тези чужденци в отбора ни. Колко левскари има в този наш отбор днес, колко и цесекари има при тях? Тези чужденци, а и всякакви, дето са ги събрали, какво им разбират главите от „Левски” и ЦСКА?
Ние играехме пред 70 000 души, знаеш ли какво е като викнат на терена, не можем да се чуем на два метра, само усещаме туптенето на сърцето…А сега! Че едно време на тренировките ни идваха повече хора…
Аз вече ти казах, че с Гунди се познаваме от деца. Няма да забравя как веднъж пристигнах в София за мач срещу юношите на „Спартак” на стадион „Раковски”, качен в багажното отделение на покрива на автобуса – бяхме много бедни, бях сирак, ние сме 8 деца… Тогава на автогарата се засякох с Гунди, той беше във войнишки дрехи. Гледа нашия мач, в който бихме с 4:1 и аз вкарах два гола. След двубоя се поздравихме, пожелахме си успех и се разделихме – той замина за „Ботев”-Пловдив.
За мен Гунди и Котков са двама велики българи. Изключителни – и като мъже, и като футболисти. Винаги съм ги обичал! Три години съм бил в една стая с Гунди, бяхме и семейни приятели, водех го на риба край родното ми градче. Той все ми викаше – земляк, това, земляк онова… Той също ме обичаше. Винаги се е застъпвал за мен. Никога не ще забравя как се опълчи и на ръководството, когато те постъпиха несправедливо с мен след обединението със „Спартак”. Тогава се бяхме събрали много футболисти и ръководителите ни се чудеха как да се разделят с някои от нас, как да ни препратят в други отбори. И тогава мен ме изкараха „фашист”. Щото дядо ми навремето бил в Америка, като си дошъл, си купил крави човекът с поспестените парици, та станал богаташ според тях. И аз съм съм негов внук, значи съм бил „фашист”, не съм заслужавал да стана военен като останалите колеги. Тогава Гунди хвърли капитанската лента преди мача с „Гурник”-Полша, като високо каза – „ Ето ви лентата, ето ви всичко! Щом така ни делите, играйте сами!”
На другия ден след мача с ЦСКА -7:2 отиваме с Гунди в Годеч. На басейна, това бе любимото ни място, ние сме от един край, аз съм от Годеч, а Гунди, по-скоро баща му, бай Аспарух, е родом от село Беренде.
Сега ще ти кажа една новина с дата днешния май 2014 година. Това село Беренде ще го кръстят на Гунди, ще стане Аспарухово. Генерал Войнов извади нужните документи, всичко е решено.
Та тогава ние отиваме с преспиване. Градът бе излязал на плажа, имаше над 2000 души, народ, народ… И всички го гледат… Все едно е Бог… Толкова много го обичаха хората!
Където отидеше Гунди в онова време, за тамошните жители бе празник!
Няма да го забравя месец преди да загине. Целият Годеч бе на колене пред Гунди. Тогава за последно го видях. Беше толкова щастлив и усмихнат от народната любов. Толкова му беше кеф на душичката…
За мен няма по-черна вест от тази за трагедията с него и Котков. Стоях изтръпнал и все едно бях мъртъв.
Понякога си мисля, че всичко е било предопределено и тази трагедия е била неизбежна. Малко хора знаят, че дясната спирачка на колата на Гунди беше повредена. Иван Попов, бивш наш футболист, който се грижеше за колата му, му бе казал това, дръпна го встрани и му рече – „ Да знаеш, че дясната спирачка не държи!” Гунди само се усмихна по своя си начин. Явно не обърна внимание на предупреждението. На Петрохан спират с Котето да заредят с бензин. Там качват и капитанчето, дето загина на задната седалка. Това спиране може да се е оказало фатално. Гунди прави опит да изпревари камиона отдясно, обаче в последния момент вижда ремаркето. Бие спирачки, 18 метра „Алфа”-та се движи на две гуми и се възпламенява в резервоара.
Мачът с ЦСКА – 4:1 също няма да забравя. И тогава мислеха, че ще ни бият лесно. А ги попиляхме. Аз тогава вкарах два гола. Около мен бяха все младоци като Ангел Станков, убихме ги…
Каква сага се разигра с мен, когато идвах да играя в „Левски”…
Тогава, то това бе и нещо обикновено в ония времена, защото всички трябваше да караме казармата в ЦСКА, бях юношески национал, ЦСКА ме вземат, а не съм завършил техникума. В казармата срещам Соколов, беше на пост в пълно бойно снаражение. Като ме видя, вика ми – бягай бързо, тези ще те уморят…
И аз реших да бягам. Играехме тогава в Търново, контролен мач, това е единственият ми мач с червената фланелка, вкарвам гол, тогава моят братовчед от Русе, актьорът Васил Поплилиев, ме качи на колата си и право в София. Хванаха ме в Дианабад на басейна – белезници, право в дисципа. После ме изпратиха във Велинград. Другата година ме взеха в „Левски”. Тогава треньор бе Кръстьо Чакъров, но не можах да се наложа, защото бяха все едни имена… Имаше жестока конкуренция. Постоях малко на „закачалката” и отново се върнах в „Чепинец”. После пак ме извикаха в „Левски”. И тогава заиграх редовно. Наследих фланелката с номер 10 на Патрата - Христо Илиев. Вече казах, че Гунди ми помогна най-много да заиграя в отбора. Той помагаше на всички по-млади, пазеше ни и ни насърчаваше, винаги намираше подходящата дума и жест да ни окуражи. Аз, понеже съм си устатичък, все си навличах неприятности, това дори ми е струвало титулярното място в отбора. Веднъж ме бяха наказали да не играя няколко мача, вътрешно наказание. Тогава Гунди заяви на всеослушание с капитанската лента, че ако не ме амнистират, няма да играе – играйте си вие, щом знаете да редите отбора, отсече той. А неговата дума страшно тежеше. И ме опростиха. С голямо уважение се ползваше и Котков. След обединението със „Спартак” на мен ми казаха, че не мога да остана в отбора, тъй като дядо ми бил емигрант на времето в Америка,случаят ми бил политически, заедно с Иван Вуцов ни пратиха в Академик. Аз дори си бях стегнал багажа за „Дунав”-Русе, но Борис Велчев ме спря – оставаш в София. И след два месеца отново се върнах. Тогава отказаха да ме направят офицер.
Стана така че пробих във футбола чрез столичния „Септември”, където ме забелязаха и станах национален юношески състезател.
Тогава имах огромен мерак, изгарях на терена. Бяхме много бедни, аз съм най-малкото дете от осемте деца на семейството ми, а и останах сирак твърде рано. Првех какви ли не фокуси само и само да се докопам до стадиона, често пъти пътувах гратис на покрива на автобуса, в багажното… или скрит в някой камион… Когато дойде време за казармата ме поискаха в ЦСКА, но аз си бях по душа левскар и без да му мисля много избягах. Вече разказах за този епизод от живота ми.
В „Левски” Гунди ми каза още в началото – земляк, стой плътно до мен. Той беше голям и като човек.
Вика ми – на никого не се доверявай. Каквото правя в игрова ситуация, ще ти обясня, ще ти кажа. Например, центрирам метър встрани, пред теб и тъй нататък…
Това е много, много важно за един младок, току-що дошъл в такъв голям отбор. Сърцето ми щеше да се пръсне, но Гунди ме успокои.
Гунди бе машина за голове. Неслучайно такъв и до днес не се е родил
Две години поред биехме яко. Бяхме отбор-чудо! И ни обединиха. Като стана обединението, на мен единствено не ми дадоха чин.
Мен тогава ме наказаха. Цървенушев бе председател на „Левски”, свали ме от рейса, вика ми – ти си фашист… Виждате колко пъти повтарям това „фашист”, но тази обида още ме гори…
Хванах го за очилата…
И ме наказаха две години. След един месец идва Витлачил и им казва:” Без Павлов аз не играя.”
Върнаха ме. ЦСКА водеха с 6 точки, като ги започнахме – бой, бой…
До ден днешен футболист като Гунди не можа да се роди. Това са героите на „Левски” – Левски и Гунди! Това са героите на българския народ!
Да, голям мач, знаменит мач бе този – 7:2 СРЕЩУ ВЕЧНИЯ СЪПЕРНИК!
Ние бяхме приятели. И сега продължаваме да сме такива. В отбора бяхме като един – с Гунди, Сашо Костов, Вуцата, Ивков – всички. И не само за Нова година, ами за всякакви празници. Дори бяхме приятели и с доста от играчите на ЦДКА – Пената, Гаганелов, Якимов, Жеков, да не ги изброявам всичките, празнувахме заедно. Помня една Нова година, посрещахме на ресторанта на Ловния парк, цяла нощ два ескорта от милиционери ни пазеха, на сутринта ни закараха в един бар на ул. ”Паун Грозданов”. Помня, че пя тогава един гръцки певец, Гунди му припяваше, танцувахме цяла вечер. Друг път помня как Сашо Костов в хотел „Москва” измести барабаниста и свири на негово място. Пийвахме по малко, ей така, колкото за здраве, хапвахме, смеехме се. Какво да се прави – живот, нали…
хххх
Няма коментари:
Публикуване на коментар