ПАРИЖ, ТАЗИ ВЕЧНА МАГИЯ...

„ ВЪВ ВСЕКИ ГРАД ИМА ПО НЕЩО, В ПАРИЖ ИМА ВСИЧКО!”

Париж не трябва да "умира" никога, защото тогава ще изчезне Мечтата

Това е вторият материал от моя „архив”, който си позволявам да препубликувам в блога. Причините са две – от една страна преди около месец излезе моята нова книга „Кестени от Париж” и бих искал читателят да се запознае с моите нагласи във времето, когато съм започвал да я пиша, а от друга – мисля, че този разговор между мен и Тихомир Димитров, както и предишния ми с Аглика Георгиева във в. „Новинар”, са направени много професионално от колегите, за което бих искал да им благодаря по този малко странен, но пък „блогърски” начин – като ги препубликувам в моя блог. Още веднъж извинения и благодарности на Аглика Георгиева и Тихомир Димитров!
-----



Писателският блог на Тишо
ноември 6, 2008
РАЗГОВОР С ЕДИН БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ
Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 8:33 pm
Tags: димо райков, книги, литература, париж, писател,франция

Димо Райков с големия Шарл Азнавур в Париж

…и легендарната Силви Вартан в София.
изтончик: http://dimoraikov.skyrock.com/
/ За съжаление поради технически причини на това място не мога да публикувам тези две снимки,както са в оригиналното интервю,но те са на други места в блоговете ми, а и в книгата ми " BG емигрант в Париж" - б. м. /

Димо Райков е автор на популярните книги: „Париж, моят Париж“ и „BG емигрант в Париж“. Франкофон, автор, редактор и почитател на Саркози. Запознахме се виртуално през лятото, след един мой коментар върху последната му книга. Това интервю е логично продължение на онлайн корспонденцията, която обменихме след това. Ето какво мисли един съвременен български писател за емиграцията, за Франция, за французите, за блоговете и за свободното слово в Интернет.

- Уважаеми г-н Райков, благодаря Ви, че се съгласихте да вземете участие в това интервю! Времето е най-ценният ресурс, с който разполагаме, затова ще се опитам да бъда кратък. Колкото и да ми е трудно. Последната Ви книга започва с думите: „Париж не може да се победи“. Бихте ли обяснили на хората, които не са чели „BG емигрант в Париж“, какво точно имахте в предвид?
- Вижте, наред с всичко останало, аз отправям с тази книга посланието, че едни от най-важните неща в краткия човешки живот са усещането за чувствителност и способността да виждаш чрез въображението. Който притежава тези две неща, е благословен. А какво по-голямо предизвикателство има за чувствителния човек, надарен с въображение, от мисълта за Париж – оня Париж на Духа, Свободата, Красотата, и Светлината… Който всеки от нас, дошъл за определен къс от време на земята, носи в себе си. А може ли, господин Димитров, да се победи усещането за солидарност, за милост към ближния? Може ли да се победи чувствителността и въображението? Някой ще каже, че може. Но тогава наистина ще стане страшно на и без това неуютната наша планета.Изчезне ли Париж, значи изчезва Мечтата, изчезва мисълта за онова късче земя, благословено от Бога, където самият човек е Бог! Затова наистина не може, а и не трябва да се победи Мечтата, тоест Париж…
- Прави ми впечатление, че наричате Париж „град на свободата и светлината“. Историите в книгата Ви наистина са „автентични и разтърсващи“, но имат тъжен, меланхоличен привкус. Споделете повече за контраста между свободата и светлината, в която се къпят парижани и сумрачното, отчайващо, понякога твърде самотно битие на българите, които сте избрали за герои на книгата си. Контрастът ли Ви впечатли?
- Когато пишех книгата „BG емигрант в Париж”, аз имах по-друго усещане от Вашето – като че ли цял бях облъхнат от светлина. Но не оная познатата светлина, а тази, идваща от парижките забележителности „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, „Сакре Кьор”…Ония, които са били в Париж, може би са забелязали, че тези творения на човешкия гений излъчват най-силна светлина, тъкмо когато времето е най-мрачно. Така се случи и с моята книга. Нелеката съдба на героите в нея като че ли е родила тези отблясъци, които досущ приличат на напевите от моята родна планина Странджа, където всяка песен всъщност е един откъртен вопъл, напоен с гъста мъка по нещо безвъзвратно изгубено…За мен моите герои не са „меланхолични”, напротив, всеки от тях е направил своя последен опит за … летене. За едни той е по-успешен, други и в момента търсят мечтата си, трети, за съжаление, вече са с изгорени криле…Но всеки от тях аз съм го обикнал, защото те притежават нещо, което е достойно за възхищение – склонността да рискуват. А без риск няма достойнство. А без достойнство няма живот… Така поне аз мисля.
Познавате ли истории на успеха? Кои са успелите български емигранти в Париж? Какви качества са ги издигнали над средното равнище в този красив, но хладен и чужд мегаполис?
- И тук можем да поспорим, господин Димитров. Защото за мен Париж не е „хладен и чужд”. Няма друг град в света, който така да умее да приласкава – в него всеки може да открие „своя си Париж”, онова лично пространство, което като че ли е отредено само за него. Анатол Франс казва : „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!” Това е!А що се отнася за истории за успех, то десет от тях аз вече съм ги предоставил на моите читатели чрез първата ми „парижка” книга „Париж, моят Париж…”, която за около една година претърпя три издания – нещо нечувано за българския книжен пазар. Съдбата на тези успели българи не е просто една красива приказка за успеха, а преди всичко зов за повече човечност, за милост към ближния – все неща, за които говорихме в началото на това интервю. Всъщност аз така умея да пиша – не „слагачески”, не да пея дитирамби, а с опит да нагазвам в дълбокото, дори и с риск да си „доставя” проблем…
- Как се зароди Вашата любов към Франция? Кои са причините за нея?
- Донякъде ви отговорих на този въпрос, споделяйки мнението си за Париж. Как се поражда една любов? Отговорът е труден. А и понякога не е нужен. Защото има неща, които не могат, а и не би трябвало да се обясняват. Те просто се усещат…Кои са причините за моята обич към Франция? Само една от тях ще Ви разкрия – аз съм роден и израсъл в оная част от България, която по времето на комунизма бе най-строго охраняваната зона във Варшавския договор. Птичка не можеше да прехвръкне тогава в моето градче Малко Търново, без да бъде забелязана от „зоркото” око на властта, граничарите, отрядниците и т. н. И как тогава в подобни условия човек можеше да бъде свободен? Да, единствено във и чрез въображението си. Лягаш вечерта, завиваш се през глава и … започва твоето пътешествие към Париж, към Франция.Започва най-хубавото на света пътуване. Пътуване без билет, без гари, спирки и прочее… Пътуване чрез въображението…И то не към коя да е страна, а към страната на Монтескьо, Пол Верлен, Виктор Юго, Зола, Мопасан…Към онази страна – символ на Свободата и Светлината, за която американският президент Томас Джеферсън казва: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!” Повече думи нужни ли са?
- Кои са трите качества, които най-много харесвате у французите?
- Само три ли? И все пак – преди всичко невероятната енергия на французина – гледаш го вече паднал и в последния миг той се изправя и побеждава! Невероятна негова черта е и способността му да съхранява личното пространство на другия – няма да чуете французин, който да злослови по адрес на друг човек, да се рови в личния му живот – нещо толкова „любимо” за нас, българите. Ами толерантността и излъчването на светлина, тоест пословичната френска любезност, придружена винаги с усмивка, за която пак, ние, българите казваме, че е лицемерие… Също така – естествеността, усещането за солидарност, но май че вече станаха повече от три, затова спирам. А читателят може да разбере какво мисля за французите повече в третата ми „парижка” книга „55 тайни на Париж”/ Тя излезе през 2009 г. – б. м. /, върху която в момента работя в Париж и която се надявам да излезе в началото на следващата година. Ето, сега се сещам и за още нещо – онзи ден пътувах до Марсилия и Екс ен Прованс – два великолепни френски града. Влакът измина разстоянието от 900 км. само за 3 часа – представяте ли си? А през лятото 400–те км. от София до Бургас ги пропътувах с българския влак за цели 12 часа… Но мисълта ми всъщност е за това, че през тези 3 часа аз не видях и една педя земя, която да не бъде грижливо обработена. Всичко подредено, красиво, по френски… Ами способността на французина като никой друг да сътвори от правенето на една манджа изкуство и да ти поднесе ястието в такъв вид, че да си оближеш и пръстите… Но хайде, да приключвам този отговор, защото интервюто ще стане доста дълго.
- А трите качества, които най-много Ви отблъскват?
- За отблъскване чак не бих говорил. Не са ми симпатични, разбира се, някои неща и аз не ги спестявам в моите книги. Не ми допада затварянето в себе си, особено на парижанина, рядко той ще направи нещо, от което да няма никаква полза. Не ми допада и известна надменност у някои, както и казано по нашенски стиснатостта на французина. Но това са все неща, чудя се как да се изразя, симпатични. Ех, да ги имахме и ние само тях… Тук ще ми позволите едно вметване – от моите наблюдения забелязах, че българските емигранти, особено младите, като че ли най-добре възприемат тъкмо отрицателните качества на французите и ги демонстрират много по-ярко и цинично от тях. Сам съм бил неколкократно жертва на подобно отношение. И не го пожелавам дори и на врага си.
- Вие сте фен на Саркози. Ако трябва да си призная, аз също бях привлечен от изключителната харизма на този човек. Още повече, като българин се чувствам благодарен за това, което той направи по въпроса с българските медици в Либия. Но Саркози спря да ми бъде симпатичен от момента, в който подкрепи драстичните законодателни мерки на ЕП за ограничаване на анонимността в Интернет и оттам – правото на лична тайна и неприкосновена кореспонденция. Саркози стигна дотам, че настояваше за спиране на Интернета завинаги на хора, които са „съгрешили“ в свалянето на ‘незаконно съдържание’ от Интернет. Трябва ли, според Вас, правителството да знае с кого си пиша имейли, с кого чатя и кои сайтове посещавам – винаги и по всяко време, без моето знание, без моето съгласие и без да съм заподозрян в някакво престъпление? Не превръщаме ли обикновения потребител във „виновен до доказване на противното“ по този начин? А какво става с търговската тайна? Един държавен служител с 500 лв месенча заплата лесно може да бъде корумпиран и, ако този човек знае с кого общувам онлайн, лесно ще разбере от кого купувам и на кого продавам, примерно. Тази информация струва пари. Може да бъде продадена. Да, пиратството е голям проблем на България, но според мен корупцията е още по-голям. Какво мислите по този въпрос?
- Моето възхищение към Саркози е възхищение към политик, който обича своята страна и работи за нея с действия, а не само с красиви приказки. Вижте, моето отношение към него не е свързано с факта, че той е от десницата. В моите книги вие ще усетите и уважението ми към хора като кмета на Париж Бертран Деланое, кандидатката за президент Сеголен Роаял, бившия министър на културата Джак Ланг – все хора от левицата, както и депутата Жан Ласал от партията на центриста Байру – това всъщност са ярки личности, за които във Франция казват, че епохата е преди и след тях, аз не понасям политици-кукли на конци, на които в България съм се нагледал в битността си на съветник дълги години в Народното събрание. Аз съм поддръжник на тезата, че най-важното в интернет е личната свобода. Така че, мисля, че по-обширен коментар от моя страна не е нужен. Със закон във Франция е забранено да се посещават педофилски и нацистки сайтове. Сега се опитват да прокарват Закон за ДАУНЛОУДВАНЕ, тоест незаконното „източване” на файлове с интелектуална собственост като филми, музика и текстове. Тук нещата са доста комплицирани – от едната страна, стоят интересите на авторите на тези интелектуални продукти, както и на издателите им, които поддържат тезата, че по този начин ги крадат, а от другата страна е всъщност публиката, която разполага с нови технологични възможности и която не може да разбере защо не трябва да се възползва от това. Авторското право е съвсем малка част от този проблем, предимно тези закони закрилят издателите. Саркози все пак е десен политик и е естествено той да пази интересите на предприятията, тоест издателските къщи. Но хайде да не навлизаме в дебрите на тази тема, която е толкова дълбока и същевременно особена.
- Общото между нас двамата, освен книгите и любовта към словото е, че имаме личен блог. Какво Ви донесе блогването и какво Ви отне? Полезно ли е за един съвременен писател да има собствен блог или блогването е само чиста загуба на време и творчески ресурс?
- Моят блог може би не е типичен блог/ Тук говора за блога ми PARIS,MON PARIS…, тъй като настоящият, в който публикувам този текст, бе създаден по-късно - б. м. /. Той има повече елементи на моя «визитна картичка», но, разбира се, често се изкушавам и да споделям мнението си по някои въпроси. Мисля, че блогът е едно чудесно средство за постоянна връзка между твореца и читателя. Аз, например, съм удивен от това как един световно известен писател като моя приятел Марк Леви поддържа своя сайт и как винаги досега лично на мен той ми отговаря светкавично и то не шаблонно, а с внимание и приятелско чувство. А какво ми е донесло блогването – дори и само контактът ми с Вас, господин Димитров, си заслужава усилието, нали? Тук искам да благодаря и на екипа на Кафене BG, които също ме подкрепиха и подкрепят моя блог. Толкова много хора – и млади, и по-възрастни влизат в моя блог, а това никак не е малко и ми дава нужната глътка енергия.
- Престижно ли е да наречеш себе си „писател“ в България?
- Може би не разбирам точно какво имате предвид като задавате този въпрос. И тъй като сме от различни поколения, аз ще Ви отговоря така. Едно време, ние, младите тогава български писатели, с разтуптяно сърце прекрачвахме прага на кафенето на „Ангел Кънчев” 5 – Меката на словото. В ония времена да се наречеш „писател” беше много трудно нещо, дори и кощунствено. Тази думичка „писател” беше нещо свише, трябваше много хляб да се изяде от нас, младите, за да посмеем да се назовем „млади писатели”. А за „писател” изобщо и не помисляхме. А сега се навъдиха под път и над път едни „писатели” – напише едно стихотворение, един разказ и хоп – писател и то известен… А аз съм чакал, например, за един разказ във в. „Пулс”, в. „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, сп. „Септември” по цели години. Да не говорим за първата ми книга „Стълба от камък” , която излезе чак след 8 години. Но, хайде, това са минали работи. Миналото не трябва да се забравя, но и с него не трябва да се живее, нали? А дали е престижно днес да бъдеш писател в България? Не, не е! И то съвсем, съвсем меко казано. Но какво да се прави – съдбата си е съдба… А и все пак на света съществува Париж…
- Каква е разликата между българския и френския писател?
- И този въпрос е доста глобален. Ще се огранича само в рамките на следното. Вижте, Франция е страната, в която Негово Величество Артистът, тоест творецът, е поставен на пиедестал – той се радва на огромно внимание и куп придобивки от страна и на държавата , а и на самите французи. Що се отнася до писателите – ще Ви дам един пример. За всеки френски политик, дори и от ранга на Де Гол, мечтата е да напише и издаде поне една книга в живота си. Какво повече да говорим? А в България ни смятат за странни птици, или както казваше един мой познат от Кюстендил: «Абе, вие, писателите, сте «отперена» работа.» Да, «отперени» хора, които нямат нужда нито от храна, нито от елементарни условия за работа… В България днес властта така се грижи за твореца, че го принуждава да… емигрира. На нея не й се иска да има в България писатели, а послушници, слуги… И най-страшното е, че такива мекотели същества сред нас се намират, и то доста… А един творец, който се превърне в слуга, всъщност е мъртъв приживе. Убеден съм, че в страна, в която писателите, тоест хората на Духа са поставени на колене и мизерстват, нищо добро не я чака. Тук ще направя една скоба – днес по сателитната българска телевизия в Париж гледах изумен как в едно централно предаване водещият беше предоставил услужливо сума ти време на едни мутри, които надълго и нашироко говореха за своите «възгледи». В това същото предаване само преди няколко месеца мен ме «отрязаха», тоест свалиха под предлог за технически проблем вече готов репортаж с мен. Това всъщност исках и да внуша чрез моите книги – повече топлота, повече солидарност към малкия човек, към ближния. Защото, унижавайки другия, ти всъщност унижаваш себе си, нали…

В средата на ноември излиза новата книга на Димо Райков, съдържаща два романа, писани още през времето на комунизма. Единият се казва ‘Пансионът”, а другият - „Писма до мъртвия брат”. Издателство Хермес ги връща към живот заради големия интерес на публиката към личността и творчеството на Димо Райков. Самият той твърди, че текстовете са благословени от Леля Ванга.
На добър път, г-н Райков!

-------
П.П. Е, някои неща,естествено, претърпяха еволюция в една или друга посока. В края на краищата вече съм от няколко години „постоянен” парижанин и погледът ми е нормално да се попромени. Но основната нишка е тази,която разкривам по-горе. Мисля,че това си проличава и в новата ми книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ,за която получавам толкова отзиви…
Ами,това е,приятели, живот и здраве – напред, към следващата книга! И към останалите тайни на Париж,нали? Които никак,ама никак не са малко… Защото, пак ще цитирам поета – „ Във всеки град има по нещо, но в Париж има всичко!”

ЧАЛГАТА ЗАВЛАДЯВА И ПАРИЖ

БЪЛГАРИТЕ ИСКАТ ДА ЖИВЕЯТ В ИЗМИСЛЕН СВЯТ
Живеят като скотове, а искат книги-бози и сериали-сапунени опери

При последното ми пребиваване в България,представяйки новата си книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ, аз окончателно се убедих, че голяма част от моите съотечественици, да не кажа всичките, като че ли живеят в един друг, нереален свят. Или поне искат така да бъде.
Какво имам предвид?

Някои ми казваха – г-н Райков, много е хубава книгата Ви, ама и много тъжна. Аз искам нещо весело, нещо, което да ме разсее, да ме пренесе в друг свят…Най-ужасното бе, че така ми говореха и хора с литературни амбиции…
Какво им отговарях ли? Разбира се, тактично – нищо определено. Само се усмихвах пресилено. А иначе исках просто да им кажа – ами, идете на чалга-концерт. И се пренесете…С помощта на кючека…
Наскоро един от новобогаташите в България, на когото просто казах да дадат малко парички и на останалите, да има средна класа у нас, да има повече усмивки по улиците, в отговор така се бе изразил – българинът трябва само да бъде удрян направо по главата и …, простете, натакован…
Тоест българинът не трябва да мисли.
Като тези, които искаха „лекички” книги…

Тези хора просто нe желаеха дори полъх на граждански дебат, да не разискват, дори да не се споменават насъщните им проблеми, а да бъдат … лъгани. Тоест „натаковани”…
Да, лъгани, или както е модерно напоследък да се назовава подобно нещо – „манипулирани”. Разбира се, винаги у нас е имало една част, която, било поради неграмотност, било поради бедност, е била благодатна почва за подобни манипулации. Но сега това е почти цял един народ, хора, които иначе са интелигентни, умни, а търсят…лъжата?!?

Отдавна бях забелязал, че всъщност целта на кукловодите в България бе да се създаде едно послушно мнозинство, което да живее в един свой собствен нереален свят, а истинският му свят да бъде техен, тоест на кукловодите. Хитро измислено, нали? И ефикасно. Особено на територията, наречена „България”.
Затова и в началото бе чалгата.
След като едно поколение се чалгализира – не само музикално, но и във всяко друго отношение, е много по-лесно то да бъде манипулирано. После то бива лекичко тласнато в посока на нереалното - какво ще мисля за действителността, животът е един, аз ли ще оправя света, какво зависи от мен, да критикуват, да се борят баламите…

Колко е добре познато всичко това, нали? Особено в нашите, български условия и възприятия.
И идва забравата. Бягството от действителността.
И победата, окончателната победа на кукловодите.
Близка на моето семейство, една от най-добрите преподавателки по литература, която наскоро изпрати като мен в оня, по-добрия свят, своята майка-ангел, на представянето ми в София попиваше всяка моя дума. После в телефонен разговор със съпругата ми казала: „ Димо като писател усеща много тънко и добре и най-фините трептения в душата на българина. Ние наистина сме станали много, много лоши.Просто днес цари едно тотално опростачване. Всеки мрази другия. За каквото се сетиш – за прическа, за пари, за внуче, за …Тотална омраза между българите! Няма нормални човешки взаимоотношения, няма елементарно приятелство. Всеки мрази! И едно самозатваряне! И страх! Интриги, завист,омраза! Българинът никога не е бил такъв! Аз съм учителка, изпратила съм десетки випуски. Но сега не зная какво да кажа на днешните ми ученици.Преди поне им сочех някакъв изход, колкото и имагинерен понякога да бе той. А в момента не зная какво да им кажа. Един пълен абсурд! Пълна безизходица!”
Не зная за вас какво значат подобни думи, и то изречени от една дългогодишна елитна учителка. За мен те са ПРИСЪДА! Окончателна и безвъзвратна.
Една учителка да няма вече дори една дума-надежда за своите ученици!!!

И още един епизод – онзи ден по БНТ, която хващаме в Париж, гледам предаване за някаква изложба. Младо, красиво и умно момиче, чието име, за съжаление, не запомних, обяснява своето творение. Просто искала да покаже отношението си към днешните журналисти. И момичето казва – ако дъщеря ми стане проститутка,ще се опитам да я разбера и ще й помогна. Но ако синът ми стане, дори и за три месеца, журналист, ще го изгоня…Дори, мисля, момичето употреби още по-силна дума. И продължи – днес журналистите са най-големите манипулатори…

Цял живот съм си изкарвал хляба с журналистика. И от тези думи много ме заболя.
Много…
В този момент жена ми до мен ме подръпва – виж фейсбук.
Поглеждам – автор на име Георги Георгиев ми пише – г-н Райков, прочетох някои Ваши материали, не е хубаво един писател да бъде нихилист…
Пак поглеждам жена си, поглеждам и недовършения си материал – има ли смисъл да продължавам?
Всъщност не бях изненадан, винаги има по някой такъв „Георги”, който да се опита да те „ухапе”, лакеите и блюдолизците у нас, а и в странство, никога не са се свършвали. Обърнах внимание на този, защото в момента тъкмо пишех за такива като него. И той „дойде”.
Какво да му кажа? Да гледа бг-телевизия, там е достатъчно бодро, да слуша властниците, за тях всичко у нас е тип-топ?
Или да му кажа на Георги,че според неговите критерии тогава и народното ни творчество е нихилистично, защото в преобладаващата си част, особено пък песните от моя, странджански край, са тъжни? Хората просто са си изплаквали мъката, а къде могат да я изплачат свободно, освен на полето,под палещите лъчи на слънцето?
Или пък да му цитирам десетките положителни отзиви за моите теkстове, като този, например, в поста до неговия от Пенка, която казва, че България има нужда от хора като моя милост, които да защитават бедните и да казват истината?

Или да му цитирам прочетеното от мен от друг негов събрат в интернет. Става дума за човек на име Мартин, който ето какво пише във форума:
мартин: Еми в България, човек е принуден да живее с това, че всеки ден го крадат най безочливо. Крадат го държавни чиновници с 3000 лева заплата, съдии с 5000 лева заплата и не осъдили нито един престъпник, крадат го българските дипломати с по 16 000 лева заплата и невършещи нищо за тези, които им плащат заплатата, крадат го всеки път, когато бъде назначен некомпетентен наш човек, а специалистие бъдат натикани в миша дупка и осмяни. А най тъпото е, че на българина му кефи да го крадат и ти казва, че който е хитър, краде, който е тъп, не краде, е тва е .... Българинът е беден и живее в кочина, защото е тъп, това и не осъзнава къде му е реално интереса ...

Да, има много начини на отговор на Георги.
Няма обаче никакъв смисъл да се контактува изобщо с хора от неговия тип.
Да, част от българите не искат да знаят в каква кочинка живеят. За тях хора като мен са „нихилисти”, „родоотстъпници”,”предатели”… Уф, ама наистина сме големи майстори на подобни слова!
Тези Георги Георгиевци просто искат… ЧАЛГА!
Ура-а-а, да живее ЧАЛГАТА, г-н Георгиев! Днес и во веки веков!
А, и още нещо, което нахлува в мен и не мога да го спра – ние, българите, май съвсем скоро ще чалгаризираме и … Париж.
Защо ли мисля така? Ами, знаете ли - днес един от най-доходоносните бг-бизнеси във френската столица, това ми го казаха познати на традиционния пикник по случай 24 май край Париж онзи ден, бил организирането на чалга-концерти. Имало стълпотворение от посетители.

И знаете ли кои били най-много – ами бг-студентите в Париж?!? Цветът на нашата млада кръв…
Да дадеш 40 евро за билет за един час чалга?!? А с тези пари тук студентът може да изкара една седмица…Да не говорим, че може да купи няколко книги…
Желанието ми да пиша повече на тази тема вече наистина секва.
Колко хубаво го е казал испанският народ – „ Няма по-сляп от този, който не иска да види!”
Спирам.
Ами, това е!

Ура, победител е гражданинът, будният гражданин Георги Георгиев, тоест слугата на кукловодите. Които, между другото, са изпълнили и фейсбук, и целия ни бг-свят…
Заповядай в Париж, будителю Георгиев, ще пееш, ще играеш кючек…Щото не си нихилист. Щото ти си будител, нали? Ти си истински българин! А такива като този Райков кучета ги яли, хайде бе, ще критикуват, ще плюят, ще разправят, че по този начин били патриоти…Какви патриоти са бе, та това са НИХИЛИСТИ, РОДООТСТЪПНИЦИ… Тояга за тях, тояга и уволнение…

И забравя в този момент този Георги Георгиев, че хора като моя милост от години са приели този свой начин на живот – без заплата, без пари, скромно живеене, но честно и почтено, с мисъл за негово величество БЕДНЯКА,тоест нашия баща, нашата майка…Които забравихме,втурнати – накъде втурнати,Георгиев? Към нищото…

Затова - ура! И во веки! Да живее бодрячеството, чалгата и заблудата!
И все пак, и все пак…
Защото отнякъде ни гледа и учителката, нашата учителка… Която се чуди и мае какво да каже на учениците си…
Какво наистина?

ДИМО РАЙКОВ
Париж

БЪЛГАРИТЕ - ДЕФЕКТНОТО ПЛЕМЕ НА 21 ВЕК

На традиционния пикник в чест на 24 май край Париж идват българи от цяла Франция.Така бе и тази година.
Аз помолих организаторите още преди два месеца да кажа няколко думи за г-н Рафаел Алмалех, добър човек, на цели 95 години,един истински стожер на българщината,който е спасил десетки нашенци,приютявайки ги в мъничката си квартирка на булевард "Сен Марсел". Е, на такъв личен ден кой българин в Париж заслужава повече капчица внимание?
Но отклониха молбата ми. С довода,че на такъв ден не вървяло подобно нещо- писател да каже няколко думи за един доайен на бг-емигрантите?!?
А в действителност какво се случи на самия пикник? Ами думата се даде на хора,дошли в командировка от България,които обаче връчиха медали на организаторите...
Имаше и два СУПЕР-ЦЕНТЪРА - щанд с планина от кебапчета и кюфтета,както и грамада от бутилки бира,ракия,уиски...
Разбира се, нито и помен от щанд с някоя книга - щото пикникът не бил за търговия...
Ден само за ядене и пиене. Ама яко, ненаситно ядене и пиене...
Видях сцени,които ме втрещиха - грамадни здравеняци носеха препъллнени тави с ухаещи кебапчета,м-м-м,че е вкусно...Хайде бе,притрябвал ни е някакъв писател и старец...Давай само положителни емоции,ядене,къркане му е майката,айде бе, за литература ще ми говорят,ще ме напрягат да мисля,аз съм дошъл на пикник...
И още един епизод - след два дни имаше концерт пак в чест на празника.В края се събрахме групичка нашенци,5-6 души,сред които един изстрздал стар емигрант,осъден на времето на смърт от комунистите. Бай Стоян,макар и на 81 години,все още няма куража да отиде в родината си,да види гробовете на близките си. Сега той обаче два часа стоя прав,а в края пожела да поздрави хората от нашето посолство - празник е,и то какъв празник е!
Уви,те минаха покрай нас на пожар. Не ни удостоиха и с капчица внимание,само един от тях мимоходом подхвърли - честит празник...
Гедах иначе благото лице на страдалеца - едно голямо и разочаровано дете...
Да,един иначе общ свят. Но разделен по български на още два свята - на назначен елит и ...простолюдие...
Което не заслужава дори едно ръкостискане на празника си...

Гледах и луксозните лимузини,които отнасяха елита ни по домовете,издържани с народна пара...

Странен бг-свят.
Свят на разкош,на кебапчета и студена бира,на вдървени стойки,лицемерни жестове и свят на борещи се за всеки сантим страдалци...Два коренно различни свята...
След няколко минути бях на метростанцията за вкъщи.Видях огромна тълпа от..., да също от нашенци. Роми - мъже,жени,деца,камара от чанти с отпадъци...Французите наоколо ги гледаха с широко отворени очи...
Да, време на случилото се - 24 май, най-българският празник. Място на действието - Париж, най-красивият град в света. Действащи лица - българите,най-великите,според някои,хора на света,най-способните...
Най-великите ли?

ДИМО РАЙКОВ
Париж

24 МАЙ В ЧУЖБИНА - ГОНЯТ ГИ, А СЛЕД ТОВА ГИ ПОЗДРАВЯВАТ

24 МАЙ В ПАРИЖ

Вчера бях на традиционния пикник край Париж по случай 24 май.
Толкова много хора, сред които и 95-годишният бат Рафаел Алмалех, който така и не бе зачетен, дори и с дума.
Да, имаше и толкова много деца, за съжаление, почти всички от тях си говореха, играейки, на... френски.

В същото време там, на трибуната, цели двама, защо ли пък двама в това време на уж криза, представители на Агенцията за българите в чужбина, поздравяваха от името на тези, заради които всъщност тия хора бяха напуснали БГ, моите парижани.
Абе, те не искат да знаят за тях, когато са в БГ, но щом емигрират, изведнъж се загрижват за прокудените,че и пари, които незнайно кой и как контролира, отделят за децата им - да не забравяли българското...Че и министър бяха по едно време измислили! След дъжд качулка!

Много съм се чудел - мазохизъм ли е това,перверзия някаква...Тези,палачите,на които хич не им пука за обикновените българи в България, дори напротив - правят всичко възможно те да прокълнат съдбата си на жертвени добичета и да бягат прокудени вдън гори телилейски,далеч от майка и роден дом,за да аргатуват,чрез непосилен труд да печелят всеки сантим, сега изведнъж се загрижват - о,ние мислим за вас,емигрантите!

И като започват едни "спасителни за българщината",да, иначе хубаво се изразяват те,едни командировки-екскурзии,разбира се,на държавна сметка,тоест пак на сметката на тези емигранти,които изпращат всяко евро на близките си...
Знаете ли,че надали има министър,например,от което и да е правителство,който да не е бил в Париж? И все идват тук с грижата за ...прокудените...
Но медалът има и обратна страна и нея аз също не ще скрия. Става дума за едно позорно явление,демонстрирано от нашенци в странство,чиято проява ме кара наистина да се съмнявам в читавостта на българския ген.
Абе, ти си жертвата,майката,както се казва,са ти разгонили тия,богоизбраните,за да те накарат немил-недраг да търсиш късмета си в чужбина,но сега,когато по един или друг начин,си съумял нещо да постигнеш, и то с цената на неимоверни усилия,тръгваш да търсиш внимание от...палача си?!?!Който е дошъл чрез командировка при теб да се грижи за твоя патриотизъм и усещане за принадлежност към славен род...
Е,това,простете, не мога да го проумея. Ти,жертвата,да се кланяш,да жадуваш внимание и тенекиен медал от ...убиеца си!,

Колко трябва да е повредена една психика,за да има човек подобно поведение?
Навлюдавал съм в Париж толкова ситуации,от които ме е втрисало.Нашенецът,избягал още като дете,десетки години ония са го гонели,а той сега се умилква,търси височайшето им внимание...И не "дава сурат",дето има една дума,на събратята си по съдба,дпшли да го почетат,а все гледа,все очите му са я в посланика,я в дошлия "екскурзиант" от поредното правителство на България. И се кахъри,и се вайка,че,видите ли,той,височайшият гост много малко време е отделил,че трябва,веднага след обичайното блудкаво слово,да си тръгне. Защото много и все страшно важни,а и отговорни са неговите държавни дела...

Знаете ли - няма по-страшна картина от тази - да видиш емигрант да гледа благоговейно ръката на своя палач-изверг. И да я целува...
В подобни моменти не съм на себе си,признавам си,цял изгарям от срам.
И се чудя, и се мая.
Да се смееш ли, да плачеш ли?
А, кажете, приятели...
Иначе на нас, българите, все някой друг, особено световната конспирация, ни е виновен.
И все пак - ДА Е ЧЕСТИТ ТОЗИ НАШ НАЙ-БЪЛГАРСКИ ПРАЗНИК!

ДИМО РАЙКОВ
Париж

КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ ДНЕС ИМА САМО В БЪЛГАРИЯ

ЗАЩО ВСИЧКИ ПОЛИТИЦИ, А И ГРАЖДАНИ МЪЛЧАТ?

Контролираната мизерия - начин българинът да се държи в покорство

От доста години пиша и говоря за най-главния проблем на българина - контролираната мизерия.
Това го усетих още в България, но след няколко години живот в в Париж то окончателно се затвърди у мен.
Трябва вече високо и ясно,като истински европейци, а не подсмърчащи палета, да кажам ясно на света - ние не сме поставени в нормални условия на живот!
Това е истината.
И се чудя как така почти никой не говори за този проблем, който поразява европееца?
Срам ме е да кажа каква е минималната заплата и пенсия у нас. Защото французите ме поглеждат стреснато и после бягат от мен като от прокажен.
- Че какви сте вие, та търпите такова нещо? - казват ми и добавят - Само бавноразвиващи се могат да си кротуват при такъв геноцид.
А и мнозина не вярват, казват: "Че как така ще сте толкова зле?! Че защо вашите управници нищо не казват, не искат помощ?! Защо Гърция, Португалия искат помощ и им даваме, а вие, които живеете десетки пъти по-зле от тях, казвате, че всичко у вас било тип-топ?"
Хайде, отговорете им!
Кажете им, обяснете им как така тези, които живеят като скотове и търсят препитание тъкмо в тези "фалирали" страни като техни слуги, сега се вайкат, че видите ли, гърците били зле, ние да внимаваме, че може да станем като... тях?!? Господи,че ние никога не ще сме като тях, защото сме на светлинни години след тях...
Какво е това? Мазохизъм, перверзия някаква?
Та преди дни, когато представях в Бъмгария последната си книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ, мои познати,и то уж интелигентни хора, също ми казваха - абе, мани ги гърците...
Да плачеш ли, да се смееш ли?
Напоследък французите взеха да разбират и за истинското положение на българина - след като се сблъскаха с пълчищата роми, които те гонят, обаче ония им казват: "Ние пак ще дойдем тук, защото в България е от зле по-зле!"
И една новина ще ви дам: преди дни мерките на Саркози срещу ромите от есента на миналата година бяха отменени.Защото се разбрало, че нашите хора само вземат по 300-та евро и после пак се връщат...
И защото пратениците на Саркози, след като детайлно проучили условията на живот на изгонените роми, се хванали за главата - възможно ли е днес, в двадесет и първи век, хора да живеят в такава мизерия? Че нали и те са живи същества?
Какво да коментираме?
Просто когато човек се докосне, дори и за съвсем кратко, до нормалния свят, той,тоест българинът, гледа като шашардисан - ама наистина как съм живял досега?
Но в България песента продължава да си е същата - добре сме, абе,малко ще стегнем колана,няма пари за пенсии и заплати...
Няма,няма,ама за заплати на политици,на техните слуги има! Има и за скъпи и прескъпи командировки екскурзии в тази иначе "фалирала" чужбина с любовници секретарки, за далавери,подкупи и прочее...
Не знам, вече не съм оптимист - видях толкова тъга,сивота,толкова хора с уста-дупки, тоест без зъби,че сърцето ми изтръпна...
Но видях и толкова примирение, такова покорство...
И накрая една случка с мен. В трамвая една жена ме позна,заговори ме - Г-н Райков,онзи ден Ви гледах при Милен Цветков, после и при Лора Крумова,толкова хубаво говорехте за Париж,кажете ми сега нещо,аз съм стара учителка,обожавам Париж, но със сто лева пенсия май никога не ще го видя,затова разкажете ми...
И аз започнах да разказвам - на тази възрастна и тъжна наша майка-учителка, оставена на проивола на съдбата да оцелява както може в този наш български ужасен и студен свят...
До жената седеше старец,естествено, без зъби,смачкан,посивял...
Аз говорех за Париж,как там на пенсионерите им казват не както при нас - "пенсии", а "сеньори",как се грижат за тях, как през лятото до късно по брега на Сена им организират танци...
Изведнъж старецът скочи. Потръпнах от злобата в очите му.
- Абе, като ти е толкова хубаво в Париж, какво правиш тука, бе? Айде,изчезвай, махай се от България! Махай се бе, родоотстъпник такъв... Махай се, махай се...
Да,този човек не искаше да знае, че там някъде по света има нормален живот,че там хората се радват на мига, на този наш кратък човешки живот, а не само стягат колана и чакат утре,утре, онова утре, което така и никога не идва. на територията, наречена България...
Да, аз не му бяхнужен на този човек, аз му пречех...
Махнах се. Слязох на следващата спирка.
Всъщност на коя спирка слязох? Не помня.
А и нужно ли е...
Защото трамваят, този стар наш соцтрамвай, понесъл в себе си в едно и тъжния свят на милата учителка, и посивялото битие на беззъбия старец, продължаваше да си върви. Е, какво ти вървене, чисто и просто клатушкане,ама все пак вървеж някакъв, нали?
И в този миг пак чух онзи вик - добре сме,добре сме...
Добре ли?
Господи...

ДИМО РАЙКОВ
Париж,20 май 2011 г.

БГ-СЕРВИЛНОСТТА - НОСИМ СИ Я И В ЧУЖБИНА, ДОРИ И В ПАРИЖ....

ПИСАТЕЛЯТ ДИМО РАЙКОВ ПРЕД В. „НОВИНАР”:

Французите се чудят защо все искаме да се надскачаме един друг

Едно интервю на Аглика Георгиева

- Париж е град мечта за хората по цял свят. Какво е за нас, българите?
- За нас, българите, Париж е оня град мечта, който можеш да докоснеш и усетиш, дори като пътуваш към него във въображението си. Това е най-вълнуващото приключение – без куфари, без аерогари… Завиваш се през глава и тръгваш. Затова и обичам да казвам, че Париж никога няма да загине, защото той е олицетворение на човешкия стремеж към свобода, съвършенство и светлина. Многото българи емигранти в града край Сена, обикновените туристи, с които съм разговарял често, споделят пред мен, че стъпвайки там, сякаш преоткриват едно приятелство. Всяко кътче, всяка улица им се струват близки, познати по един романтичен начин.

- Как извървяхте пътя от Малко Търново до Париж?
- Роден съм в Малко Търново. Това бе най-закритото и охранявано градче в рамките Варшавския договор, на границата с Турция. Там не можеше и пиле да прехвръкне. Представяте ли си какъв културен и психологически шок изживях, когато за пръв път се озовах на световния булевард „Шан - з - Елизе”. Отидох в центъра на света. И никога няма да забравя това – тогава изпитах истинския дъх на свободата. Да тръгнеш от „Шан – з - Елизе”, от Триумфалната арка надолу към площад „Конкорд”, да се блъскаш в хората… Много интересна работа, аз се блъскам в тълпата, а те ми се извиняват! Париж те приласкава, обгръща те и не те пуска.

- Кое качество на парижани най-много харесвате?
- Парижаните невероятно ценят личното пространство на всеки един човек, границите на индивидуалната му свобода. За съжаление у нас това качество изобщо не е на почит. Французите са изключително освободени и естествени в поведението си. Те са избрали да покрият по-голямата част от най-известния си булевард не със скъп мрамор или плочки, а с обикновена пръст. По алеите на Сена – също. И тогава разбрах откъде идва енергията на този град. В парковете и градините видях хора, които без притеснение правят това, което диктува настроението им, без да им пука какво ще каже този или онзи.Събуват си чорапите, махат обувките си и ходят боси, за да докосват земята. Всяко паве в Париж е заредено с енергия. Залезът над Париж е също нещо неповторимо. Две години дебнех, за да направя снимката от корицата на последната ми книга „55 тайни на Париж”, на която слънцето прихлупва величествената катедрала Нотр Дам. Филип, синът на генерал Дьо Гол, разкрива една от тайните на великия държавник. Преди да почине, той му разказал, че за него най-великият миг в живота му е бил, когато привечер е отивал именно пред Нотр Дам, за да наблюдава заника на слънцето. Разбирате ли, за великия пълководец не военна битка, а залезът над Нотр Дам е радостта от живота…

- Какво представлява българската общност в Париж в момента?
- В първата ми книга „Париж, моят Париж” надниквам в живота на българите, успели в Париж. Това е така наречената успяла стара емиграция. Във втората ми книга се „ровя4 в живота на обикновените хора, търсещи прехраната си в големия град. Това са покъртителни истории. Новата емиграция е икономическа емиграция. За съжаление нашите емигранти са най-разпокъсани като общност.

- На какво се дължи този факт?
- В момента пиша роман на тази тема и, дай Боже, да успея да достигна до някакво прозрение. Все ми се струва, че българският ген и характер си казват своето. Новото поколение българи в Париж иска за ден-два да забогатее и да превземе града. „ Старите” пък, тези, които по един или друг начин са се пооправили, не искат да си имат вземане-даване с „плебса”. Тук има много, ама много самотни българи…
Една от „отличителните” черти на българина в Париж е неговата сервилност. И тя тук се демонстрира и от емигранти, и от дошли за малко българи. Преди три години в залата на ЮНЕСКО наблюдавахме концерт на наши танцови състави. До мен седеше французойка, която се оказа, че има интерес към родния фолклор. Заприказвахме се и тя ми каза:
- Мосю Райков, те много хубаво играят, но защо имам усещането, че вашите танцьори се държат като на състезание, а не играят за удоволствие. Сякаш всеки един от тях иска да надскочи другия. Кому и какво искат да докажат?
На друг концерт бях потресен от държанието на наша известна певица, кавалерски няма да споменавам името й. Излизайки на сцената, тя видя посланичката ни във Франция Ирина Бокова и се разкрещя: „Госпожо Бокова, виждам Ви, виждам Ви”. Преводачът на събитието онемя, а французите сконфузно преглътнаха нелепостта на ситуацията. На мен пък ми стана тъжно…
2009 г.

EДНА ПРИКАЗКА ЗА ПАМЕТ ЗА МАЛКИ И ГОЛЕМИ

ЕДНА ИСТИНСКА ПРИКАЗКА ЗА ХУБАВОТО МОМИЧЕНЦЕ ЯНКА ОТ БЪЛГАРСКАТА ПЛАНИНА СТРАНДЖА

посвещавам на моята внучка Диянка,за да помни винаги,че "Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите" и че "Светът не свършва със старите,но не започва и с младите"...

Имало едно време там, далече, в самия крайчец на Източна Европа една малка, но много хубава планина в също малката страна България.
Тя се казвала Странджа. Била ниска, нямала високи върхове, но затова пък била обрасла с цели гердани от белокори букови дървета и широколистни дъбове.
Планината била пълна със светлина, идваща денем от силното слънце, вечер от ококорената луна и едрите като гроздове звезди. Имала Странджа и много игриви поточета, чистри рекички, начело с най-бистрата река на света – Велека. Имала планината естествено и много, много-о-о рибки – кленове, мренки и пъстърва, които плували волно във водата сред отблясъците на силното слънце.
Хубава била планината, но животът в нея бил много труден. Хората, които живеели тук, били бедни, едва свързвали двата края с непосилна работа по малките нивички покрай рекичките, наречени лъки. Имало и богати хора, но те били много, много малко. Те се наричали чорбаджии.
Един от тези богаташи бил съсед по нива на бащата на Янка. Чорбаджията все се карал с татко й, все го нагрубявал и подигравал заради бедността му.
Янка била красиво и много умно дете, обичала да играе с приятелчетата си, но и слушала много родителите си и по-големите си братя и сестри.
Малкото момиченце знаело, че за да има на масата хляб, трябва и то да помага на своето семейство, разбира се, според силите си. Затова и то бързо бързо оставяло игрите, поглеждало със завист към другите деца, които продължавали да скачат и да се гонят на улицата и тръгвала с татко си към нивата. Ох, как само й се играело на Янка, но нямало начин да продължи чудната игра, нямало...
Тяхната нива, както вече казахме, била малка, но затова пък раждала най-вкусните картофи, домати, пипер... Янка обожавала обаче най-много мъничките тънкокори дини и жълтите, ама толкова жълтите пъпеши, наричани в планината „карпузи“ и „кауни“. Разбира се, хубавото момиченце харесвало и още куп други зеленчуци и плодове, от които майка им Златка приготвяла чудни гозби, пеейки им любимата песен – „Зеленчуци, който не яде, той голям не ще да порасте...“
О, хубавото момиченце Янка най-много обичало вечерните часове. Тогава цялото семейство – татко, мама и петте им деца – братята Никола и Желязко, сестрите Станка и Бърза, заедно с Янка, сядали около кръглата трикрака маса, наречена софра, направо върху постелята на пръстения под. Всички се прекръствали, поглеждайки към иконата на Света Богородица на стената, баща им притискал дъхавата пита към себе си, разчупвал я, като винаги давал първото парче на най-малкия член на фамилията, тоест на момиченцето Янка.
- Благодаря, тате – казвала тихичко малката красавица и изчаквала чинно и останалите да поемат от бащината ръка къшея хляб.
И се започвало едно ядене! Ех, колко вкусна била вечерята, сготвена от мама Златка. Та как няма да е вкусна, след като цял ден всички били работели до премала и сега имали пълното право да хапнат, да поемат от силата на храната, за да могат утре пак да тръгнат към нивата.
След вечерята Янка помагала на майка си, заедно със сестрите си Станка и Бърза - да измият чиниите, да подредят торбите на татко и братята й за утрешния ден... После лягала.
И тогава хубавото момиченце било най-щастливо. Тези няколко мига преди то да затвори морно клепачи, били най-чаканите късове време. Тогава Янка тръгвала да пътува. Тя напускала в съня си своята планина, този хубав, но затворен свят. Качвала се на каручката на дядо си и пътувала, пътувала...
Натам, към оня, другия, непознатия, но може би и затова толкова хубав свят оттатък планината...
Към оня по-добър, по-справедлив свят, където нямало лоши хора, където всички се обичали и били добри и усмихнати...
На сутринта Янка отново тръгвала с татко си към... нивата.
И всичко това – работата на нивата, после сънят и минутите в него на „онова“ пътуване, се повтаряло всеки ден и нощ. Работа, малко игри, бедничка, но вкусна вечеря и пътуване. Да, онова най-хубаво и най-приятно пътуване...
Веднъж обаче съседът им по нива, този най-богат човек в тяхното село, прекалил с обидите си към нейния баща. Бил много лош този техен богат съселянин. Много надменен, гледал така отвисоко към слабичкия и хрисим неин татко.
Момиченцето още било съвсем малко, нямало и пет годинки, но все пак разбирало, че този лош човек искал да вземе от баща й малката им нива.И как ли не го увещавал. Но татко й бил непреклонен. И бил прав. Защото с какво щял иначе да храни многобройната си челяд?
Бил топъл, ама много топъл летен ден. Душата на Янка пеела. Колко е хубава планината в такива дни! Ето, въздухът е пълен с ята от мушици, слънчеви зайчета играят като пощурели по тъмнозелените листа на буките и дъбовете... Да, колко бе хубава в подобни мигове нейната планина Странджа...
И тогава момиченцето чуло гръмогласния глас на съседа им богаташ.
Янка стресната видяла как той бил хванал в стоманената си прегръдка слабичкия й баща, как стискал гърлото му и любимият човек вече започвал да прохърква.
– Тате-е-е – изпищяла с всички сили Янка.
Оня се сепнал.
Баща й успял да се отскубне. Но само за миг.Защото оня бил охранен, едър като бик. И след секунда пак стиснал в огромните си лапи бедния човечец.
Янка гледала онемяла. Тя не можела да разбере какво всъщност бил направил баща й, та този човек така лошо се отнасял към него. Но тя била много малка и не знаела какво да прави, освен да плаче и да кърши пръсти.
Видяла като в просъница как любимият й човек вече започнал да проритва, така правело прасето, когато го колели...
И в последния миг, изглежда със сетни върховни сили баща й направил невероятно усилие и след секунда големият и лош човек, който не спирал да се хили гръмогласно, извикал.
Бил силен, болен вик. И после богаташът се строполил на земята.
Баща й, цял треперещ като буков лист и вече посинял, едва едва поемал въздух, държейки в ръце... окървавено джобно ножче... Което помогнало на добрия човек да спаси живота си. Но в това свое усилие той наранил смъртоносно богатия и лош човек, който починал.
И така започнали мъките на хубавото и щастливо до този миг момиченце Янка.
Баща й бил в затвора в големия град Бургас, който се намирал отвъд планината, а у тях през вечер идвали конни стражари от градчето Малко Търново. Без дори и да попитат уплашената й майка, те вземали Янка и тръгвали за околийския полицейски участък, който се намирал на цели десет километра от тяхното село Стоилово.
Не я питали мустакатите мъже в униформа нито дали е яла, дали е спала. По всяко време на денонощието идвали, удряли с приклади и шашки по схлупената врата на малката им къщичка. И тръгвали – те, стражарите, охранените едри мъжаги, възседнали също охранени едри коне...
А пред тях – почти голо, босо, в студ, дъжд и пек, подтичвало петгодишното момиченце Янка...
Камшиците плющели, оставяли кървави дири върху немощното телце.
- Бързай, бързай, кучко, че началникът ни чака!И ти трябва да кажеш истината! А истината е една, само една, чуваш ли? Баща ти нарочно е наръгал чорбаджията. Без причина, това е убийство. Баща ти, паленце, е убиец! И ти като единствен свидетел можеш да изкараш истината на бял свят.
- Ама истината, чичковци, е, че татко вече умираше, ей такава пяна бе изскочила от устата му...
– Млък, кучко – плющели камшиците. Не им отървало на стражарите това, което казвало детето. Заповедта на началника била категорична: “Това дете е единственият свидетел и само чрез него можем да осъдим този дрипльо, баща й, който си позволи да вдигне ръка срещу най-влиятелния човек в селцето Стоилово, а и в околността. Ще правим, ще струваме, но този негодник трябва да бъде осъден и то до живот, това трябва да служи за наздание на всички останали селяни, които трябва много да мислят, преди да вдигнат ръка на чорбаджия!“
Строг бил началникът, суров, а те, стражарите, се изпотили – колко пъти вече вдигали посреднощ това момиченце, колко бой то било яло, а резултат - никакъв...
Никакъв резултат нямало и когато след година мъчения завели Янка в окръжния град Бургас.
Ех, какъв голям град, колко хубаво миришел той, особено този дъх на прегорял слънчоглед, който идвал от фабриката за олио... И тези толкова красиви градски хора, така хубаво облечени – все едно от друг свят били...
И сред тях то – момиченцето Янка, в чистичко спретнато „гонелче“, шаячена връхна дреха от Странджа, разбира се, взета назаем от по-заможни съседи, е, големичка била дрехата, ама нова новеничка... Защото това било закон, когато се явяваш пред съда, трябва да бъдеш чист и спретнат.
Господи, каква съдба – на пет-шестгодишна възраст да те изправят пред съда...
И срещу теб да се нахвърля един от най-добрите адвокати на Бургас...
Как само я въртял той с въпроси – ту оттук, ту оттам... Само и само да се обърка, да каже, че баща й е виновен...
Едно заседание, второ, трето... По-голямата й сестра Бърза, тогава слугинче в заможно семейство в Бургас, едва издържала и още по средата на първото заседание си тръгнала разлюляна и разплакана...
И Янка искала, о, как искало хубавото момиченце и то да тръгне след Бързето, да се махне от тези лоши хора тук, но нямало начин.
И тя останала пак сама. Съвсем, съвсем сама...
Едно петгодишно дете срещу стадо от вълци...
Момиченцето, хубаво като картинка, само повтаряло – видях това, това и това, тоест истината.
Докато накрая я оставили.
Тогава в смълчаната зала се чул гласът на адвоката, този най-добър адвокат на Бургас:
– Ей, браво, момиче, че ти си по-голям адвокат и от мен! Браво, спаси сама своя баща! Само една твоя нерешителна дума и баща ти щеше да гние до края на живота си в затвора, а сега вече е свободен – и той, високият и строг мъж, я погалил по главата.
Янка победила, победила истината. Баща й бил освободен.Честта на семейството й била спасена.
И Янка се прибрала на село. Където я чакало многолюдното й семейство. И топлата дъхава бобена яхния със ситно нарязания магданоз... И ония мигове преди да дайде сънят – да, ония мигове на онова пътуване...
Янка победила! Но с цената на какво?
Е, тогава хубавото момиченце не си задавало подобен въпрос.
То просто било много, много уморено, но щастливо. Защото успяло да победи не само лошите хора, но то било победило и страха в себе си.
И така още на пет-шест години Янка разбрала една от тайните на нашия човешки живот.
Когато човек говори и отстоява истината, рано или късно, то тя ще възтържествува. Дори и с цената на това, че след време всичко преживяно ще направи така, че сърцето ти изведнъж да се пукне.
Но това щяло да стане след много години, а сега Янка гледала майчиното благо лице, очите на своите батковци и на сестра си Станка и една топлина, толкова тръпчива и толкова отмаляваща я обезсилвала, докато накрая я накарала да притвори клепачи.
И заспало хубавото момичнце Янка – там, при спасеното от нея нейно семейство... Спало детето дълбоко и праведно...
И така свършва и нашата приказка, с щастлив и поучителен край, нали?
Но тихо, тихо... Да не събудим хубавото, умно и толкова обичащо истината и своето семейство момиченце Янка... Което в този миг пътува натам, към оня другия, нармалния, хубавия, да, ОНЯ свят...
Нани на, нани на...
ДИМО РАЙКОВ
Париж, на брега на Сена, досами Английския мост - Алфорвил
23 януари, една година от смъртта на мама