ПАРИЖ, ТАЗИ ВЕЧНА МАГИЯ...

„ ВЪВ ВСЕКИ ГРАД ИМА ПО НЕЩО, В ПАРИЖ ИМА ВСИЧКО!”

Париж не трябва да "умира" никога, защото тогава ще изчезне Мечтата

Това е вторият материал от моя „архив”, който си позволявам да препубликувам в блога. Причините са две – от една страна преди около месец излезе моята нова книга „Кестени от Париж” и бих искал читателят да се запознае с моите нагласи във времето, когато съм започвал да я пиша, а от друга – мисля, че този разговор между мен и Тихомир Димитров, както и предишния ми с Аглика Георгиева във в. „Новинар”, са направени много професионално от колегите, за което бих искал да им благодаря по този малко странен, но пък „блогърски” начин – като ги препубликувам в моя блог. Още веднъж извинения и благодарности на Аглика Георгиева и Тихомир Димитров!
-----



Писателският блог на Тишо
ноември 6, 2008
РАЗГОВОР С ЕДИН БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ
Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 8:33 pm
Tags: димо райков, книги, литература, париж, писател,франция

Димо Райков с големия Шарл Азнавур в Париж

…и легендарната Силви Вартан в София.
изтончик: http://dimoraikov.skyrock.com/
/ За съжаление поради технически причини на това място не мога да публикувам тези две снимки,както са в оригиналното интервю,но те са на други места в блоговете ми, а и в книгата ми " BG емигрант в Париж" - б. м. /

Димо Райков е автор на популярните книги: „Париж, моят Париж“ и „BG емигрант в Париж“. Франкофон, автор, редактор и почитател на Саркози. Запознахме се виртуално през лятото, след един мой коментар върху последната му книга. Това интервю е логично продължение на онлайн корспонденцията, която обменихме след това. Ето какво мисли един съвременен български писател за емиграцията, за Франция, за французите, за блоговете и за свободното слово в Интернет.

- Уважаеми г-н Райков, благодаря Ви, че се съгласихте да вземете участие в това интервю! Времето е най-ценният ресурс, с който разполагаме, затова ще се опитам да бъда кратък. Колкото и да ми е трудно. Последната Ви книга започва с думите: „Париж не може да се победи“. Бихте ли обяснили на хората, които не са чели „BG емигрант в Париж“, какво точно имахте в предвид?
- Вижте, наред с всичко останало, аз отправям с тази книга посланието, че едни от най-важните неща в краткия човешки живот са усещането за чувствителност и способността да виждаш чрез въображението. Който притежава тези две неща, е благословен. А какво по-голямо предизвикателство има за чувствителния човек, надарен с въображение, от мисълта за Париж – оня Париж на Духа, Свободата, Красотата, и Светлината… Който всеки от нас, дошъл за определен къс от време на земята, носи в себе си. А може ли, господин Димитров, да се победи усещането за солидарност, за милост към ближния? Може ли да се победи чувствителността и въображението? Някой ще каже, че може. Но тогава наистина ще стане страшно на и без това неуютната наша планета.Изчезне ли Париж, значи изчезва Мечтата, изчезва мисълта за онова късче земя, благословено от Бога, където самият човек е Бог! Затова наистина не може, а и не трябва да се победи Мечтата, тоест Париж…
- Прави ми впечатление, че наричате Париж „град на свободата и светлината“. Историите в книгата Ви наистина са „автентични и разтърсващи“, но имат тъжен, меланхоличен привкус. Споделете повече за контраста между свободата и светлината, в която се къпят парижани и сумрачното, отчайващо, понякога твърде самотно битие на българите, които сте избрали за герои на книгата си. Контрастът ли Ви впечатли?
- Когато пишех книгата „BG емигрант в Париж”, аз имах по-друго усещане от Вашето – като че ли цял бях облъхнат от светлина. Но не оная познатата светлина, а тази, идваща от парижките забележителности „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, „Сакре Кьор”…Ония, които са били в Париж, може би са забелязали, че тези творения на човешкия гений излъчват най-силна светлина, тъкмо когато времето е най-мрачно. Така се случи и с моята книга. Нелеката съдба на героите в нея като че ли е родила тези отблясъци, които досущ приличат на напевите от моята родна планина Странджа, където всяка песен всъщност е един откъртен вопъл, напоен с гъста мъка по нещо безвъзвратно изгубено…За мен моите герои не са „меланхолични”, напротив, всеки от тях е направил своя последен опит за … летене. За едни той е по-успешен, други и в момента търсят мечтата си, трети, за съжаление, вече са с изгорени криле…Но всеки от тях аз съм го обикнал, защото те притежават нещо, което е достойно за възхищение – склонността да рискуват. А без риск няма достойнство. А без достойнство няма живот… Така поне аз мисля.
Познавате ли истории на успеха? Кои са успелите български емигранти в Париж? Какви качества са ги издигнали над средното равнище в този красив, но хладен и чужд мегаполис?
- И тук можем да поспорим, господин Димитров. Защото за мен Париж не е „хладен и чужд”. Няма друг град в света, който така да умее да приласкава – в него всеки може да открие „своя си Париж”, онова лично пространство, което като че ли е отредено само за него. Анатол Франс казва : „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!” Това е!А що се отнася за истории за успех, то десет от тях аз вече съм ги предоставил на моите читатели чрез първата ми „парижка” книга „Париж, моят Париж…”, която за около една година претърпя три издания – нещо нечувано за българския книжен пазар. Съдбата на тези успели българи не е просто една красива приказка за успеха, а преди всичко зов за повече човечност, за милост към ближния – все неща, за които говорихме в началото на това интервю. Всъщност аз така умея да пиша – не „слагачески”, не да пея дитирамби, а с опит да нагазвам в дълбокото, дори и с риск да си „доставя” проблем…
- Как се зароди Вашата любов към Франция? Кои са причините за нея?
- Донякъде ви отговорих на този въпрос, споделяйки мнението си за Париж. Как се поражда една любов? Отговорът е труден. А и понякога не е нужен. Защото има неща, които не могат, а и не би трябвало да се обясняват. Те просто се усещат…Кои са причините за моята обич към Франция? Само една от тях ще Ви разкрия – аз съм роден и израсъл в оная част от България, която по времето на комунизма бе най-строго охраняваната зона във Варшавския договор. Птичка не можеше да прехвръкне тогава в моето градче Малко Търново, без да бъде забелязана от „зоркото” око на властта, граничарите, отрядниците и т. н. И как тогава в подобни условия човек можеше да бъде свободен? Да, единствено във и чрез въображението си. Лягаш вечерта, завиваш се през глава и … започва твоето пътешествие към Париж, към Франция.Започва най-хубавото на света пътуване. Пътуване без билет, без гари, спирки и прочее… Пътуване чрез въображението…И то не към коя да е страна, а към страната на Монтескьо, Пол Верлен, Виктор Юго, Зола, Мопасан…Към онази страна – символ на Свободата и Светлината, за която американският президент Томас Джеферсън казва: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!” Повече думи нужни ли са?
- Кои са трите качества, които най-много харесвате у французите?
- Само три ли? И все пак – преди всичко невероятната енергия на французина – гледаш го вече паднал и в последния миг той се изправя и побеждава! Невероятна негова черта е и способността му да съхранява личното пространство на другия – няма да чуете французин, който да злослови по адрес на друг човек, да се рови в личния му живот – нещо толкова „любимо” за нас, българите. Ами толерантността и излъчването на светлина, тоест пословичната френска любезност, придружена винаги с усмивка, за която пак, ние, българите казваме, че е лицемерие… Също така – естествеността, усещането за солидарност, но май че вече станаха повече от три, затова спирам. А читателят може да разбере какво мисля за французите повече в третата ми „парижка” книга „55 тайни на Париж”/ Тя излезе през 2009 г. – б. м. /, върху която в момента работя в Париж и която се надявам да излезе в началото на следващата година. Ето, сега се сещам и за още нещо – онзи ден пътувах до Марсилия и Екс ен Прованс – два великолепни френски града. Влакът измина разстоянието от 900 км. само за 3 часа – представяте ли си? А през лятото 400–те км. от София до Бургас ги пропътувах с българския влак за цели 12 часа… Но мисълта ми всъщност е за това, че през тези 3 часа аз не видях и една педя земя, която да не бъде грижливо обработена. Всичко подредено, красиво, по френски… Ами способността на французина като никой друг да сътвори от правенето на една манджа изкуство и да ти поднесе ястието в такъв вид, че да си оближеш и пръстите… Но хайде, да приключвам този отговор, защото интервюто ще стане доста дълго.
- А трите качества, които най-много Ви отблъскват?
- За отблъскване чак не бих говорил. Не са ми симпатични, разбира се, някои неща и аз не ги спестявам в моите книги. Не ми допада затварянето в себе си, особено на парижанина, рядко той ще направи нещо, от което да няма никаква полза. Не ми допада и известна надменност у някои, както и казано по нашенски стиснатостта на французина. Но това са все неща, чудя се как да се изразя, симпатични. Ех, да ги имахме и ние само тях… Тук ще ми позволите едно вметване – от моите наблюдения забелязах, че българските емигранти, особено младите, като че ли най-добре възприемат тъкмо отрицателните качества на французите и ги демонстрират много по-ярко и цинично от тях. Сам съм бил неколкократно жертва на подобно отношение. И не го пожелавам дори и на врага си.
- Вие сте фен на Саркози. Ако трябва да си призная, аз също бях привлечен от изключителната харизма на този човек. Още повече, като българин се чувствам благодарен за това, което той направи по въпроса с българските медици в Либия. Но Саркози спря да ми бъде симпатичен от момента, в който подкрепи драстичните законодателни мерки на ЕП за ограничаване на анонимността в Интернет и оттам – правото на лична тайна и неприкосновена кореспонденция. Саркози стигна дотам, че настояваше за спиране на Интернета завинаги на хора, които са „съгрешили“ в свалянето на ‘незаконно съдържание’ от Интернет. Трябва ли, според Вас, правителството да знае с кого си пиша имейли, с кого чатя и кои сайтове посещавам – винаги и по всяко време, без моето знание, без моето съгласие и без да съм заподозрян в някакво престъпление? Не превръщаме ли обикновения потребител във „виновен до доказване на противното“ по този начин? А какво става с търговската тайна? Един държавен служител с 500 лв месенча заплата лесно може да бъде корумпиран и, ако този човек знае с кого общувам онлайн, лесно ще разбере от кого купувам и на кого продавам, примерно. Тази информация струва пари. Може да бъде продадена. Да, пиратството е голям проблем на България, но според мен корупцията е още по-голям. Какво мислите по този въпрос?
- Моето възхищение към Саркози е възхищение към политик, който обича своята страна и работи за нея с действия, а не само с красиви приказки. Вижте, моето отношение към него не е свързано с факта, че той е от десницата. В моите книги вие ще усетите и уважението ми към хора като кмета на Париж Бертран Деланое, кандидатката за президент Сеголен Роаял, бившия министър на културата Джак Ланг – все хора от левицата, както и депутата Жан Ласал от партията на центриста Байру – това всъщност са ярки личности, за които във Франция казват, че епохата е преди и след тях, аз не понасям политици-кукли на конци, на които в България съм се нагледал в битността си на съветник дълги години в Народното събрание. Аз съм поддръжник на тезата, че най-важното в интернет е личната свобода. Така че, мисля, че по-обширен коментар от моя страна не е нужен. Със закон във Франция е забранено да се посещават педофилски и нацистки сайтове. Сега се опитват да прокарват Закон за ДАУНЛОУДВАНЕ, тоест незаконното „източване” на файлове с интелектуална собственост като филми, музика и текстове. Тук нещата са доста комплицирани – от едната страна, стоят интересите на авторите на тези интелектуални продукти, както и на издателите им, които поддържат тезата, че по този начин ги крадат, а от другата страна е всъщност публиката, която разполага с нови технологични възможности и която не може да разбере защо не трябва да се възползва от това. Авторското право е съвсем малка част от този проблем, предимно тези закони закрилят издателите. Саркози все пак е десен политик и е естествено той да пази интересите на предприятията, тоест издателските къщи. Но хайде да не навлизаме в дебрите на тази тема, която е толкова дълбока и същевременно особена.
- Общото между нас двамата, освен книгите и любовта към словото е, че имаме личен блог. Какво Ви донесе блогването и какво Ви отне? Полезно ли е за един съвременен писател да има собствен блог или блогването е само чиста загуба на време и творчески ресурс?
- Моят блог може би не е типичен блог/ Тук говора за блога ми PARIS,MON PARIS…, тъй като настоящият, в който публикувам този текст, бе създаден по-късно - б. м. /. Той има повече елементи на моя «визитна картичка», но, разбира се, често се изкушавам и да споделям мнението си по някои въпроси. Мисля, че блогът е едно чудесно средство за постоянна връзка между твореца и читателя. Аз, например, съм удивен от това как един световно известен писател като моя приятел Марк Леви поддържа своя сайт и как винаги досега лично на мен той ми отговаря светкавично и то не шаблонно, а с внимание и приятелско чувство. А какво ми е донесло блогването – дори и само контактът ми с Вас, господин Димитров, си заслужава усилието, нали? Тук искам да благодаря и на екипа на Кафене BG, които също ме подкрепиха и подкрепят моя блог. Толкова много хора – и млади, и по-възрастни влизат в моя блог, а това никак не е малко и ми дава нужната глътка енергия.
- Престижно ли е да наречеш себе си „писател“ в България?
- Може би не разбирам точно какво имате предвид като задавате този въпрос. И тъй като сме от различни поколения, аз ще Ви отговоря така. Едно време, ние, младите тогава български писатели, с разтуптяно сърце прекрачвахме прага на кафенето на „Ангел Кънчев” 5 – Меката на словото. В ония времена да се наречеш „писател” беше много трудно нещо, дори и кощунствено. Тази думичка „писател” беше нещо свише, трябваше много хляб да се изяде от нас, младите, за да посмеем да се назовем „млади писатели”. А за „писател” изобщо и не помисляхме. А сега се навъдиха под път и над път едни „писатели” – напише едно стихотворение, един разказ и хоп – писател и то известен… А аз съм чакал, например, за един разказ във в. „Пулс”, в. „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, сп. „Септември” по цели години. Да не говорим за първата ми книга „Стълба от камък” , която излезе чак след 8 години. Но, хайде, това са минали работи. Миналото не трябва да се забравя, но и с него не трябва да се живее, нали? А дали е престижно днес да бъдеш писател в България? Не, не е! И то съвсем, съвсем меко казано. Но какво да се прави – съдбата си е съдба… А и все пак на света съществува Париж…
- Каква е разликата между българския и френския писател?
- И този въпрос е доста глобален. Ще се огранича само в рамките на следното. Вижте, Франция е страната, в която Негово Величество Артистът, тоест творецът, е поставен на пиедестал – той се радва на огромно внимание и куп придобивки от страна и на държавата , а и на самите французи. Що се отнася до писателите – ще Ви дам един пример. За всеки френски политик, дори и от ранга на Де Гол, мечтата е да напише и издаде поне една книга в живота си. Какво повече да говорим? А в България ни смятат за странни птици, или както казваше един мой познат от Кюстендил: «Абе, вие, писателите, сте «отперена» работа.» Да, «отперени» хора, които нямат нужда нито от храна, нито от елементарни условия за работа… В България днес властта така се грижи за твореца, че го принуждава да… емигрира. На нея не й се иска да има в България писатели, а послушници, слуги… И най-страшното е, че такива мекотели същества сред нас се намират, и то доста… А един творец, който се превърне в слуга, всъщност е мъртъв приживе. Убеден съм, че в страна, в която писателите, тоест хората на Духа са поставени на колене и мизерстват, нищо добро не я чака. Тук ще направя една скоба – днес по сателитната българска телевизия в Париж гледах изумен как в едно централно предаване водещият беше предоставил услужливо сума ти време на едни мутри, които надълго и нашироко говореха за своите «възгледи». В това същото предаване само преди няколко месеца мен ме «отрязаха», тоест свалиха под предлог за технически проблем вече готов репортаж с мен. Това всъщност исках и да внуша чрез моите книги – повече топлота, повече солидарност към малкия човек, към ближния. Защото, унижавайки другия, ти всъщност унижаваш себе си, нали…

В средата на ноември излиза новата книга на Димо Райков, съдържаща два романа, писани още през времето на комунизма. Единият се казва ‘Пансионът”, а другият - „Писма до мъртвия брат”. Издателство Хермес ги връща към живот заради големия интерес на публиката към личността и творчеството на Димо Райков. Самият той твърди, че текстовете са благословени от Леля Ванга.
На добър път, г-н Райков!

-------
П.П. Е, някои неща,естествено, претърпяха еволюция в една или друга посока. В края на краищата вече съм от няколко години „постоянен” парижанин и погледът ми е нормално да се попромени. Но основната нишка е тази,която разкривам по-горе. Мисля,че това си проличава и в новата ми книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ,за която получавам толкова отзиви…
Ами,това е,приятели, живот и здраве – напред, към следващата книга! И към останалите тайни на Париж,нали? Които никак,ама никак не са малко… Защото, пак ще цитирам поета – „ Във всеки град има по нещо, но в Париж има всичко!”