БОЙКО БОРИСОВ В ПАРИЖ: НИЕ СМЕ НАЙ-БЕДНИ И КОРУМПИРАНИ

НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ…

Да, това е едно от най-употребяваните в света словосъчетания. В нашия случай – в български условия…Какво имам предвид?
Ами, ето какво.
Признавам си без бой – имах надежда, че Герб и Бойко Борисов ще направят нещо добро за България. Не че нямах своите съмнения. О, само какви съмнения – та аз съм вече на петдесет и кусур години. Но просто сърцето ми бе изтръпнало от толкова негативизъм, от толкова безверие, та като удавник за сламка се хванах за тази своя последна надежда, а и така ми бяха омръзнали тези „герои” досега, исках завинаги да се махнат царските лакеи, както и останалите техни „коалиционни”, а то всъщност грабителски, партньори. А и около Борисов виждах хора, които ми вдъхваха доверие като Фандъкова, Малина Едрева, Цветан Цветанов, Марин Райков…
Затова и изчаках. Дори тук-там се намесих в интернет с позиция, че нека да поизчакаме, че ако и това правителство се издъни, то тогава вече България наистина е загинала.Б едно бях сигурен тогава, а и сега - ако Борисов излъже народа, спасение за България няма!
По онова време,около изборите през 2009 г., вече бях решил да емигрирам. На много други места съм обяснявал мотивите за своето решение. Тук само ще кажа едно – вече не можех да издържам на това да си блъскам главата все в една стена, която не помръдва. Но това най-болезнено го усетих, когато се разболях тежко. Нали знаете, ние, българите, се „вземаме в ръце”, когато ни „дойде до главата” . Тогава – смъртно болен, на стъпки от оная,аз разбрах, че, освен съпругата и майка ми, никой не го еня за мен – нито държава, на която си работил честно и почтено, според силите си, нито болници и лекари, на които си плащал цял живот осигуровки, нито власт…Ти си просто НИКОЙ в страната на НИЧИИТЕ! И единствен ми остана …Париж. Мисълта за него ме върна на този свят. Прохождах отново - същинско дете, лазех по пода,стиснал зъби и сърце. И единствено с мисълта за... Париж. И тогава вече бях решил –ако успея, трябва да се отблагодаря на този единствен град-човек. И тръгнах към него…
И ето, сега изведнъж, вече в Париж, аз се поколебах – идва, вече и за слепците бе ясно, Бойко Борисов, а пък аз, въпреки известни надежди към него, си тръгвам. Поколебах се, но този път се оставих на усета си. И тръгнах.
Съвсем скоро след това, вече като министър-председател, Борисов се оказа,или хайде – аз се оказах, до него – там, в широкия луксозен салон на българското посолство в Париж.
В претъпканото пространство прокънтяха думите на премиера – АЗ СЕГА СЪМ ПРЕМИЕР НА НАЙ-БЕДНАТА И НАЙ-КОРУМПИРАНАТА СТРАНА В ЕВРОПА!
Всички бяха изтръпнали – такива думи тук никой досега не бе произнасял!
Не усетих как това го казах на глас.
Борисов изглежда не проумя веднага за какво бе моята реакция, та веднага попита – „ В смисъл?”
- Ами прави Ви чест, че тук, където наистина никой досега не бе изричал такива думи, Вие казахте истината – дообясних причината за моята малко невъзпитана реакция.
Останах с впечатлението, че той не ме разбра докрай, но това нямаше в случая никакво значение.
Важното бе, че след тези негови думи аз бях окрилен. Не само аз. Толкова души след това ми се обадиха, които също не скриваха надеждата си, че най-после нещо май ще се направи в България.
Тогава се запознах и с министър Цветанов, направи ми много добро впечатление.
Това усещане се засили и след като министър Цветанов започна да разкрива престъпленията на тройната коалиция. Е, рекох си, струвало си е толкова години да си без работа, да боледуваш без лечение, да пишеш с горяща глава и мисъл за този беден, отчайващо беден българи, поставен в унизителни условия на съществувание. Най-после светлинка в тунела. Дай, Боже! Май дойдоха хора, които ще помогнат на бедните, няма да гледат само собствения си джоб, няма да крадат, няма да лъжат…
Да, надеждата… Последната…
Оказа се обаче... Да, оказа се, че онази българска общност от хора без глас, без пари, без… зъби май пак ще си остане сиротна. Че пак ще си има богат и пребогат елит и беден народец...
О, има ли друг народ с толкова много люде с УСТА-ДУПКИ?
Наскоро бях в България с мой познат французин. Той беше поразен от гората от некролози,обрасла и телеграфните стълбове, и стените на домовете… Беше поразен и от УСТАТА-ДУПКИ…
- Ама как може тези хора да живеят без зъби? – попита ме той обратно в самолета за Париж.
Какво да му отговоря? Как да му обясня? Просто го попитах, разбира се, след като се извиних за нетактичността, каква е неговата пенсия.
Оказа се, че той, бившият бояджия, тоест един най-обикновен трудов французин, сега има пенсия от 1400 евро, значи 2 800 лева… При цени на хранителните стоки в Париж по-евтини от тези у нас. За качеството да не говорим…
И този същият бивш бояджия се оплакваше, разбира се, сдържано, че не му стигали парите, че той и жена му живеели в общинско жилище, че държавата била поела разходите им, че въпреки това гледали едно дете, да си докарат нещо отгоре…
Че днес животът бил много труден, а с толкова малко пари...Слушах и мълчах.Да какво можех да му кажа на него парижанина, аз, българският писател, с дузина книги, с тридесетгодишен стаж, започнал в родината си от най-ниското стъпало и стигнал почти до върховете на българската трудова ийерархия в своята област, който сега бе дошъл на 55 години нито канен, нито очакван в една толкова обичана от него, но все пак чужда страна,страна със свой самобитен начин на живот, език и тъй нататък особености. И да започнеш от нищото, пак отново, все едно че си юноша…
Е, наистина какво да му обяснявам. Да му кажа всичко това, да му обясня, че милата ми майка, вече покойница, както и над два милиона българи, получаваше пенсия от около петдесет евро? Ще ме разбере ли, ще ме съжалява ли?
И си замълчах. О, как се научихме ние, българските емигранти в Париж, да мълчим!?!
Просто станах, промълвих нещо на своя „френски” за извинение и под учудения поглед на френския бояджия аз си тръгнах с отмаляло, за кой ли път, сърце.
Разказвам за този епизод, защото за мен най-явен признак, по който едно правителство показва какво ще бъде управлението му, е отношението към болните, възрастните и децата.
Да давам ли примери как правителството на Борисов се отнася към тези категории от български граждани? Няма нужда, нали?
Достатъчно е да спомена само мнението на премиера, изказвано напоследък, че ние,българите, сме били по-добре от гърците, от хърватите, от…, че да внимаваме, защото ако ни се случи това, което се е случило на съседите, ще ни бъде много, ама много тежко…
Четях, слушах тези думи и не вярвах на ушите и очите си. Това ли бе оня мъж, който в посолството ни в Париж открито и честно, с болка в гласа каза ИСТИНАТА ЗА ДНЕШНОТО ДЕРЕДЖЕ на българина?
Как така нещата са се преобърнали у един и същи човек, та само за година и нещо той изведнъж „засвири” съвсем, ама съвсем друга песен?
Какво става с тези наши държавни мъже, та щом около тях настане благоденствие, забравят всичко преди това? Заобиколени от лакеи, от слуги, чието единствено достойнство е да гъделичкат самочувствието и егото на всеки властник, те изведнъж забравят откъде и как са тръгнали и сякаш стават съвсем други хора – без чуваемост, без топлинка, без сърце… Хора-властници без сърца, тоест с парче лед в гърдите си…
Тази толкова позната бг-картинка…
Да внимаваме, защото можело да ни постигне съдбата на гърците и тогава щяло да стане страшно…
Господи, ама Вие, сериозно ли, г-н Борисов? Че какво по-страшно от това, което вече двадесет години се случва на моя народ може да му се случи? Че не виждате ли, г-н премиер, че от стягане на колана на този наш народ душица не му е останала, не виждате ли тези хора с УСТА-ДУПКИ около себе си?
Наскоро бях в България – представях новата си книга „КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ” – о, такава сивота, толкова прах – и в буквалния, и в преносния смисъл на думата… И примирение, и КОНТРОЛИРАНА БЕДНОСТ, тоест бедност за народа, а облаги и разкош за властниците и слугите им…
И една огромна пропаст между назначения елит и обикновените хорица.
Едните богатеят, дебелеят, ох, какви мазни бузи, какви шкембета, какви палати, какъв разкош, а от другата страна - каква мизерия, какъв примитивизъм… И същите чиновници, същите журналисти, същите медии-подмазвачи, същите политолози, социолози и тъй нататък слуги, които двадесет години все говорят и пишат едно и също…
Да, къде сте, г-н премиер? Ама оня премиер, до когото бях на 6 октомври 2009 г. в просторния и луксозен салон на българското посолство в Париж…
Къде са ония думи – България е най-бедната и най-корумпираната страна в Европа?
Сега вече песента е – ние сме по-добре от гърците, от…, ние си живеем добре…
Да, жестока съдба българска. Съдба на една прокълната територия, наречена „България”… В която липсват толкова елементарни човешки нещица, но най-много – солидарността между хората. Онова усещане за милосърдие, за добра дума към ближния, усещане, че животът ни е един-единствен и неповторим, но че и той, рано или късно, свършва за всеки. И ти не можеш в ония два метра да занесеш всичкото това имане, придобито с толкова студенина и престъпления, просто то там няма да ти трябва…
Но кой ли ти ги слуша тези неща?
Сега аз съм на власт. Сега и завинаги! Така пеят тези около теб, умилкващите се по професия, които обаче с другото око се оглеждат – кой ли ще те наследи… За да могат навреме да се „пренастроят”, да започнат да словославят него, следващия цар…
Ех, Българийо, ех, територийо балканска…
Да, „Надежда всяка тука оставете”. Оставете…

ДИМО РАЙКОВ
Париж, 23 май 2011 г

П.П. А утре е…24 май… Празникът на буквите, най-българският празник, нашият празник, моят празник…Празник ли?