РОМАН ЗА УБИЙСТВАТА ПО ГРАНИЦАТА И ЗА ПАМЕТТА

РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА – помен за жертвите на едно престъпление срещу човечеството




Александър Александров



Ако имахме памет, тя щеше да е натоварена със спомени за изключително тежки престъпления. Поради тази причина предпочитаме да забравим и да потулим миналото си, фалшифицирайки по този начин не само историята, но и човешката си същност.

Ако имахме памет, щя...хме да сме принудени не само да помним, но и да съдим престъпниците, както и да оплачем жертвите. За всичко това обаче са нужни големи усилия, а на нас ни липсва воля и затова избираме запазването на статуквото, обричайки по този начин на смърт бъдещето на нацията си. Защото без обща история не може да има общо бъдеще.

Французите имат един израз, който не съществува в българския език – „дълг към паметта”. Става въпрос не за разлепване на некролози по автобусни спирки, ами за истинско почитане на историята и паметта на предците.

Та, ако имахме памет, и ние сигурно щяхме да имаме дълг към историята си и да почетем предците си, и ние сигурно щяхме да се срамуваме от изстъпленията на тоталитаризма и от всичките престъпления срещу човечеството, на които вчера бяхме физически съучастници, а днес подпомагаме с мълчанието си. Щяхме да осъдим деветосептемврийските превратаджии и да забраним на техните потомци да играят хоро върху гробовете на избитите без съд и присъда, щяхме да осъдим и да се срамуваме от Народния съд, и от концлагерите, и от национализацията и колективизацията, и от домовете за деца, превърнати в гробища за живи хора, и от каторгата на бригадирското движение, и от телените мрежи по границите...Знаете ли, че жертвите на комунизма в България са повече от жертвите на комунизма в Полша и Чехословакия взети заедно? И знаете ли, че на българските граници са убити няколко пъти повече хора, отколкото на Берлинската стена? Сигурно знаете, но не помните и затова не се чувствате съпричастни, не чувствате и вина.

„Реката на смъртта” е роман именно за паметта. В нея Димо Райков разказва за убийствата по границите ни, които са всеобщопризнат факт. Само че Димо Райков разказва за тях от позицията на наблюдател, защото е роден и израства в пограничното градче Малко Търново по време на тоталитарната диктатура. И за разлика от повечето си съвременници носи у себе си спомена за ехтящите изстрели, за граничарите-убийци, за доброволните дружинки от въоръжени селяни, тръгнали на лов за хора...

Книгата на Димо Райков е художествен роман, написан по действителен случай. В него ще прочетете за разстрела на петчленно семейство немци от Източна Германия, дошли както много техни сънародници на почивка в България, за да опитат да „избягат” в Турция. Само че българската граница е строго охранявана, а Партията е заръчала на граничарите да стрелят „на месо”. Или както гласи лозунгът от стената на казармата, „Всеки изстрел – пирон в ковчега на капитализма”...



Години по-късно разсекретените архиви разкриват грозната истина – за всеки разстрелян „диверсант” (независимо дали е мъж, жена, дете, бебе...) тоталитарната немска държава е изплащала премия на българската комунистическа партия, а изпълнителите на присъдата – в случая български младежи-граничари, превърнати във физически убийци – са получавали за всеки унищожен живот няколко дни отпуска и часовник...

Състраданието на Димо Райков е отправено не само към убитите, но и към граничарите, които партийната пропаганда превръща в хладнокръвни убийци, и към местните жители, станали безсилни свидетели на поредното комунистическо извращение. Четейки книгата, не би било възможно да не изпитате и вие емпатия към главния герой с екстравагантното име Меркадо, чийто първообраз всъщност би могъл да бъде всеки един от нас, мълчаливите съучастници, намерили утеха в лудостта или забравата вместо в изкуплението и борбата за справедливост.

Престъплението срещу стотиците убити на границата източноевропейци обаче не спира дотук. Първо почти всички те са заровени в безименни гробове, понякога дори на недостатъчна дълбочина, поради което труповете им често биват изравяни, разчленявани, разнасяни и изяждани от дивите животни – за това свидетелстват директиви, заповядващи на граничарите да погребват убитите „диверсанти” на прилична дълбочина. Което ни кара да се запитаме дали граничарите сами са копаели или са били достатъчно цинични и жестоки, за да карат жертвите сами да изкопаят гробовете си преди разстрела. Дали действието се е развило както Димо Райков разказва в книгата си, или всъщност са накарали бащата - преди да ликвидират и него самия! - да копае дупки за невръстните си деца, за жена си, за бебето?

Следващото престъпление продължава и до днес. Става дума разбира се за нашето мълчание, както впрочем и за мълчанието на институциите, които все още отказват да реабилитират убитите на границата хора, считани от тоталитарната власт за „диверсанти”, „изменници”, „предатели”, „врагове”, „престъпници”, „саботьори” и останали такива в официалните документи дори и в наши дни (Димо Райков посвещава книгата си на Олаф Шахшнайдер, както и на двадесет и шест годишния му син Олаф, убит на българо-турската граница и все още считан за престъпник).

Не, няма милост за жертвите. Десетки години след привидния край на диктатурата гробовете им са все така анонимни, а имената им са омърсени с присъди, издадени post mortem и за едно-единствено провинение – желание за свобода.

Колкото обаче и да продължава гаврата с паметта на тези хора, никой не може да посегне на доблестната им смърт. Те може да са гонени, убити и заровени като животни, но именно така те запазват човешкия си облик във вечността. Защото както казва Русо, свободата е основно човешко качество и който загуби свободата си, престава да бъде човек. Именно затова мъртвите жертви са хора, а техните убийци, робите на тоталитаризма, нанесли смъртоносните удари отново и отново, лишени от правото на свободен избор и от всякаква форма на човещина, са живите мъртъвци без памет, осъдени да живеят без човешко лице както на този грешен свят, така и на Онзи.

В книгата си Димо Райков разказва за това грозно престъпление и задава точните въпроси, като оставя на читателите си сами да търсят единствения възможен отговор, който се заключава в две думи : истина и справедливост. И докато не ги открием, не жертвите, ами ние самите няма да намерим покой и няма да заживеем в мир с другите и себе си.

Проявете желание за възраждане на националната ни памет и прочетете тази книга, заслужава си!