ЕДНА ИСТОРИЯ ОТ ПАРИЖ

САШКО БУЛЪТ

разказ от Димо Райков


Сашко прави сапунени балони, тоест „булове”, за децата пред една от забележителностите на Париж – центъра „Помпиду”…
Визитката му е кратка, но респектираща - бивш национален състезател по борба, с доста титли… А върхът на спортната му кариера е … световен шампион. Да, световен, на целия свят, шампион…
Сега обаче тези всички признания не са му нужни.
Защото Сашко е един от бг-емигрантите в Париж.
И, за да оцелее, не шампионски титли са необходими тук, а някакъв номер, нещо, от което да се изкарват сантими.
И Сашко, след дълго митарстване, намира своя Клондайк – правенето на сапунени мехури…
Една радост и за децата, и за него самия.
О, няма по-изкусен майстор от Сашко в тази „професия”!
Как само ги извайва тези „булове” нашенецът, как ги изтегля, изтегля – нагоре, нагоре… И едни накъдрени, едни такива красиви… Политат към небето и понасят мечтите ти…
Децата, френските дечица, обожават бате Сашко – няма по-голям майстор от него на балоните – тези всяващи буйна радост у малките палавници, а и у родителите им, балони от пяна…
Наоколо е пълно с румънци, които се опитват да откраднат занаята му, но къде те ще се сравняват с нашия човек. Не, те, румънците, нямат никакъв шанс, ама никакъв…Че това е Сашко, Сашко Булът, Сашко българинът, бившият световен шампион по борба, а сега световен шампион по правене на…булове…
И ето, гледайки на живо как дребният иначе млад човек си върши работата, аз изпитах истинска радост и нещо като гордост, все пак и Сашко бе българин, а и честно и почтено, е, малко своеобразно, припечелваше хляба си.
До него съзрях едно пълничко момиче - Анжелик – приятелката на Сашко.
- Виж сега – говореше ми малко по-късно Сашко, като че ли бяхме приятели от сто години – Анжелик е малко пълничка, както виждаш, не е и първа красавица, но е душа човек. А на мен това ми липсва тук, топлината… А тя е много мекичка, добричка. С нея се запознахме в социалното, там, на опашката за помощи…Виж сега, аз много-много не й говорих, щото имам проблем с френския. Погледнах я, тя също ме погледна. Усмихнах й се, тя също ми се усмихна… Когато си свърших на гишето справката и тръгнах към изхода, тя, Анжелик, пък тръгна подир мен… А след двама-трима души идваше и нейният ред… И… стана работата. Оттогава сме заедно, навсякъде… Тя дошла в Париж от Канада, там имала проблеми с приятеля си. Аз пък съм разведен. О, да знаеш каква жена имах, национална състезателка по художествена гимнастика… Ама ми изневери с един приятел… И така се събрахме с Анжелик. Ето, сега ще я водя в Карлово, ще я запозная с нашите. Приготвил съм й сюрприз. Казал съм й, че живея в тридесет метра каре, знаеш, това е много за парижка квартира, а пък тя като види нашата къща, че и огромния двор… Ле-ле, само какви очи ще направи… Ще се пръснем да ядем домати, краставици, пиперки… Ей, да знаеш какви домати растат в нашата градина?
Всъщност историята на Сашко с балоните от сапунена пяна е обикновена.
Отказал като бивш спортист да постъпи в новосъздадените в зората на демокрацията в България отряди на мафията.
Разбира се, той не се отказал веднага, все пак трябвало да се прехранва някак си, но когато веднъж видял как режат ушите на един човек, само защото не се бил издължил навреме, не издържал… Не, не бил Сашко за тази работа, просто кръвта му била с друг състав, така ми каза самият той…
Накарали го да чупи пръстите на двама футболисти, само защото в един нищо и никакъв мач не … вкарали гол?!?
И Сашко емигрирал. И тогава го заболял кракът, в болницата, а уж френските лекари били най-добрите, нещо го объркали, появила се някаква инфекция, едва го спасили. Но Сашко окуцял с единия крак.
И… край на мечтата му пак да стане световен шампион…
И се озовал … пред „Помпиду” – къде другаде с този крак, а и с неговия френски…
И сега цял ден той чака да му хвърли някой монета, e, разбира се, той това изобщо не го показва, дори и с жест, непрофесионално е най-малкото, нали, макар и той да усеща звъна на сантимите така добре, че веднага познава каква е стойността на парата – да, браво, този ми е пуснал едно евро, а този пък десет сантима, стипса, но няма лошо, все пак е нещо…
После бившият световен шампион по борба преброява сантимите в паничката, купува от близкия магазин „Фран при” салам, много обича Сашко салам, тази обич му бе останала от борческите години, когато скришом от треньорите си дояждаше - м-м-мъ…
Какъв вкусен сервилат, пък и толкова е евтин, евтиния е и хлябът, нарязан като за него, на филийки...Е, с бирата Сашко не прави компромис, щото той много обича „Кроненбург”, такава една пивка, ама много пивка е тази френска биричка,  имаш чувството, че ти пречиства кръвта, ох, как се излива миличката направо сама в гърлото – ох, мамичко…
И сяда Сашко на плочника на кея на Сена, винаги там, в горния край, зад парижкото кметство, до моста „Сьоле”, оттук позицията му е най-стратегическа...
Всичко се вижда – ето, корабите с туристите, осветени и целите в гирлянди сякаш, с гроздове хора по палубата и святкащи апарати…
- Ела тук, скъпа - обръща се към  Анжелик момчето, притегля пълничкото, но толкова мило усмихнато момиче да себе си... Е, какво повече...
Блестят очите на българчето, какво ти блестене, направо сияят...
Да, седи Сашко, там, на края на кея, любимата река се плиска в краката му, да, в неговия сакат крак, изтръпнал от целодневното стоене, но сега вече странно омекотена е болката – днес пак бе изкарал около нормата, тоест към 60 евро… 60 евро…Това никак не бе малко, нали?
Усмихнат е Сашко, доволен, е, поизморен е, ама кой пък сега това да ти гледа… Виж наоколо каква красота е - Сена, корабчетата по нея, този пъстроцветен народ… А като прибавим  и докосването  на Анжелик, това толкова меко и ...нужно  докосване...
Всъщност не бе ли всичко това мечтата на Сашко?
В този момент момчето спира разказа си, поглежда ме:
- А Вие по каква линия сте тук?
- Линия ли – усмихвам се, после прегръщам момчето. И изтърсвам – Ами търся такива като теб, истински българи…
- Истински българи ли търсиш? – сега пък Сашко е изненадан, автоматично минава от „Вие” на „ти”, разбира се, че не му се сърдя, как така ще му се сърдя, спира момчето да гледа към реката, към тази толкова красива и чудна река на свободата, изпъчва гърди, поглежда към Анжелик, която изглежда вече поназнайва български, защото се усмихва загадъчно…
- Истински българи, а… - гледа ме в очите  Сашко – значи като мене, нали?
- Нали – отвръщам.
Сашко изпъва тяло, все едно току-що са го наградили с поредния златен медал на световното първенство, поглежда нагоре, там по всяка вероятност пък би трябвало да се намира трибагреникът, родният български трибагреник…
И под звуците на въображаемия химн „Мила родино, ти си земен рай” той, Сашко Булът, някогашният световен шампион по борба, широко, ама мно-о-ого широко се усмихва.
Ех, колко хубаво се усмихва куцото момче…
От сърце…

П.П.

Всъщност този разказ е откъс от току-що завършения мой най-нов роман „Франция, разреши да те обичаме!”, който аз посвещавам на онези мои приятели от Фейсбук, с които лично не се познаваме, но чиято трогателна и, мисля, откровена, подкрепа ми дава все още кураж и сили да продължавам да търся доброто у българина в тази наша пълна, за съжаление, с толкова егоизъм, завист и злоба бг-действителност…