Откъс от книгата "BG емигрант в Париж" от Димо Райков
...аз дочух отново гласа на Нели:
- Вижте, може би ще ме упрекнете, но кажете ми, нямам ли и аз право като всяко живо същество на мъничко достоен живот, а? Целият ми живот е бил борба за оцеляване. И блъскане в стената… Кажете, нямам ли право и аз да обичам шума на живота, на есенните листа, на падащите кестени в Люксембургската градина…. Вие ходили ли сте там, знаете ли какви кестени има… И колко е красиво особено привечер? Но аз, поне засега, нямам възможност на подобно удоволствие, защото работя непрекъснато и тогава, привечер, е най-силното време за хора като мен, тогава парижани излизат да се разходят или пък отиват на театър, и аз трябва да пазя децата им… Мечтата ми е някога да имам поне една свободна привечер, да отида в Люксембургската градина, която обожавам, после да тръгна по брега на Сена, по тези безкрайни кейове и да усещам как вятърът се разхожда навсякъде из мен…Навремето, а и доскоро, аз понякога пишех стихове, ей така, просто за себе си…
Няма вечер, в която да не сънувам България - морето, Варна…
Тук, в центъра на Париж, на най-хубавия град в света – аз работя понякога и в най-голямата мръсотия… Защото, освен гледането на деца и чистенето на парижки домове, аз съм принудена да се грижа и за няколко стаи в социални хотели, които са ужасни… С какво съм заслужила тази участ? Но можех ли в собствената си родина, и то с висше образование, цял живот да работя за стотина евро на месец, цял живот да оцелявам?
Много ли исках и искам от живота, който ми остава? Аз вярвам в доброто, което го има във всеки човек. Аз нямам нужда вече от настойник или идеология, която да ми казва кое е добро в моя живот. Аз просто искам да живея в хармония със себе си и с другите хора. Много ли е това?
И затова тръгнах към Париж. Просто видях, усетих и разбрах, че няма никакъв изход, никаква надежда за спасение за мен и моето семейство, за хора като нас – бедни, смачкани, но все още с чувствителност. И решението ми бе категорично – натам, към Париж… Ще лазя по корем, ще тъна в мръсотия – но поне да запазя и мъничкото, и капчицата дух, останали в мен…
О, какви трудности преживях. А и все още понякога търпя, но няма връщане назад – не, сбогом на онази страна на безсърдечието, на жестокото и превърнало се в спорт в моята родина унижаване на човешкото достойнство…
Решението да тръгна към Париж бе спонтанно, но и дълбоко премислено. Та къде другаде в света човек може да потърси, а и да намери, ако има късмет, разбира се, подобно място на Духа, на Свободата, Равенството и Братството? Четох преди време, че никъде другаде в света няма по-хубаво място за живеене, място, заредено с толкова енергия…
"BG емигрант в Париж" от Димо Райков - 2008 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар