Току-що се връщам. От една важна, ама много важна за мен среща. И, как да кажа, някак си ми е леко, леко... От толкова време насам.
Отидох със свито сърце в една френска служба за много важен документ. Но една млада жена ми направи "показно" затова как един човек в нормалния свят трябва да се отнася към един изстрадал източноевропеец. Усетих толкова отдавна забравена топлота от напълно непознат за мен човек, усетих, че той, светът, все още е добър и се крепи единствено на подобни люде като тази мадам Анна, парижанка, с швейцарска националност..
И пак, нали съм си "критикар" по призвание, направих неволно сравнение с онова, което ми се случваше през последния месец в България.
Например, сетих се как се озовах в Градската библиотека в София на пл. "Славейков", където ми казаха,че имало компютър, влязох, започнах работа, питах дали тряБва да се плаща, понеже служителката била излязла да пуши,да, това вечно пушене в работно време у нас, едно момиче ми каза да се подпиша на един лист,който ми показа с очи. Тъкмо се "разгорещих" и изведнъж груб глас на една дебелана ме сряза - Кой е Димо?
Все едно бях направил престъпление.
Аз,промълвих.
Абе, какви хора сте, бе,няма ли най-накрая да се научите...
Какво се оказа? Че не съм се бил подписал на нужния лист, а на друг до него. Извиних се, забравил съм очилата, какво да се прави, възраст, но оная, вече победоносно, ме "атакува" - ле-ле, какви неграмотници, докога ще ги уча...И като ме "подпука"... И аз, писателят с толкова книги, с толкова безсънни нощи, преодолял с неистови усилия този огромен маршрут сам, без ничия помощ - странджанското родно Малко Търново,през Бургас като ученик, Велико Търново като студент, Кюстендил след университета, София, та сега спрял чак в...Париж, авторът с толкова читатели, с толкова контакти със световни писатели-знаменитости, сега стоях зашеметен от човешката нашенска простащина - там, на "пъпа" на София, в едно свято място на Духа... Моите книги грееха от лавицата насреща, току-що бе излязла и моята "Диагноза...", да, тези книги, откъснати от сърцето ми с надеждата да направят поне един българин по-добър, по-човечен..
Сега аз стоях край тях, моите "рожби", свит и объркан от човешката непочтеност... Обиден, смачкан, излишен, "зашлевен" заради едно простичко невнимание... Как само ме гледаха очите на десетината деца вътре...
Изтръпнах...
Не издържах, Париж ме научи на доста неща, едно от тях е, че щом срещна наглата грубост, да не си трая както в България, а да отвърна със същото. Разбира се, не се гордея с последвалото, но...
И ето - каква огромна разлика сега - отивам аз в тази непозната служба, сърцето ми се е свило, посреща ме усмихната млада жена,о,господин Райков, заповядайте...За броени минути, докато съм си уреждал срещата, тази жена знаеше почти всичко за мен - О, ама вие сте известен писател, български... И нито се съобрази тя с българския ми "френски", нито с незнанието и притеснението ми при тази първа среща - та аз идвах в едно абсолютно непознато място, нормално е да изпитвам неловкост... Внимателно, топло... Дори и сега, часове след разговора ни, усещам как се разлюлявам... Да, колко сме свикнали ние, българите, с грубостта, как сме забравили нормалността в човешките взаимоотношевия...
Тази жена, знаех го, сигурно повече няма да я видя, тя също го знаеше това, но направи така, че ще остане у мен за цял живот...Особено пък като контрапункт на онази разярена кой знае от какво бг-служителка в читалнята-компютърна зала на Градската библиотека в София...
Да, а после все някой друг ни бил виновен, все някакъв сценарий ни "отстрелвал" нас, българите... Всъщност не се ли "отстрелваме" ние сами, един друг...
И докога ще продължава това?
Докога...
Димо Райков
София-Париж
П.П.
Да, София-Париж...Два свята. Наистина два съвсем, ама съвсем различни свята...
Няма коментари:
Публикуване на коментар