Преди време бях написал текст със заглавие "Проклятието да се родиш българин". Сетих се за него, когато случайно видях и чух любимата си песен. В най-тежките ми години, записана на диктофончето, тя ме изтръгваше от мъката на моята участ и ми даваше нужната глътка въздух да продължа...
Познавам певеца бегло, но това не попречи да приема дарбата му, дори и само утаена в тази песен.
Запознахме се в един от асансьорите на НДК, аз току-що бях дошъл от Париж, работех върху една от първите си "парижки"книги, той беше с Тони Димитрова, май някакъв концерт имаха, пуснах му диктофона...И изведнъж ние станахме едно необикновено бургаско "лято",там, в този софийски асансьор на огромната сграда...
После се видяхме в родното ми Малко Търново, където той ме поздрави пред цялото градче, събрало се на концерта му на площада, тъкмо с тази любима песен.
Винаги ще помня как танцувахме, ние, иначе смачканите чеда на майка България, родили се май не в най-подходящото, меко казано, време... Време, в което печелят бруталните, наглите, крадците, а не мечтателите... И то там, в онова захвърлено и забравено и от Бога градче на българско-турската граница...
Да, шепа мечтатели, дръзнали да се възправят срещу статуквото на човешките усещания, заради само тази непресекваща у себе си, в кръвта си, жажда за познание, за нови хоризонти, за свобода, за една "лятна риза"...За нашия "юли", за оня единствено наш "юли"...
След време се видяхме случайно в Бургас, същата вечер имах премиера на поредната си книга във Военния клуб, Пламен седеше пред чаша бира на "Богориди", моята любима улица, улицата на моето детство...Поканих го, той не дойде, сигурно е имал причина за това...И повече не се видяхме, скоро след това той, Пламен Ставрев, отлетя...
Но ни остави "Лятото"...И останалите си сезони...
Винаги когато слушам тази песен, аз, наред с омаята на истинското творчество, усещам и един остър въпрос, който ме разлюлява - защо тази песен-бисер и проплак продължава да е избутвана, о,каква грозна дума, встрани?
И кой, как и защо вече години наред дава преценка кой да бъде ПОЕТ на БЪЛГАРИЯ, ПЕВЕЦ на България, ПОЛИТИК на България, изобщо НЯКОЙ СИ на България...
И къде е най-висшият съдник в този процес - народа, да спре тези измекяри и да викне и твърдо посочи - ето, това е ДАРБАТА, това е ТОЗИ!
Това е страшен въпрос - защо нашият народ, смятан от всинца ни за велик, няма усета за преценка, а и може би и куража за този вик? А оставя тази своя изконна задача, а и функция, в случайните ръце на бг-тарикатите...
Кой, как и защо ни "бомбардира" ежечасно от медии, а и отвсякъде, да приемем точно този, ама тъкмо този певец, политик, че и вече май месар...
Защо не оставите, защо не дадете "въздух", глътка въздух на този ошашавен и разлюлян от "ровичканията в душата му" народ сам да "изока", сам да каже - шапки долу пред "Лятото"...
Аз съм сигурен, че някога, все някога ще го има това "някога" и на нашите земи, тази песен ще бъде наистина "хит", ще бъде песента на България...
Сигурен съм.
Защото тя вече е хит в душите ни, в сърцата ни. А има ли нещо по-хубаво от това, което усеща... сърцето? Само, без ничия команда, без ничия назидателност...
Да,сигурен съм. Защото винаги ще помня думите на академик Ефрем Каранфилов :" Райков, истинското изкуство е като планински извор. Погледнеш, бистротата те замайва, мислиш, че е толкова плитко, та ти виждаш дъното...И се навеждаш, и ...политаш... В дълбокото..."
Да, дълбокото...
Което сега е отбито там, встрани...
Но което е винаги в българската душа.
Да, това вечно "лято"...
Да го усетим...Тоест да го...послушаме него, Пламен Ставрев, макар и неговият глас вече да идва от ТАМ, от ГОРЕ ... Всъщност от ...истината...
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар