Бъдни вечер е. Обичам Париж, но има места, които просто са легнали на сърцето ми. Едно от тях е пространството около магичната църква на също магнетичния булевард "Сен Жермен".
О-о, колко е студено.
А нашенците - семейство български роми от Монтанско, така ми се представиха, с три деца, едното от които е пеленаче и виси на оголената гръд на младата майка, бяха легнали направо върху плочките, до входа на една кооперация, на метри от едно от най-шикозните кафенета, където се събира елитът на френската литература.
Да, Париж те изненадва на всяка крачка, всеки момент откриваш нещо ново, непознато...Поетът казва - " Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!"
Този огромен град винаги е бил цел номер едно за клошарите на света, имам усещането, че цялата бедност на земното кълбо се изсипва тук. Но в дните преди Коледа и Нова година Париж като че ли е превзет от тези несретници. Няма кътче - гари, метростанции, шахти, където да не са налягали тези люде. И никой не ги гони, никой не ги гледа лошо, никой не ги псува...
И аз вече съм свикнал на подобни картини. Затова и не ми при правят впечатление.
Имах среща с известен писател, поговорихме, пожелахме си приятни празници. На излизане от кафенето видях пак нашенците. Същите пози, същите изражения на лицата - и на родителите, и на децата...
А наоколо - студ, студ, студ...
Изведнъж се разлюлях - пред вързопите, налягали върху земята, каквито представляваха всъщност нашенците, се бе наредила опашка - малки дечица-французойчета стояха и чакаха да дадат подаръци на ...ромските дечица...
О, какви подаръци! Истински, огромни пакети, опаковани в блестяща хартия...
Да бяхте видели очите на нашенчетата! Радост, изумление, тъга...
Аз стоях онемял, а писателят французин ми говореше с някаква утаена в гласа тъга - това е нещо обикновено, Райков, у нас. Ние имаме вина към тези хора, ние сме виновни за тяхното състояние. Разбира се, сигурно ще ви се стори лицемерие, но ние не можем да поемем цялата бедност, цялата мизерия на света, но все пак... Затова и от съвсем малки приучваме децата ни поне да бъдат добри към такива хора, ако няма какво, поне евро да им оставят...Но това те трябва да го правят сами, осмислено, просто така трябва да бъде - видиш ли болен, паднал, възрастен - да се притечеш на помощ...И то не само преди Коледа, а по всяко време...
Възможна ли е тази картина у нас?
Тази мисъл ме прорязва.
Прибирам се у дома. Пускам радиото. И чувам как мало и голямо слави президента инициатор на тази тадиционна наша бг-коледа, когато българите изпращаме есемеси за закупуване на дори и елементарна животоспасяваща техника за децата на България.Точно в този ден, точно в този час...
Странно - богатите българи, тези, които хвърлят милиони за екскурзии-разходки по чужбина със секретарки и антураж служинаж, сега проповядват милостиня. И то планово, и то в определен отрязък от време - преди Коледа... За чиста съвест, за спокойни сънища, за спокойно наяждане, какво ти наяждане, направо преяждане...
Да, две Коледи, два различни свята...
Коя Коледа и кой от световете избирате, приятели?
Или и тук, в този предколеден жест, пак ще чакате да ви кажат кое, как и защо да направите... Пак ще чакате президента или партийния вожд...
Да, план, команда, очищение на съвестта...Която все още се утаява там, в крайчеца на сърцето...
О-о, колко е студено.
А нашенците - семейство български роми от Монтанско, така ми се представиха, с три деца, едното от които е пеленаче и виси на оголената гръд на младата майка, бяха легнали направо върху плочките, до входа на една кооперация, на метри от едно от най-шикозните кафенета, където се събира елитът на френската литература.
Да, Париж те изненадва на всяка крачка, всеки момент откриваш нещо ново, непознато...Поетът казва - " Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!"
Този огромен град винаги е бил цел номер едно за клошарите на света, имам усещането, че цялата бедност на земното кълбо се изсипва тук. Но в дните преди Коледа и Нова година Париж като че ли е превзет от тези несретници. Няма кътче - гари, метростанции, шахти, където да не са налягали тези люде. И никой не ги гони, никой не ги гледа лошо, никой не ги псува...
И аз вече съм свикнал на подобни картини. Затова и не ми при правят впечатление.
Имах среща с известен писател, поговорихме, пожелахме си приятни празници. На излизане от кафенето видях пак нашенците. Същите пози, същите изражения на лицата - и на родителите, и на децата...
А наоколо - студ, студ, студ...
Изведнъж се разлюлях - пред вързопите, налягали върху земята, каквито представляваха всъщност нашенците, се бе наредила опашка - малки дечица-французойчета стояха и чакаха да дадат подаръци на ...ромските дечица...
О, какви подаръци! Истински, огромни пакети, опаковани в блестяща хартия...
Да бяхте видели очите на нашенчетата! Радост, изумление, тъга...
Аз стоях онемял, а писателят французин ми говореше с някаква утаена в гласа тъга - това е нещо обикновено, Райков, у нас. Ние имаме вина към тези хора, ние сме виновни за тяхното състояние. Разбира се, сигурно ще ви се стори лицемерие, но ние не можем да поемем цялата бедност, цялата мизерия на света, но все пак... Затова и от съвсем малки приучваме децата ни поне да бъдат добри към такива хора, ако няма какво, поне евро да им оставят...Но това те трябва да го правят сами, осмислено, просто така трябва да бъде - видиш ли болен, паднал, възрастен - да се притечеш на помощ...И то не само преди Коледа, а по всяко време...
Възможна ли е тази картина у нас?
Тази мисъл ме прорязва.
Прибирам се у дома. Пускам радиото. И чувам как мало и голямо слави президента инициатор на тази тадиционна наша бг-коледа, когато българите изпращаме есемеси за закупуване на дори и елементарна животоспасяваща техника за децата на България.Точно в този ден, точно в този час...
Странно - богатите българи, тези, които хвърлят милиони за екскурзии-разходки по чужбина със секретарки и антураж служинаж, сега проповядват милостиня. И то планово, и то в определен отрязък от време - преди Коледа... За чиста съвест, за спокойни сънища, за спокойно наяждане, какво ти наяждане, направо преяждане...
Да, две Коледи, два различни свята...
Коя Коледа и кой от световете избирате, приятели?
Или и тук, в този предколеден жест, пак ще чакате да ви кажат кое, как и защо да направите... Пак ще чакате президента или партийния вожд...
Да, план, команда, очищение на съвестта...Която все още се утаява там, в крайчеца на сърцето...
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар