Посвещавам на мама и на татко, на всички, които са запазили своето усещане за въображение и чувствителност. Това е моето новогодишно послание-поздрав към всички, които имат сърца, а не парчета лед в гърдите си...
Зърнах в туристически сайт снимка на родното селце на мама и татко, Бог да ги прости, Стоилово, там, в сърцето на Странджа планина...Зърнах и къщата за гости на моята братовчедка Златина и съпруга й Христо...
И думите тръгнаха сами...
Едно чудесно селце, кацнало сякаш на темето на Господа! И една къща, от чийто мирис на дърво, на детство и на радост от живота изтръпваш... Едно невероятно място...
Попаднеш ли в него, просто се чудиш къде се намираш - и може би оня най-верен отговор ще бъде - там, в безкрая... Там,където времето е спряло. Не, няма такова благословено място - хем да не си мъртъв, хем времето да е спряло...
Просто стоиш, мълчиш и ... усещаш...
Усещаш, че си...ангел. Все пак земен, все пак грешен, но ангел...Макар и за един миг.
Усещаш безвремието на човешкия ни живот, неговата илюзорна краткост, но същевременно усещаш и тръпката, че все пак си имал късмета да се родиш на тази земя, да почувстваш с босите си нозе нейната кадифена прах и силата, утаена в нея.
И се сетих за татко, когато две зими идваше при нас в Париж. Сетих се как веднъж, когато се разхождахме край Сена, реката на свободата, той събу обувките си и тръгна, все едно е стар парижанин, по алеите бос. В Париж алеите край Сена, пространствата в парковете и градинките, както и половината "Шан-з-Елизе", не са сковани модерно от плочки или бетон, а са оставени в естественото им състояние, тоест земята да "диша".
И татко тогава ми каза - от много, много години не съм докосвал така свободно земята...От онова време на моето сирашко, но иначе толкова чисто детство. Няма, Диме, на света по-голяма и топла сила от тази на майката пръст. Ей, умни хора са тези французи. Богати, какво би им струвало да сложат и тук бетон, обаче оставили са на свобода земята и ей ги, виж как вървят боси - млади, стари, деца...
И после, след "парижката" картина, изплува пред очите ми и оня епизод от това лято. Последното лято на моя татко, странджанския миньор Петко Димов Райков...
Водени от някакви биотокове ли, що ли, ние, неговите деца, дошли всички вкупом от Париж, ведно с правнучката и едногодишния му правнук, го заведохме в това негово селце, да, на нещо като прощаване... Улисани, ние не разбрахме как татко се изгуби. А той вече не можеше да върви? Намерихме го в голямата градина зад къщата на братовчедка ми, стиснал в ръка току-що откъсната краставичка. Порази ме мекотата и тъгата същевременно, с която белезникавата вече старческа ръка галеше мъха на току-що роденото божие творение, поднасяше го към ноздрите, поемаше на пресекулки дъха на...живот, идващ от родната майка земя...
И после, когато обядвахме най-вкусните на света яйца на очи, направени като пендари от стария скрин, със златиста, тънка пелена отгоре, когато вкусвахме на малки хапчици безценното "дядо", един от странджанските месни специалитети,и затисвахме парченцата деликатес с ръчен, пухкав хляб, тя, краставичката, оня символ на раждането и плодовитостта на майката-земя, пак бе там, до татко, а и в него - той я стискаше, стискаше, не искаше да изпуска моят човек онова, което вече, според неписаните божи закони, се изплъзваше от него и протичаше към невръстните му правнуци...
Да, в моето, в нашето, във вашето Стоилово, там, при моята братовчедка с чудното име Златина, ще усетите какво значи странджанско гостоприемство. Гостоприемство на хора, които цял живот са отделяли от залъка си, но да има за госта, за другия. Пък за нас после, е , каквото остане... Така винаги казваше мама и ме гълчеше, когато исках да отчупя от приготвената за госта погача. Гостоприемството на скромния, но одарен с богато сърце българин, посрещане, никъде несрещано до този момент, примесено с оня сърдечен смях на моята братовчедка и сдържаната, но блага усмивка на съпруга й...Да, вие, и само вие, ще бъдете най-важните хора там, в безкрая...А за странджанския елексир-ракийката, за салатката от градината, за зелника, за меда направо от кошера, приготвян вече почти 90 години от моя чичо Георги и леля Стана, да не говорим..Тези неща трябва да се почувстват, да се усетят...Да, радостта от живота...От този наш толкова труден, кротък български, но все пак слънчев живот...
О, как стискаше татко плода на неговата земя, как само ми каза накрая:" Диме, никога не ми е било толкова благо ..."
След няколко дни татко си отиде...
Сложихме му в последния вързоп багаж една тъкана ръчно покривчица на мама, която той, милият, поради това че имаше цял куп, взел че я предлагал на местния пазар за ... два лева... Колко му се карах тогава... Колко тежки думи му казах по телефона от Париж, как ние, децата, понякога не знаем милост в думите си към най-близките - тате, как може да продаваш, и то без пари, това, което мама с толкова труд и безсънни нощи мъка бе сътворила...А той всъщност го е давал така-а-а, без парички,просто защото е искал тази красота, изтъкана от душата на мама, на неговия най-близък човек, да отиде при хората, да не я ядат молците и да се прокъсва...
Сложихме му една от тези майчини покривчици, да й я занесе там, където тя отдавна се бе преселила, сложихме му и кулата, неговата любима кула от Париж - Айфеловата, той я наричаше "Айфелката"...
Когато буците пръст трополяха върху любимото лице, аз виждах с очите си, но и със сърцето си онази картина, която също никога не ще забравя.
Качени сме всички - татко, аз, съпругата ми, дъщеря ни, мъжът й,моята внучка, на татко правнучката - там, на върха на "Айфелката"...
И татко гледа, гледа...Представяте ли си - този странджански миньор, който цял живот бе дълбал земята на рудник "Пропада", земята на две страни - България и Турция, орисани от догмите на политиката години наред да се мразят, сега гледаше света не от къде да е, а от неговия връх!
Татко ме придърпа, придърпа и останалите от семейството, притисна глава о нас и промълви : "Благодаря ви, деца, че ми дадохте възможност да видя нормален свят... "
И един хрип, на радост ли, на мъка ли, глухо тръгна от дълбокото на тялото му, "просветна" в очите му и една сълза се отърколи о благото, старческо лице...И пое от върха натам, към земята...
Да, татко пое своя път натам към оня свят, откъдето никой не се е завърнал да ни каже какво всъщност представлява той, с най-хубавото на своя живот, утаено в една покривчица и една "Айфелка"......
И, разбира се, той бе понесъл натам, към оня другия, по-хубавия свят, и оная мека и неразгадана, но затова пък толкова тръпна топлина на пръст. На земя, която, моят старец бе осъзнал това, е една и съща - и там, в далечния и богат Париж, и в никому неизвестното бедно Стоилово, и може би и там, на небесните селения. Не е ли мястото, не е ли пръстта навсякъде еднаква? Та нали допирът до нея е всъщност усещане-привилегия на ония, които са запазили в и отвъд него, Живота, умението да бъдат с въображение и чувствителност, да бъдат хора, състрадателни и уважаващи справедливостта, достойнството на другия, а и на нейно величество Пръстта, родната, но и на света. От която пръст сме дошли и в която, кой по-рано, кой по-късно, но винаги, отиваме...
Един човек, една светулка...
Една ококорена звезда в рояка от пулсиращи небесни тела на бездънното небе над Стоилово...
Едно благословено парче земя, което е нужно на днешния човек - да го връща към корените му, към гроба на родителите му, към мисълта, че " Който не е от някъде, той е отникъде"...
Елате в това забравено и от Бога, но надарено от него, Спасителя, чудно селце, за да усетите хармонията в себе си. За да усетите ... Париж... Оня Париж на свободата, красотата, на вечното човешко стремление към ... пръстта, към топлата майчина пазва...
А малко ли е това в този толкова изнервен двадесет и първи век - да почувстваш, че демоните в теб на този наш греховен живот вече ги няма, изчезнали са нанякъде.
И ти си сам, с едрите ококорени звезди отгоре, с усещането за неповторимо единство с майката-природа, притихнал и оставящ се на сетивата ти да гледат, поемат и да се радват на цялата магическа красота-феерия наоколо...
Благословен край, благословена земя...
Която толкова ни е нужна. Днес и завинаги...
И думите тръгнаха сами...
Едно чудесно селце, кацнало сякаш на темето на Господа! И една къща, от чийто мирис на дърво, на детство и на радост от живота изтръпваш... Едно невероятно място...
Попаднеш ли в него, просто се чудиш къде се намираш - и може би оня най-верен отговор ще бъде - там, в безкрая... Там,където времето е спряло. Не, няма такова благословено място - хем да не си мъртъв, хем времето да е спряло...
Просто стоиш, мълчиш и ... усещаш...
Усещаш, че си...ангел. Все пак земен, все пак грешен, но ангел...Макар и за един миг.
Усещаш безвремието на човешкия ни живот, неговата илюзорна краткост, но същевременно усещаш и тръпката, че все пак си имал късмета да се родиш на тази земя, да почувстваш с босите си нозе нейната кадифена прах и силата, утаена в нея.
И се сетих за татко, когато две зими идваше при нас в Париж. Сетих се как веднъж, когато се разхождахме край Сена, реката на свободата, той събу обувките си и тръгна, все едно е стар парижанин, по алеите бос. В Париж алеите край Сена, пространствата в парковете и градинките, както и половината "Шан-з-Елизе", не са сковани модерно от плочки или бетон, а са оставени в естественото им състояние, тоест земята да "диша".
И татко тогава ми каза - от много, много години не съм докосвал така свободно земята...От онова време на моето сирашко, но иначе толкова чисто детство. Няма, Диме, на света по-голяма и топла сила от тази на майката пръст. Ей, умни хора са тези французи. Богати, какво би им струвало да сложат и тук бетон, обаче оставили са на свобода земята и ей ги, виж как вървят боси - млади, стари, деца...
И после, след "парижката" картина, изплува пред очите ми и оня епизод от това лято. Последното лято на моя татко, странджанския миньор Петко Димов Райков...
Водени от някакви биотокове ли, що ли, ние, неговите деца, дошли всички вкупом от Париж, ведно с правнучката и едногодишния му правнук, го заведохме в това негово селце, да, на нещо като прощаване... Улисани, ние не разбрахме как татко се изгуби. А той вече не можеше да върви? Намерихме го в голямата градина зад къщата на братовчедка ми, стиснал в ръка току-що откъсната краставичка. Порази ме мекотата и тъгата същевременно, с която белезникавата вече старческа ръка галеше мъха на току-що роденото божие творение, поднасяше го към ноздрите, поемаше на пресекулки дъха на...живот, идващ от родната майка земя...
И после, когато обядвахме най-вкусните на света яйца на очи, направени като пендари от стария скрин, със златиста, тънка пелена отгоре, когато вкусвахме на малки хапчици безценното "дядо", един от странджанските месни специалитети,и затисвахме парченцата деликатес с ръчен, пухкав хляб, тя, краставичката, оня символ на раждането и плодовитостта на майката-земя, пак бе там, до татко, а и в него - той я стискаше, стискаше, не искаше да изпуска моят човек онова, което вече, според неписаните божи закони, се изплъзваше от него и протичаше към невръстните му правнуци...
Да, в моето, в нашето, във вашето Стоилово, там, при моята братовчедка с чудното име Златина, ще усетите какво значи странджанско гостоприемство. Гостоприемство на хора, които цял живот са отделяли от залъка си, но да има за госта, за другия. Пък за нас после, е , каквото остане... Така винаги казваше мама и ме гълчеше, когато исках да отчупя от приготвената за госта погача. Гостоприемството на скромния, но одарен с богато сърце българин, посрещане, никъде несрещано до този момент, примесено с оня сърдечен смях на моята братовчедка и сдържаната, но блага усмивка на съпруга й...Да, вие, и само вие, ще бъдете най-важните хора там, в безкрая...А за странджанския елексир-ракийката, за салатката от градината, за зелника, за меда направо от кошера, приготвян вече почти 90 години от моя чичо Георги и леля Стана, да не говорим..Тези неща трябва да се почувстват, да се усетят...Да, радостта от живота...От този наш толкова труден, кротък български, но все пак слънчев живот...
О, как стискаше татко плода на неговата земя, как само ми каза накрая:" Диме, никога не ми е било толкова благо ..."
След няколко дни татко си отиде...
Сложихме му в последния вързоп багаж една тъкана ръчно покривчица на мама, която той, милият, поради това че имаше цял куп, взел че я предлагал на местния пазар за ... два лева... Колко му се карах тогава... Колко тежки думи му казах по телефона от Париж, как ние, децата, понякога не знаем милост в думите си към най-близките - тате, как може да продаваш, и то без пари, това, което мама с толкова труд и безсънни нощи мъка бе сътворила...А той всъщност го е давал така-а-а, без парички,просто защото е искал тази красота, изтъкана от душата на мама, на неговия най-близък човек, да отиде при хората, да не я ядат молците и да се прокъсва...
Сложихме му една от тези майчини покривчици, да й я занесе там, където тя отдавна се бе преселила, сложихме му и кулата, неговата любима кула от Париж - Айфеловата, той я наричаше "Айфелката"...
Когато буците пръст трополяха върху любимото лице, аз виждах с очите си, но и със сърцето си онази картина, която също никога не ще забравя.
Качени сме всички - татко, аз, съпругата ми, дъщеря ни, мъжът й,моята внучка, на татко правнучката - там, на върха на "Айфелката"...
И татко гледа, гледа...Представяте ли си - този странджански миньор, който цял живот бе дълбал земята на рудник "Пропада", земята на две страни - България и Турция, орисани от догмите на политиката години наред да се мразят, сега гледаше света не от къде да е, а от неговия връх!
Татко ме придърпа, придърпа и останалите от семейството, притисна глава о нас и промълви : "Благодаря ви, деца, че ми дадохте възможност да видя нормален свят... "
И един хрип, на радост ли, на мъка ли, глухо тръгна от дълбокото на тялото му, "просветна" в очите му и една сълза се отърколи о благото, старческо лице...И пое от върха натам, към земята...
Да, татко пое своя път натам към оня свят, откъдето никой не се е завърнал да ни каже какво всъщност представлява той, с най-хубавото на своя живот, утаено в една покривчица и една "Айфелка"......
И, разбира се, той бе понесъл натам, към оня другия, по-хубавия свят, и оная мека и неразгадана, но затова пък толкова тръпна топлина на пръст. На земя, която, моят старец бе осъзнал това, е една и съща - и там, в далечния и богат Париж, и в никому неизвестното бедно Стоилово, и може би и там, на небесните селения. Не е ли мястото, не е ли пръстта навсякъде еднаква? Та нали допирът до нея е всъщност усещане-привилегия на ония, които са запазили в и отвъд него, Живота, умението да бъдат с въображение и чувствителност, да бъдат хора, състрадателни и уважаващи справедливостта, достойнството на другия, а и на нейно величество Пръстта, родната, но и на света. От която пръст сме дошли и в която, кой по-рано, кой по-късно, но винаги, отиваме...
Един човек, една светулка...
Една ококорена звезда в рояка от пулсиращи небесни тела на бездънното небе над Стоилово...
Едно благословено парче земя, което е нужно на днешния човек - да го връща към корените му, към гроба на родителите му, към мисълта, че " Който не е от някъде, той е отникъде"...
Елате в това забравено и от Бога, но надарено от него, Спасителя, чудно селце, за да усетите хармонията в себе си. За да усетите ... Париж... Оня Париж на свободата, красотата, на вечното човешко стремление към ... пръстта, към топлата майчина пазва...
А малко ли е това в този толкова изнервен двадесет и първи век - да почувстваш, че демоните в теб на този наш греховен живот вече ги няма, изчезнали са нанякъде.
И ти си сам, с едрите ококорени звезди отгоре, с усещането за неповторимо единство с майката-природа, притихнал и оставящ се на сетивата ти да гледат, поемат и да се радват на цялата магическа красота-феерия наоколо...
Благословен край, благословена земя...
Която толкова ни е нужна. Днес и завинаги...
Димо Райков
Париж - Стоилово - Париж...
https://www.facebook.com/pages/%D0%9A%D1%8A%D1%89%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B8/137653379691097?pnref=story
Няма коментари:
Публикуване на коментар