"ЧУЖДИ СМЕ ЧУЖДИЦИ, СИНКО, РОДА СИ НЕМАМЕ..."
Тази песен - "Що не ме ожениш, мале ле...", песента мехлем за странджанското сърце, изпята от обичната Магда Пушкарова, с която бяхме много близки - и по душа, и по съседство на къщите ни в Малко Търново, е най- силната песен за бежанската българска съдба.
Тя е и един от най-красивите и тъжни самородни странджански бисери, възпяващи горката орисия и мъката на нашия народ.
Нека да я чуят всички ония българи, чиито сърца са пълни днес с омраза към бежанеца, към другия.
Да сведат глави, да помълчат и да помислят над последните думи в песента...
"ЧУЖДИ СМЕ ЧУЖДИЦИ, СИНКО, РОДА СИ НЕМАМЕ, СВТБАРИ ДА ДОЙДАТ, СИНКО ЛЕ, ДАР ДА ГИ ДАРУВАМ..."
Знаете ли, усещате ли колко и каква мъка е стаена в тези думи на нашата странджанска майка...
Да жениш син първороден и да нямаш роднини, които да поканиш на сватбата му, да нямаш кого да дариш...
Ей, хора, ей, бълтари, не си слагайте грях на душата, на "милаим", тоест на кротката ви странджанска душа. И на съвестта си...
Да, чуйте песента.
Не ще ли премалее сърцето, все още поне мъничко чистото ви сърце...
И тогава, сигурен съм, красотата, оная странджанска, българска красота на изстрадалото родно сърце, ще ви споходи, ще ви разтърси и просветли.
И ще станем по-добри. Такива, каквито бяха нашите майки...
Такава, каквато е, а и трябва винаги да бъде, нашата бежанска кръв...
Тя е и един от най-красивите и тъжни самородни странджански бисери, възпяващи горката орисия и мъката на нашия народ.
Нека да я чуят всички ония българи, чиито сърца са пълни днес с омраза към бежанеца, към другия.
Да сведат глави, да помълчат и да помислят над последните думи в песента...
"ЧУЖДИ СМЕ ЧУЖДИЦИ, СИНКО, РОДА СИ НЕМАМЕ, СВТБАРИ ДА ДОЙДАТ, СИНКО ЛЕ, ДАР ДА ГИ ДАРУВАМ..."
Знаете ли, усещате ли колко и каква мъка е стаена в тези думи на нашата странджанска майка...
Да жениш син първороден и да нямаш роднини, които да поканиш на сватбата му, да нямаш кого да дариш...
Ей, хора, ей, бълтари, не си слагайте грях на душата, на "милаим", тоест на кротката ви странджанска душа. И на съвестта си...
Да, чуйте песента.
Не ще ли премалее сърцето, все още поне мъничко чистото ви сърце...
И тогава, сигурен съм, красотата, оная странджанска, българска красота на изстрадалото родно сърце, ще ви споходи, ще ви разтърси и просветли.
И ще станем по-добри. Такива, каквито бяха нашите майки...
Такава, каквато е, а и трябва винаги да бъде, нашата бежанска кръв...
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар