ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 28 март 2013 г.

ЗАЩО БЪЛГАРИНЪТ МРАЗИ ЕМИГРАНТИТЕ?




Ще помогне ли президентът на протестиращите...



Първото питане е въпрос, на който не мога да си отговоря вече години наред.

Но се успокоявам, защото зная, че българинът обича да мрази и... себе си...

Пред...и часове една особа, която вместо снимка на профила си на страницата във фейсбук има... куче, ме обиди, заявявайки, че щом живея в чужбина, нищо не съм знаел за битието, тоест теглото на българина и според нея протестите сега били преврат на БСП...

Какво да спориш с такъв човек? Просто усетих лошата енергия и...

Но съвсем случайно друг мой почитател ми писа днес, че и сега препрочитал някои мои книги, особено "парижките", както и други материали. Защо, попита ме той, Вие скромничите, та Вие с книгите си още от години имате голям дял в пробуждането на протестиращите...Та вижте как чак сега уж изтъкнати политолози, социолози, журналисти започват да говорят и пишат за това, например, за контролираната мизерия в България, за липсата на морал и солидарност, за ужасните пенсии, за геноцида над българина... И тъй нататък...

Замислих се - да, кому е нужно скромниченето, след като наистина от години се бориш принципно за неща, които чак сега издигат като лозунги на улицата... Още повече, че аз и семейството ми сме платили достатъчно за това мое "своеволие"...

Човекът ми посочи и този материал, публикуван в Ел. вестник още през януари...

Всъщност препубликуването му по-отдолу е и своеобразен мой отговор на особата...

А и въпрос-предупреждение към протестиращите, които аз подкрепям още от първия ден - нима мислите, приятели, че този човек, президентът, а и тези около него, ще ви помогнат и ще променят България?

Та те имат друга България, тяхната България не е вашата... Та в нея вие умирахте всеки ден по малко...

Аз, например, си спомням, как, дошъл в Париж още като кандидат-президент, Плевнелиев убеждаваше французите, че всичко в България е супер...

И сега очаквате от него да промени нещата?

Разбира се, пак продължавам да мисля и защо българинът толкова мрази емигранта, тоест ... себе си...

Защото нима той, българинът в България, не е емигрант в родината си...

Та нали заради това младите излязоха на улицата...

Да си върнат нея, тяхната България... Която ония, "подкрепени" от нашето мълчание, им я бяха отнели...



http://e-vestnik.bg/16519

Френски депутат казва истината за България

ЕВРОПА. КОГА ЩЕ ПОГЛЕДНЕШ КЪМ БЪЛГАРИЯ?



В България ври и кипи... В България се самозапалват... И то в 21 век...

Ето, току-що се връщам от протест в Париж - рехаво присъствие, едно трицветно унило знаме, развявано от един як наш Петко...

И никакви френски медии, никакъв знак на внимание от толкова свободната и толкова актуалната иначе местна журналисти...ческа гилдия...

Бях решил да напиша един "протестен" материал в тази тоналност - защо Европа се прави на глуха, ние членове ли сме на Европейския съюз...

Още повече, че днес цял ден всички френски медии тиражират обстойно казаното от водачката на Френските "патриоти", която направо директно ни удари в сърцето - България не трябва да влиза в Шенген, българите ще донесат само беда за Франция...

Защо не ни искат?

Белязани ли сме? Прокажени ли сме?

Защо не ни дават възможност да бъдем европейци?

Това исках да напиша.

Но прочетох една статия във в. "Гласове", препечатана от чуждия печат.

Аз се изкуших също да я препечатам тук. Защото тя казва горчината истина, която никой досега, освен моя милост, но в нашите медии, не я беше казвал. Но сега тя се изрича от френски уважаван автор.

А това вече е хубаво. Доста, ама доста хубаво.

Просто завесата вече се повдига - лекичко, но все пак...

И дори само това да е "завоевание" на протестите, те заслужават нашето уважение, а не присмех и ирония.

Ето, прочетете, приятели:

На кого му пука за България?

03.03.2013 / 18:11 от: Ив Боне*, Хъфингтън поуст

Ив Боне Френските медии са пълни с мимолетни грижи – ту се насочват към Либия, която се отърва от диктатор, но пък навлезе за по-сигурно в анархията, ту към Сирия, раздирана от гражданска война, в която нашето правителство се навря на страната на ислямистите, ту към Мали, където си отдъхнаха благодарение на нашата силова и, за щастие, решителна намеса. Но докато бърза да потушава тези пожари, френската преса забравя за красивите пламъци, които се извисяват в европейското небе – ето там, на изток, в България.

София, с това толкова хубаво име за столица, се възмущава точно както Стефан Есел ни насърчаваше да го правим; София се надига, София въстава, защото повечето хора умират от глад и от студ, и защото тази и без това бедна страна, заемаща първото място по бедност в Европа, беше поздравена от Брюксел за политиката си на икономии, докато премиерът в оставка Борис Борисов – някой да му знае името? - предлага всички пенсии в Европа да станат по 120 евро, а шефът на европейската десница Жозеф Дол приветства работата на отиващото си правителство, което е довело тази европейска страна до нивото на африканските държави. Горките българи са излезли на улицата още от 4 февруари, но покрай този студ и опасността от измръзване френските журналисти не поемат риска да тръгнат натам. „Приятно е да се говори“ за самозапалванията някъде в Сиди Бузид [вероятно курорта Сиди-Бу-Саид – б.р.]или тук-таме в Нант, само да не е в София.



Каква е тази Европа, която си затваря очите пред мъките на една вече приета в прегръдките й страна? Каква е тази Европа, която предпочита да предоставя оръжие на либийски или сирийски бунтовници, отколкото да помогне на един народ, който е повярвал в нея? Каква е тази Европа, където колосални по размер богатства избягват облагането с данъци, отменени от правосъдието? Каква е тази Европа, която забравя, че преди всичко солидарността е тази, която й придава легитимност? Каква е тази Европа, чиито създатели си я бяха представяли като братска, отворена и щедра, но от която днес лъха студ като от фоайето на някоя банка? Един въпрос ми е на езика: България наистина ли е в Европа?



Ив Боне е бивш директор на френското контраразузнаване /1982-1985/ и бивш депутат. Често коментира в медиите проблеми на Близкия Изток. Автор е на книги за Ливан, Иран, Ивицата Газа и др. Публикуваме текста без редакторска намеса.

БЪЛГАРСКА КНИГА - В NATIONAL LIBRARY НА АВСТРАЛИЯ...






Досега имах информация, че двата ми романа "Писма до мъртвия брат" и "Пансионът" се намират във фонда на 12 от най-големите библиотеки в света...

И ето сега разбрах, че сборникът ми с разкази "Мигът на невестулката" е включен в каталога на National Library на Австралия в авторитетния раздел "Колекция". Български писател, българска книга - такова признание...

Е, то и досега не можех да се отърва от бг-"доброжелатели", ама сега пък...

http://catalogue.nla.gov.au/Record/1360168Afficher la suite

Migut na nevestulkata : razkazi / Dimo Raikov
National Library of Australia

catalogue.nla.gov.au

Available in the National Library of Australia collection. Author: Raikov, Dimo; Format: Book; 101 p. ; 20 cm.   П.П. Току-що ми писаха по фейсбук, че в Конгресната библотека на САЩ имало шест мои книги в онлайн-издания и една в традиционен книжен вариант...

ЗА ЗАВИСТТА И ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЕДИН ПИСАТЕЛ…






Бях млад писател. Този ден за мен бе щастлив. Току-що си бях купил още миришещия на печатарско мастило „Литературен фронт” с моя първи разказ в него.

Тогава чакахме с години за подобна публикация.

Бях седнал на маса в ресторанта на Клуба на журналистите.

Влиза един от младите писатели тогава, но вече утвърден, редактор във вестника и още от вратата в...ика :

- Димо, с днешния разказ ти стана писател! Честито!

Това бяха едни от най-щастливите ми мигове…

После…

После ни завъртя животът…

Но честичко се сещах за този писател и неговите думи – ей, виках си, значи има и такива българи…

През декември 2011 г. бях специален гост на тържеството в София в НДК по случай 20-годишнината на ИК „Хермес”.

В поздравителното си слово отделих няколко думи за този мой спомен.

Писателят беше там. Вика ми – аз съм забравил. После продължи – гледай как се изменят нещата, тогава ти беше новобранец, а сега…

Тези последни негови думи ме озадачиха, но, радостно възбуден от иначе прекрасната вечер, бързо ги забравих.

След няколко месеца отивам в България да представям поредната си книга.

Случайно срещам писателя в Халите да разглежда на „зей пазар” сергиите.

- О, как си - викам му, стана ми хубаво…

Оня втренчи поглед в мен, потръпнах от онова в очите му – ти май нова книга издаваш…

И изведнъж – бързам, бързам…

А бях решил да го почерпя по повод срещата ни. А и заради оня спомен…

Стъписах се.

Оня вече се бе превърнал в един… гръб… Да, в гърба на завистта и … омразата нашенска…

Успях само да му кажа – когато дойдеш в Париж, и ако случайно се срещнем на улицата, аз по същия начин ще ти кажа, че много бързам…

След време попаднах случайно на статия от този писател за емигрантите-писатели.

Възторгваше се от редица непознати имена… И как мислите – споменаваше ли поне моето име?

Да, отмъсти си… Може би и заради моментната си слабост преди много години – там, в ресторанта на Клуба на журналистите… Или заради вечерта в Двореца на културата…

И се сетих за думите на един френски издател:

- Господин Райков, няма да се сърдите, но искам нещо да Ви кажа. Аз съм работил, а и работя с писатели от почти цял свят. Но само при вас, българите, срещам такава омраза един към друг, и то демонстрирана дори и от хора, които се представят за приятели. Почти винаги досега, когато попитам български писател за мнението му за друг негов сънародник, също писател, добре ли пише, той казва – а, оставете го този… И маха с ръка…Много характерен и интересен жест, г-н Райков… Е, как тогава да направите впечатление, въпреки че има толкова издадени съвременни автори у нас, ами вие взаимно един друг се изтребвате. А ние не обичаме това. Ние искаме да издадем не само един, а няколко български писатели, такава е световната практика… Още повече, че вас, българите, никой не ви знае…

Не му отговорих. То и какво ли можех да му отговоря…

Няма по-голямо зло за българина от завистта. Тя е тази, заради която на първо място сме, както казва класикът – „не народ, а мърша”…

И заради която ние, българите, сме най- разединената общност – и в родината, но и в чужбина… Хеле пък при интелигенцията.

Всъщност има ли я нея, интелигенцията българска…



ДИМО РАЙКОВ

ПАРИЖКИЯТ САЛОН НА КНИГАТА - ОНАЯ ГЛЪТКА ВЪЗДУХ...






Като участник в тазгодишния Салон на книгата в Париж, "настройката" ми тези дни е в най-желаната от мен посока. Да усещаш мириса на книгата - това непреходно богатство на света, което винаги е било достояние на одарените свише люде...

Няма политика, няма "всезнайковщина", няма партизанлък, няма простотия, няма завист, няма злоба... Няма бизи...зходица...

Има просто усещане... Усещане, че все пак в този свят има топлота, наивност, искреност, дълбочина, обич към ближния, състрадание, усещане за тленност...

Господи, та това са все неща, които в моята родина май вече са забравени и потулени... А без подобни усещания един човек, дошъл временно на тази земя, всъщност е приживе мъртвец...

Вървя из огромото пространство, населено с купища книги и стотици, хиляди писатели... И десетки, стотици хиляди читатели, от които почти всеки с пълна чанта току-що закупени творби...

Гледам огромните опашки за автографи...

Да, светът наистина понякога е прекрасен! Да, книгата никога не ще загине! Да, колко е хубаво, че на света има ... Париж... Париж на Духа, на Свободата, на човешката надежда, че в този наш временен и понякога толкова студен свят има и ... топлинка...

И потръпвам - усещам и с кожата си, че има едно странно за мен, българина, но обичайно за хората тук, усещане за родство между творец и читател, между интелигенция и народ...

И "рецептата" ми я даде приятел-французин. Ето я:

- Нормалният човек винаги обича пистателя, защото интелигенцията в нормалните страни е гаранция за това, че гласът на обикновения човек ще бъде чут. Политиците и интелигенцията са тези, които движат развитието на едно общество. А народът е техният коректив - избира ги, дава им властта, сключва с тях обществен договор. Но усети ли, че те не си вършат работата, особено често това е при политиците, той, народът, се вдига и помита тези негови слуги, които са го разочаровали. Това е нашата демокрация. И засега тя сработва. Особено, разбира се, с помощта на интелигенцията. Виж само какво море е пред очите ни, виж каква светлина има наоколо...

Вървя, слушам моя приятел... После разговарям с Жан-Клод Кариер, той ми казва, че очаква с голямо нетърпение новия си филм " Досието "Петров", с тематика и от България, после Татяна дьо Роне ми се усмихва приятелски, радва се, че и българите четат нейните книги, същото е и с Бернард Вебер... Дъглас Кенеди ме прегръща и кани да присъствам на дебата му за Жорж Сименон, един писател от Конго пък ме води на коктейл с негови сънародници...

Да, глътка въздух ... Редактор от голямо френско издателство се препъва в мен, то народ, народ..., после ми вика - извинявай, Димо...Е, какво по-хубаво от това, та аз не го познах в първия момент, а той...

И призовавам мислено, какво да се прави, нали и аз съм писател, макар и български, моя скромен принос в този необозрим, но може би и поради това, толкова хубав откъм човещина океан на Духа...



П.П. Тази информация с добавени данни по-долу я взех от сайта на ИК "Хермес". Но за съжаление поради технически проблеми не се появяват изображения, тоест снимки на кориците на книгите ми. Всъщност, ако някой от моите приятели се интересува от тях, то ще ги намери в колекцията от снимки на страницата ми.

-----



Димо Райков



Димо Райков е роден на 31.07.1954 г. в гр. Малко Търново. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Член е на Сдружението на българските писатели.

Работил е като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика. Автор е на книгите: Стълба от камък, разкази, 1983; Жребият, повест, 1987; Мигът на невестулката, разкази, 1989; Писма до мъртвия брат, роман, 1993; Пансионът, роман, 199 ; Париж, моят Париж…, 2006 ; BG емигрант в Париж, 2008 ; Писма до мъртвия брат. Пансионът, 2008 ; 55 тайни на Париж, 2009 ; Кестени от Париж, разкази, 2011 ; Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза,2012.

Романите на Димо Райков „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът” се намират в 12 от световноизвестните публични и национални библиотеки – Ню Йорк, Вашингтон, Блумингтън, Бъркли, Харвард, Лондон, Париж, Москва, Варшава, Букурещ, Прага, Белград. Сборникът с разкази „ Мигът на невестулката” е в раздел „Колекция” на Националната библиотека на Австралия, а шест негови книги в онлайн вариант - в Конгресната библиотека на Ню Йорк.

Книгата „Париж, моят Париж…”, която има няколко преиздания, се нареди в топ – 20 на най-продаваните и четени заглавия, издадени от издателство „Хермес” за цялата му 20-годишна история.



Писма до мъртвия брат

от Димо Райков

Два романа, благословени от Ванга...



BG емигрант в Париж

от Димо Райков



„ВG емигрант в Париж“ – частица от многоликия образ на BG емиграцията в Париж!



Париж, моят Париж

"Шан-з-Елизе", Триумфалната арка, Айфеловата кула, "Нотр Дам дьо Пари", Монмартр, "Мулен Руж", площад "Пигал"… Това са не само световни забележителности, но и територия на духа...



Реката на смъртта

от Димо Райков

Дъждовна нощ. Проехтяват изстрели...



Кестени от Париж

от Димо Райков

Тези разкази вопли са моят пореден опит да надникна там, в бездната на парижкото метро, там, в подземията на оня, другия Париж, където спят, трудят се, дишат, пеят и…



55 тайни на Париж

от Димо Райков

Париж вече е… ваш! Светът е ваш! Поне за пет дни, нали? На добър път!

САЛОНЪТ НА КНИГАТА В ПАРИЖ - ПОРЕДНОТО БГ-РАЗОЧАРОВАНИЕ...






О, какво чудо е Парижкият салон на книгата...

Хиляди издателства, десетки хиляди писатели... И книги, книги, море, не океан от книги, книги...

И щандове... На всички страни от Европа, на повечето страни от света... Ето, този щанд е на Сиера Леоне... И румънски има, и то съседите са със специално участие тази година заедно с писателите на ...Барселона. Ама български няма. Както винаги досега...

И изведнъж чувам "България"...

Господи, какво е това...

Да, дебат на тема " Защо чужденци не пишат на матерния си език, а на френски".

Приятелят ми-французин, с когото бях, ми каза - хайде да послушаме, това е интересна тема, ние, французите, много държим, когато чужденци пишат първо не на матерния си език, а на френски. Това за нас е признание. Макар че какъв писател е този, който не пише първо на родния си език...

И седнахме. И се заслушахме.

Този мини-дебат на една от десетките сцени на салона за първи път, откакто аз помня този салон, бе с участието на български писател. Оказа се, че писателят, тоест писателката, не пишела на родния си език, макар че до 21 години живеела в България, а на... френски език...

Да, заслушах се.

И изтръпнах още от първите думи на дамат: " Когато пишех на български, аз се чувствах затворена. Българският език е затворен език..."

Разлюлях се...

Дамата продължаваше:

- Затова започнах да пиша на ... френски...

И сега й превели роман в България на... български... На нея, българката... Тя не била доволна от превода и го поправяла... Какво е това?

Скудоумие някакво, нали?

Да не пишеш на матерния си език... Че какъв писател си тогава? Да пишеш на чужд език, защото твоят бил "затворен"...

Кой, мадам, е "затворен"? Вие или езикът ни, "език на нашите деди"...

Когато свърши разказът на бг-писателката, тоест "французойката", моят приятел-французин ме погледна, дълго и настойчиво, сякаш искаше нещо да ми каже...

Французите са деликатни хора, но когато нещо ги извади от релсите, когато усетят фалша, те стават невероятно агресивни. Той ми каза:

- Как така тя говори за родния си, майчин език! Бил затворен... Не й давал възможност да се изразява пълно... Аз на такива хора не вярвам! Значи всички суперлативи за нашия език са лицемерие! Ех, Димо, много ме разочаровахте вие, българите. Така със сервилничене и отричане от себе си в Европа никога няма да влезете...

Какво да му отговоря? Какво да му кажа?

Просто станах. И си тръгнах.

Да, първи ден на Парижкия салон на книгата... Първо бг-разочарование... Е, докога?



Димо Райков

Париж

понеделник, 18 март 2013 г.

ИСКАНЕ НОМЕР ЕДНО - ПРЕМАХВАНЕТО НА КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ






От години пиша за недъзите в България.
Почти всички теми в това отношение са теми-табу.
Но една от тях е тема табу над останалите.
Да, става дума за КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ у нас.
Вече години пиша за нея.
И нито един, социолог, политолог, журналист, политик, дори и обикновен гражданин не ме подкрепи писмено?!?
Какво е това?
В най-болното общество на Европа, в което стотици хиляди, милиони получават пенсии от по 50 евро на месец, а други, естествено, доста по-малко, живеят с…милиони…, да вървиш по улицата спокойно, да се правиш, че всичко е нормално…
Простете, но това е мазохизъм, непознат на друга географска ширина.
Всъщност какво наистина показва това?
Ами, отговорете си сами.
Само ще ви припомня какво значи КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ.
Това значи в едно общество, в случая нашето, да се говори винаги, че няма пари… Винаги да се оцелява… Винаги да се стяга коланът…
А всъщност пари винаги има, и то какви пари, за „нашите” хора, тоест за хората от СХЕМАТА.
За тях, богопомазаните, всъщност „назначените”, не само има, ами джобовете им непрекъснато се издуват, издуват… Да, ще се пръснат…
А за най-онеправданите слоеве на обществото, за най-беззащитните – няма и пет лева…
В чужбина винаги са ме питали с невероятно учудване:
- Как така, г-н Райков, вие сте най-бедната страна, а вашите министри, свитата им идват тук като принцове, возят ги с най-хубавите коли, спят по най-изисканите хотели… И какви красавици с тях, да, непременно с красавици… Нашите министри, дето сме толкова богати, с велосипеди идват на работа, а вашите…
В подобни мигове човек като мен нищо не може да отвърне. Знаете защо, нали?
Защото въпросът е – като е криза, като се стяга коланът, защо за едни той вече няма дупки от пристягане, докато за другите, богоизбраните, тези от схемата, коланите се разтягат ли, разтягат …
Това е въпросът, дами и господа!
От него трябва да се започне!
Ще ви дам и един пример от моя живот, за да стане ясно на всички българи.
Татко, 83-годишният българин от планината Странджа, е в Париж…
Париж…
- Диме – казва ми той и ме гледа с едни големи, ама много големи влажни очи… - Е, това, ако някой ми го беше казвал, да стигна тези години аз, сиракът, който цял живот съм живял в нямане… Че и да дойда в Париж… Да се кача на върха на Айфеловата кула…
И татко черпи. Е, малко ли е това – да дойде в Париж…
- Това - казва татко - бе най-голямата ми мечта. Да се съберем, аз да почерпя…
Ние, най-близките около него, тоест неговото семейство, му викаме – а, защо ти ще черпиш, нека ние…
Не, татко е категоричен:
– Това е моето желание. Аз да ви почерпя в парижки ресторант…
Поръчваме, гледаме възможно по-икономично, да, тук ресторантите са много скъпи, особено пък за нас, българите…
Хапваме – о, колко е вкусно, майстори си остават французите на храната, особено на десертите… Най-доволни са внучката, тоест правнучката на татко и, разбира се, той самият… О, как само лапат те шоколадовия десерт… Пък и той пустият му шоколадов мус как се топи в устата… Така-а-а-а…, небцето ти изтръпва от сладост…
Свършваме с хапването.
Наблюдавам татко.
Келнерът идва, татко придърпва листчето със сметката към себе си, вади банкноти…
За мен е учудващо – лицето на татко почти не трепва.
Но там, в самия му крайчец…
Колко позната ми е тази влага…
Татко плаща.
Ставаме.
Тръгваме.
Весело ни е, хубаво, все пак живот…
Посреднощ усещам някакъв особен звук. Ослушвам се – нещо подобно на хлипане, но плач без звук, по-скоро възглухо откъртване, идващо отвътре… Открехвам вратата на другата стая…
Да, татко не спи.
Отивам при него.
Той ме гледа, гледа…
- Диме, чак днес си дадох сметка,че животът ми е минал все в чакане на заплата, все в кърпене на парите за месеца, все в притеснения дали ще стигнат… Чак сега разбрах, синко, че аз, а и майка ти, че и вие, май нищо не сме живели. Защото няма на този свят по-страшно нещо от бедността, от очакването всеки ден, всеки час, че можеш да останеш без стотинка… Защо? Как така? Ето, аз, а и майка ти, цял живот сме работели честно, почтено, карфица не сме откраднали, всичко сме си плащали до стотинка…А винаги сме били бедни… Винаги са ни залъгвали, че сега няма пари, че сега е криза, че утре ще дойде мечтаното, все утре, утре… А виж как хората тук живеят… Ето, на теб ще ти призная. Плащах днес, ама сърцето ми плачеше… Плачеше, защото сметката бе… колкото пенсията на майка ти… За едно хапване – цяла пенсия… Плачех, защото в този миг си припомних колко съм бил жесток към майка ти, а и към самия мене си, как не съм й давал да си купи и един рокля като за пред хората, а пък тя бе жена, и то хубава жена… Така и си отиде, без да знае, че на света има Париж… Че има място, където няма само „стискане”, само пресмятане до стотинка… Че има място, където хората се радват, че живеят… Тя излезе един-единствен път зад граница, отиде в съседна Турция на екскурзия с другите жени, тръгнаха оттук весели, засмени… Дадох й само двадесет лева да обмени, да си купи нещо, локум имали хубав турците… Тя се върна, беше купила кутия локум, останалите пари ги върна… Хапнали там от хлебеца, който си носели, от сиренцето, доматките от градината… А, каза ми, как ще давам толкова пари за ядене, пък и другите жени и те с мене…
Да, така ми каза татко, лицето му бе прежълтяло.
- Сега не ми се сърди за тези думи. Знам, че ще ме разбереш. Трябва ми време да „смеля” всичко това, да се „преобърне” – та как така ще дам аз цяла пенсия за едно хапване… Ти знаеш, синко, не съм чак толкова стиснат, ама така изведнъж… Аз бях подготвен, викам си, майната им, какво толкова, обаче тя излезе голяма сметката… Не ми се сърдиш, нали? От сърце ги дадох, но сърцето ме заболя, Димчо, разбираш защо, нали, синко… Затова не ми се сърди, остави ме да поплача… За изгубения ни живот да поплача… Ще ми мине, ама… Кой и защо ни наказа така… Цял живот бедни, че да носим бедността и в главата си…
Да, така завърши своята своеобразна и спонтанна изповед татко.
Аз пак мълчах. Както мълчах и при въпросите на чужденците преди това.
Повече не сме се връщали към тази тема.
Знаете защо, нали?
Да, ето това е КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ! Ето това са жертвите й… Тези, които всъщност най-малко заслужават подобно отношение от нас, децата…
Искам да ме чуят момчетата и момичетата от протеста!
Майната им на всички останали искания.!
Просто искайте да дойдат за управници хора с морал и чисти сърца! Които веднага ще започнат да премахват това зло над всички злини в България – КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ …
Иначе приживе ще бъдем мъртъвци.
Каквито всъщност сме сега…

ДИМО РАЙКОВ