КОГАТО ЛЪЖАТА E ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА…

ТОПЛОФИКАЦИЯ ПРЕДСТАВЯ ФАЛШИВИ ДОКУМЕНТИ ПРЕД СЪДА

ПАРНОТО ОСЪЩЕСТВЯВА ТЕРОР НАД БЕЗЗАЩИТНИ

От няколко години живея в чужбина. Като писател си обещах никога да не скривам това, което виждат очите ми и усеща сърцето ми. Колкото и каквото и да ми струва това. А ми коства доста, доста много… Но не това е сега темата.
Не знам защо, но особено чувствителен станах по отношение на националността ми. Може би защото още в началото срещнах открити предразсъдъци, тоест, казано тактично, при произнасянето от моя страна на думичката „българин”, доста често ответната реакция на моя събеседник бе: „ А … „
Да, това неизменно „А…”, последвано от още по-неизменното многоточие… И от извръщане на главата.
А това по френските маниери значи – ти не си ми интересен. А каже ли го това, или покаже, французин, значи нищо повече не можеш да искаш – ти просто си за този човек, казано по нашенски, „аут”!
Причините? Много са.
Ето само една от тях, която изпитах върху гърба си – неспособността да бъдеш истински гражданин, да отстояваш правата си. И когато решиш, че повече не може така, винаги ще се намери някой, който да те „приземи”, да те „отрезви”, в случая тази роля е поета от държавата и българския съд.
Но да „карам” поред.
Като човек, който вече диша по-свободно, тоест „заразен” от свободата на Париж, реагирах на наглото и безцеремонно безумие, което една структура, наречена ТОПЛОФИКАЦИЯ, години наред се опитваше, а и продължава да се опитва да върши над мен и моето семейство. Разбира се, не съм само аз жертва на терора на ПАРНОТО, десетки, стотици хиляди са нейните жертви, но в случая говоря за себе си.
С една дума – не издържах на терора и наглостта на чиновниците от ТОПЛОФИКАЦИЯ и при поредното тяхно издевателство си намерих адвокат. Знаех си, че неприятностите ми ще се увеличат, но в края на краищата някой трябва да им покаже на тези наглеци, че България вече е член на Европа, а не губерния.
Това, което правят тези престъпници е без аналог в света. Сигурен съм. Изчетох доста неща по темата, но никъде не срещнах такава безцеремонност, такава наглост, такъв цинизъм и … такава подкрепа на едни тарикати от ДЪРЖАВАТА?!?
Как е възможно подобно нещо?
Ти не искаш една услуга, нито си подписал, че я желаеш, нито ти отговарят на многобройните писма за обяснение като как ти я калкулират тази услуга, ти самият, а и семейството ти, изобщо не живееш в жилището си, заявил си това документирано, но на онези хич не им пука – за тях ти си дойна крава, за тях ти си никой, продължават да ти надуват сметки, да ти пращат незаконни, фалшиви от всякаква гледна точка фактури и те карат да плащаш нещо, което изобщо не си искал, а и не си употребявал?!?
Отгоре на това – сметките ти са по-големи от съседи, които живеят постоянно в жилището си, имат деца и тъй нататък…
Значи има, ама как да няма, нещо изначално сбъркано в цялата тази далавера?
И какво прави държавата? Още повече – тази фирма ТОПЛОФИКАЦИЯ е държавна, сега общинска, но пак същото. И вместо да разреши нещата, държавата вече двадесет години подпомага грабителите. Как? Ами като си трае. Но и като измисля такива закони, чрез които хората, които надигат глас за справедливост и граждански права бъдат съдени като престъпници – в името на народа – пращат им се съдии-изпълнители, лепят им се вратите с призовки, мутренски фирми ги рекетират, заплашват… И колко инфаркти и инсулти на стари хора, на честни наши майки и бащи, които цял живот са живеели праведни, стотинка не са откраднали, а сега …биват осъждани?!?
И то от кого? От хора, които са супер крадци, циници и прахосници като този небезизвестен Вальо Топлото със сметки за милиони в чужбина. И всичко това продължава! Вижте им само заплатите на тези хора от ПАРНОТО! Може ли те да бъдат такива, след като уж тази фирма почти е фалирала? Може ли да се плащат милиони за съдебни дела от фалирала фирма? И колко още въпроси…
Ето и конкретната причина да напиша тези редове.
Оказа се, че като доказателство, че аз съм непочтен длъжник спрямо Топлофикация юристите й са изпратили в съда във връзка със заведеното дело ДОКУМЕНТИ С НЕВЯРНО СЪДЪРЖАНИЕ.
Ама, моля ви се! В каква страна живеем?
Държавна фирма да си позволи да лъже, без дори да й трепне окото! И от начина, по който го прави, си личи, че това е повсеместна нейна практика.
Да изпратиш фалшив документ, че лицето е отказало да подпише документ, при положение, че аз на тази дата изобщо не съм бил в България. Като доказателство сложили и името на мой съсед, той бил „присъствал” също…
И още нещо – още фалшиви документи, подписани уж от мен, естествено с фалшив подпис.
И това го прави ДЪРЖАВАТА!
Защото ТОПЛОФИКАЦИЯ Е ДЪРЖАВНА!
И съдиите съдят! На основата на откровени и нагли фалшификати!
И с какво лице този шеф на Парното застава пред медиите и заплашва хората?
С какво лице продажни журналисти мълчат позорно!
НЕЩОТО, ЗА КОЕТО НАЙ-МНОГО СЕ МЪЛЧИ ОТ ВСИЧКИ ИНСТИТУЦИИ В БЪЛГАРИЯ, Е ПРЕСТЪПНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ТОПЛОФИКАЦИЯ!
Защо? Аз имам вече, и то отдавна, отговор. А и той не е толкова труден, нали?
Ами, да, защото „играят” заедно!!!
Но да видим докога?
Европейският съюз и Европейският съд вече са уведомени за това престъпление над обикновения български гражданин. А тези институции, за разлика от нашите, може да забавят, но никога не забравят! И съдят честно и почтено.
Това е и моята надежда. А и на стотици хиляди, милиони като мен КРЕПОСТНИ СЕЛЯНИ на Топлофикация в този иначе толкова разкрепостен 21 век…
Европа да ни освободи от безумията на нашата уж, българска ДЪРЖАВА?!?
Да, на това днес се надяваме…
Ще завърша с изповедта-проплакване на една много възрастна жена – 89-годишната Йонка Митева:

`Пенсията ми е 150 лв., вземам и фронтовашки, ама не стигат пустите пари, защото имам много плащания, затова обикалям контейнерите

Предпочитам да ровя из кофите, отколкото да прося... Носят ми храна от социалния патронаж, пенсията ми за това главно отива, от години чакам ред за старчески дом. Не вярвам да дочакам, пък и откровено казано, не ми се иска, тук сама съм си господар, има-няма, оправям се... Бях дарила преди много време апартамента си на племенница срещу доглеждане, но тя ме измами и се наложи по съдебен път да си връщам жилището. Чак след десет години успях, но пък се наложи да го продам, че да платя съдебните разноски и парното. Условието при продажбата е да ползвам жилището си до живот. И го ползвам, пък като умра, ще го вземат. Нали се сещаш, парите отдавна свършиха, през 2000 г. си изключих окончателно парното, махнах и радиаторите, обаче от общите части и топлата вода, която почти въобще не харча, ми искаха по 70-90 лв. на месец, та са се натрупали пак над 3000 лв.

Топлофикацията ме съди, ето днес ми е делото, ама въобще няма да ходя

За какво да им ходя? Да ме осъдят! Какво ще ми вземат? Освен пенсията и борчове нищо друго си нямам..."



Докъде стигнахме ние, българите? Докъде стигна Топлофикация, тази фирма,осъществяваща терор над беззащитни?
И докъде ще стигне българското ни безочие и липса на милост към възрастните ни родители?
А и към нас самите…

ЗАЩО ЗА ТЯХ СМЕ МИЗЕРНИЦИТЕ НА ЕВРОПА?

"Economist": "Латинска Америка е жизнерадостна, бившият СССР - потресаващо мизерен, а най-тъжното място на света, по отношение на доходите на човек, е България."

Преди дни по повод на моята статия „Българите-дефектното племе на Европа…” ми писа един господин, който с плам и граждански гняв нахлу в личното ми пространство, каквото несъмнено представляват личните блогове в интернет - никой не те кара да ги четеш и ако не ти допада написаното там, просто не го прочиташ. Та „дойде” при мен този господин и, ръсейки обиди, ме призова да се извиня за горчивите си размисли.
Ето моето „извинение” - само от един случай ТРИ факта и един цитат от чужда медия. Които са достатъчно красноречиви.
Първият – при автобусната, забележете, поредна, трагедия в България само ТРИ леки коли са спрели да помогнат. Другите са подминавали.
Втори факт – веднага след трагедията телефонни измамници са започнали да тормозят близките на загиналите, а и на останалите пътници от автобуса…Хората не знаят на кой свят се намират, а мръсниците-мародери издевателстват над тях.
Трети факт – организаторите на чалга концерт в НДК не са го отменили, въпреки обявения ден за национален траур.Чалга и кючек… И смърт…
Ето и цитата от „Дойче Веле”.
"Новите мизерници в Дортмунд" - под това заглавие на уебсайта на WDR откриваме обширен материал за мизерния живот на българите в Дортмунд и проблемите, които те създават на града. Tam в момента живеят около 2000 българи, но почти всеки ден на централна гара пристигат автобуси от Пловдив, пълни с нови "пришълци". В Германия българите имат право да живеят, но не и да работят. Проституция, работа на черно, живот сред купища боклуци в полуразрушени сгради - такава е българската реалност, четем там. Но защо точно Дортмунд, пита Катрин Шлузен, авторка на статията. Нейното предположение гласи: заради предимно турското население в северната част на града, близостта до други български семейства, заселили се вече тук, и разбира се директната автобусна връзка. Повечето "български мизерници" в Дортмунд са роми - от един определен квартал на Пловдив. Авторката описва мизерията в една от къщите, населявани от български роми. В нея под наем са живели 50 човека - разбира се без договор, а стаите са пълни с боклуци, плъхове, разкъсани матраци. Радиаторите са отремонтирани и отдавна разпродадени. Навсякъде са разхвърляни детски играчки. Никое от тук пребивавалите деца обаче не е посещавало училище, пише Шлузен.”
Всъщност да продължавам ли?
Колко лесно е да си „патриот”, колко е доходоносно и престижно. А и оневиняващо твоята собствена вина, че си траеш и приемаш за нормално подобно състояние на нещата в родината си? А нима е толкова трудно да си човек, просто един нормален, земен човек? Да признаеш, че нещата в родината ти са зле и да видиш с какво и как да помогнеш. Да признаеш, че и душата на българина е оскотяла. А не да патриотарстваш, да се подиграваш на съседи, че те били зле, а ти си добре. Не да лъжеш и да заблуждаваш.
Всъщност кого заблуждаваш?
Да, себе си, разбира се.
„Защото няма по-сляп от този, който не иска да види”, нали?
ДИМО РАЙКОВ
Париж

ЦИНИЗМЪТ ПРЕВЗЕ БЪЛГАРИЯ

Това, от което най-много се страхувах, вече е факт – статуквото се запази и вместо Герб да разбие несправедливостта по нашите земи, то неговите хора я циментираха.
Доказателства?
Ами просто се огледайте,прочетете и чуйте…
За мен най-показателното е, че от известно време в България се налага уж всеобщото мнение, че вече в страната нещата са тип и топ, че просто трябва да се радваме на живота, че трябва да четем жълтевини,не напразно вече има нови вестници с такава насоченост,че трябва и книгите да бъдат с лека тематика, с някаква друга, виртуална реалност, стига с тези мрънкания, стига с тези оплаквания… Оптимизъм,оптимизъм и пак оптимизъм…
Нещо да ви е познато,приятели, особено от моето, а и от по-старите поколения?
А истината е не само страшна и стряскаща, но и поразяваща!
Ето я и нея.
Според проучване на НЦИОМ от май, три четвърти от най-жалките европейски сиромаси не могат да си плащат сметките за ток и парно, 60 на сто са свили до крайност покупките на стоки от първа необходимост, 16 процента са безработни, а целокупният български народ масово избягва да ползва здравни услуги и лекарства поради тежък недоимък. Социологическа агенция преди време констатира, че всеки пети българин живее с 2.5 евро на ден, а минималната работна заплата, според Евростат, е 120 евро на месец.
Да, това е истината. И то констатирана не от кой да е, а от проправителствената социологическа агенция. Значи…
За мен е повече от ясно.
Това, което вече става 20 години в България е КОНТРОЛ НАД БЕДНОСТТА, тоест КОНТРОЛИРАНА БЕДНОСТ. Защото не може толкова години народът да живее с мизерни доходи от заплати и пенсии, а шепа „избрани” да тънат в охолство.
Тук обаче искам няколко думи да кажа за едни от най-важните хора, които прокарват тази линия на КОНТРОЛИРАНА БЕДНОСТ.
Става дума за финансовите министри в досегашните правителства на страната ни. Да изброим само тези от предишното десетилетие – Муравей Радев, Милен Велчев, Орешарски, сега е Дянков…
Все отбор юнаци. Правени сякаш по калъп. С най-отличително качество – наглостта! Да, наглост, съчетана с огромна доза цинизъм!
Припомнете си техни действия, изказвания…И ще ви настръхнат косите.
И тъй като българинът най-много се слави с късата си памет, ще ви припомня само две неща, свързани с някои от тези „капацитети”.
Учителската стачка… Навън София се тресе от недоволство, а вътре, в Министерството на науката и образованието, Орешарски и Вълчев с наглост, достойна за Гинес,се подиграват с тези, които са ги избрали, тоест техните, на двамата министри, господари. Господари ли? Слугите”, тоест министрите, с тънки усмивчици коментират кога да се върнат от чужбина от „екскурзии”, плащани тъкмо от тези гладни и боси навън люде, и как да „финтират” стачкуващите…
Втори епизод. Ето думите на Дянков по повод на предложение на журналист един месец да живее с минимална заплата.
Думи, достойни да потресат целия свят с безочието, студенината, надменността си.
В България се спестява много повече, отколкото в много европейски страни и дори по време на криза, убеден е Симеон Дянков. Той обаче отказа да участва в експеримент да поживее един месец само с минималната работна заплата в България, за да покаже на сънародниците си, че това е възможно и дори може да се спестява.
"Това би било чисто популистко. Тези хора не са ходили и не са се учили, не са правили докторат по икономика, не взимат решенията, които взимам аз. На хората им плащат за това, което работят. Хората с по-добро образование взимат повече пари", аргументира се той.
АСН

Спирам. Повече не ми достига въздух. А имах някаква надежда, че ГЕРБ ще направи нещо различно, че ще попребори поне мъничко мизерията.
А вижте какво говори този!
И как!
Но най-страшното е, че му се позволява – е, кой и как тогава да възцари поне елементарна справедливост по българските земи, пълни иначе с мастити „патриоти” и празнодумци…
КОЙ ГИ ИЗБИРА ТЕЗИ НАГЛЕЦИ, ПРАВЕНИ ПО КАЛЪП?
И тъкмо си задавам този въпрос, и пред очите ми попада друго заглавие от „Стандарт”. Този път за друг един наглец.
Съвестта ми е чиста. Така шефът на ДКЕВР Ангел Семерджиев коментира пред Нова телевизия появилите се информации, според които се е сдобил с хибриден луксозен автомобил и с имот близо до Несебър.
Личен автомобил ми трябва, защото ми е нужен за уикендите, за лични причини. Той е купен на старо, плащам лизингови суми. Първоначалната сума е над 60 000 лева без лихвите. Всеки месец внасям около 800 лева, призна председателят на ДКЕВР.
Заплатата, която получавам, е публична и е почти 4000 лева, допълни той. Закупеният от Семерджиев имот близо до Несебър е незавършено строителство, част от къща и понеже не е точно в Несебър и е далеч е от морето, затова по думите на председателя на енергийния регулатор, е толкова евтин имот.
Преценил съм, че сега е времето да закупя имот. Беше около 32-33 000 лева, когато го купих. Бил съм изпълнителен директор на дружество, това е най-високата заплата, която получавам, коментира още той.

А, значи още един… Значи също наглец. Също „назначен”. Припомнете си неговите предшественици.
И какво излиза? Че наглеците в България са и надменни, и мислещи се за богове. Те обаче не допускат, че са… смъртни. Че и за тях се пази толкова, колкото за байчо на село. Че няма как да отнесат те, а и потомците им всичкото това имане ТАМ, откъдето всъщност няма връщане.
Прочетете внимателно думите им на тези самозабравили се негодници, знаете ли колко такива съм видял през живота си, това са нещастни по своему хора, но заради тях и такива като тях, каквито у нас никак не са малко, милиони българи емигрираха и емигрират, отвратени от бг-политиката и властта.
Но няма спасение от тези. Те идват пак – и в чужбина. И идват като твои спасители?!? Да ти казват колко е хубаво у нас, убеждават те да се върнеш…
Е, то бива наглост, ама чак пък толкова…
Но значи някой им позволява? Някой ли?
Кой всъщност е този някой?
Да се попитаме ли? Или много добре знаем отговора?
Да,знаем го.

ДИМО РАЙКОВ
ПАРИЖ

ДОКОСВАНЕ ДО УМБЕРТО ЕКО, САЛМАН РУЖДИ, ПОЛ ОСТЪР, МАРК ЛЕВИ...

НАСАМЕ С ГОЛЕМИТЕ ПИСАТЕЛИ НА ХХІ ВЕК

В ПАРИЖ С ЕДНИ ОТ НАЙ-ПОПУЛЯРНИТЕ ПИСАТЕЛИ ДНЕС В СВЕТА - УМБЕРТО ЕКО, САЛМАН РУЖДИ, ПОЛ ОСТЪР, ЖАН-КЛОД КАРИЕР, МАРК ЛЕВИ, ФРЕДЕРИК БЕГБЕДЕ, АНДРЕЙ КУРКОВ …

Това е рядък шанс – да се докоснеш до съкровения свят на едни от най-големите умове на века, в който живееш.
Всъщност това е дар от Бога, в случая за мен – от Париж и Франция. В най-красивия град на света, в най-духовната страна на планетата аз имах щастието да се срещна и докосна до няколко от най-големите писатели на нашия ХХІ век.
За цял живот ще помня думите на световноизвестния магьосник на словото Умберто Еко, казани по отношение на неговия принцип на творчество и живот: „Времената са мрачни, нравите – корумпирани, а самото право на критика, когато не е потискано чрез цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам.”
Ще помня и светлината в очите на големия писател, когато заговори за България: „Бил съм у вас със съпругата ми три пъти. В страната ви ни бе много хубаво, имам у вас много приятели, обичам, обичам, обичам / Той три пъти я повтори тази дума, та хората около нас впериха очи в мен с любопитство…/ България!”
Салман Ружди е леко пълен, почти нисък и като че ли некрасив – но това усещане е само на пръв поглед. Когато го доближиш, сякаш ток те пронизва и ти си омагьосан от интелекта, който е утаен в очите на този велик писател.
В първия момент ми се стори и надменен. По-късно, когато в подробности се запознах с биографията му, разбрах, че това по-скоро е защитно действие – та лесно ли е години наред да бъдеш осъден на смърт, да живееш с усещането, че всеки миг ти си мишена? В мен се запечата мисълта му: ”За силата на един творец най-точно говори неговата социална чувствителност.”
Пол Остър, чиито романи във Франция са хит и на чиито представяния се нижат дълги опашки от читатели, също бе категоричен:” Обожавам самотния човек, този, който винаги се съмнява…Той е способен да направи нещо голямо.”
Жан-Клод Кариер, известният френски писател и драматург, ме изненада, но и същевременно обнадежди с подхвърлената си към мен фраза: „Много е интересна тази тема за рухването на тоталитарната система. Как така тя рухва и какво става с хората от тези страни? В някои от тях се отключва дивото! Така ли е наистина, мосю Райков?”
А с Марк Леви, най-четения автор във Франция, чиито всички книги продължават непрекъснато да са на пазара и който само за 2010 година има продадени екземпляри за, представете си, 19 милиона евро, ме свързва запознанство от няколко години. Той бе изненадващо „топъл” и добър към моя милост още на първата ни среща, отправяйки ми посланието:” Приятелю, пожелавам ти красива творческа свобода. Благодаря ти за посрещането в твоята страна. Надявам се един ден да чета книгите ти на френски език. Нека моята симпатия да бъде за теб, писателю!”
Фредерик Бегбеде пък, най-младият от цялата тази плеяда, известен с буйния си нрав и с прозвището „лошото дете” на френската литература, когато разбра, че съм българин, широко се засмя, сърдечно, уютно и загадъчно:” О, в София прекарах едни от най-хубавите си мигове. Не затворих очи и за секунда…”
Много приятели в България има и един от най-превежданите във Франция в момента автори бившия източен блок – руснакът Андрей Курков, който живее в Киев. Неговите думи ми вдъхнаха така нужния живец:”Ние, източноевропейците, въпреки всичко, което сме преживели, а и преживяваме, има какво да кажем на европейския, а и на световния читател. И ще го кажем!”
Тези мои срещи-докосвания до големите писатели ми доставиха радост, но и мъничко тъга – ех, да, „кога ли наистина ще ги стигнем американците”, разбира се, става дума не толкова за материална обезпеченост, а за свобода на духа, за вътрешна разкрепостеност, за умението да се усмихнеш, да се поспреш и да кажеш, въпреки липсата на време и въпреки армията от телохранители около теб, няколко топли думи на един непознат пишещ събрат, идващ от малка, почти неизвестна страна, който сам, с оскъдни средства и без литературни агенти, мениджъри и тем подобни днес не „екстри”, а задължителни „атрибути” за съвременния писател се опитва да върви по пътя на твореца, да каже и той своята дума, да популяризира името на почти неизвестната си родина, чиито държавници доста често, ако не и винаги май, не искат и да знаят за тези негови, а и на останалите му колеги усилия и пориви…
Спомням си как преди време, когато тръгвах в Париж към първите си срещи с подобни великани на духа и почти винаги бях обземан от някаква странна треска, дъщеря ми, разбира се, за да ме успокои, неведнъж ми казваше: ”Татко, защо толкова се впрягаш? Та и тези хора са като нас, и те имат две ръце, една уста …” И тъй нататък…
В интерес на истината тези думи на дъщеря ми тогава „хващаха дикиш”. Поуспокоявах се и съумявах да проведа срещите си.
След видяното и усетеното при досега си с моите събеседници аз може би подсъзнателно проумях, че да, тези хора на пръв поглед са като всички нас, обикновените хора, още повече че те като по правило се държаха с мен семпло, сърдечно, като равен с равен.
Но аз наистина усетих и невероятната вътрешна сила у тези майстори на словото, техният огромен потенциал на мисълта, тяхната титанична енергия – все неща, които толкова липсват на нас, обикновените представители на човечеството…
Всъщност в подобно явление няма нищо странно или лошо – малцина са призваните и одарените от Всевишния. И това си е напълно в реда на нещата.
Затова трябва да се опитваме да се докоснем до магията на тези великани на духа, до техния начин на мислене, та дано нещичко прихванем – а и нали ние, българите, имаме такава народна мъдрост – „С какъвто се събереш, такъв ставаш.”Дай, Боже!
И така – напред, към големите…

БОЙКО БОРИСОВ В ПАРИЖ: НИЕ СМЕ НАЙ-БЕДНИ И КОРУМПИРАНИ

НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ…

Да, това е едно от най-употребяваните в света словосъчетания. В нашия случай – в български условия…Какво имам предвид?
Ами, ето какво.
Признавам си без бой – имах надежда, че Герб и Бойко Борисов ще направят нещо добро за България. Не че нямах своите съмнения. О, само какви съмнения – та аз съм вече на петдесет и кусур години. Но просто сърцето ми бе изтръпнало от толкова негативизъм, от толкова безверие, та като удавник за сламка се хванах за тази своя последна надежда, а и така ми бяха омръзнали тези „герои” досега, исках завинаги да се махнат царските лакеи, както и останалите техни „коалиционни”, а то всъщност грабителски, партньори. А и около Борисов виждах хора, които ми вдъхваха доверие като Фандъкова, Малина Едрева, Цветан Цветанов, Марин Райков…
Затова и изчаках. Дори тук-там се намесих в интернет с позиция, че нека да поизчакаме, че ако и това правителство се издъни, то тогава вече България наистина е загинала.Б едно бях сигурен тогава, а и сега - ако Борисов излъже народа, спасение за България няма!
По онова време,около изборите през 2009 г., вече бях решил да емигрирам. На много други места съм обяснявал мотивите за своето решение. Тук само ще кажа едно – вече не можех да издържам на това да си блъскам главата все в една стена, която не помръдва. Но това най-болезнено го усетих, когато се разболях тежко. Нали знаете, ние, българите, се „вземаме в ръце”, когато ни „дойде до главата” . Тогава – смъртно болен, на стъпки от оная,аз разбрах, че, освен съпругата и майка ми, никой не го еня за мен – нито държава, на която си работил честно и почтено, според силите си, нито болници и лекари, на които си плащал цял живот осигуровки, нито власт…Ти си просто НИКОЙ в страната на НИЧИИТЕ! И единствен ми остана …Париж. Мисълта за него ме върна на този свят. Прохождах отново - същинско дете, лазех по пода,стиснал зъби и сърце. И единствено с мисълта за... Париж. И тогава вече бях решил –ако успея, трябва да се отблагодаря на този единствен град-човек. И тръгнах към него…
И ето, сега изведнъж, вече в Париж, аз се поколебах – идва, вече и за слепците бе ясно, Бойко Борисов, а пък аз, въпреки известни надежди към него, си тръгвам. Поколебах се, но този път се оставих на усета си. И тръгнах.
Съвсем скоро след това, вече като министър-председател, Борисов се оказа,или хайде – аз се оказах, до него – там, в широкия луксозен салон на българското посолство в Париж.
В претъпканото пространство прокънтяха думите на премиера – АЗ СЕГА СЪМ ПРЕМИЕР НА НАЙ-БЕДНАТА И НАЙ-КОРУМПИРАНАТА СТРАНА В ЕВРОПА!
Всички бяха изтръпнали – такива думи тук никой досега не бе произнасял!
Не усетих как това го казах на глас.
Борисов изглежда не проумя веднага за какво бе моята реакция, та веднага попита – „ В смисъл?”
- Ами прави Ви чест, че тук, където наистина никой досега не бе изричал такива думи, Вие казахте истината – дообясних причината за моята малко невъзпитана реакция.
Останах с впечатлението, че той не ме разбра докрай, но това нямаше в случая никакво значение.
Важното бе, че след тези негови думи аз бях окрилен. Не само аз. Толкова души след това ми се обадиха, които също не скриваха надеждата си, че най-после нещо май ще се направи в България.
Тогава се запознах и с министър Цветанов, направи ми много добро впечатление.
Това усещане се засили и след като министър Цветанов започна да разкрива престъпленията на тройната коалиция. Е, рекох си, струвало си е толкова години да си без работа, да боледуваш без лечение, да пишеш с горяща глава и мисъл за този беден, отчайващо беден българи, поставен в унизителни условия на съществувание. Най-после светлинка в тунела. Дай, Боже! Май дойдоха хора, които ще помогнат на бедните, няма да гледат само собствения си джоб, няма да крадат, няма да лъжат…
Да, надеждата… Последната…
Оказа се обаче... Да, оказа се, че онази българска общност от хора без глас, без пари, без… зъби май пак ще си остане сиротна. Че пак ще си има богат и пребогат елит и беден народец...
О, има ли друг народ с толкова много люде с УСТА-ДУПКИ?
Наскоро бях в България с мой познат французин. Той беше поразен от гората от некролози,обрасла и телеграфните стълбове, и стените на домовете… Беше поразен и от УСТАТА-ДУПКИ…
- Ама как може тези хора да живеят без зъби? – попита ме той обратно в самолета за Париж.
Какво да му отговоря? Как да му обясня? Просто го попитах, разбира се, след като се извиних за нетактичността, каква е неговата пенсия.
Оказа се, че той, бившият бояджия, тоест един най-обикновен трудов французин, сега има пенсия от 1400 евро, значи 2 800 лева… При цени на хранителните стоки в Париж по-евтини от тези у нас. За качеството да не говорим…
И този същият бивш бояджия се оплакваше, разбира се, сдържано, че не му стигали парите, че той и жена му живеели в общинско жилище, че държавата била поела разходите им, че въпреки това гледали едно дете, да си докарат нещо отгоре…
Че днес животът бил много труден, а с толкова малко пари...Слушах и мълчах.Да какво можех да му кажа на него парижанина, аз, българският писател, с дузина книги, с тридесетгодишен стаж, започнал в родината си от най-ниското стъпало и стигнал почти до върховете на българската трудова ийерархия в своята област, който сега бе дошъл на 55 години нито канен, нито очакван в една толкова обичана от него, но все пак чужда страна,страна със свой самобитен начин на живот, език и тъй нататък особености. И да започнеш от нищото, пак отново, все едно че си юноша…
Е, наистина какво да му обяснявам. Да му кажа всичко това, да му обясня, че милата ми майка, вече покойница, както и над два милиона българи, получаваше пенсия от около петдесет евро? Ще ме разбере ли, ще ме съжалява ли?
И си замълчах. О, как се научихме ние, българските емигранти в Париж, да мълчим!?!
Просто станах, промълвих нещо на своя „френски” за извинение и под учудения поглед на френския бояджия аз си тръгнах с отмаляло, за кой ли път, сърце.
Разказвам за този епизод, защото за мен най-явен признак, по който едно правителство показва какво ще бъде управлението му, е отношението към болните, възрастните и децата.
Да давам ли примери как правителството на Борисов се отнася към тези категории от български граждани? Няма нужда, нали?
Достатъчно е да спомена само мнението на премиера, изказвано напоследък, че ние,българите, сме били по-добре от гърците, от хърватите, от…, че да внимаваме, защото ако ни се случи това, което се е случило на съседите, ще ни бъде много, ама много тежко…
Четях, слушах тези думи и не вярвах на ушите и очите си. Това ли бе оня мъж, който в посолството ни в Париж открито и честно, с болка в гласа каза ИСТИНАТА ЗА ДНЕШНОТО ДЕРЕДЖЕ на българина?
Как така нещата са се преобърнали у един и същи човек, та само за година и нещо той изведнъж „засвири” съвсем, ама съвсем друга песен?
Какво става с тези наши държавни мъже, та щом около тях настане благоденствие, забравят всичко преди това? Заобиколени от лакеи, от слуги, чието единствено достойнство е да гъделичкат самочувствието и егото на всеки властник, те изведнъж забравят откъде и как са тръгнали и сякаш стават съвсем други хора – без чуваемост, без топлинка, без сърце… Хора-властници без сърца, тоест с парче лед в гърдите си…
Тази толкова позната бг-картинка…
Да внимаваме, защото можело да ни постигне съдбата на гърците и тогава щяло да стане страшно…
Господи, ама Вие, сериозно ли, г-н Борисов? Че какво по-страшно от това, което вече двадесет години се случва на моя народ може да му се случи? Че не виждате ли, г-н премиер, че от стягане на колана на този наш народ душица не му е останала, не виждате ли тези хора с УСТА-ДУПКИ около себе си?
Наскоро бях в България – представях новата си книга „КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ” – о, такава сивота, толкова прах – и в буквалния, и в преносния смисъл на думата… И примирение, и КОНТРОЛИРАНА БЕДНОСТ, тоест бедност за народа, а облаги и разкош за властниците и слугите им…
И една огромна пропаст между назначения елит и обикновените хорица.
Едните богатеят, дебелеят, ох, какви мазни бузи, какви шкембета, какви палати, какъв разкош, а от другата страна - каква мизерия, какъв примитивизъм… И същите чиновници, същите журналисти, същите медии-подмазвачи, същите политолози, социолози и тъй нататък слуги, които двадесет години все говорят и пишат едно и също…
Да, къде сте, г-н премиер? Ама оня премиер, до когото бях на 6 октомври 2009 г. в просторния и луксозен салон на българското посолство в Париж…
Къде са ония думи – България е най-бедната и най-корумпираната страна в Европа?
Сега вече песента е – ние сме по-добре от гърците, от…, ние си живеем добре…
Да, жестока съдба българска. Съдба на една прокълната територия, наречена „България”… В която липсват толкова елементарни човешки нещица, но най-много – солидарността между хората. Онова усещане за милосърдие, за добра дума към ближния, усещане, че животът ни е един-единствен и неповторим, но че и той, рано или късно, свършва за всеки. И ти не можеш в ония два метра да занесеш всичкото това имане, придобито с толкова студенина и престъпления, просто то там няма да ти трябва…
Но кой ли ти ги слуша тези неща?
Сега аз съм на власт. Сега и завинаги! Така пеят тези около теб, умилкващите се по професия, които обаче с другото око се оглеждат – кой ли ще те наследи… За да могат навреме да се „пренастроят”, да започнат да словославят него, следващия цар…
Ех, Българийо, ех, територийо балканска…
Да, „Надежда всяка тука оставете”. Оставете…

ДИМО РАЙКОВ
Париж, 23 май 2011 г

П.П. А утре е…24 май… Празникът на буквите, най-българският празник, нашият празник, моят празник…Празник ли?

ТОЛЕРАНТЕН ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ?

Наскоро прочетох един хубав материал за това дали е толерантен българинът от Веселина Седларска. Тя призовава всеки да разкаже своята лична история на тази тема. Ето и аз го правя,успях да намеря чрез гугъл този мой текст,публикуван още през 2000 г. в ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ.





Втора гранична зона
Димо Райков


Наскоро постигнах една от мечтите си. Видях с очите си Париж. Веднага като се настаних в хотела, тръгнах към прочутото авеню Champs Elysees.

Вървях от Триумфалната арка до площад Конкорд и обратно. Един път, втори, трети... Пеш, сред море от хора - бели, черни, жълти...

Цялото мое усещане ликуваше - с всяка своя фибра аз осъзнавах какво значи Свободата. Чак сега, на 45-годишна възраст, аз, роденият в никому неизвестното градче Малко Търново, се разхождах в пъпа на света.

И в този миг онемях. Пръстите ми се бяха вкопчили до синьо в... паспорта ми. В моя български, тъмнозелен паспорт, който по инерция бях взел заедно с международния. Разтворих го. И се взрях в оная предпоследна страница. Където покорно лежеше печатът - ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА.

И ме връхлетя споменът.

За първи път ние, първокласниците, бяхме на посещение в гранична застава... Стоях онемял и сякаш с гвоздей се забиваха в крехкото ми усещане думите на моята учителка.

- Ученици, там, отсреща, живеят ония, турците. Там живеят лошите...

Бях изумен - всъщност границата в този участък минаваше посред река Резовска. Как така, питах се, та може ли половината река да е българска, а другата половина - турска, половината река да е добра, т. е. наша, а другата - лоша, т.е. тяхна...

- Ученици - говореше учителката ни - там са те, турците, които пет века са ни колели и бесели.

Тогава за първи път в моя живот аз познах и усетих Омразата. Всъщност това бе моят първи урок по учение в Омраза.

Кому бе нужна тя? И за какво?

Ето това си спомних, когато вървях по прочутия парижки булевард. Свободен. Гражданин на света. Без оня печат ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА. Но с онова несравнимо усещане за свобода. При което няма граници, няма Отвъд, няма Омраза...

Има усещане, че си част от един свят, от едно голямо село. Където всеки има право да диша, да живее, да се радва на слънцето. Без условности, без жлъч, без вина...

Гледах потоците от люде, всеки тръгнал нанякъде, и се питах - колко малко всъщност му трябва на българина?

Малко ли...


© 2000 Литературен форум

ПАРИЖ, ТАЗИ ВЕЧНА МАГИЯ...

„ ВЪВ ВСЕКИ ГРАД ИМА ПО НЕЩО, В ПАРИЖ ИМА ВСИЧКО!”

Париж не трябва да "умира" никога, защото тогава ще изчезне Мечтата

Това е вторият материал от моя „архив”, който си позволявам да препубликувам в блога. Причините са две – от една страна преди около месец излезе моята нова книга „Кестени от Париж” и бих искал читателят да се запознае с моите нагласи във времето, когато съм започвал да я пиша, а от друга – мисля, че този разговор между мен и Тихомир Димитров, както и предишния ми с Аглика Георгиева във в. „Новинар”, са направени много професионално от колегите, за което бих искал да им благодаря по този малко странен, но пък „блогърски” начин – като ги препубликувам в моя блог. Още веднъж извинения и благодарности на Аглика Георгиева и Тихомир Димитров!
-----



Писателският блог на Тишо
ноември 6, 2008
РАЗГОВОР С ЕДИН БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ
Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 8:33 pm
Tags: димо райков, книги, литература, париж, писател,франция

Димо Райков с големия Шарл Азнавур в Париж

…и легендарната Силви Вартан в София.
изтончик: http://dimoraikov.skyrock.com/
/ За съжаление поради технически причини на това място не мога да публикувам тези две снимки,както са в оригиналното интервю,но те са на други места в блоговете ми, а и в книгата ми " BG емигрант в Париж" - б. м. /

Димо Райков е автор на популярните книги: „Париж, моят Париж“ и „BG емигрант в Париж“. Франкофон, автор, редактор и почитател на Саркози. Запознахме се виртуално през лятото, след един мой коментар върху последната му книга. Това интервю е логично продължение на онлайн корспонденцията, която обменихме след това. Ето какво мисли един съвременен български писател за емиграцията, за Франция, за французите, за блоговете и за свободното слово в Интернет.

- Уважаеми г-н Райков, благодаря Ви, че се съгласихте да вземете участие в това интервю! Времето е най-ценният ресурс, с който разполагаме, затова ще се опитам да бъда кратък. Колкото и да ми е трудно. Последната Ви книга започва с думите: „Париж не може да се победи“. Бихте ли обяснили на хората, които не са чели „BG емигрант в Париж“, какво точно имахте в предвид?
- Вижте, наред с всичко останало, аз отправям с тази книга посланието, че едни от най-важните неща в краткия човешки живот са усещането за чувствителност и способността да виждаш чрез въображението. Който притежава тези две неща, е благословен. А какво по-голямо предизвикателство има за чувствителния човек, надарен с въображение, от мисълта за Париж – оня Париж на Духа, Свободата, Красотата, и Светлината… Който всеки от нас, дошъл за определен къс от време на земята, носи в себе си. А може ли, господин Димитров, да се победи усещането за солидарност, за милост към ближния? Може ли да се победи чувствителността и въображението? Някой ще каже, че може. Но тогава наистина ще стане страшно на и без това неуютната наша планета.Изчезне ли Париж, значи изчезва Мечтата, изчезва мисълта за онова късче земя, благословено от Бога, където самият човек е Бог! Затова наистина не може, а и не трябва да се победи Мечтата, тоест Париж…
- Прави ми впечатление, че наричате Париж „град на свободата и светлината“. Историите в книгата Ви наистина са „автентични и разтърсващи“, но имат тъжен, меланхоличен привкус. Споделете повече за контраста между свободата и светлината, в която се къпят парижани и сумрачното, отчайващо, понякога твърде самотно битие на българите, които сте избрали за герои на книгата си. Контрастът ли Ви впечатли?
- Когато пишех книгата „BG емигрант в Париж”, аз имах по-друго усещане от Вашето – като че ли цял бях облъхнат от светлина. Но не оная познатата светлина, а тази, идваща от парижките забележителности „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, „Сакре Кьор”…Ония, които са били в Париж, може би са забелязали, че тези творения на човешкия гений излъчват най-силна светлина, тъкмо когато времето е най-мрачно. Така се случи и с моята книга. Нелеката съдба на героите в нея като че ли е родила тези отблясъци, които досущ приличат на напевите от моята родна планина Странджа, където всяка песен всъщност е един откъртен вопъл, напоен с гъста мъка по нещо безвъзвратно изгубено…За мен моите герои не са „меланхолични”, напротив, всеки от тях е направил своя последен опит за … летене. За едни той е по-успешен, други и в момента търсят мечтата си, трети, за съжаление, вече са с изгорени криле…Но всеки от тях аз съм го обикнал, защото те притежават нещо, което е достойно за възхищение – склонността да рискуват. А без риск няма достойнство. А без достойнство няма живот… Така поне аз мисля.
Познавате ли истории на успеха? Кои са успелите български емигранти в Париж? Какви качества са ги издигнали над средното равнище в този красив, но хладен и чужд мегаполис?
- И тук можем да поспорим, господин Димитров. Защото за мен Париж не е „хладен и чужд”. Няма друг град в света, който така да умее да приласкава – в него всеки може да открие „своя си Париж”, онова лично пространство, което като че ли е отредено само за него. Анатол Франс казва : „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!” Това е!А що се отнася за истории за успех, то десет от тях аз вече съм ги предоставил на моите читатели чрез първата ми „парижка” книга „Париж, моят Париж…”, която за около една година претърпя три издания – нещо нечувано за българския книжен пазар. Съдбата на тези успели българи не е просто една красива приказка за успеха, а преди всичко зов за повече човечност, за милост към ближния – все неща, за които говорихме в началото на това интервю. Всъщност аз така умея да пиша – не „слагачески”, не да пея дитирамби, а с опит да нагазвам в дълбокото, дори и с риск да си „доставя” проблем…
- Как се зароди Вашата любов към Франция? Кои са причините за нея?
- Донякъде ви отговорих на този въпрос, споделяйки мнението си за Париж. Как се поражда една любов? Отговорът е труден. А и понякога не е нужен. Защото има неща, които не могат, а и не би трябвало да се обясняват. Те просто се усещат…Кои са причините за моята обич към Франция? Само една от тях ще Ви разкрия – аз съм роден и израсъл в оная част от България, която по времето на комунизма бе най-строго охраняваната зона във Варшавския договор. Птичка не можеше да прехвръкне тогава в моето градче Малко Търново, без да бъде забелязана от „зоркото” око на властта, граничарите, отрядниците и т. н. И как тогава в подобни условия човек можеше да бъде свободен? Да, единствено във и чрез въображението си. Лягаш вечерта, завиваш се през глава и … започва твоето пътешествие към Париж, към Франция.Започва най-хубавото на света пътуване. Пътуване без билет, без гари, спирки и прочее… Пътуване чрез въображението…И то не към коя да е страна, а към страната на Монтескьо, Пол Верлен, Виктор Юго, Зола, Мопасан…Към онази страна – символ на Свободата и Светлината, за която американският президент Томас Джеферсън казва: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!” Повече думи нужни ли са?
- Кои са трите качества, които най-много харесвате у французите?
- Само три ли? И все пак – преди всичко невероятната енергия на французина – гледаш го вече паднал и в последния миг той се изправя и побеждава! Невероятна негова черта е и способността му да съхранява личното пространство на другия – няма да чуете французин, който да злослови по адрес на друг човек, да се рови в личния му живот – нещо толкова „любимо” за нас, българите. Ами толерантността и излъчването на светлина, тоест пословичната френска любезност, придружена винаги с усмивка, за която пак, ние, българите казваме, че е лицемерие… Също така – естествеността, усещането за солидарност, но май че вече станаха повече от три, затова спирам. А читателят може да разбере какво мисля за французите повече в третата ми „парижка” книга „55 тайни на Париж”/ Тя излезе през 2009 г. – б. м. /, върху която в момента работя в Париж и която се надявам да излезе в началото на следващата година. Ето, сега се сещам и за още нещо – онзи ден пътувах до Марсилия и Екс ен Прованс – два великолепни френски града. Влакът измина разстоянието от 900 км. само за 3 часа – представяте ли си? А през лятото 400–те км. от София до Бургас ги пропътувах с българския влак за цели 12 часа… Но мисълта ми всъщност е за това, че през тези 3 часа аз не видях и една педя земя, която да не бъде грижливо обработена. Всичко подредено, красиво, по френски… Ами способността на французина като никой друг да сътвори от правенето на една манджа изкуство и да ти поднесе ястието в такъв вид, че да си оближеш и пръстите… Но хайде, да приключвам този отговор, защото интервюто ще стане доста дълго.
- А трите качества, които най-много Ви отблъскват?
- За отблъскване чак не бих говорил. Не са ми симпатични, разбира се, някои неща и аз не ги спестявам в моите книги. Не ми допада затварянето в себе си, особено на парижанина, рядко той ще направи нещо, от което да няма никаква полза. Не ми допада и известна надменност у някои, както и казано по нашенски стиснатостта на французина. Но това са все неща, чудя се как да се изразя, симпатични. Ех, да ги имахме и ние само тях… Тук ще ми позволите едно вметване – от моите наблюдения забелязах, че българските емигранти, особено младите, като че ли най-добре възприемат тъкмо отрицателните качества на французите и ги демонстрират много по-ярко и цинично от тях. Сам съм бил неколкократно жертва на подобно отношение. И не го пожелавам дори и на врага си.
- Вие сте фен на Саркози. Ако трябва да си призная, аз също бях привлечен от изключителната харизма на този човек. Още повече, като българин се чувствам благодарен за това, което той направи по въпроса с българските медици в Либия. Но Саркози спря да ми бъде симпатичен от момента, в който подкрепи драстичните законодателни мерки на ЕП за ограничаване на анонимността в Интернет и оттам – правото на лична тайна и неприкосновена кореспонденция. Саркози стигна дотам, че настояваше за спиране на Интернета завинаги на хора, които са „съгрешили“ в свалянето на ‘незаконно съдържание’ от Интернет. Трябва ли, според Вас, правителството да знае с кого си пиша имейли, с кого чатя и кои сайтове посещавам – винаги и по всяко време, без моето знание, без моето съгласие и без да съм заподозрян в някакво престъпление? Не превръщаме ли обикновения потребител във „виновен до доказване на противното“ по този начин? А какво става с търговската тайна? Един държавен служител с 500 лв месенча заплата лесно може да бъде корумпиран и, ако този човек знае с кого общувам онлайн, лесно ще разбере от кого купувам и на кого продавам, примерно. Тази информация струва пари. Може да бъде продадена. Да, пиратството е голям проблем на България, но според мен корупцията е още по-голям. Какво мислите по този въпрос?
- Моето възхищение към Саркози е възхищение към политик, който обича своята страна и работи за нея с действия, а не само с красиви приказки. Вижте, моето отношение към него не е свързано с факта, че той е от десницата. В моите книги вие ще усетите и уважението ми към хора като кмета на Париж Бертран Деланое, кандидатката за президент Сеголен Роаял, бившия министър на културата Джак Ланг – все хора от левицата, както и депутата Жан Ласал от партията на центриста Байру – това всъщност са ярки личности, за които във Франция казват, че епохата е преди и след тях, аз не понасям политици-кукли на конци, на които в България съм се нагледал в битността си на съветник дълги години в Народното събрание. Аз съм поддръжник на тезата, че най-важното в интернет е личната свобода. Така че, мисля, че по-обширен коментар от моя страна не е нужен. Със закон във Франция е забранено да се посещават педофилски и нацистки сайтове. Сега се опитват да прокарват Закон за ДАУНЛОУДВАНЕ, тоест незаконното „източване” на файлове с интелектуална собственост като филми, музика и текстове. Тук нещата са доста комплицирани – от едната страна, стоят интересите на авторите на тези интелектуални продукти, както и на издателите им, които поддържат тезата, че по този начин ги крадат, а от другата страна е всъщност публиката, която разполага с нови технологични възможности и която не може да разбере защо не трябва да се възползва от това. Авторското право е съвсем малка част от този проблем, предимно тези закони закрилят издателите. Саркози все пак е десен политик и е естествено той да пази интересите на предприятията, тоест издателските къщи. Но хайде да не навлизаме в дебрите на тази тема, която е толкова дълбока и същевременно особена.
- Общото между нас двамата, освен книгите и любовта към словото е, че имаме личен блог. Какво Ви донесе блогването и какво Ви отне? Полезно ли е за един съвременен писател да има собствен блог или блогването е само чиста загуба на време и творчески ресурс?
- Моят блог може би не е типичен блог/ Тук говора за блога ми PARIS,MON PARIS…, тъй като настоящият, в който публикувам този текст, бе създаден по-късно - б. м. /. Той има повече елементи на моя «визитна картичка», но, разбира се, често се изкушавам и да споделям мнението си по някои въпроси. Мисля, че блогът е едно чудесно средство за постоянна връзка между твореца и читателя. Аз, например, съм удивен от това как един световно известен писател като моя приятел Марк Леви поддържа своя сайт и как винаги досега лично на мен той ми отговаря светкавично и то не шаблонно, а с внимание и приятелско чувство. А какво ми е донесло блогването – дори и само контактът ми с Вас, господин Димитров, си заслужава усилието, нали? Тук искам да благодаря и на екипа на Кафене BG, които също ме подкрепиха и подкрепят моя блог. Толкова много хора – и млади, и по-възрастни влизат в моя блог, а това никак не е малко и ми дава нужната глътка енергия.
- Престижно ли е да наречеш себе си „писател“ в България?
- Може би не разбирам точно какво имате предвид като задавате този въпрос. И тъй като сме от различни поколения, аз ще Ви отговоря така. Едно време, ние, младите тогава български писатели, с разтуптяно сърце прекрачвахме прага на кафенето на „Ангел Кънчев” 5 – Меката на словото. В ония времена да се наречеш „писател” беше много трудно нещо, дори и кощунствено. Тази думичка „писател” беше нещо свише, трябваше много хляб да се изяде от нас, младите, за да посмеем да се назовем „млади писатели”. А за „писател” изобщо и не помисляхме. А сега се навъдиха под път и над път едни „писатели” – напише едно стихотворение, един разказ и хоп – писател и то известен… А аз съм чакал, например, за един разказ във в. „Пулс”, в. „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, сп. „Септември” по цели години. Да не говорим за първата ми книга „Стълба от камък” , която излезе чак след 8 години. Но, хайде, това са минали работи. Миналото не трябва да се забравя, но и с него не трябва да се живее, нали? А дали е престижно днес да бъдеш писател в България? Не, не е! И то съвсем, съвсем меко казано. Но какво да се прави – съдбата си е съдба… А и все пак на света съществува Париж…
- Каква е разликата между българския и френския писател?
- И този въпрос е доста глобален. Ще се огранича само в рамките на следното. Вижте, Франция е страната, в която Негово Величество Артистът, тоест творецът, е поставен на пиедестал – той се радва на огромно внимание и куп придобивки от страна и на държавата , а и на самите французи. Що се отнася до писателите – ще Ви дам един пример. За всеки френски политик, дори и от ранга на Де Гол, мечтата е да напише и издаде поне една книга в живота си. Какво повече да говорим? А в България ни смятат за странни птици, или както казваше един мой познат от Кюстендил: «Абе, вие, писателите, сте «отперена» работа.» Да, «отперени» хора, които нямат нужда нито от храна, нито от елементарни условия за работа… В България днес властта така се грижи за твореца, че го принуждава да… емигрира. На нея не й се иска да има в България писатели, а послушници, слуги… И най-страшното е, че такива мекотели същества сред нас се намират, и то доста… А един творец, който се превърне в слуга, всъщност е мъртъв приживе. Убеден съм, че в страна, в която писателите, тоест хората на Духа са поставени на колене и мизерстват, нищо добро не я чака. Тук ще направя една скоба – днес по сателитната българска телевизия в Париж гледах изумен как в едно централно предаване водещият беше предоставил услужливо сума ти време на едни мутри, които надълго и нашироко говореха за своите «възгледи». В това същото предаване само преди няколко месеца мен ме «отрязаха», тоест свалиха под предлог за технически проблем вече готов репортаж с мен. Това всъщност исках и да внуша чрез моите книги – повече топлота, повече солидарност към малкия човек, към ближния. Защото, унижавайки другия, ти всъщност унижаваш себе си, нали…

В средата на ноември излиза новата книга на Димо Райков, съдържаща два романа, писани още през времето на комунизма. Единият се казва ‘Пансионът”, а другият - „Писма до мъртвия брат”. Издателство Хермес ги връща към живот заради големия интерес на публиката към личността и творчеството на Димо Райков. Самият той твърди, че текстовете са благословени от Леля Ванга.
На добър път, г-н Райков!

-------
П.П. Е, някои неща,естествено, претърпяха еволюция в една или друга посока. В края на краищата вече съм от няколко години „постоянен” парижанин и погледът ми е нормално да се попромени. Но основната нишка е тази,която разкривам по-горе. Мисля,че това си проличава и в новата ми книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ,за която получавам толкова отзиви…
Ами,това е,приятели, живот и здраве – напред, към следващата книга! И към останалите тайни на Париж,нали? Които никак,ама никак не са малко… Защото, пак ще цитирам поета – „ Във всеки град има по нещо, но в Париж има всичко!”