Mислех, че българинът все пак има усещане за срам. Нещото, което отличава животните от хората. Но онзи ден разбрах, проумях окончателно, че той е опериран от това чувство, тоест вече е…
Прочетох, че управляващите, тези управляващи, които дойдоха преди четири години с гръмогласния рев, че ще въздадат справедливост, одобрили 74 милиона лева за бонуси за чиновниците. Същите тези управляващи обаче за майките и бащите си отрязаха категорично – няма и пет лева, хазната е празна…
Тогава чух и татко по телефона от онова далечно Малко Търново – Диме, ама тези хора нямат срама, грях вършат, Диме, та толкова чакахме, толкова се караха по телевизията и радиото, накрая напълниха джобовете си с нашите измъчени парички и ни захвърлиха пак на боклука…
Аз вече не страдам от илюзии. Защото зная и зъбките на тези хора-уроди. Но, когато погледнах в интернет и видях как шестват радостно тортички, цветенца, грижливо сресани чужди мисли…Вече наистина ми причерня…А пък като прочетох и отговора, който немският посланик дава на „Панорама” на въпроса кое качество най-много го удивлява у българина, вече кръвното взе да подскача…Търпението и покорството… Да, това беше отговорът на посланика. Какво значи това? И то казано от човек, чиято позиция изисква преди всичко такт и само загатване…Значи… Да,значи…
Какво мога да направя аз, който от години пиша на тази тема? Ами, просто да публикувам пълния вариант на едно интервю с мен. Тогава във вестника пуснаха част от него. Ето го сега цялото – мисля, то дава отговор на тези въпроси. Аз мога това да направя. А останалите приятели от Фейсбук…Нима само тортички и цветенца…
Писателят Димо Райков специално от Париж за читателите на в. „Минаха години”:
КОЙ И ЗАЩО ПРЕДАДЕ РОДНАТА КРЪВ?
1. Каква е причината да емигрирате във Франция? От колко години живеете там? Със семейството ли сте? С какво изкарвате хляба си?
- Вижте, някои българи в Париж се срамуват, когато ги наричат емигранти. Но така или иначе ние тук сме наистина емигранти. Въпреки че днес светът е едно голямо село, все пак има различно усещане, особено пък при нас, българите, които сме привързани, поне при мен е така, към родовата пръст. Всъщност няма нищо лошо в тази дума „емигрант”. Друг е въпросът как се отнасят местните към нас, а и как самите ние се чувстваме. Тук вече нещата са доста многообразни и може би са тема за друг разговор.
Аз винаги съм „живял” във Франция, в Париж… В родната ми къща в Малко Търново, а и в апартамента ни в София имам по една стая, която е пълна с изрезки, материали и тъй нататък неща за Франция и Париж, които съм събирал от дете. Аз винаги съм пътувал, дори и в ония години, когато бе забранено, към любимата страна и чудесния град, които за мен са били не просто географско понятие, а територия на духа, на свободата, на светлината. Представете си едно дете, „заключено” в своята планина, там, на няколко километра от българско-турската граница, живеещо в градче, известно като най-строго охраняваната територия на Варшавския договор, как жадно слуша от олющената радиоточка, всъщност единствената му връзка с Оня свят оттатък Планината, как гледа по няколко пъти един и същи френски филм с Жан Маре, Жерар Филип, Ален Делон, Бриджит Бардо… И пътува, пътува чрез въображението си – натам, към оня свят без граници, без телени мрежи, без мизерия…
Тогава аз, г-н Асьов, пътувах по възможно единствения, но затова пък толкова хубав начин – без билет, без проверки, без формалности – просто всяка вечер се завивах с юргана, притварях очи и… тръгвах…
Затова и когато се озовах за първи път в Париж, имах усещането, че познавам всяка частица от този огромен и великолепен мегаполис…Така че наистина винаги съм бил в този град. Иначе пет-шест години поделях времето си между София и Париж, докато от няколко години вече живеем със съпругата ми в столицата на Франция, където живеят и внучката ми на две години и половина, която говори, разбира се, доколкото може да говори дете на нейната възраст, и на български, и на френски, дъщеря ми и зет ми. Ами, това е в общи линии. А, тази зима при мен е и баща ми, който остана сам след смъртта на мама.
Как се издържам? Е, това си е чисто „български” въпрос. Няма французин, който да Ви го зададе, това тук е белег на навлизане в личното пространство…Но Вие, а и аз сме си българи, а и аз съм откровен човек, затова и ще ви отговоря. Аз съм може би единственият български писател, който се издържа с писане, каквото и да означава това. Тук, в Париж, се научих, макар и на тези години, да уважавам до полуда, да се радвам и на трохата, която съм изкарал сам – научих се и да не гледам в паницата на другия, да не завиждам на съседа, да не плача от завист и яд, че ето, той, който нито е по-умен от мен, нито е по-работлив, а има това-онова. Просто си припомням често един чудак, с когото навремето бяхме приятели, бай Йордан Гуглев от Кюстендил, който все повтаряше – на човек му е нужно колкото на един гълъб, няколко трошици…Тук една скоба – този мъдрец на преклонна възраст през Онова време се запали в центъра на Кюстендил, имам предсмъртното му писмо, в знак на протест срещу света на злобата, насилието и завистта между хората…
Тук, в Париж, г-н Асьов, се научих и да ценя мига и да се радвам на живота. Всъщност какво му трябва наистина на един човек – няколко трохи, семейство, което му подава ръка в трудни моменти и едно прелестно създание-продължение на рода и кръвта, което, пеейки любимата песен на моята починала преди две години майка Яна „Мари Марийку, карагьозлийку…”, наред с всичко останало му припомня дългия път – от онова градче Малко Търново до … Париж…
2. Имате шанса да живеете сред стихиите на една велика култура. Как се отразява това на вашия светоглед, ценностна система, литературно творчество?
- О, заради този досег съм готов на всичко! Затова и тръгнах на тези години за Париж, затова и преодолях, а и всекидневно преодолявам планини от проблеми – да усещам, да дишам въздуха на Париж. Който е зареден с толкова енергия, че честичко не чувствам дископатията си и болките в краката – ходя, обикалям, кръстосвам любимия град и всеки миг откривам нови, непознати светове – тук всеки камък е история, памет – и няма разрушения заради самото разрушение, няма започване на всичко отначало, а напластяване, надграждане – всеки слага, добавя, развива…
В този град-библиотека успях да се докосна до такива световни умове – те са толкова много, че само ще изброя няколко писатели, общуването ми с които, с някои макар и съвсем кратко, ми даде и ми дава онова, което, да си призная, никога не бих имал възможност да получа в София. Тук се докоснах до невероятния свят на един Умберто Еко, до Салман Рушди, Пол Остър, Емануел Карер, Марк Леви, Жан-Клод Кариер и десетки други титани на мисълта. Да не говоря за политици, артисти, певци като Силви Вартан и Шарл Азнавур…
Как се отразява животът тук върху мен? Ще си призная – в началото бях, а и все още не съм го преодолял напълно това усещане, в шок – нямате си представа колко неща ние в България, нарочно или от некадърност на управляващите, дори и не сме предполагали, че съществуват на този свят. Виждайки как живеят тук хората, как разговарят, как гледат на живота, ти разбираш потресен, че досега си живял в един затворен, изолиран свят, в една, простете, но това, мисля, е точната дума – кочинка…
Сякаш бях попаднал на друга планета. А все пак не съм елементарен човек, нали? Да, шокът бе страхотен и отрезвяващ…
Все едно, че един футболист, да кажем простичко, който цял живот е играл на селската поляна, осеяна с грапави дупки, изведнъж се озовава на кадифеното игрище на суперлуксозния терен на стадион „Парк дьо Пренс”…Бяга подир топката, но тя отскача от крака му…И сега, когато се връщам за кратко в България и виждам как колеги се тупат в гърдите, как се правят на велики, как мислят наперено, че те са „пъпа” на света, ми става смешно и тъжно, ама много тъжно…
Иначе съм станал по-толерантен, по-внимателен към събеседника, не навлизам в личното пространство на другия… И пиша, пиша… Ето, сега през април излиза моят нов роман „Реката на смъртта”, почти завършени са един сборник с есета, нещо като студия върху характера на българина в странство, както и един друг роман, в който разглеждам почти всички въпроси, които сега Вие ми задавате, още една книга с публицистика…Имам и други проекти, върху които работя… И пак Ви казвам – ходя, гледам, дишам… И уча внучката Диянка на български, пея й, доколкото умея, в тандем с моя 82-годишен баща, нашите чудни странджански песни с отблясъци от онова толкова топло слънце, гмуркащо се в бистрите води на най-чистата река в света – моята Велека…
Да, всъщност макар и с доста проблеми, макар и емигрант, аз съм щастлив, защото наред с всичко останало „имам” и две от най-чудните в света реки – едната е родната Велека, а другата, о, другата, на метри от която е квартирата ни, е реката на Свободата – Сена… Нужно ли е на един човек повече? А който иска, нека да трупа, нека да пълни гуша – къде ли ще го отнесе всичкото това имане?
Но хайде стига толкова, защото току-виж някой от читателите ми завиди. А тогава става лошо – защото тук, в Париж, разбрах и това, че май няма друга нация, която така да обича да…мрази и завижда…
Като дойдете в Париж, ще ви заведа в… Ето, сега се затруднявам как да продължа, та толкова са прелестните места в този град. Но Вас, като човек на Духа, ще Ви заведа в една книжарничка край легендарната църква „Нотр Дам дьо Пари”, тя е известна като книжарницата на Хемингуей, защото традицията, която спазват нейните собственици, е на втория етаж на няколкото легла да пренощуват чужденци-творци в нужда. А в Париж кой няма нужда от легло? В това на пръв поглед малко неугледно пространство на вековната мисъл, наред с дъха на патинирано дърво, ще усетите може би как и защо този народ е успял да се извиси дотам, че в момента да е на 4-5 място като световна сила… Ще усетите, че номер едно за французите е паметта и божията искра на творчеството. И уважението към твореца… Тук като кажеш, че си журналист или писател и някак си с друг, по-светъл и внимателен поглед започват да те гледат… Има едни книжарници „Фнак” – огромни пространства с книги, с налягали по пода хора, които четат - млади и стари, десетината, че и повече касиерки едва смогват да обслужват огромните опашки с хора, хванали в ръка по пет-шест книги наведнъж… Ех, кога ли ще бъде така и у нас?
3. В разказите ви от книгата „Кестени от Париж” пишете за съдбата за възрастни българки, принудени да работят във Франция немили-недраги, за да оцелеят. Бихте ли споделили нещо повече по темата?
- Повече ли? Та в моите „парижки” книги и особено в „Кестени от Париж” аз изплаквам мъката си, породена от това уникално, непознато за света явление – българки-пенсионерки да бъдат гурбетчийки… Не мъже, а жени на преклонна възраст да бъдат слугини в чужбина… Представяте ли си – вместо да гледат внуци в България, вместо да се радват на старините си, те, милите, чужди и недраги, мият, чистят, гладят…И се прибират вечер в стаичките си-дупки с изгаснали очи, лягат, бинтоват подутите си ръце и цяла вечер ставите им пропукват от болка и напрежение и мисъл, да, мисъл за там, за родното огнище, за гроба на съпруга… Кой и защо роди това явление? Кой и защо се прави, че то не съществува? Кой предаде, а и продава кръвта си? На тези въпроси аз търся отговор в книгите си…
Ще ви кажа само още едно – наскоро в разговор с един от служителите в парижкото кметство настръхнах от неговото признание. Щом разбра, че съм българин, той ме погледна някак си със съжаление и тихичко промълви :” Мосю Райков, не искам да Ви нараня, но знаете ли, че в челните места, ако не и на първо място при дофис-погребенията сте вие, българите…”
Знаете ли какво означава това, г-н Асьов? Ами, дофис-погребение е това погребение, когато починалият поради липса на средства се изпраща в последния му път от общинска камионетка, поставя се в една обща яма с други покойници. Всичко е безплатно, но има едно условие – починалият да няма нито гроб, нито паметник, нито име на него без име… Да, изтръпнахте, нали… Но това е истината, да, това е „парижката” истина за българската емиграция…
4. Явно е, че болеете много за участта на българските пенсионери. Наричате ги съвременни роби, мъчениците на България. Защо?
- Всъщност на този въпрос Ви отговорих по-горе. Но по-обширно съм разгледал всичко това, нашата орисия, в „Кестени от Париж”…
5. Бихте ли характеризирали накратко битието на френския пенсионер?
- Казвате, накратко… Може би да започна с това, че то, битието на французина-пенсионер започва от хиляда евро пенсия…И че получава десетки бонуси, чудна храна в общинските ресторанти за три евро – първо, второ, трето, четвърто, чак до шесто, седмо, чаша вино, че и безплатен билет за театър, кино…А хлябът във френските ресторанти е безплатен. Значи, като българин, вие можете да ядете, дето има една дума, само хляб, така както между другото сме свикнали в България…
За празниците задължително тукашният пенсионер ще намери в пощенската си кутия честитки, придружени понякога с някой чек от общината за подарък…Ето, онзи ден 96-годишният доайен на българите тук, бат Рафаел Алмалех, се радваше като дете, защото от някаква асоциация, а те тук са хиляди, му дали чек за трийсетина евро да си купи подарък за рождения ден, дошли с микробус с придружителка, млада, хубава дама и го отвели на… морето за две седмици. И всичко без да даде и стотинка… Безплатен транспорт, безплатни екскурзии с придружител на море, курорт, безплатни курсове за танци всяко лято край Сена… И внимание, много, много внимание…Знаете ли как им викат тук на пенсионерите – „сеньори”, колко хубаво звучи, нали – сеньо-ьо-ри, така разтеглено, галещо… Няма нищо общо с нашето грубо – ей, пенсийо, айде разкарай се, къде си тръгнал по трамваите…Толкова много са нещата…
Само ще отбележа едно – тук поне 70 процента от събеседниците по медиите са … пенсионери. И да видите на какво уважение се радват? Онзи ден наблюдавах как на километрична опашка в една книжарница даваше автографи близо 90-годишният Стефан Хеслер, авторът на една иначе тъничка книжка, от която всъщност тръгна преди година-две световното движение „Възмутете се” – нещо невиждано за територии като България – деца, юноши, стоят и чакат чинно с по няколко екземпляра от книгата достолепния старец да им даде автограф, да поговори с тях, да им стисне ръката… О, кога ли подобно нещо ще видим в България?
6. Каква е вашата оценка за днешната българска действителност?
- С една дума – трагична. И почти безнадеждна. Мисля, че с отговорите на въпросите Ви по-горе разбрахте защо имам подобно мнение. А и не забравяйте, че вече от години живея в нормален свят, да, в нормален свят, който, макар и със своите си проблеми, е далече, ама толкова далеч от нашенския и те „заразява” със Свобода. Всъщност най-точен отговор на вашия въпрос може би даде моят баща,82-годишният бивш странджански миньор Петко Димов Райков. Когато за първи път го качих на самия връх на Айфеловата кула, той ме прегърна, една сълза се търкулна по измъченото му лице и само отрони – благодаря ти, синко, че ме доведе тук, за да видя в края на живота си и аз НОРМАЛЕН свят… Повече нужно ли е?
7. Какви са причините да оглавяваме всички позорни класации за Европа?
- Причина номер едно – мизерията! Тази КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ, за която аз пиша от години и от която никой от властта у нас не се трогва! Знаете ли, срам ме е тук да казвам каква е пенсията в България, как близо два милиона българи живеят с 50-100 евро…И то при цени на храната по-високи от парижките?!? Хиляди пъти съм давал пример с разговора ми с великия Шарл Азнавур, когато той ме попита каква е пенсията на моята майка – викам му с огромно притеснение, ами, 50 евро, а тогава нейната пенсия нямаше и 35…Той ме погледна – ама на ден ли? Как на ден? На месец… И певецът и бодигардовете ме изгледаха вече като прокажен – такова съжаление имаше в очите им:”Ама как така вие, децата допускате това, че как може да се живее с 50 евро на месец…” Какво можех да отговоря? Замълчах. Какво да отговоря и на Вас, г-н Асьов?
Значи,причините са ясни. Но две от тях са над всички – МИЗЕРИЯТА, КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ, защото за едни няма и девет лева за увеличение, а за други има бонуси от десетки, че и стотици хиляди, щото уж били работили добре… Абе, какво работили, че България просто е в трагично състояние и след като трябва да се „стяга колана” това „стягане” трябва да важи за всички, нали, а не само за някои, а за „нашите” – не! Простете, но главата ми пламва, като гледам как тук идват министри, висши чиновници с коли-лимузини, с любовници-секретарки, откъде толкова пари за тези екстри, които, например, кметовете на парижките райони не си позволяват, те се движат с метрото, някои и с велосипеди…И това е от страна на представителите на петата по богатство в момента държава в света… А ние, най-бедната, най-мизерната страна харчим милиарди за кефа на някакви случайни уж началници, които и на две магарета сено не могат да разделят…Но хайде да не продължавам, защото кръвното ми взе да се вдига…
8. Чия е вината за окаяното състояние на нацията и страната ни. Какъв е приносът на нашите западни „приятели” за това?
- Аз вече казах – на КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ. Но и на нашето, типично българското овчедушие, някои го наричат „търпение”.
Каква само народна мъдрост имаме – „Преклонена главица, сабя не я сече!” Е, как искаме тогава да бъдем нормална държава? Когато всеки оцелява сам за себе си. И когато един принцип важи само за „ония”, а не за „нашите” хора.
А тук, в Париж, всеки месец улиците се изпълват с народ. И на челото на поредната стачка пак е лозунгът – „Долу мизерията!”. Те, французите, се оплакват от мизерията, която при тях започва, както казах, от …1000 евро?!?
А ние – най-бедните, най-нещастните, най-покорните… Тихо, кротко, в редичка – натам, към поредния богоизбран, който е приготвил поредната ножица, ама как хубаво я е наточил, да, трябва да реже издълбоко, че то май нищо не е останало за стрижене…
Тъжно, ще кажете, много тъжно, ще добавя аз, но не е ли вярно?
За себе си съм чист – едно време родителите ми, особено майка ми, така ме учеха – истината, майка, по-хубаво нещо на тоя свят от нея няма…А и сега вече живея в Града на светлината, значи града на Истината, а не на лъжата, на казването на черното, че е бяло. Абе, ти виждаш, че е черно, от черно по-черно, но оня от телевизора, лъскав и с надута гуша, ти казва – не, бяло е… И ти трябва да се съгласиш с него. За да оцелееш. До следващия ден, с цената на какво – на прегърбени рамене, на изгаснали очи… Затова напред, натам, където поне няма да ги виждаш тези, които нямат срам и които вършат нечовешки грях – посягат на онези, които са ги родили и откърмили – на своите родители. И вече над двадесет години ги карат да се чувстват най-нещастните пенсионери на света, най-болните, най-смачканите…
Разбира се, известна вина за неугледното положение в България имат наистина и западните ни приятели, какно казвате Вие. И те си имат своите проблеми, а след като нашите министри и депутати им казват непрекъснато, че у нас всичко е „о,кей” какво да очакваме от чуждите? Така че вината преди всичко си е у нас. Имаме хубава мъдрост – „Каквото сам си направиш и врагът не може да ти го стори”…
Затова – да се огледаме, да се опитаме, може би за последно, не само да „изокаме”, ами и да направим нещо добро за самите нас си… Вече, след толкова години, всички знаем какво трябва да се направи. Но дали имаме кураж, френския кураж за това? Иначе ще си продължава така – там, в кочинката, в чакане, мъчително чакане на … ножицата…
Между другото, г-н Асьов, Вие сигурно знаете, че 2012 г. е обявена от Европейския съюз за година на активния живот на възрастните и солидарността между поколенията. А доколкото знам, поне на хартия, ние все още сме членове на същия този ЕС. Всъщност наистина ли сме членове?
И накрая, позволете ми, да се поклоня на всички наши майки и бащи, които ние изоставихме, и изоставяме ежеминутно, да догарят сами, в нищета и самота. Поклон, мили родители, и прошка. Да, онзи ден бе Сирни Заговезни, денят за Прошка…
Но наистина ли ще ни бъде простено…
