ПОЧИНАЛ Е ПЕТЪР ГЕОРГИЕВ, първият председател на фенклуба на "Левски" в Парламента.
Току-що ми се обадиха от България, че Пепи е вече ...отлетял...
А само преди два месеца той ми се обади, когато си бях в България, и с развълнуван глас ми каза, че прочитайки моята книга "Сини сърца", където има текст за него и нашия фен-клуб, така се трогнал, че цял се разтреперал и не е могъл да спи...
После, разбрал, че нещо с продажбата на книгата не върви, той веднага изрази готовност да ми помогне - не може, казваше Пепи, такава книга да не е сред левскарите...
И ето - новината ме настигна в Париж, града на Свободата, който той обичаше. А можеше ли и да бъде иначе, след като Пепи толкова боготвореше Свободата и въплъщението на порива към нея, което в ония времена бе, а и си остава, нашият любим отбор - "Левски"...
Прочетете този откъс от "Сини сърца", "сини" приятели, поспрете се особено на оня момент - да, там, при образа на неговия баща-запалянко, да, с чадъра...
Усещате ли как изтръпвате - да, този образ на "синия" вечен запалянко... С оня негов също вечен чадър, политнал заедно с тялото по посока на противниковата врата - напред, напред, удар, удар, гол, гол, гол...
Сбогом, Пепи!
Само "Левски"!
А само преди два месеца той ми се обади, когато си бях в България, и с развълнуван глас ми каза, че прочитайки моята книга "Сини сърца", където има текст за него и нашия фен-клуб, така се трогнал, че цял се разтреперал и не е могъл да спи...
После, разбрал, че нещо с продажбата на книгата не върви, той веднага изрази готовност да ми помогне - не може, казваше Пепи, такава книга да не е сред левскарите...
И ето - новината ме настигна в Париж, града на Свободата, който той обичаше. А можеше ли и да бъде иначе, след като Пепи толкова боготвореше Свободата и въплъщението на порива към нея, което в ония времена бе, а и си остава, нашият любим отбор - "Левски"...
Прочетете този откъс от "Сини сърца", "сини" приятели, поспрете се особено на оня момент - да, там, при образа на неговия баща-запалянко, да, с чадъра...
Усещате ли как изтръпвате - да, този образ на "синия" вечен запалянко... С оня негов също вечен чадър, политнал заедно с тялото по посока на противниковата врата - напред, напред, удар, удар, гол, гол, гол...
Сбогом, Пепи!
Само "Левски"!
П.П. И дано някой се досети, та на днешния мач с "Берое" в Стара Загора публиката да почете с минута мълчание паметта на Пепи. Освен председател на парламентарния фенклуб, той бе и години наред член на Управителния съвет на ПФК "Левски", той живееше със "синята" магия... Пепи, а и неговият баща, както и безименният "син" запалянко с чадъра, а и всички любители на красивата и магична футболна игра, които вече са Там, заслужават това, нали?
ОТКЪС ОТ "СИНИ СЪРЦА"
Петър Георгиев:
В ПАРЛАМЕНТА „ЛЕВСКИ” БЕ СИМВОЛ НА ОБЕДИНЕНИЕТО…
Щом споменах на депутата от 38-то Народно събрание на България, Господин Тонев, когото ние наричахме Дико, за идеята си да направим фенклуб и евентуално той да стане председател, хасковлията веднага ме насочи към Петър Георгиев, друг депутат от ОДС:”Само Пепи може да направи организацията, познава повечето депутати, самият той е голям, болен левскар, той е най-подходящ да стане председател на фенклуба…”
И Дико се оказа прав. И тримата – Петър Георгиев, председател, аз – секретар, Дико – член на ръководството, станахме ядрото, около което се присъединиха и депутати-левскари от всички парламентарни групи. Първият мач, който посетихме заедно, мисля, че беше на стадион „Славия”, финал за купата с ЦСКА, който спечелихме май с 3:2. Да, това бе на 6 март 1999 г. Головете за нашите вкараха Гонзо – два и Александър Александров. Помня как Кривия се радваше след попадението си, как хвана дръжката на страничното флагче и се понесе един вик – Шампиони-и-и-и…
Ние, фенклубът на „Левски”, бяхме на трибуната в пълен състав, с шалчена, екипирани, както подобава на „сини” запалянковци. До мен бяха Татяна Дончева и Найден Зеленогорски, единият „тъмночервен” депутат, другият – „тъмносин” тогава, уж върли врагове, но левскари по душа, взаимно се защитиха от нападките на „червени” запалянковци и още малко щяха да влязат в ръкопашна „хватка” с тях. След мача, радостни и щастливи от победата и играта на нашите, всички се озовахме в кръчмата „При кмета”.
Тогава ми беше много интересно, но, няма да скрия, и приятно, защото един до друг бяха и „комунисти”, и „антикомунисти”, и „турци”, и земеделци, и от Бизнесблока… Всъщност цялата палитра на тогавашния ни парламент…
Ние тогава, в тези мигове, а и по-късно, на останалите мачове и вечерите след тях, бяхме една парламентарна група, бяхме едно „синьо” цяло. А аз държа и като секретар на фенклуба да отбележа, че всички редовно си плащаха членския внос от 50 лева на месец, с която сума подпомагахме бивши футболисти на „Левски”.
У дома в София имам целия архив на нашия клуб, тези стотици депутати, сътрудници, служители в Народното събрание, както и журналисти, акредитирани към него. Толкова много имена, но все пак най-редовни посетители на мачовете бяха освен ръководството, разбира се, и Камен Костадинов, един от най-младите тогава депутати и запален левскар, също съвсем младият Георги Шишков от Свиленград, също голям левскар, от Никола Николов от Разград, когато се споменеше"Левски" на него очите му проблясваха, Едуард Клайн от София, него съм го запомнил със "синьото" шалче, Пламен Марков от Монтана, Пламен Стоилов от Перник, той ни водеше на мачове в неговия град, д-р Николай Згурев от В. Търново, Венци Марков, Бог да го прости от София, Росица Тоткова от Разлог, Ева Жечева от Сливен, земеделецът бай Петко Илиев,Светлана Дянкова от Габрово, Иван Бойков, един много запален левскар, както и Христо Иванов от Бизнесблока, Хасан Адемов от ДПС. От журналистите в парламента най-дейни левскари бяха Павел Колев, Добромир Кожухаров, Васил Иванов, един също запален левскар, който след време си имаше големи проблеми, бяха хвърлили бомба в жилището му…А ревностни и постоянни членове на клуба, неговата душа, бяха и Евгений Бакърджиев, тогава вицепремиер, както и неговият баща Стефан Бакърджиев… Голям запалянко бе и Ирен, секретарката на парламентарната група на ОДС, която се оказа и съученичка на Константин Баждеков и любимка на Владимир Грашнов. Ирен като квачка-майка подбираше депутатите - хайде на мач...На клуба помагаха и големите левскари Митко Милчев от Перник, Стефан Иванов, Иван Корчев и Евгени Кръстев от София, д-р Ваньо Шарков от Видин, Тотьо Младенов от Враца, Горан Горанов и Стоян Бъчваров от София, Спас Спасов от София, Димитър Илиев от Перник...И колко още...
Имаше и истински куриози – д-р Димитър Игнатов, тогава шеф на Лекарския съюз и депутат от ОДС, макар и по негово признание да бе върл цесекар, се отказа демонстративно от своя отбор, който по това време бе загубил от „Литекс” – Ловеч с 8:0 и стана член на нашия фенклуб?!?Е, че може ли да се дели човек от такава хубава компания, нали?
Мачове, вечери, спомени…
Отиваме на един мач в Перник. Знаем всички като левскари, че там публиката е една от най-опасните, взимаме екстрени мерки, настаняваме се на стадиончето, всъщност едно разгпрадено игрище, зад резервната скамейка на нашите. Срещу нас е някаква трибуна, която представлява…скала, разронена, на парчета, по-късно тези камъни щяха да полетят към терена… Представям депутатите на Наско Сираков, който с щаба си е под нас, той се усмихва – е, значи няма страшно, щом имаме такова подкрепление, ще бием… В този момент излизат футолистите. И първи стъпват на терена домакините. И мощен рев :”Айде, Миньоро-о-о” щеше да проглущи ушите ми! Стъписан съм – оглеждам се – Пламен Стоилов, депутатът от Перник, един от най-големите левскари, който познавам, зевзек с талант на жудожник, бе отворил една такава уста… И Наско не гледа към терена, а се е обърнал към нас, лицето му е смаяно, после ми вика – ама нали щяхте да помагате, този ми каза преди малко, че е голям левскар,че кръвта му е „синя”, пък сега … Сбутах Пацо, викам му – какво правиш, нали сме левскари… Е, смее се Пацо, левскари сме, нема други като нас, ама тук, в Перник, аз съм от „Миньоро”. И ми намига – че тук е моят електорат, искаш след това да не гласуват за мен ли…
Беше наистина чудно „синьо” време в парламента…
Дълго се колебаех дали да включа подобен текст в книгата си, самият аз вече съм много, много разочарован от българските политици. Да, признавам си – ту го включвах този текст в книгата, ту го изключвах. Но съдбата си знае работата.
Какво беше моето учудване, когато на творческата ми юбилейна вечер в книжен център „Гринуич” на Витошка” в София на 22 амгуст 2014 г., която ми организира ИК „Хермес”, моят издател и неговият управител – Стойо Вартоломеев, изведнъж на трибуната се качи бившият депутат Петър Георгиев, председателят на този наш фен-клуб.
И Пепи започна да разказва за онова славно „синьо” време в българския парламент…
И тогава разбрах, усетих го с цялото си сърце и тяло, че тези думи на Петър Георгиев трябва да бъдат във вече готовата ми книга, че тяхното място е тук…
И особено този образ-метафора на невероятната „синя” обич – движещият се сякаш в унес негов баща, стиснал здраво чадъра в едната си ръка, по посоката на поредната „синя” атака към противниковата врата…
Но нека да дадем думата на Пепи да ни разкаже за бащината, а и за своята любов към любимия отбор.
-------
И Дико се оказа прав. И тримата – Петър Георгиев, председател, аз – секретар, Дико – член на ръководството, станахме ядрото, около което се присъединиха и депутати-левскари от всички парламентарни групи. Първият мач, който посетихме заедно, мисля, че беше на стадион „Славия”, финал за купата с ЦСКА, който спечелихме май с 3:2. Да, това бе на 6 март 1999 г. Головете за нашите вкараха Гонзо – два и Александър Александров. Помня как Кривия се радваше след попадението си, как хвана дръжката на страничното флагче и се понесе един вик – Шампиони-и-и-и…
Ние, фенклубът на „Левски”, бяхме на трибуната в пълен състав, с шалчена, екипирани, както подобава на „сини” запалянковци. До мен бяха Татяна Дончева и Найден Зеленогорски, единият „тъмночервен” депутат, другият – „тъмносин” тогава, уж върли врагове, но левскари по душа, взаимно се защитиха от нападките на „червени” запалянковци и още малко щяха да влязат в ръкопашна „хватка” с тях. След мача, радостни и щастливи от победата и играта на нашите, всички се озовахме в кръчмата „При кмета”.
Тогава ми беше много интересно, но, няма да скрия, и приятно, защото един до друг бяха и „комунисти”, и „антикомунисти”, и „турци”, и земеделци, и от Бизнесблока… Всъщност цялата палитра на тогавашния ни парламент…
Ние тогава, в тези мигове, а и по-късно, на останалите мачове и вечерите след тях, бяхме една парламентарна група, бяхме едно „синьо” цяло. А аз държа и като секретар на фенклуба да отбележа, че всички редовно си плащаха членския внос от 50 лева на месец, с която сума подпомагахме бивши футболисти на „Левски”.
У дома в София имам целия архив на нашия клуб, тези стотици депутати, сътрудници, служители в Народното събрание, както и журналисти, акредитирани към него. Толкова много имена, но все пак най-редовни посетители на мачовете бяха освен ръководството, разбира се, и Камен Костадинов, един от най-младите тогава депутати и запален левскар, също съвсем младият Георги Шишков от Свиленград, също голям левскар, от Никола Николов от Разград, когато се споменеше"Левски" на него очите му проблясваха, Едуард Клайн от София, него съм го запомнил със "синьото" шалче, Пламен Марков от Монтана, Пламен Стоилов от Перник, той ни водеше на мачове в неговия град, д-р Николай Згурев от В. Търново, Венци Марков, Бог да го прости от София, Росица Тоткова от Разлог, Ева Жечева от Сливен, земеделецът бай Петко Илиев,Светлана Дянкова от Габрово, Иван Бойков, един много запален левскар, както и Христо Иванов от Бизнесблока, Хасан Адемов от ДПС. От журналистите в парламента най-дейни левскари бяха Павел Колев, Добромир Кожухаров, Васил Иванов, един също запален левскар, който след време си имаше големи проблеми, бяха хвърлили бомба в жилището му…А ревностни и постоянни членове на клуба, неговата душа, бяха и Евгений Бакърджиев, тогава вицепремиер, както и неговият баща Стефан Бакърджиев… Голям запалянко бе и Ирен, секретарката на парламентарната група на ОДС, която се оказа и съученичка на Константин Баждеков и любимка на Владимир Грашнов. Ирен като квачка-майка подбираше депутатите - хайде на мач...На клуба помагаха и големите левскари Митко Милчев от Перник, Стефан Иванов, Иван Корчев и Евгени Кръстев от София, д-р Ваньо Шарков от Видин, Тотьо Младенов от Враца, Горан Горанов и Стоян Бъчваров от София, Спас Спасов от София, Димитър Илиев от Перник...И колко още...
Имаше и истински куриози – д-р Димитър Игнатов, тогава шеф на Лекарския съюз и депутат от ОДС, макар и по негово признание да бе върл цесекар, се отказа демонстративно от своя отбор, който по това време бе загубил от „Литекс” – Ловеч с 8:0 и стана член на нашия фенклуб?!?Е, че може ли да се дели човек от такава хубава компания, нали?
Мачове, вечери, спомени…
Отиваме на един мач в Перник. Знаем всички като левскари, че там публиката е една от най-опасните, взимаме екстрени мерки, настаняваме се на стадиончето, всъщност едно разгпрадено игрище, зад резервната скамейка на нашите. Срещу нас е някаква трибуна, която представлява…скала, разронена, на парчета, по-късно тези камъни щяха да полетят към терена… Представям депутатите на Наско Сираков, който с щаба си е под нас, той се усмихва – е, значи няма страшно, щом имаме такова подкрепление, ще бием… В този момент излизат футолистите. И първи стъпват на терена домакините. И мощен рев :”Айде, Миньоро-о-о” щеше да проглущи ушите ми! Стъписан съм – оглеждам се – Пламен Стоилов, депутатът от Перник, един от най-големите левскари, който познавам, зевзек с талант на жудожник, бе отворил една такава уста… И Наско не гледа към терена, а се е обърнал към нас, лицето му е смаяно, после ми вика – ама нали щяхте да помагате, този ми каза преди малко, че е голям левскар,че кръвта му е „синя”, пък сега … Сбутах Пацо, викам му – какво правиш, нали сме левскари… Е, смее се Пацо, левскари сме, нема други като нас, ама тук, в Перник, аз съм от „Миньоро”. И ми намига – че тук е моят електорат, искаш след това да не гласуват за мен ли…
Беше наистина чудно „синьо” време в парламента…
Дълго се колебаех дали да включа подобен текст в книгата си, самият аз вече съм много, много разочарован от българските политици. Да, признавам си – ту го включвах този текст в книгата, ту го изключвах. Но съдбата си знае работата.
Какво беше моето учудване, когато на творческата ми юбилейна вечер в книжен център „Гринуич” на Витошка” в София на 22 амгуст 2014 г., която ми организира ИК „Хермес”, моят издател и неговият управител – Стойо Вартоломеев, изведнъж на трибуната се качи бившият депутат Петър Георгиев, председателят на този наш фен-клуб.
И Пепи започна да разказва за онова славно „синьо” време в българския парламент…
И тогава разбрах, усетих го с цялото си сърце и тяло, че тези думи на Петър Георгиев трябва да бъдат във вече готовата ми книга, че тяхното място е тук…
И особено този образ-метафора на невероятната „синя” обич – движещият се сякаш в унес негов баща, стиснал здраво чадъра в едната си ръка, по посоката на поредната „синя” атака към противниковата врата…
Но нека да дадем думата на Пепи да ни разкаже за бащината, а и за своята любов към любимия отбор.
-------
Аз ще се върна към времето, когато косата на г-н Райков беше толкова черна и гъста… Беше по времето, когато България имаше работен парламент и работещо правителство.
С г-н Райков се познаваме оттогава, заедно с него учредихме парламентарния фенклуб на „Левски”.
Не зная как звучи това пред такава аудитория, може би за някои е малко несериозно, но се надявам и сред вас да има хора с чувство за широта, а и ще узнаете за още една страна от живота и способностите на юбиляра ни.
Този фенклуб в кратък срок събра над 150 души и колегите в Народното събрание се шегуваха, че това е най-голямата парламентарна група. И това беше така. Защото в тази неформална парламентарна група членуваха депутати от различни цветове. И духът на Левски обедини всички ни. След поредния мач, на когото присъствахме групово, когато сядахме по български на чаша ракия и салата, ние бяхме приятели! Не бяхме това, което вие гледахте всеки ден по телевизията от репортажите от парламента. Бяхме други хора, нормални, бяхме истински. Нашият фенклуб имаше и друга дейност. Ние подпомагахме социално-слаби футболисти. Например ние давахме всеки месец от собствени средства пенсия от 500 лева, доста голяма сума за онова време, на покойния вече гениален футболист Жоро Соколов, водехме го на балнеолечение и тъй нататък…
Този наш парламентарен фенклуб бе първият, който се появи в България в Народното събрание. По-късно имаше дребни опити и за други фенклубове, но те бяха бледи копия на нашия славен фенклуб. Нашият фенклуб остава в историята! И колкото и несериозно да звучи, по моему ние направихме много, ако не друго, направихме това, че приятелски, на една маса, на една скамейка по време на мач, разговаряха депутати, уж кръвни врагове от всички партийни цветове.
Ние всъщност показахме модела на бъдещето, ние показахме с нашия фенклуб, колкото и на някои, ако не и на всички, да им се струва невъзможно това, че има начин партиите в България в днешното зло време да се обединят в името на духа на Левски!
И показахме, че може да има консенсус, че може да има добро за България!
Михаил Миков от БСП, съпартийците му Татяна Дончева, поетът-земеделец Драгомир Шопов, Атанас Мерджанов и други, както и депутати от Бизнесблока тогава, като Иван Бойков, Христо Иванов, както и членове на ДПС като Камен Костадинов и Хасан Адемов, както и и почти всички депутати от ОДС – сред тях най-редовни бяха Пламен Стоилов, Никола Николов, Георги Шишков, Пламен Марков, Емануил Йорданов, Едуард Клайн, д-р Николай Згурев, Светлана Дянкова, Росица Тоткова, Стоян Райчевски, Орфей Дуевски, Димо Петров, Венци Марков, голям левскар, отишъл си толкова млад, Бог да го прости, секретарката на парламентарната групата на ОДС Ирен, едно от нейните момичета ни бе касиерка, а гледам едни момчета, които тогава й носеха на Ирен чантата станали сега вече министри … - всички бяхме като едно цяло, едно „синьо” цяло…
Аз като председател на този фенклуб смятам, че той нямаше да се организира така, ако негов секретар не бе Димо Райков. Той бе моторът, двигателят на този наш фенклуб. И Димо Райков работеше без стотинка да получава, безвъзмездно. Той тогава не парадираше, че е писател. Той изобщо не използва високия си пост тогава и в работата си, и в парламента, а и като левскар…
Аз искам да използвам повода сега да благодаря на Димо, че бяхме тогава заедно, искам да го поздравя от мое име, от името на съпругата ми Диана, която също е тук, ние му подаряваме една частица от нашата библиотека и нашата душа – книга с антикварна стойност – писмата на Апостола, с надеждата, че той, Левски, нашият любим и свят патрон, ще бъде винаги в неговото сърце! Господ да ти дава, Димо, здраве и нови успехи на литературното поприще!
А иначе аз съм левскарче от дете. Откакто се помня. И сега, питайки ме за моето усещане за „Левски”, аз веднага си представям…татко. Да, моят вече починал татко Димо Георгиев.
Той е останал завинаги такъв в паметта ми – там, на стадиона, там, между сектор Б и сектор А, винаги почти прав, превит като скоба, с едната ръка, държаща здраво оня негов вечен чадър, сочещ към противниковата врата… Цялото тяло на татко, всеки негов трепет бе насочен натам, по посока на поредната наши „синя” атака…И сякаш татко със своето движение напред, със своя порив увличаше нашите нападатели, показваше им вярната посока – атака, удар, гол!
Да, само тази картина да бе останала у мен от онова време, от времето на нашите татковци, когато „Левски” бе символ на свободата, на дълго стаявания порив към нея, ми стига за цял един живот…
По цели дни ние очаквахме поредния ни мач, особено пък тези дербита с ЦСКА, то не беше радост, то не беше надежда. Всъщност това бе целият наш живот – и на нас, децата, но преди всичко на нашите татковци, които сега май позабравихме.
Никога не ще забравя тълпите от хора, които се устремяваха към „Герена”. То беше нещо неописуемо, не битки, не бомбички, не хашлашки прояви, а един марш – твърд, същевременно и нежен, хиляди, десетки хиляди непознати един друг физиономии, облъхнати от една обич, представители на едно цяло – на „синьото”, на нашето левскарско ято…
Нима мога някога да забравя и ехото от поредния ни гол! Как то се разстилаше над обезумелия от радост, пълен със синкав дим, стадион… И една възхита, една тръпка – хубав бил все пак, дявол да го вземе, този наш иначе нелек живот в една страна-затвор, където единствените две зони, в чийто обсег ние се чувствахме свободни тогава, бяха стадион „Герена” и мястото нощно време у дома пред радиоапаратите, слушайки ББС…
Но така или иначе този образ е останал най-трайно в мен и няма сила, която да го изтръгне – този татков силует, превит като скоба, потреперващ от напрежението, но и от предусещането на предстоящия взрив от радост, стиснал здраво чадъра, чийто връх сочи – напред, напред, само напред…
”Сините” в атака, атака, атака…
С г-н Райков се познаваме оттогава, заедно с него учредихме парламентарния фенклуб на „Левски”.
Не зная как звучи това пред такава аудитория, може би за някои е малко несериозно, но се надявам и сред вас да има хора с чувство за широта, а и ще узнаете за още една страна от живота и способностите на юбиляра ни.
Този фенклуб в кратък срок събра над 150 души и колегите в Народното събрание се шегуваха, че това е най-голямата парламентарна група. И това беше така. Защото в тази неформална парламентарна група членуваха депутати от различни цветове. И духът на Левски обедини всички ни. След поредния мач, на когото присъствахме групово, когато сядахме по български на чаша ракия и салата, ние бяхме приятели! Не бяхме това, което вие гледахте всеки ден по телевизията от репортажите от парламента. Бяхме други хора, нормални, бяхме истински. Нашият фенклуб имаше и друга дейност. Ние подпомагахме социално-слаби футболисти. Например ние давахме всеки месец от собствени средства пенсия от 500 лева, доста голяма сума за онова време, на покойния вече гениален футболист Жоро Соколов, водехме го на балнеолечение и тъй нататък…
Този наш парламентарен фенклуб бе първият, който се появи в България в Народното събрание. По-късно имаше дребни опити и за други фенклубове, но те бяха бледи копия на нашия славен фенклуб. Нашият фенклуб остава в историята! И колкото и несериозно да звучи, по моему ние направихме много, ако не друго, направихме това, че приятелски, на една маса, на една скамейка по време на мач, разговаряха депутати, уж кръвни врагове от всички партийни цветове.
Ние всъщност показахме модела на бъдещето, ние показахме с нашия фенклуб, колкото и на някои, ако не и на всички, да им се струва невъзможно това, че има начин партиите в България в днешното зло време да се обединят в името на духа на Левски!
И показахме, че може да има консенсус, че може да има добро за България!
Михаил Миков от БСП, съпартийците му Татяна Дончева, поетът-земеделец Драгомир Шопов, Атанас Мерджанов и други, както и депутати от Бизнесблока тогава, като Иван Бойков, Христо Иванов, както и членове на ДПС като Камен Костадинов и Хасан Адемов, както и и почти всички депутати от ОДС – сред тях най-редовни бяха Пламен Стоилов, Никола Николов, Георги Шишков, Пламен Марков, Емануил Йорданов, Едуард Клайн, д-р Николай Згурев, Светлана Дянкова, Росица Тоткова, Стоян Райчевски, Орфей Дуевски, Димо Петров, Венци Марков, голям левскар, отишъл си толкова млад, Бог да го прости, секретарката на парламентарната групата на ОДС Ирен, едно от нейните момичета ни бе касиерка, а гледам едни момчета, които тогава й носеха на Ирен чантата станали сега вече министри … - всички бяхме като едно цяло, едно „синьо” цяло…
Аз като председател на този фенклуб смятам, че той нямаше да се организира така, ако негов секретар не бе Димо Райков. Той бе моторът, двигателят на този наш фенклуб. И Димо Райков работеше без стотинка да получава, безвъзмездно. Той тогава не парадираше, че е писател. Той изобщо не използва високия си пост тогава и в работата си, и в парламента, а и като левскар…
Аз искам да използвам повода сега да благодаря на Димо, че бяхме тогава заедно, искам да го поздравя от мое име, от името на съпругата ми Диана, която също е тук, ние му подаряваме една частица от нашата библиотека и нашата душа – книга с антикварна стойност – писмата на Апостола, с надеждата, че той, Левски, нашият любим и свят патрон, ще бъде винаги в неговото сърце! Господ да ти дава, Димо, здраве и нови успехи на литературното поприще!
А иначе аз съм левскарче от дете. Откакто се помня. И сега, питайки ме за моето усещане за „Левски”, аз веднага си представям…татко. Да, моят вече починал татко Димо Георгиев.
Той е останал завинаги такъв в паметта ми – там, на стадиона, там, между сектор Б и сектор А, винаги почти прав, превит като скоба, с едната ръка, държаща здраво оня негов вечен чадър, сочещ към противниковата врата… Цялото тяло на татко, всеки негов трепет бе насочен натам, по посока на поредната наши „синя” атака…И сякаш татко със своето движение напред, със своя порив увличаше нашите нападатели, показваше им вярната посока – атака, удар, гол!
Да, само тази картина да бе останала у мен от онова време, от времето на нашите татковци, когато „Левски” бе символ на свободата, на дълго стаявания порив към нея, ми стига за цял един живот…
По цели дни ние очаквахме поредния ни мач, особено пък тези дербита с ЦСКА, то не беше радост, то не беше надежда. Всъщност това бе целият наш живот – и на нас, децата, но преди всичко на нашите татковци, които сега май позабравихме.
Никога не ще забравя тълпите от хора, които се устремяваха към „Герена”. То беше нещо неописуемо, не битки, не бомбички, не хашлашки прояви, а един марш – твърд, същевременно и нежен, хиляди, десетки хиляди непознати един друг физиономии, облъхнати от една обич, представители на едно цяло – на „синьото”, на нашето левскарско ято…
Нима мога някога да забравя и ехото от поредния ни гол! Как то се разстилаше над обезумелия от радост, пълен със синкав дим, стадион… И една възхита, една тръпка – хубав бил все пак, дявол да го вземе, този наш иначе нелек живот в една страна-затвор, където единствените две зони, в чийто обсег ние се чувствахме свободни тогава, бяха стадион „Герена” и мястото нощно време у дома пред радиоапаратите, слушайки ББС…
Но така или иначе този образ е останал най-трайно в мен и няма сила, която да го изтръгне – този татков силует, превит като скоба, потреперващ от напрежението, но и от предусещането на предстоящия взрив от радост, стиснал здраво чадъра, чийто връх сочи – напред, напред, само напред…
”Сините” в атака, атака, атака…
И ОЩЕ ЕДИН ОТКЪС ОТ КНИГАТА МИ,СВЪРЗАН С ПЕПИ
МОЯТ ЛЕВСКИ...
Оттук всъщност тръгна моят път към света...
От този скромен паметник и този запечатан на него образ, с това вечно изчовъркано ляво око, който ще нося винаги в себе си, в най-дълбокото, заедно с тези на мама и татко.
Оттук тръгна всъщност моята любов към България, към родната кръв - от това парче благословена и вечна земя от двора на моето училище "Васил Левски" в родното ми градче Малко Търново, сгушено там, в Странджа планина...
През последните години се нагледах и наслушах на думи, дело на убоги хора, на какви ли не словоизлияния, на какви ли не скудоумия, уж посветени на Апостола.
За Левски не трябва да се говори. Особено пък днес, особено пък ние. За най-великия българин днес трябва да се... мълчи.
Моля, българи, замълчете!
И си спомнете, ако можете, разбира се, за оня обелиск образ, който е винаги в сърцето ви...
Преди няколко месеца на мой голям празник сред купа от подаръци приятелите ми Диана Цекова и Петър Георгиев ми подариха най-хубавия възможен за един българин, а и левскар подарък. Една чудесна книга - "Страници от писмата на Васил Левски". Имам толкова книги за Левски. Но тази, покрита с патината на времето, което по думите на Апостола е в нас и ние сме в него, е особена и специална за мен - защото тя е взета от личната библиотека на това приятелско семейство, откъсната е от сърцето им и е подарена на моето сърце със заръката да я пази винаги.
Знаете ли как мирише тази книга?
Мирише на история, на памет, на кристална девственост на мисълта на един велик ум...
За вас, моите приятели и читатели, аз пък избрах едно изречение от тези безценни писма на Апостола до войводата Филип Тотьо : "Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме."
Да, само едно изречение цитат от писмо на Левски до Филип Тотьо, от 18 април 1871 г.
Всъщност днес коя дата сме, коя година, кой век...
И знаеме ли, искаме ли да ... духаме..
Да, оттук тръгна моята „синя” обич. От паметника на Апостола в училището на родното ми градче Малко Търново…
От този скромен паметник и този запечатан на него образ, с това вечно изчовъркано ляво око, който ще нося винаги в себе си, в най-дълбокото, заедно с тези на мама и татко.
Оттук тръгна всъщност моята любов към България, към родната кръв - от това парче благословена и вечна земя от двора на моето училище "Васил Левски" в родното ми градче Малко Търново, сгушено там, в Странджа планина...
През последните години се нагледах и наслушах на думи, дело на убоги хора, на какви ли не словоизлияния, на какви ли не скудоумия, уж посветени на Апостола.
За Левски не трябва да се говори. Особено пък днес, особено пък ние. За най-великия българин днес трябва да се... мълчи.
Моля, българи, замълчете!
И си спомнете, ако можете, разбира се, за оня обелиск образ, който е винаги в сърцето ви...
Преди няколко месеца на мой голям празник сред купа от подаръци приятелите ми Диана Цекова и Петър Георгиев ми подариха най-хубавия възможен за един българин, а и левскар подарък. Една чудесна книга - "Страници от писмата на Васил Левски". Имам толкова книги за Левски. Но тази, покрита с патината на времето, което по думите на Апостола е в нас и ние сме в него, е особена и специална за мен - защото тя е взета от личната библиотека на това приятелско семейство, откъсната е от сърцето им и е подарена на моето сърце със заръката да я пази винаги.
Знаете ли как мирише тази книга?
Мирише на история, на памет, на кристална девственост на мисълта на един велик ум...
За вас, моите приятели и читатели, аз пък избрах едно изречение от тези безценни писма на Апостола до войводата Филип Тотьо : "Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме."
Да, само едно изречение цитат от писмо на Левски до Филип Тотьо, от 18 април 1871 г.
Всъщност днес коя дата сме, коя година, кой век...
И знаеме ли, искаме ли да ... духаме..
Да, оттук тръгна моята „синя” обич. От паметника на Апостола в училището на родното ми градче Малко Търново…
--------------
Няма коментари:
Публикуване на коментар