ДНЕС ПАРИЖ И СВЕТЪТ СЕ ПОКЛАНЯТ ПРЕД ПАМЕТТА НА ЖЕРТВИТЕ...
Всеки момент в Париж ще започне поклонението пред паметта на жертвите на атентатите.
През тези две седмици аз изразих своето тъжно усещане пред десетки медии в България.
Но сега, минути преди поклонението, си позволявам да публикувам онова, което веднага след атентатите написах с тлееща глава специално за моите сънародници, за читателите на в. "Труд", където бе публикувана част от него. Нека този текст, сега вече цялостен, да бъде моята дан в този всеобщ и горък плач на света.
------------
През тези две седмици аз изразих своето тъжно усещане пред десетки медии в България.
Но сега, минути преди поклонението, си позволявам да публикувам онова, което веднага след атентатите написах с тлееща глава специално за моите сънародници, за читателите на в. "Труд", където бе публикувана част от него. Нека този текст, сега вече цялостен, да бъде моята дан в този всеобщ и горък плач на света.
------------
И ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ПАРИЖ Е КРАСИВ! И НЕПОБЕДИМ…
Димо Райков
Гледах лицето на президента Оланд, когато произнасяше първото си изявление и проумявах с всяка клетка на тялото и сърцето си, че Франция вече не е същата.
Най-толерантната към чужденците страна в света бе ударена жестоко в сърцето! Страната, родила европейската демокрация, страната на радостта от живота бе ударена от смъртта.
За първи път виждах обърканост у французите, не знам защо, но ми заприличаха на дете, което получава първия си шамар в живота – объркано, незнаещо какво да прави малко човече, стреснато от първата си среща с агресията на възрастния и мислещо все още, че това е игра…
По някаква ирония на съдбата същия ден сутринта аз завърших новата си книга за Париж, „Париж – радостта от живота…”, в която реших този път да няма нито една лоша и тъжна дума, да бъде просто една книга, пропита със светлина, с парижката светлина на красотата и свободата. И публикувах на моята основна страница във фейсбук една чудна снимка на Айфеловата кула с кратък текст, който всъщност е моето обяснение в любов към единствения град-човек в света – Париж. Този град-човек, който ни учи, че за да обичаш другите, то ти трябва преди всичко да се научиш да обичаш себе си. Защото как можеш да обичаш другите, след като не обичаш …себе си?
И си „помогнах” с една тръпна мисъл на Мелвин Дъглас :”Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина…”
И почти бях тръгнал за мача Франция-Германия. В Париж единствената възможност да си купиш билет за футбол, ако това не си го направил предварително, е срещата да бъде приятелска, и то на стадион „Стад дьо Франс”, който е с трийсетина хиляди места по-голям от „Парк дьо Пренс”. А и викам си – в тази чудесна привечер в краен случай ще се поразходя в центъра или около стадиона…
Но накрая се отказах. И седнах пред телевизора. Изумих се, когато видях последния кадър от директното предаване – стадионът бе полупразен… А само минути преди това бе …пълен. Стреснах се. Но веднага разбрах причината – защото в следващия миг започна извънредна емисия на телевизионния канал. А има ли извънредна емисия, значи…
Случи се така, че аз бях хронолог и на януарските събития при атентатите срещу „Шарли Ебдо” и еврейския магазин, преживях и участвах в митингите по улиците на Париж.
Но сега нещата бяха съвсем други. Сега миришеше просто на война!
За първи път усещах обърканост - и у властници, и у полицаи, и у обикновените хора.
Специалистите бяха единодушни – това не са просто атентати, това дори не е война, това е нещо по-лошо.
Запомних много неща от потока от информация и впечатления. Но две ме обезсилиха. Вби се в съзнанието ми образът на един достолепен мъж, който търсеше своето момиче и говореше за дъщеря си, молеше за информация от телевизия на телевизия, от човек на човек… Висок, хубав мъж, с изострено от тревога лице… Представяте ли си – да търсиш детето си и да се чувстваш виновен, че си му разрешил да бъде на …концерт. На среща с вълшебството на музиката, където е имало хора от цял свят…
И още нещо – свидетелка на клането в залата „Батаклан” произнесе думи, които ще ги помня за цял живот: ”Най-страшното за мен бе не приближаващата собствена смърт, а как, затрупана от мъртви тела, аз чувах звъна на техните телефони в джобовете им. Техните близки ги търсеха… А те вече бяха отлетели. Този звън ме разлюля и винаги ще ме люлее. Звънът на …смъртта на невинността. Защо, кому е нужен той?”
Тази събота и неделя Париж бе тъжен. Това не бе моят Париж. Аз лично никога не бях виждал този любим и лъчезарен град, пълен с топлина и енергия, в такова състояние и вид. Толкова тъжен човек… Да, нали знаете, че единственият град-човек в света е Париж?
И въпреки съветите да не напускаме домовете си, аз тръгнах към обичната ми „Шан-з-Елизе”, булеварда на Боговете, на красотата и светлината. Сега прочутата улица бе пуста, дори големите магазини, които иначе работеха почти денонощно и в събота, и в неделя и стачкуваха, когато държавата искаше да бъдат затворени през нощта, сами бяха заключили вратите. А и малкото отворени магазинчета бяха празни.
Колко самотни бяха току-що поставените традиционни за Коледа и новогодишните празници павилиони по легендарната улица. Как бе помръкнала чудната украса. Странна наистина гледка представляваше този уекенд „Шан-з-Елизе”. Ами красавицата, под която винаги има стълпотворение от хора от цял свят, Айфеловата кула? Сега тя бе затворена за посетители, прошарена с войници с автомати - да си толкова красива, а същевременно така самотна…
Срещнах познат колега-френски журналист. Разказа ми за нещо, което ме потресе мен, българина. През същата нощ на шока и ужаса, и то в самия квартал на най-масовото убийство, Батаклан, десетки семейства са приели на доверие непознати и чужденци сред тях, които са били на концерта и вече не са имали възможност да намерят място за спане. Представяте ли си – да си шокиран издъно, да си обиден, да си уплашен, но пак да бъдеш …човек. И се запитах – колко и какво се иска в такова състояние да приемеш у дома си непознат, който може потенциално да се окаже терорист, та медиите тиражираха, че един от убийците се е смесил с тълпата?
Ето я истинската френска солидарност. Да бяхте видели и единствените групички хора в събота в Париж. Това бяха французи, които чакаха на опашки, за да дадат кръв за ранените. Тези млади люде не мислеха за себе си, за собствения си живот, а за живота на другия.
И те искаха да …говорят. Да споделят с някого, да говорят, говорят… Така ми казваха почти всички парижани в този ден на въпроса ми кое днес биха искали да правят. И по този начин, говорейки и споделяйки и с непознатия, по всяка вероятност те искаха да победят страха, това иначе нормално човешко усещане.
„Карнаж”, тази странна дума в богатия френски език, повтаряна в деня след атентатите, заседна също така в усещанията ми. Тоест сеч, клане…
Да посечеш сърцето на света – Париж…
Значи да посечеш света. Ето, има убити французи, но има убити и англичани, белгийци, има и един българин… Защото Париж е градът на всички. Та в Париж и околността на ден има по около 12-13 милиона души от цял свят… Та в този град аз трудно срещам, въпреки че живея в него от години, семейство, което да е само от французи – я майката, я бащата, я додото е чужденец… В училището на внучката ми има французи, българче, чехкинче, русначе, а, те са май две-три, румънче, арабче, африканче, бразилче, италианче, щведче…
И тук се сещам за нещо, което ми го бе разказал много, много възрастен французин преди петнайсетина години. Хитлер, току-що стъпил в Париж, поискал веднага да го заведат на площад „Трокадеро”, откъдето се вижда най-добре Айфеловата кула. И когато той погледнал това чудо на човешкия гений, придружаващите го изтръпнали от възхищението в очите на своя вожд. И те разбрали, както и самият Хитлер по всяка вероятност, че народ, който е надарен от Бога и природата да роди такива гении, които са в състояние да сътворяват такава неземна и вечна красота, не може да бъде победен! Че такъв народ винаги ще се изправя, той никога не ще живее на колене!
Да, Хитлер не е посмял да посегне на Париж. Дори и той, който заля с кръв целия свят…
А сега Париж е ударен в сърцето, и то от негови хора, от французи, засега има информация, че единият от терористите е местен, от хора, на които Франция е дала дом, помощи, живот…
Да посегнеш на Париж – това значи, че вече нещата са извън контрол, извън нормалното мислене.
Най-големите специалисти по въпросите на тероризма във Франция бяха лаконични: ”Случилото се е без прецедент в историята на Франция! Това не са обикновени терористични атаки, това е военна операция, организирана и синхронизирана много добре, по военному. Това е уникално явление. Това е просто война. Тя няма нищо общо с януарските атентати. Тогава терористите имаха конкретни цели – хумористичното издание и еврейския магазин. Сега целта на терористите бе целият народ на Франция, цяла Франция. Това са джихадисти от нов тип, от нова генерация. Те са решени да умрат. Използват нови методи и начини на атаки. За първи път в историята на Франция камикадзета се самовзривяват на територията на страната. Основното, което целят е да насаждат страх. Те могат да ударят, където и да е и когото и да е. Те могат и един човек отделно да убият, за тях важното е да предизвикат паника.”
За първи път аз чувам такива думи от френски президент :”Ние ще водим борба, която ще е безмилостна!” Но аз чух и думите на Саркози:” Ние трябва да разберем защо това става?” Чух и един от най-големите специалисти по терора от Брюксел:” Много повече терористи живеят във Франция и Европа, отколкото в Сирия.” Това е стряскащо, трябва да се замислим ...
За първи път от 1961 г. в държавата е обявено спешно положение!
За първи път, това ми споделиха много възрастни парижани, във френската столица се е промъкнал дъхът на смъртта. И това е страшно – в най-виталния град на света да се усеща полъха на смъртта…
Парижани са уплашени. В това няма спор. Те признават, че изпитват страх. Но се вижда как се опитват стоически да го преодолеят.
Ето, в квартала, където е улица „Шарон”, една жена казва: ”Сутринта, когато отидох да си купя обичайния вестник, продавачът ми каза – днес ще бъде най-тъжният ден за нас, защото цяла сутрин хората, които идват при мен, плачат, почти всеки от тях познава някой от застреляните на улицата. Тук хората сме като едно голямо семейство, всички се познаваме. Улицата днес е празна, почти всички кафенета и ресторанти са затворени, но има няколко заведения, пълни с хора, защото в този момент ние имаме нужда от някого, с когото да споделим, да се подкрепим взаимно. А кой може това да го стори по-добре от семейството?”
Да,Франция бе ударена в сърцето. Там, където всъщност винаги се е раждал нейният дух, духът на Републиката. Ето, традиция от памти века, начин на живот са тези квартални бистра. Където, както казват, парижанинът прекарва повече време, отколкото у дома си. Те не представляват обикновени заведения, те просто са символ на френския начин на живот. Тези иначе тесни, но толкова кокетни бистра, с традиционните обли масички, които така са направени, че, щеш не щеш, да докосваш коленете на седналия до теб, са всъщност местата, където са се срещали и се срещат поколения наред французи – прадядото, бащата, синът, внукът… Собственикът също е потомствен – преди него собственик е бил баща му, преди това дядо му… Една общност, възпроизвеждаща гордия дух на великата страна. И тъкмо тук, в сърцето, в основната клетка, бе ударът на терористите. Там, където най-много боли. В семейството. Сред най-близките…
Прибирам се след най-тъжната си разходка из Париж.
Никога не съм виждал и усещал такава тишина в този толкова шумен обикновено и пълен с песни и усмивки град.
Затворени са училища, университети, Операта, обществени сгради, музеи, увеселителният парк „Дисни”, басейни, дори Айфеловата кула… Забранени са митинги, стачки… Такова нещо не е било никога в страната на свободата.
Затворено е сякаш сърцето на Франция.
Площад „Република”, един от най-борческите площади на Републиката, любимото място за стачки и митинги, сега е притихнал. Обелискът е отрупан с цветя, хората идват, поставят букети и си тръгват.
Бил съм на този площад десетки, стотици пъти, бях тук и през януари, разликата сега е огромна. Сега площад „Република” е друг.
- Как може да убиваш хора, които са дошли да се радват на музика - пита възрастна французойка. До нея мулатка проплаква – това не са хора, това са престъпници-нечовеци, варвари…
Двама млади – прелестно момиче и приятелят й, африканец, прошепват:”Тук сме, защото имаме нужда от други хора, с които да разменим някоя дума, иначе ще се пръснем…”
Около мен вече хората се увеличават, групичките наедряват – и всеки носи букети с цветя, сред тях и туристи, испанците говорят за атентатите у тях, англичаните за атентатите в метрото на Лондон… И макар че сега хората са далеч, далеч по-малко от тези през януари, все пак Париж се съвзема. Благодарение на собствения си кураж, но и на солидарността на света.
Да, Париж се съвзема. То не може и да бъде иначе. Защото наистина все още не се е родил този, който може да победи единствения град-човек в света.
Да, Париж не може да бъде победен!
Защото „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!”. Защото „Във всеки град има проблеми, но в Париж винаги има решение!”
Защото „Всеки има две родини – своята и Франция!", както казва американският президент Джеферсън.
Основната теза на терористите-камикадзета е: ”Ние ще ви победим, защото обичаме смъртта, а вие обичате живота. И в името на нашата цел сме готови на всичко!”
Не, това не е вярно! Те не може да бъде вярно!
Спомняте ли си началото на този текст, Париж е единственият град, за който могат да се кажат тези чудни думи, с които започнах този свой репортаж: ”Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина”.
Може ли наистина такъв град и такава страна, в които всичко е правено с любов, които така да обичат живота, да загинат? Не, разбира се! Защото, каквото и да става, както и да става, днешният 21 век има нужда не от смърт, а от любов. Просто иначе Животът не е възможен. Да, Живот без любов не може да има, нали?
Най-толерантната към чужденците страна в света бе ударена жестоко в сърцето! Страната, родила европейската демокрация, страната на радостта от живота бе ударена от смъртта.
За първи път виждах обърканост у французите, не знам защо, но ми заприличаха на дете, което получава първия си шамар в живота – объркано, незнаещо какво да прави малко човече, стреснато от първата си среща с агресията на възрастния и мислещо все още, че това е игра…
По някаква ирония на съдбата същия ден сутринта аз завърших новата си книга за Париж, „Париж – радостта от живота…”, в която реших този път да няма нито една лоша и тъжна дума, да бъде просто една книга, пропита със светлина, с парижката светлина на красотата и свободата. И публикувах на моята основна страница във фейсбук една чудна снимка на Айфеловата кула с кратък текст, който всъщност е моето обяснение в любов към единствения град-човек в света – Париж. Този град-човек, който ни учи, че за да обичаш другите, то ти трябва преди всичко да се научиш да обичаш себе си. Защото как можеш да обичаш другите, след като не обичаш …себе си?
И си „помогнах” с една тръпна мисъл на Мелвин Дъглас :”Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина…”
И почти бях тръгнал за мача Франция-Германия. В Париж единствената възможност да си купиш билет за футбол, ако това не си го направил предварително, е срещата да бъде приятелска, и то на стадион „Стад дьо Франс”, който е с трийсетина хиляди места по-голям от „Парк дьо Пренс”. А и викам си – в тази чудесна привечер в краен случай ще се поразходя в центъра или около стадиона…
Но накрая се отказах. И седнах пред телевизора. Изумих се, когато видях последния кадър от директното предаване – стадионът бе полупразен… А само минути преди това бе …пълен. Стреснах се. Но веднага разбрах причината – защото в следващия миг започна извънредна емисия на телевизионния канал. А има ли извънредна емисия, значи…
Случи се така, че аз бях хронолог и на януарските събития при атентатите срещу „Шарли Ебдо” и еврейския магазин, преживях и участвах в митингите по улиците на Париж.
Но сега нещата бяха съвсем други. Сега миришеше просто на война!
За първи път усещах обърканост - и у властници, и у полицаи, и у обикновените хора.
Специалистите бяха единодушни – това не са просто атентати, това дори не е война, това е нещо по-лошо.
Запомних много неща от потока от информация и впечатления. Но две ме обезсилиха. Вби се в съзнанието ми образът на един достолепен мъж, който търсеше своето момиче и говореше за дъщеря си, молеше за информация от телевизия на телевизия, от човек на човек… Висок, хубав мъж, с изострено от тревога лице… Представяте ли си – да търсиш детето си и да се чувстваш виновен, че си му разрешил да бъде на …концерт. На среща с вълшебството на музиката, където е имало хора от цял свят…
И още нещо – свидетелка на клането в залата „Батаклан” произнесе думи, които ще ги помня за цял живот: ”Най-страшното за мен бе не приближаващата собствена смърт, а как, затрупана от мъртви тела, аз чувах звъна на техните телефони в джобовете им. Техните близки ги търсеха… А те вече бяха отлетели. Този звън ме разлюля и винаги ще ме люлее. Звънът на …смъртта на невинността. Защо, кому е нужен той?”
Тази събота и неделя Париж бе тъжен. Това не бе моят Париж. Аз лично никога не бях виждал този любим и лъчезарен град, пълен с топлина и енергия, в такова състояние и вид. Толкова тъжен човек… Да, нали знаете, че единственият град-човек в света е Париж?
И въпреки съветите да не напускаме домовете си, аз тръгнах към обичната ми „Шан-з-Елизе”, булеварда на Боговете, на красотата и светлината. Сега прочутата улица бе пуста, дори големите магазини, които иначе работеха почти денонощно и в събота, и в неделя и стачкуваха, когато държавата искаше да бъдат затворени през нощта, сами бяха заключили вратите. А и малкото отворени магазинчета бяха празни.
Колко самотни бяха току-що поставените традиционни за Коледа и новогодишните празници павилиони по легендарната улица. Как бе помръкнала чудната украса. Странна наистина гледка представляваше този уекенд „Шан-з-Елизе”. Ами красавицата, под която винаги има стълпотворение от хора от цял свят, Айфеловата кула? Сега тя бе затворена за посетители, прошарена с войници с автомати - да си толкова красива, а същевременно така самотна…
Срещнах познат колега-френски журналист. Разказа ми за нещо, което ме потресе мен, българина. През същата нощ на шока и ужаса, и то в самия квартал на най-масовото убийство, Батаклан, десетки семейства са приели на доверие непознати и чужденци сред тях, които са били на концерта и вече не са имали възможност да намерят място за спане. Представяте ли си – да си шокиран издъно, да си обиден, да си уплашен, но пак да бъдеш …човек. И се запитах – колко и какво се иска в такова състояние да приемеш у дома си непознат, който може потенциално да се окаже терорист, та медиите тиражираха, че един от убийците се е смесил с тълпата?
Ето я истинската френска солидарност. Да бяхте видели и единствените групички хора в събота в Париж. Това бяха французи, които чакаха на опашки, за да дадат кръв за ранените. Тези млади люде не мислеха за себе си, за собствения си живот, а за живота на другия.
И те искаха да …говорят. Да споделят с някого, да говорят, говорят… Така ми казваха почти всички парижани в този ден на въпроса ми кое днес биха искали да правят. И по този начин, говорейки и споделяйки и с непознатия, по всяка вероятност те искаха да победят страха, това иначе нормално човешко усещане.
„Карнаж”, тази странна дума в богатия френски език, повтаряна в деня след атентатите, заседна също така в усещанията ми. Тоест сеч, клане…
Да посечеш сърцето на света – Париж…
Значи да посечеш света. Ето, има убити французи, но има убити и англичани, белгийци, има и един българин… Защото Париж е градът на всички. Та в Париж и околността на ден има по около 12-13 милиона души от цял свят… Та в този град аз трудно срещам, въпреки че живея в него от години, семейство, което да е само от французи – я майката, я бащата, я додото е чужденец… В училището на внучката ми има французи, българче, чехкинче, русначе, а, те са май две-три, румънче, арабче, африканче, бразилче, италианче, щведче…
И тук се сещам за нещо, което ми го бе разказал много, много възрастен французин преди петнайсетина години. Хитлер, току-що стъпил в Париж, поискал веднага да го заведат на площад „Трокадеро”, откъдето се вижда най-добре Айфеловата кула. И когато той погледнал това чудо на човешкия гений, придружаващите го изтръпнали от възхищението в очите на своя вожд. И те разбрали, както и самият Хитлер по всяка вероятност, че народ, който е надарен от Бога и природата да роди такива гении, които са в състояние да сътворяват такава неземна и вечна красота, не може да бъде победен! Че такъв народ винаги ще се изправя, той никога не ще живее на колене!
Да, Хитлер не е посмял да посегне на Париж. Дори и той, който заля с кръв целия свят…
А сега Париж е ударен в сърцето, и то от негови хора, от французи, засега има информация, че единият от терористите е местен, от хора, на които Франция е дала дом, помощи, живот…
Да посегнеш на Париж – това значи, че вече нещата са извън контрол, извън нормалното мислене.
Най-големите специалисти по въпросите на тероризма във Франция бяха лаконични: ”Случилото се е без прецедент в историята на Франция! Това не са обикновени терористични атаки, това е военна операция, организирана и синхронизирана много добре, по военному. Това е уникално явление. Това е просто война. Тя няма нищо общо с януарските атентати. Тогава терористите имаха конкретни цели – хумористичното издание и еврейския магазин. Сега целта на терористите бе целият народ на Франция, цяла Франция. Това са джихадисти от нов тип, от нова генерация. Те са решени да умрат. Използват нови методи и начини на атаки. За първи път в историята на Франция камикадзета се самовзривяват на територията на страната. Основното, което целят е да насаждат страх. Те могат да ударят, където и да е и когото и да е. Те могат и един човек отделно да убият, за тях важното е да предизвикат паника.”
За първи път аз чувам такива думи от френски президент :”Ние ще водим борба, която ще е безмилостна!” Но аз чух и думите на Саркози:” Ние трябва да разберем защо това става?” Чух и един от най-големите специалисти по терора от Брюксел:” Много повече терористи живеят във Франция и Европа, отколкото в Сирия.” Това е стряскащо, трябва да се замислим ...
За първи път от 1961 г. в държавата е обявено спешно положение!
За първи път, това ми споделиха много възрастни парижани, във френската столица се е промъкнал дъхът на смъртта. И това е страшно – в най-виталния град на света да се усеща полъха на смъртта…
Парижани са уплашени. В това няма спор. Те признават, че изпитват страх. Но се вижда как се опитват стоически да го преодолеят.
Ето, в квартала, където е улица „Шарон”, една жена казва: ”Сутринта, когато отидох да си купя обичайния вестник, продавачът ми каза – днес ще бъде най-тъжният ден за нас, защото цяла сутрин хората, които идват при мен, плачат, почти всеки от тях познава някой от застреляните на улицата. Тук хората сме като едно голямо семейство, всички се познаваме. Улицата днес е празна, почти всички кафенета и ресторанти са затворени, но има няколко заведения, пълни с хора, защото в този момент ние имаме нужда от някого, с когото да споделим, да се подкрепим взаимно. А кой може това да го стори по-добре от семейството?”
Да,Франция бе ударена в сърцето. Там, където всъщност винаги се е раждал нейният дух, духът на Републиката. Ето, традиция от памти века, начин на живот са тези квартални бистра. Където, както казват, парижанинът прекарва повече време, отколкото у дома си. Те не представляват обикновени заведения, те просто са символ на френския начин на живот. Тези иначе тесни, но толкова кокетни бистра, с традиционните обли масички, които така са направени, че, щеш не щеш, да докосваш коленете на седналия до теб, са всъщност местата, където са се срещали и се срещат поколения наред французи – прадядото, бащата, синът, внукът… Собственикът също е потомствен – преди него собственик е бил баща му, преди това дядо му… Една общност, възпроизвеждаща гордия дух на великата страна. И тъкмо тук, в сърцето, в основната клетка, бе ударът на терористите. Там, където най-много боли. В семейството. Сред най-близките…
Прибирам се след най-тъжната си разходка из Париж.
Никога не съм виждал и усещал такава тишина в този толкова шумен обикновено и пълен с песни и усмивки град.
Затворени са училища, университети, Операта, обществени сгради, музеи, увеселителният парк „Дисни”, басейни, дори Айфеловата кула… Забранени са митинги, стачки… Такова нещо не е било никога в страната на свободата.
Затворено е сякаш сърцето на Франция.
Площад „Република”, един от най-борческите площади на Републиката, любимото място за стачки и митинги, сега е притихнал. Обелискът е отрупан с цветя, хората идват, поставят букети и си тръгват.
Бил съм на този площад десетки, стотици пъти, бях тук и през януари, разликата сега е огромна. Сега площад „Република” е друг.
- Как може да убиваш хора, които са дошли да се радват на музика - пита възрастна французойка. До нея мулатка проплаква – това не са хора, това са престъпници-нечовеци, варвари…
Двама млади – прелестно момиче и приятелят й, африканец, прошепват:”Тук сме, защото имаме нужда от други хора, с които да разменим някоя дума, иначе ще се пръснем…”
Около мен вече хората се увеличават, групичките наедряват – и всеки носи букети с цветя, сред тях и туристи, испанците говорят за атентатите у тях, англичаните за атентатите в метрото на Лондон… И макар че сега хората са далеч, далеч по-малко от тези през януари, все пак Париж се съвзема. Благодарение на собствения си кураж, но и на солидарността на света.
Да, Париж се съвзема. То не може и да бъде иначе. Защото наистина все още не се е родил този, който може да победи единствения град-човек в света.
Да, Париж не може да бъде победен!
Защото „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!”. Защото „Във всеки град има проблеми, но в Париж винаги има решение!”
Защото „Всеки има две родини – своята и Франция!", както казва американският президент Джеферсън.
Основната теза на терористите-камикадзета е: ”Ние ще ви победим, защото обичаме смъртта, а вие обичате живота. И в името на нашата цел сме готови на всичко!”
Не, това не е вярно! Те не може да бъде вярно!
Спомняте ли си началото на този текст, Париж е единственият град, за който могат да се кажат тези чудни думи, с които започнах този свой репортаж: ”Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина”.
Може ли наистина такъв град и такава страна, в които всичко е правено с любов, които така да обичат живота, да загинат? Не, разбира се! Защото, каквото и да става, както и да става, днешният 21 век има нужда не от смърт, а от любов. Просто иначе Животът не е възможен. Да, Живот без любов не може да има, нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар