МАЛКОТЪРНОВЦИ ПО СВЕТА СЪС СТРАНДЖА В СЪРЦЕТО
Думи за Любомир Ламбов - един корав българин шампион...
Има ли по-хубаво нещо за едни вече големи момчета от една тяхна среща, припомняйки си ученическите години в родното Малко Търново. Сега те са разпилени по света - София, Чикаго, Париж...Но в сърцето им е винаги оня полъх от детството и юношеството, тръпните мигове на познаването на света...И всичко тръгва от родното място. "Който не е от някъде, той е от никъде"...
Любомир Ламбов, Стамо Шаренков, Милко Милев, Димо Райков и Странджата - Петко Ангелов...
Сгрени от чудната и разтърсваща песен "Лятото" на Пламен Ставрев...И от песните на Янко Вълчанов от Кости и на Петко по негов текст и музика за Малко Търново...
Гледам моите съграждани и им се радвам...
Стамо Шаренков е отличен строителен шеф, негово дело са едни от най-емблематичните сгради в София, Милко Милев е един от най-добрите специалисти в областта на информационните технологии, а Петко Ангелов е баща на известния футболист Станислав Ангелов - Пелето, който днес е спортен директор на "Левски". Ние сме приятели от деца, рядко е подобно яление - да не прекъсваме връзката помежду си, да се събираме и да попеем нашенските песни с тъга и любов...Да казвам ли, че всички тук обичаме и носим винаги Странджа и М. Търново в сърцата си...
Когато онзи ден на чудната моя премиера в София виждах тези съграждани, а и сестрата на Петко и моя съученичка Николина Ангелова, както и прокурор Донка Коцева, както и прочутата Калинка Згурова и Манол Михайлов и колко още мои почитатели, аз потръпвах от положителната енергия, която идваше от тях.
Все едно цяла Странджа бе слязла в тези мигове в най-голямата книжарница - "Гринуич", в София и България и шумеше с буковите и дъбовите си клони...
Потръпвах и заради мисълта, че кой по-добре от тях, от тези мои земляци, в тези мигове усещаше какво всъщност аз съм си причинил, на себе си, на мама и татко, на най-близките си, преодолявайки пътя М. Търново - Париж с единствената си мечта все някога и моята Странджа да бъде свободна, честита и място, където хората не само оцеляват, а и се съизмерват със света и се радват на живота ...
Понякога някои недоброжелатели и завистници ме обиждат, всъщност те обиждат себе си, че не съм бил патриот, щом съм критикувал някои и съм защитавал винаги бедните. Аз критикувам лошите, тези, които им пият живота, а те ме обиждат мен...В такива мигове съм обезсилен и се питам дали не са напразни моите усилия, дали не съм си пропилял живота в гонене на една химера. И дали някому са нужни моите послания. Но получавам поредния читателски отзив, отново се изправям и пак вземам химикалката...
Да, аз критикувам и съм непримирим, защото искам поне за миг в този наш живот да дойде оня, нашият "Париж" , да зарадва моите странджанци...
Затова и цял живот съм събирал своите земляци, където и да съм живеел.
Първо в Бургас, още като ученик, как съм водил моите тогавашни съученици Дончо Жеков, тогава европейски и световен шампион по борба, сега известен бизнесмен, чийто син Жечо Станков днес е зам.-министър на енергетиката, Иван Чонтов и други на "Петрова нива". да се борят на прочутите тогава наши борби, които, сигурен съм, скоро ще бъдат възстановени... Защото какво е панагир без борби?
После във Велико Търново като студент организирахме с Мария Костурова, Надя Паралиева от Търново и Димитър Петров от Звездец запомнящи се странджански срещи с домакин професор Иван Димов от Граматиково, Бог да го прости, той винаги ни посрещаше у дома си с огромна дамаджана, пълна с алжирка...
После събирах земляците и в Кюстендил, където съм живял осем години, после вече и в София, в ресторанта на Министерски съвет, където бе моят кабинет и където работих доста време, после в тракийската организация, която възкресихме с Манол Михайлов, където всеки понеделник събирах странджанци на песни и танци...
Да, сега и в Париж, как уча внуците и други деца на звучния български език...
А всички знаете какво означава да организираш подобни срещи, нали? Без стотинка държавна пара, без ничия помощ.
Ето и сега, върнах се за броени дни от Париж, проблеми бол, но веднага потърсих Милко, Петко, Стамчо, Любчо и той се оказа, че е тук, Янко Вълчанов от Кости и направихме поредното си докосвне с песните на Янко и Петко до родната Странджа и Търново...
И нямаше по-щастлив човек от мен, когато моите земляци бяха на премиерата ми в София, когато след това пихме по бира, когато Янаки Забиров с цялото си семейство, внука си и приятели пък дойде на представянето ми в Пловдив...
Поемах от положителната странджанска енергия на моите земляци и приятели и си мислех - колко малко й трябва на измъчената и вечно скитаща странджанска душа - мъничко топлина, глътка бистра нашенска песен...
Да, мъничко нещо, но толкова трудно за постигане, нали?
И то в иначе днешното студено и егоистично време...
Просто всички българи имаме нужда от ...любов, имаме нужда да се обичаме и уважаваме...Другото е от лукавого.
Да знаете само как ми се разтуптя сърцето, когато Любчо Ламбов,този достоен странджанец, за смъртта на чийто баща, бай Петко Ламбов при злополука като шофьор, знаем и помним всички от нашето поколение, стана на премиерата ми в София, извади току-що спечеления предния ден на световното първенство за ветерани във Финландия бронзов медал и ми го окачи!?!
А думите му ме зашеметиха:
- Ние с Димчо живяхме по пансиони, в недоимък, аз зная какво значи да си роден в Странджа и да тръгнеш по широкия свят да разнасяш неговата красота и да славиш с труда и постигнатото от самия теб името на Малко Търново...И всичко това да постигнеш сам, без далавери, без татко, мама, батко...Затова подарявам на Димо Райков своя медал, той го заслужава заради българщината си и книгите си, които се намират в най-големите библиотеки по света и с които прославя Търново...
Да, наистина сълзата ме задави...
Благословени думи, благословени мигове...
Благодарих му, прегърнах този корав странджански мъж, който и на 63 години се бори и побеждава с двайсетина години по-млади от него в името на България и нашето Търново...
Но му казах на Любчо:
- Твоите медали и без това са в душата ми, те трябва да бъдат на челно място в кметството на родния ни град,там трябва да блестят и да вдъхновяват децата на Странджа, а ти трябва веднага да бъдеш обявен за почетен гражданин на Малко Търново!Ти вече си в сърцето на Странджа!
Дано да ме чуе кметът Илиян Янчев, Любчо заслужава това. Когато преди години са го поканили, понеже той живее вече доста години в САЩ, да се състезава от името на американците с обещанието да бъде обгрижван от цял щаб, щяло всичко, от което има нужда да му бъде дадено, той, бедното някога момче от Странджа казало:
- Аз съм роден в Малко Търново, там, в България, моята родина ме е направила човек. Аз имам да й се отплащам. И моята отплата единствено ще бъде златният медал!
Ония американци се смаяли, но нали са умни хора, приели решението на Любчо с почитание и разбиране. И с респект!
И сега тръгва винаги пред поредното световно първенство по борба за ветерани Любчо да...търси парички за билет поне за самолета...И се бори сам, без треньор, без мениджър, без спаринг партньор ...
Но с България, с Малко Търново, със Странджа в сърцето.
И ето - идва сребърният медал от първенството миналата година в Гърция,тази година медалът е бронзов, сега, ядосан и неримирим, тръгва след дни за световното по свободен стил...Нашата федерация по борба едва му разрешила това второ изпитание. Та как така ще се бори на две световни едно след друго? А и Любчо е единственият в света борец вегетарианец...
Да, странджанци с Малко Търново в сърцето вървят по света... Сами, но с талант и устрем!
Далеч от завистта и злобата.С топлата нега на нашата, о, тази тъжна, но толкова топла странджанска песен...
Нима е малко това, нали?
Ех, Странджа...
Любомир Ламбов, Стамо Шаренков, Милко Милев, Димо Райков и Странджата - Петко Ангелов...
Сгрени от чудната и разтърсваща песен "Лятото" на Пламен Ставрев...И от песните на Янко Вълчанов от Кости и на Петко по негов текст и музика за Малко Търново...
Гледам моите съграждани и им се радвам...
Стамо Шаренков е отличен строителен шеф, негово дело са едни от най-емблематичните сгради в София, Милко Милев е един от най-добрите специалисти в областта на информационните технологии, а Петко Ангелов е баща на известния футболист Станислав Ангелов - Пелето, който днес е спортен директор на "Левски". Ние сме приятели от деца, рядко е подобно яление - да не прекъсваме връзката помежду си, да се събираме и да попеем нашенските песни с тъга и любов...Да казвам ли, че всички тук обичаме и носим винаги Странджа и М. Търново в сърцата си...
Когато онзи ден на чудната моя премиера в София виждах тези съграждани, а и сестрата на Петко и моя съученичка Николина Ангелова, както и прокурор Донка Коцева, както и прочутата Калинка Згурова и Манол Михайлов и колко още мои почитатели, аз потръпвах от положителната енергия, която идваше от тях.
Все едно цяла Странджа бе слязла в тези мигове в най-голямата книжарница - "Гринуич", в София и България и шумеше с буковите и дъбовите си клони...
Потръпвах и заради мисълта, че кой по-добре от тях, от тези мои земляци, в тези мигове усещаше какво всъщност аз съм си причинил, на себе си, на мама и татко, на най-близките си, преодолявайки пътя М. Търново - Париж с единствената си мечта все някога и моята Странджа да бъде свободна, честита и място, където хората не само оцеляват, а и се съизмерват със света и се радват на живота ...
Понякога някои недоброжелатели и завистници ме обиждат, всъщност те обиждат себе си, че не съм бил патриот, щом съм критикувал някои и съм защитавал винаги бедните. Аз критикувам лошите, тези, които им пият живота, а те ме обиждат мен...В такива мигове съм обезсилен и се питам дали не са напразни моите усилия, дали не съм си пропилял живота в гонене на една химера. И дали някому са нужни моите послания. Но получавам поредния читателски отзив, отново се изправям и пак вземам химикалката...
Да, аз критикувам и съм непримирим, защото искам поне за миг в този наш живот да дойде оня, нашият "Париж" , да зарадва моите странджанци...
Затова и цял живот съм събирал своите земляци, където и да съм живеел.
Първо в Бургас, още като ученик, как съм водил моите тогавашни съученици Дончо Жеков, тогава европейски и световен шампион по борба, сега известен бизнесмен, чийто син Жечо Станков днес е зам.-министър на енергетиката, Иван Чонтов и други на "Петрова нива". да се борят на прочутите тогава наши борби, които, сигурен съм, скоро ще бъдат възстановени... Защото какво е панагир без борби?
После във Велико Търново като студент организирахме с Мария Костурова, Надя Паралиева от Търново и Димитър Петров от Звездец запомнящи се странджански срещи с домакин професор Иван Димов от Граматиково, Бог да го прости, той винаги ни посрещаше у дома си с огромна дамаджана, пълна с алжирка...
После събирах земляците и в Кюстендил, където съм живял осем години, после вече и в София, в ресторанта на Министерски съвет, където бе моят кабинет и където работих доста време, после в тракийската организация, която възкресихме с Манол Михайлов, където всеки понеделник събирах странджанци на песни и танци...
Да, сега и в Париж, как уча внуците и други деца на звучния български език...
А всички знаете какво означава да организираш подобни срещи, нали? Без стотинка държавна пара, без ничия помощ.
Ето и сега, върнах се за броени дни от Париж, проблеми бол, но веднага потърсих Милко, Петко, Стамчо, Любчо и той се оказа, че е тук, Янко Вълчанов от Кости и направихме поредното си докосвне с песните на Янко и Петко до родната Странджа и Търново...
И нямаше по-щастлив човек от мен, когато моите земляци бяха на премиерата ми в София, когато след това пихме по бира, когато Янаки Забиров с цялото си семейство, внука си и приятели пък дойде на представянето ми в Пловдив...
Поемах от положителната странджанска енергия на моите земляци и приятели и си мислех - колко малко й трябва на измъчената и вечно скитаща странджанска душа - мъничко топлина, глътка бистра нашенска песен...
Да, мъничко нещо, но толкова трудно за постигане, нали?
И то в иначе днешното студено и егоистично време...
Просто всички българи имаме нужда от ...любов, имаме нужда да се обичаме и уважаваме...Другото е от лукавого.
Да знаете само как ми се разтуптя сърцето, когато Любчо Ламбов,този достоен странджанец, за смъртта на чийто баща, бай Петко Ламбов при злополука като шофьор, знаем и помним всички от нашето поколение, стана на премиерата ми в София, извади току-що спечеления предния ден на световното първенство за ветерани във Финландия бронзов медал и ми го окачи!?!
А думите му ме зашеметиха:
- Ние с Димчо живяхме по пансиони, в недоимък, аз зная какво значи да си роден в Странджа и да тръгнеш по широкия свят да разнасяш неговата красота и да славиш с труда и постигнатото от самия теб името на Малко Търново...И всичко това да постигнеш сам, без далавери, без татко, мама, батко...Затова подарявам на Димо Райков своя медал, той го заслужава заради българщината си и книгите си, които се намират в най-големите библиотеки по света и с които прославя Търново...
Да, наистина сълзата ме задави...
Благословени думи, благословени мигове...
Благодарих му, прегърнах този корав странджански мъж, който и на 63 години се бори и побеждава с двайсетина години по-млади от него в името на България и нашето Търново...
Но му казах на Любчо:
- Твоите медали и без това са в душата ми, те трябва да бъдат на челно място в кметството на родния ни град,там трябва да блестят и да вдъхновяват децата на Странджа, а ти трябва веднага да бъдеш обявен за почетен гражданин на Малко Търново!Ти вече си в сърцето на Странджа!
Дано да ме чуе кметът Илиян Янчев, Любчо заслужава това. Когато преди години са го поканили, понеже той живее вече доста години в САЩ, да се състезава от името на американците с обещанието да бъде обгрижван от цял щаб, щяло всичко, от което има нужда да му бъде дадено, той, бедното някога момче от Странджа казало:
- Аз съм роден в Малко Търново, там, в България, моята родина ме е направила човек. Аз имам да й се отплащам. И моята отплата единствено ще бъде златният медал!
Ония американци се смаяли, но нали са умни хора, приели решението на Любчо с почитание и разбиране. И с респект!
И сега тръгва винаги пред поредното световно първенство по борба за ветерани Любчо да...търси парички за билет поне за самолета...И се бори сам, без треньор, без мениджър, без спаринг партньор ...
Но с България, с Малко Търново, със Странджа в сърцето.
И ето - идва сребърният медал от първенството миналата година в Гърция,тази година медалът е бронзов, сега, ядосан и неримирим, тръгва след дни за световното по свободен стил...Нашата федерация по борба едва му разрешила това второ изпитание. Та как така ще се бори на две световни едно след друго? А и Любчо е единственият в света борец вегетарианец...
Да, странджанци с Малко Търново в сърцето вървят по света... Сами, но с талант и устрем!
Далеч от завистта и злобата.С топлата нега на нашата, о, тази тъжна, но толкова топла странджанска песен...
Нима е малко това, нали?
Ех, Странджа...
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар