Статия на литературния критик Катя Зографова по повод представянето на творбата на Панаира на книгата в Националния дворец на културата – София, 15.12.2006 г.
/ Публикувам отново този текст, защото въздухът вече е критично наелектрилизиран от виковете и показните и бездарни удари в гърдите на новите-стари тарикати, на новите-стари "борци", присвоили си правото те, и само те, да бъдат водачите на народа.
Срещу тези същества, преди бащите, сега синовете им, винаги се е бунтувала моята душа. И които безпогрешно разпознавам, дори и по мириса им, цял живот...
Да, усещането за памет... Онова, което най-много е липсвало на моя народ...
Всъщност това е и повод да отправя, макар и закъсняла, какво да се прави, и аз съм българин, за най-важните и топли неща се сещам след време..., благодарност към литературния критик Катя Кузмова - Зографова за хубавите думи и преди всичко за усещането й на моята книга " Париж, моят Париж...", която тя наистина така "ориса",
че претърпя няколко преиздания и до ден днешен се радва на обичта на читателите и, разбира се, завистта на "приятелите"... И бе последвана от " BG емигрант в Париж", "55 тайни на Париж", тоест, стана факт моята трилогия за Париж, както и предполагаше критичката...
Благодаря на Катя също така и за възможността чрез нейната рецензия да "избухне" отново и споменът от онова наше "тръпно" време, когато бяхме толкова млади... И толкова... истински... И когато последното, за което мислехме, бе как и кога да "осребрим" своя порив към Свободата.../
хххххх
Разбира се, нямам предвид само завръщането на Димо от Париж, а голямото му завръщане в българската литература. Защото след 10 години мълчание това е първата му книга...
Нека отворя една носталгична скоба, свързана с живота ни в някогашния Клуб на младия писател, разбира се, внимателно наблюдаван и обуздаван „свише”... И затова паметно бе поведението Димово, когато през 1987 г., на ІV национална конференция на младите писатели той, като трепереше целият, но не от страх, а от тревожно вълнение, зададе страшния въпрос: „Защо се самоубиват българските писатели?” И изправи на едноминутно мълчание шашардисаните шефове, които се кипреха в президиума, заедно с нас, редовите млади писатели, които скърбяхме по своите безвреме отишли си събратя /Йордан Кръчмаров, Росен Босев/... Това спонтанно, младежки дръзко изказване наруши круто казионния сценарий. /Този миг е запечатан в сп. Тракия, бр.4 от 1990, заради което тогавашният редактор и настоящ издател на книгата Стойо Вартоломеев, си изпати/. Удивително е изреченото от Стефан Влахов-Мицов: „Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Д. Райков на последната Национална конференция на младите писатели, посветено на всесилните тартори на литературата и формираните по техен образ и подобие техни наследници и каква стена от мълчание и страх израсна между него и приятелите му до този момент. Защото подло бе да си траеш, но и страшно – да се отделиш от огромната маса клакьори, ухажори и сеирджии”. Край на цитата.
Във всеки случай този епизод ни дава едно от обясненията защо Димо е успял в новата си книга да спечели доверието на французите със самото си излъчване. Дори потиснати и посмачкани от живота, ние, някогашните млади, носим искрицата на свободолюбието в очите си, гаврошовската весела провокация – в уморените си съждения за битието...
Вероятно тъкмо те са били разпознати от обитателите на Града на свободата – Париж и затова затворените и забързани първенци на космополитния град, са му дали частица от времето и от душите си...
Разбира се, ако отново върна лентата назад, трябва да призная, че тъкмо това неумение да се скатаеш удобно в соца носеше в годините ред изпитания на писателя. Един от красноречивите факти бе, че макар поръчители за приемането на автора в Съюза на българските писатели да бяха безспорни авторитети като акад. Ефрем Каранфилов, Радой Ралин, Борис Христов и Йордан Вълчев, след гласуването документите му внезапно бяха... изгубени.
И това е само един от примерите. За перфидно, непряко изтласкване. Защото не бе удобно да бъде отстранен грубо талантлив и обичан творец като Димо Райков. За когото акад. Каранфилов, на представянето на книгата „Писма до мъртвия брат” /също издадена от „Хермес”/, бе казал недвусмислено, че тя е „сред най-хубавото, писано за смъртта в литературата”. И това са думи на най-добрия тълкувател на тази екзистенциална тема!
По подобен начин бяха посрещани всичките книги на Димо Райков – и дебютната му „Стълба от камък”, която бе обявена от редица известни литературни критици за явление в младата ни проза, и повестта „Жребият”, и сборникът с разкази „Мигът на невестулката”, и романът „Пансионът”, за който Ваня Бояджиева в рецензия, озаглавена „Разчупване на духовната Бастилия” писа: „Не бях чела нещо толкова искрено-съкровено и същевременно съдържащо в обобщен вид атмосферата на бездуховното тоталитарно време. Романът на Димо Райков „Пансионът” е оригинално явление в съвременната ни проза. Писан през 1987 г., той кисне няколко години в издателство „Български писател”, за да бъде отхвърлен, след това престоя още и в издателство „Народна младеж”, за да види бял свят едва през 1995г. Изглежда такива автентични изповеди с художествена стойност не са винаги добре дошли за определени кръгове.”
Странна е логиката, която свързва „Писма до мъртвия брат” с новата му творба. Ако първата е за смъртта, то „Париж, моят Париж” е преоткриване на живота. /Неслучайно една моя приятелка, която от години живее в Париж перифразира популярната фраза „Виж Неапол и умри” във „Виж Париж и заживей!”/
Веднага трябва да уточня, че Париж е един многолик град, който провокира творците от вси изкуства да пробват различните почерци при откриването му. Чрез Париж писателите проявяват своята идентичност. И наистина, ако се вгледаме в образите на Париж в българската литература, ще ни се стори, че става дума за различни градове! Един е Париж на виталната Багряна, друг е за девственика Н. Лилиев. Но най-неочакваният е Париж на Атанас Далчев от едноименната му стихосбирка от 1930 г. В нея Градът на светлината, както традиционно бива наричан Париж, е един „черен като въглен град”. И продължава мрачната,самотна, наранена словесна живопис:
Във този черен като въглен град
Ще бъде зимата наверно черна,
Незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога без жал
Жестоки ще го стъпкат със обувките си
Стражарите и проститутките.
Днес картината на бялото и черното като цветова атмосфера на градовете София и Париж са полюсно разместени... И в буквалния, и в метафоричния смисъл...
В книгата на Димо Райков дори интериорите на парижани и на българите в Париж, например ателието на Никола Манев, са мистично озарени, светят отвътре... Така както събеседниците му са люде на духа, огрени с вътрешна светлина. Нейно величество Светлината, както се изразява авторът... И само някъде в ъгълчето на паметта на Мони Якимов е скътана и една ведра България – българският евреин си спомня своята родина, която е напуснал тригодишен, като „цветна приказка”...
Е, днес България не е такава, уви. Тя е един „сив рай”, където сивата икономика и сивата действителност са убили многоцветието на живота.
Едно от големите постижения на тази книга е смелостта за паралелен прочит на френската и българската действителности. На френските и българските елити и техните политици.
Едните – шлифовани векове, сиреч не някакъв измислен псевдоелит, а надарени и патриотични личности, другите ... вие ги знаете – арогантни и безогледни политикани.
Два полюсни свята. Въпреки общото в темпераментите или културните ни традиции Иначе казано – ако французите са италианци в лошо настроение, то българите можем да бъдем определени като французи в ...летаргия. Загубили вродения си медитерански рефлекс на свободолюбие и страст към живота.
„Шан-з-Елизе“, Триумфалната арка, Айфеловата кула, „Нотр Дам дьо Пари“, Монмартр, „Мулен Руж“, площад „Пигал“... - в книгата на Димо Райков това са не само световни забележителности, но и територия на духа, на свободата, символ на любов и радост от живота...
В „Париж, моят Париж“ десетки парижани, сред които генералният директор на „Офис дьо туризм“ в Париж, директорът на пресцентъра и говорител на парижкото кметство, водещ журналист от „Радио Франс“, легендарният певец Шарл Азнавур, председателят на Съюза на писателите във Франция, кметовете на Монмартр и Венсен, съветникът на президента на транспорта във Франция, директорът на връзки с обществеността на прочутото кабаре „Мулен Руж“, директорът на Еротичния музей на площад „Пигал“, президентите на студентската асоциация „Еврофил“ и на асоциацията „Моите господари – бедните“, букинист, клошар... както и преуспели български емигранти, като професор Минко Балкански, художника Никола Манев, професор д-р Боян Христофоров, пластичния хирург д-р Дарина Кръстинова, политика Христо Чурелов, писателя и директор на единственото списание на френски език за България Тончо Карабулков, писателя Божидар Чеков, журналистката Румяна Угърчинска, директорката на единственото българско училище в Париж Анна Танчева, търговеца Мони Якимов... Всички те – на различна възраст, с различна професия и различен социален статус – разказват за себе си и за Париж, видян през техните очи. Така – щрих по щрих, те изграждат не само образа на Париж – Града на светлината, но и на френското общество с неговия бит, култура, изкуство, морални и философски принципи.
„Париж, моят Париж“ е книга, която е размисъл и за живота в две страни, които са толкова близки и същевременно така различни. Едната е Франция, всепризнатата люлка на демокрацията, а другата – България, която сега прохожда в това отношение.
Разбира се, Д. Райков не идеализира френските светове. Той вижда Париж ведър и жизнен /град на енергията!/, но съвсем не безпроблемен . Там са и хората-кобай, и клошарите... И те са негови изповедници, наред със Шарл Азнавур или говорителят на кметството на Париж...
Но не можем да не се засмеем тъжно, когато четем думите на нашия виден сънародник г-н Христофоров, който изтъква като един от проблемите на Франция – този на дългото живеене... А Н. Манев ги описва - 90-годишните французи - изпънати като струни, готови за скок... Сравнени с нашите тъжни и изтощени да се борят за оцеляване стари хора, това изглежда неправдоподобно и някак несправедливо...
Тази книга е извънредно амплитудна по своите персонажи и жанрови регистри. На пръв поглед тя е журналистическа, но в нея се усеща и перото на белетриста. Вероятно тя е само началото на една бъдеща ПАРИЖКА САГА? Това първо навлизане в Парижките потайности е много сполучливо – авторът е оставил да звучат автентичните гласове на поданиците на Париж, а не толкова своя писателски глас.
Когато я четем, можем да съставим и своеобразен туристически въпросник към читателите: наблюдаван от кое място, изгревът на Париж е най-красив? Къде в Париж дърветата цъфтят първи? Кое е единственото незастроено място в града? Каква е легендата за дверите на Нотр Дам?...
Книгата е и занимателна, и социално изобличителна.
Една жива, истинна книга, чрез която Димо Райков се завръша в българската словесност.
Както винаги – своеобразно – през Триумфалната арка на Париж – града на светлината, града на енергията, града на свободата, града на артистите!
Катя Кузмова - Зографова
15 декември 2006 г.
София
НДК
Няма коментари:
Публикуване на коментар