Нещо като отговор на един страх-ужас от бежанците у една умна млада жена
Наскоро виртуален приятел във Фейсбук ми стана млад и с усет за въображение човек. Прочетох няколко текста на Катя и те мъничко, "ей тонинко", както се казва, ми върнаха усещането, че не всичко е загубено в България, щом има млади и умни подобни люде.
Аз съм "черноглед" писател, така казват някои, но все пак ...съм човек, та се зарадвах - е, значи има светлинка...
Но ето какво писъмце-коментар получих от Катя снощи под мой текст-откъс от книгата ми "Париж, моят Париж..." В този мой текст просто разказвам как парижани се отнасят към стотиците хиляди, представете си, стотиците хиляди..., клошари, тоест, бездомници, които непрекъснато опикават и замърсяват този иначе толкова красив град-мечта...
Да, ето писъмцето-коментар на Катя...
" Така е г-н Райков, но знаете ли какво е в София всъщност? Гето! Абсолютно и без капка скрупули го казвам! Страхувам се да пусна синовете си сами на училище, а те не са на по 7-8 години. Страхувам се в 18.30 да се прибера от метрото до Халите на 500 м. по "Мария Луиза", а аз не съм от "мишките", като журналист съм се завирала къде ли не! Бежанците са на групи от по 20-30 човека на по 3-4 метра едни от други. Грабежите зачестиха, обирите на жилища също. Страшно е! Ужасно е! И не Ви пиша това, за да оправдая българската простащина и жестокост. Просто искам да го знаете. Вчера за това насписах своя текст "0бре4ените". Защото ние тук в София, и в България като цяло сме такива. Проверих колко е пазарната стойност на жилището ми в центъра на европейската столица, в центъра на това гето - тристайно жилище в момента струва по - малко от панелен едностаен апартамент в "Люлин" 8. Къде да отидем, г-н Райков? Къде да спася децата си от бежанците и нелегалните емигранти? Знаете ли с какво се е занивал нападателят на 20г. Виктория? Продавал се е на мъже за секс и е намирал други млади мочета за секс /информация на главния прокурор Сотир Цацаров/. Да спя ли спокойно? Мога ли изобщо да спя? Имам ли право да мечтая, г-н Райков? И как да обясня на децата си какво е мечта, различна от това да се прибереш жив и здрав и да намериш жилището си непокътнато, децата си непокътнати, колата си неразбита?... И аз съчуствам на бежанците, но кой съчуства на нас, които сме бежанци и емигранти в собствената си страна, г-н Райков?"
О...
Как да отговориш на подобно писмо, изпълнено с толкова мъка и може би оправдан гняв... Писмо, което, признавам си, нищо чудно и аз да го бях написал при определени обстоятелства...
И понеже уважавам това момиче, понеже приемам напълно неговите страхове, понеже зная и способите на чудовищната манипулативна машина, която вирее вече толкова години необезпокоявана в България, ето го и него, моя кратък отговор.
Катя, ще Ви разкажа само една случка, станала с мен лично.
В самото начало на моето емигрантство в Париж бях поканен на първото ми писателско соаре - о, цветът на Париж... Блясък, разкош и ... толкова много писатели... "Писатели на килограм", пошегувахме се с моята съпруга, влизайки с пресъхнали от вълнение гърла в мястото на срещата - Мека на френската духовност...
На нашата маса се случи френско семейство. Жената бе писателка, а мъжът.. .Всъщност не разбрахме дали той й беше съпруг, но това във Франция няма никакво значение. От дума на дума стана въпрос какви сме по народност. Още щом отворих уста и казах - българи, усетих как лицето на французойката се издължи...
Тогава мъжът, недочул моя отговор, я попита - какви, какви...
Сега вече думите на жената ме зашеметиха...
- Ами, българи... От ония, бавнорзавиващите се...
Кръвта нахлу в главата ми, разлюлях се - ама, моля Ви, как си позволявате това?
Оная продължи:
- От ония, които ми откраднаха онзи ден в метрото парите и документите... От ония, които идват тук да живеят на наш гръб, да мърсят града ни...
Това - ни повече, ни по-малко е моят отговор, Катя.
Хайде сега да си представите как съм се чувствал в този момент аз, човекът, който се е родил, кой всъщност избира родното си място, в никому неизвестната планина Странджа, там, на българско-турската граница, и то в онова жестоко време, за което никой сега в България не говори, а и не иска да знае... Аз, човекът, който цял живот е мечтаел за Париж, още от дете съм "тръгвал", благодарение на въображението си, към моя град-мечта - натам, към късчето земя, което е земята на справедливостта, на хуманизма, на сетната човешка надежда, че все пак някъде в този студен и несправедлив свят има и парче земя за една измъчена душа...
И изведнъж... Аз съм бавноразвиващ се...
Защото понечих, защото съм поискал, с цената на толкова мъка и труд до прегряване на мозъка, с цената на толкова вледеняващи сърцето ми компромиси и лишения, да се докосна, макар и за мигове, до своята Мечта... За която бях написал толкова книги с толкова любов... И заради които доста французи ми казваха, че аз съм всъщност техен посланик в България...
Да, много въпроси бих могъл и аз да Ви задам, Катя - ако не бяха дошли бежанците, Вие щяхте ли да бъдете по-спокойна за децата си при тези властници, нямаше ли да бъдете пак емигрант в собствената си страна... Щях да Ви попитам - нима онова зверско убийство на момчето-спортист пред дискотеката при Съдебната палата бе извършено от бежанец? Щях за Ви запитам как преценявате това, че цяла една нация мълчи вече 24 години за едно позорно явление - отношението на синове и дъщери към бащи и майки, изоставяйки ги на произвола на съдбата с тези мизерни пенсии-геноцид от по 50 евро на месец... И знаете ли Вие, Катя, колко българи продават тялото си в Париж...
И още, и още...
Но всъщност само един въпрос ще Ви задам - как Вие лично бихте постъпили, ако бяхте на мое място при думите на тази французойка? Зная, че Вие не бихте ми отговорили елементарно - щях да я заплюя, да я ударя или нещо подобно... Да, ние станахме и си тръгнахме, но... Кажете, как бихте постъпили Вие?
Там, в красивата, но все пак чужда страна, където сте отишли неканени... А можеш ли в чужд дом да тропаш с крак и да вдигаш ръка на домакинята... Да, в чуждия дом, където сме дошли не от хубост, не от добро. Където сме дошли, прогонени от родната ни страна-мащеха... В която родна страна на никого не му пука за никого... Където почти всички хора са оперирани от усещането за дори елементарна справедливост и съчувствие към бедния, болния, възрастния... Значи искаме от чуждите в чуждата страна да бъдат добри към нас, а ние към също чужди хора, но в нашата страна, да бъдем жестоки...
Чакам отговор, Катя!
Всъщност, да си призная, аз и себе си питам. И от себе си чакам отговор...
А, забравих - след тази случка изпаднах в шок. Бях почти готов да се върна в България. Но отидох на другия ден при моята "любима" - изящната Айфелова кула...
Гледах това творение на човешкия гений и си казах - не може народ, който е родил подобно нещо, да бъде лош като тази жена... И какво, а и колко струва нечията обида пред възможността да се докосваш до необятното... Пък и в края на краищата за всичко на тоя свят се плаща, нали... И останах. И срещнах и толкова добри французи, срещнах, благодарение на Париж, такива майстори на словото, такива великани на мисълта като Умберто Еко, Пол Остър, Салман Ружди, десетки френски писатели, политици и хора на Духа, които ми показаха, че на този свят няма нищо по-свято от обичта към другия, от доброто усещане към ближния, към изпадналия в беда...
Големият румънски писател Норман Манеа, който като мен преди години бил тръгнал за чужбина, така ми каза - Димо, всеки ден аз трябваше да доказвам като емигрант, че не съм... идиот...
Нищо не му отвърнах - защото това бе, а и ще бъде, истината за емигранта...
Но въпреки всичко аз ще Ви кажа, Катя - сега съжалявам единствено заради това, че не съм тръгнал към Париж и минута по-рано...
Позрави, Катя! И...
Останалото всеки човек на тази земя решава сам, нали?
Димо Райков
Париж
Няма коментари:
Публикуване на коментар