/Слово, произнесено на "парижката" вечер, посветена на книгата "Париж, моят Париж...", във Френския културен институт в София - 10 януари 2008 г./
Мнозина от вас сигурно са се питали, а някои навярно се питат и сега, защо и как тъкмо Димо Райков успя да напише „Париж, моят Париж...”?
Тайната може би се крие и във факта, че аз, дръзналият да напиша тази книга български писател, съм роден в Малко Търново - най-закрития град не само в тоталитарна България, а и във всички страни от бившия Варшавски договор. Той се намира на няколко километра от българско-турската граница – най-строго охраняваната зона в социалистическия лагер. Странно, нали – идвам от най-пазения град и отивам в най-свободния град в света – Париж!
Онзи град-мечта, до който всички българи в ония времена пътувахме по единствено възможния, но затова пък толкова хубав начин – чрез въображението си! Пътуване без билет, без виза, без гари и летища...
Когато се озовах преди десетина години за първи път в Париж, аз имах усещането, че това е моят град, че всичко ми е до болка познато! Че едва ли не всяка улица, всеки ъгъл, всяко паве винаги са били част от моя свят... Париж ме приласка и до ден днешен не мога да се откъсна от него...
Не можеше да бъде иначе – та аз „пътувах” години наред всяка вечер към любимия град, събирайки изрезки от вестници, списания – всичко, което бе свързано с Париж!
Затова и успях да напиша книгата си, макар и да „тръгнах” към нея по възможно най-трудния начин – освен чрез моите мисли, но и чрез мислите и преживяванията и на десетки парижани – местни и емигранти.
Без никакви спонсори, със съвсем оскъдни средства, с доста слаб френски език и току що станал от легло след тежка двегодишна болест, аз успях благодарение преди всичко на три неща.
Първо – на сърцето си! Аз тръгвах към всеки парижанин, независимо от ранга и професията му, с цялото си сърце, раздавах се без остатък, събрах десетки папки с материали, направих хиляди фотографии, написах няколко хиляди страници, за да отсея най-доброто, според мен, разбира се.
Къде ли не ходих, с кого ли не се срещах, само аз си знам какво съм преживял по време на работата ми върху книгата!
Второто нещо, което страшно ми помогна, за да може днес „Париж, моят Париж...” да бъде издадена във втори тираж и да се радва на голяма читателска любов, е и способността, страшната и невероятна, типична за французите способност да уважават човека на духа!
Парижани усещаха – от най-висшите политици в Народното събрание до клошаря Роже под моста „Дубл” на метри от катедралата „Нотр Дам дьо Пари”, че аз идвам към тях със сърце и обич и затова по всяка вероятност те ми прощаваха понякога прекаленото ми любопитство, мъничкото нахалство, лошия език.
Затова от все сърце благодаря ти, Париж!
И третото нещо, което помогна за успеха на книгата ми – за сетен път се убедих, че българинът обича Париж и Франция!
Убедих се, че България винаги е била, е и ще бъде франкофилска страна! Това го доказа и огромният интерес на българи от различни поколения към моята книга.
Нямате си представа как българите, особено по-възрастните, галеха чудесната корица, взираха се в Айфеловата кула и ми казваха, че с моята книга те всъщност са направили най-хубавото си пътуване в своя живот!
Първа това ми го каза голямата ни актриса Татяна Лолова, която е възпрепятствана да дойде тази вечер, но по телефона ме увери, че ще бъде мислено с нас. Една вечер тя ми се обади и с вълнение в гласа каза: „Господин Райков, десетки пъти съм била в Париж, но чрез Вашата книга аз направих най-хубавото си пътешествие из любимия град!”
Получих десетки, стотици имейли, писма от моите читатели!
Какво повече е нужно за един автор?
Затова още веднъж, благодаря ти, Париж!
Благодаря и на всички, които ме подкрепяха – преди всичко на моята съпруга Офелия, на моята дъщеря Яна, на зет ми Александър, които бяха моите преводачи, на собственика на Издателска къща „Хермес”, литературния критик Стойо Вартоломеев, и на неговия екип, издал една наистина чудесно оформена книга. Както, разбира се, и на героите на моята книга.
Благодаря и на медиите и книжарите, които дадоха и дават възможност на „Париж, моят Париж...” да достигне до читателя. Благодаря на всички, които ми повярваха, и които продължават да ме подкрепят!
Благодаря на хилядите ми читатели и особено на онези стотина възрастни хора от моето родно градче Малко Търново, които отделиха от оскъдните си пенсии, за да купят моята книга. Да, при пенсия от сто лева, или петдесет евро, те отделиха 10 лева за „Париж, моят Париж...” - значи те се лишаваха от храна за цяла седмица...
Това всъщност бяха хора, които никога не съм и предполагал, че могат да имат интерес към Франция, хора, които никога през живота си не бяха напускали България, а някои от тях – дори и родното си градче. Те купуваха моята книга, молейки се да им бе дадена на изплащане за 3-4 месеца.
Никога няма да забравя как моята съседка баба Злата галеше книгата ми сякаш бе новородено дете и шепнеше: „Много е скъпа, синко...”
И когато й я подарих, тя се хвърли на врата ми и ме целуваше минути наред.
Тя, осемдесетгодишната баба Злата, от онова забравено и от бога градче искаше, тя търсеше, тя се радваше на Париж, на оня, нейния Париж...
И тогава проумях онова, което тези хора търсеха в моята книга. Това бе тяхната надежда в Париж, в оня, техния Париж, Париж на изконната човешка мечта, че не може светът да е толкова лош, че той, светът, се гради върху доброто и светлината...
След месец моите родители ми казаха, че баба Злата е починала. Старицата си отиде без да види с очите си Париж.
Всъщност дали наистина тя не го бе видяла?
Да, на тези мои „ парижани” искам да благодаря...
Благодаря и на госпожа Лиз Ялъмов от тогавашния екип на Френския културен институт за моралната й подкрепа.
Благодаря и на господин посланика Етиен дьо Понсен, който ми изпрати един трогателен имейл в навечерието на Коледа и който имейл, заедно с тези на големия писател Марк Леви, на г-н Патрик Дьоведжиан – генерален секретар на UMP (Patrick Devedjiаn - secrétaire général de l UMP), както и на директорите на световноизвестното кабаре „Мулен Руж” – Жан-Люк Пео-Рико, на галерия „Манмартър” – Бертран Тенез, и на останалите герои от моята книга, приех като знак на добро отношение преди всичко към моята книга!
Благодаря сърдечно и на г-жа Катрин Сюар, на г-н Жан-Мари Верже, на г-жа Манюел Дебрине-Ризос, на г-жа Албена Шарбанова, на г-жа Мария Конакчиева, както и на всички, които сътвориха тази невероятна „парижка вечер” в София и които ми подариха тази незабравима среща!
Благодаря и на г-жа Ина Клуе за нейното чаровно партньорство, както и на автора на рисунките, които допълват чудесно празничната атмосфера на този наш досег с любимия Париж!
Благодаря и на всички вас, които уважихте мен, моята книга и „моя Париж” и сте тук тази вечер, вместо да гледате поредния „Сървайвър” или „Островът на изкушението”...
Защото онова, което ни е събрало е наистина велико – обичта към един град-мечта!
Защото всички ние, дошлите на тази грешна земя, имаме нужда, особено днес, от „своя” си Париж!
От оня Париж на Духа, на Свободата, Красотата и Светлината...
Колко хубаво го е казал Анатол Франс: „Във всеки град има по нещо, в Париж – има всичко!”
На спирката на метрото при кметството има надпис: „Париж дава тона!”
Ех, Париж...
Благодаря за вниманието!
хххх
А ето словото ми в превод на френски от Албена Шарбанова:
Les remerciements
Traduction Albena Carbanova
Plusieurs d'entre vous se sont posé la question pourquoi un écrivain bulgare, et notamment Dimo Raikov a écrit le livre « Paris, mon Pris à moi » ?
Peut-être la réponse est dans le fait que je suis né dans la ville de Malko Tarnovo, la ville la plus interdite non seulement de la Bulgarie totalitaire, mais également sur tout le territoire de l'ancien Traité de Varsovie. La ville est située à quelques kilomètres de la frontière avec la Turquie. C'était la zone la mieux surveillée du bloc communiste. J'arrive donc de la ville la mieux protégés pour me rendre à la ville la plus libre au monde - Paris !
Paris, c'était la ville rêvée pour laquelle tous les Bulgares de l'époque voyageaient par la seule manière possible – dans leur imagination. C'était un voyage sans titre de transport, sans visa, sans gares ferroviaires, sans aéroports.
Lorsque, il y une dizaine d'années j'ai visité Paris pour la première fois, j'avais l'impression que c'était ma ville à moi, que je la connaissais depuis toujours ! Que chaque coin de rue, chaque pavé de la chaussée faisaient partie de mon monde à moi.... Paris m'a embrassé, il ma bercé et je n'ai pas pu m'en séparer...
Il ne pouvait pas être autrement – des années durant je partais chaque soir pour ma ville bien aimée en découpant dans les journaux et les magazines tout article sut Paris.
J'ai pu écrire mon livre de la même manière difficile (compliquée) – à travers mes pensées et les pensées et le vécu des mes interlocuteurs parisiens français ou émigrés.
Je n'avais pas de sponsors, mes moyens financiers étaient limités, mon français était déficient, je me rétablissais d'une grave maladie qui a duré deux ans. Mais j'ai réussi pour 3 raisons :
D'abord j'ai ouvert mon cœur à chaque parisien peu importe son rang et sa profession. J'ai empilé des dizaines de dossiers, j'ai fait des centaines de photographies, j'ai écrit quelques milliers de pages pour ne garder que les meilleurs - selon moi, bien sûr. J'ai visité plusieurs endroits, j'ai rencontré une foule de gens, je peux vous dire que j'ai bien travaillé !
La deuxième raison c'est la capacité des Français de respecter la liberté de l'esprit de l'autrui. Pour cette raison mon livre a eu sa deuxième édition et a jouit de l'accueil chaleureux du public.
Les Parisiens (des députés à l'Assemblée nationale au clochard sous le pont au Double près de la cathédrale Notre-Dame) se rendaient compte que je les abordais avec mon cœur grand ouvert et me pardonnaient l'extrême curiosité, les brins d'impertinence, le français qui laissait à désirer.
Pour tout cela, je te remercie Paris !
La troisième raison qui a fait le succès de mon livre, c'est l'amour que portent les Bulgares pour la France.
Je suis convaincu que la Bulgarie a toujours été et qu'elle le restera un pays francophile. La preuve, c'est es Bulgares de différentes générations portent un grand intérêt à mon livre.
Vous ne pouvez pas imaginer de quelle manière délicate les lecteurs, et surtout les plus âgés, caressaient la couverture du livre, regardaient l'image de la tour Eiffel et me disaient que grâce à mon livre il ont fait le meilleur voyage de leur vie.
La première à me dire cela, c'était l'actrice éminente bulgare Tatiana Lolova. Un soir elle m'a appelé pour me dire : « Monsieur Raikov, j'ai visité Paris plusieurs fois, mais à travers votre livre j'ai fait le meilleur voyage de ma ville bien aimée. »
J'ai reçu des centaines de mails et de lettres de mes lecteurs !
Qu'est ce qu'un auteur peut désirer d'avantage ?
Je te remercie encore une fois Paris !
Merci à tous qui n'ont pas cessé de me soutenir – ma femme Ophelia, ma fille Yana et mon beau-fils Alexandre qui étaient mes traducteurs ; le critique littéraire Stoyo Vartoloméev qui est le propriétaire des éditions « Hermes » et son équipe. Ils ont publié le livre au graphisme intéressant. Je remercie les personnages de mon livre.
Je remercie également les médias et les libraires qui ont rendu possible la rencontre du public avec le livre. Merci à tous ceux qui ont cru en moi et qui continuent à m'épauler !
Je remercie les milliers de lecteurs et avant tout les centaines personnes âgées de ma ville natale Malko Tarnovo qui ont acheté mon livre en dépit de leurs retraites minables. Sur un montant mensuel de 100 leva (soit 50 euros) ils ont dépensé 10 leva pour « Paris, mon Paris à moi ». Ceci dit, il se privait de nourriture pendant une semaine...
Je n'aurais jamais cru que ces gens-là s'intéressaient à la France. Ils n'ont jamais voyagé hors de la Bulgarie et certains parmi eux n'ont jamais quitté leur ville natale. Ils achetaient mon livre en crédit sur 3-4 mois.
Je n'oublierai jamais ma voisine, la grand-mère Zlata, qui caressait la couverture comme un nouveau-né en disant : « C'est trop cher, mon fils... »
Lorsque je lui ai offert le livre, elle s'est jetée à mon cou et pendant un long moment
elle m'a serré dans ses bras.
A quatre-vingt ans, la grand-mère Zlata originaire de cette petite ville oubliée du Dieu, cherchait et savourait Paris, son Paris à elle.
Alors j'ai compris ce que tous ces gens voulaient trouver dans mon livre. Ils voulaient trouver du réconfort dans leur Pari à eux, c'est-à-dire dans le rêve que le monde ne peut pas être aussi mauvais, que le monde est bâti par le bien et la lumière...
Un mois plus tard mes parents m'ont annoncé le décès de la grand-mère Zlata. Elle a quitté ce monde sans voir Paris de ses propres yeux.
Etait-ce vrai ? Il se peut qu'elle l'ait vu.
Je veux remercier tous ces « Parisiens » à moi...
Je remercie pour son soutien moral Mme Lise Yalamov qui, il y a deux ans, faisait partie de l'équipe de l'Institut Français de Sofia.
Je remercie SEM Etienne de Poncins, ambassadeur de France en Bulgarie qui à la veille de Noël m'a envoyé un e-mail touchant. J'ai reçu des e-mails de Marc Lévy, écrivain français de renom, de Patrick Devedjian, secrétaire général de l'UPM, de Jean-Luc Péillot-Rico, Directeur du « Moulin rouge », de Bertrand Ténèze, Directeur de la galerie « Monmartre » et de beaucoup d'autres personnages de mon livre. Je considère tous ces e-mails comme un signe de considération pour mon livre !
Des remerciements cordiaux à Mme Catherine Suard, à M. Jean-Marie Verger, Mme Manuèle Debrinay-Rizos, Mme Albena Charbanova, Mme Maria Konaktchieva et à tous ceux qui ont contribué à la réussite de cette incroyable « Soirée Paris », et qui m'ont offert en cadeau cette rencontre inoubliable.
Je remercie Mme Ina Clouet pour son charmant partenariat et M. Raymond Grégoire, l'auteur des illustrations qui complètent l'ambiance de fête de la « Soirée Paris ».
Merci à vous tous qui vous êtes venus pour moi, pour mon livre et pour « Mon Paris à moi » au lieu de rester à la maison et à regarder les émissions télévisées de Koh Lanta ou de l'Ile de la tentation.
C'est le grand amour pour une ville qui nous a réuni...
Nous tous, ici bas, nous avons besoin de retrouver notre Paris à nous...
Paris de l'Esprit, de la Liberté, de la Beauté et de la Lumière...
Anatole France l'a bien dit : « Dans chaque ville ont trouve des choses, à Paris on trouve tout ».
A la station du métro de l'Hôtel de ville on peut lire : « Paris donne le la !»
Oh, Paris
Merci encore une fois.
http://dimoraikov.skyrock.com/
http://dimoraikov.blogspot.fr/
Няма коментари:
Публикуване на коментар